Дон Келъндър
Огнегадателят (22)

Глава двадесет и втора

— Внимавай! — извика Дъглас, който се подхлъзна и едва успя да спре на ръба на една двуметрова цепнатина в пода на ледения коридор. Една могъща конвулсия, секунди преди това, бе изтръгнала основите на двореца от заобикалящия го лед.

Поглеждайки нагоре, той можеше да види през един процеп яркото слънце.

— Дворецът се откъсва от Леда — извика Флеърмън по-високо от всичките трясъци около тях. — По-добре да не влизаме в тази сграда.

— Но в Двореца има хора! — възрази Дъглас, забравяйки, че това са неговите врагове.

— Бихме си рискували живота! Те почти не си струват риска… но разбира се, че си прав, момчето ми. Не можем просто да ги оставим да умрат. Хайде да вървим! — извика Магьосникът и с широк замах на ръката си отцепи един двутонен леден отломък от стената и го положи като мост над бездната пред тях.

Двамата се затичаха през хлъзгавия временен мост в килиите точно преди целият дворец да се разтресе отново и мостът окончателно да се разцепи на две, като се продъни в дълбоката бездна под него.

Дъглас последва Флеърмън в лабиринта от тесни ледени коридори и влажни, мрачни стаи в основата на Ледения Дворец.

Цялата постройка се разклати като желатин, издавайки ужасни скърцащи звуци, които накараха косата на Дъглас да се изправи.

Ледени буци, по-големи от човешки глави, падаха от извития таван, а разделителните стени се срутваха като картонени. Плътен, задушлив и студен облак от сивкав леден прах изпълваше въздуха и ги заслепяваше. Те опипом намериха стълбата, която водеше нагоре, като се спънаха и паднаха на колене, когато се спънаха в първото стъпало.

— Оттук е пътят нагоре! Нагоре! — чу се гласът на Дека пред тях. Падащите парчета не я притесняваха. Когато тръгнаха нагоре по тресящите се и пукащи стълби, Дъглас видя една огромна ледена маса да пада точно през Привидението и да унищожава площадката, през която току-що бяха минали. Дека им направи знак да побързат и ги поведе нагоре през сгъстяващите се облаци от леден прах.

Два етажа, три, след това и още един, много дълъг четвърти етаж. Поглеждайки назад, загрижен за стария Магьосник, Дъглас, който се задъхваше и едва си поемаше дъх, го видя да левитира на сантиметри от пода, а главата му беше обвита в сфера от чист въздух. Флеърмън се оглеждаше около себе си с нескриван интерес.

И аз си мислех, че мисля като Магьосник — помисли си Дъглас. Да се носиш из този боклук и да филтрираш праха от въздуха, за да си щадиш дробовете!

Той започна забързано да срича магии и няколко секунди по-късно успя да се вдигне нагоре. Малко рязко, обаче, и си удари главата в ниския таван преди да компенсира и да се спусне по-ниско до пода. Той създаде и една предпазна сфера, която да филтрира праха от въздуха. За първи път откакто започна земетресението беше в състояние да диша спокойно.

Започнаха да се придвижват по-бързо и по-спокойно. Стигнаха до последните стъпала и една разбита врата ги отведе в една огромна зала, в която десетки полуоблечени хора, прислужниците и придворните на Фриджън, пищяха и тичаха насам-натам.

— Това е Тронната Зала — каза Флеърмън, когато двамата се спряха, за да се огледат наоколо. — Бил съм тук. Вратата е от онази страна, но е запушена от леда! Трябва да изкараме тези хора по този път.

Той посочи към огромния прозорец зад трона от планински кристал. Леденото поле отвън трепереше като езеро по време на буря.

Флеърмън доближи ръце до устните си и извика през тях. Думите му, стократно усилени, удариха обзетите от паника придворни и ги накараха да се вслушат. Да се подчиняват, когато чуят заповед на висок глас за тях беше втора природа. Това спаси мнозина от тях от смърт.

— Чуйте ме сега — каза Флеърмън. — Този Дворец ще се откъсне от Леда и ще потъне на дъното на Морето. Вашата единствена надежда е да го напуснете веднага през огромния прозорец зад вас и да избягате по леда вляво.

Дъглас извика:

— Прозорецът ги спира!

— Взриви го тогава! — извика Флеърмън, забравяйки, че думите му кънтят из Залата. — Разбий прозореца!

Пътуващият Магьосник запрати мощен енергиен удар с всичка сила към прозореца. Той се разби със звук, подобен на звука от чупенето на стотици кристални чаши.

Флеърмън отново сви ръцете си в тръба:

— Навън през прозореца! Бързо! Таванът ще падне всеки момент!

Тълпата се запрепъва и заизсипва през прозореца. Магьосниците слязоха на леда след тях. Целият покрив на двореца се продъни и се срути, като запрати на всички страни огромни ледени парчета, керемиди, трески от разбитите мебели и огромни количества прах и боклуци. Част от бегълците бяха ранени или съборени на земята.

Дъглас и Флеърмън, които не бяха ранени, започнаха да упътват зашеметените придворни към скалните върхове, които стърчаха от леда на известно разстояние от тях. Никой сякаш не усещаше щипещия студ от страх, но много от тях трябваше да бъдат водени като деца. Жените плачеха и викаха, мъжете ругаеха и ридаеха, но гласът на Огнегадателя изпълваше ушите им и ги караше да се подчиняват.

— Всички ли са вече извън опасност? — извика Дъглас. Флеърмън постоя неподвижен за момент, закривайки очите си с ръка, за да ги предпази от яркото обедно слънце, което блестеше върху голия лед.

Флеърмън тъжно каза:

— Дворецът ще потъне през леда и дори ти и аз не бихме могли да оцелеем при такова нещо, а да не говорим, че въобще не бихме могли да спасим малкото останали вътре, дори и да знаехме как да ги намерим. Ако това ще те успокои, помни, че ако те ни бяха намерили, нямаше да се поколебаят да ни нанижат като кебапчета на шпагите си.

Земята се разтресе и няколко много впечатляващи неща се случиха едно след друго в безкрайно бърза последователност.

Вечният Лед се разцепи изцяло на две по средата, от север на юг. Двете страни се разделиха на двайсетина метра една от друга с най-изнервящия звук, който човек може да си представи, който наподобяваше разкъсването на парче брезент, голямо колкото небето.

Чу се внезапен вик и от разпадащите се външни стени на замъка към тях се затичаха група въоръжени мъже с извадени мечове и разкривени от страх лица.

След това последва внезапното и тотално пропадане на целия Леден Дворец на Фриджън през ледника до подводното дъно на долината на сто метра под тях.

Водите на Морето, разместени от потъването на Двореца, се вдигнаха петдесет метра нагоре в сиво-бял фонтан от киша и Морска вода. Тези от войниците, които се бяха спасили от пропадането в морската бездна паднаха по очи и покриха главите си с ръце.

Последва рязък взрив от топъл въздух. Надигащите се води мигновено се превърнаха в гореща пара, надуха се и се превърнаха в огромен облак с формата на гъба, който дълго време вися над леда преди да започне да се разпръсква пред южния вятър.

Когато ледът се разпука, Флеърмън и Дъглас, които бяха на самия ръб, бяха разтърсени от силния взрив. Преди да паднат, обаче, те бяха вдигнати във въздуха от два чифта остри като саби изумрудени нокти и понесени бързо встрани и нагоре.

Междувременно треперещите войници бяха обхванати от надигналите се води, които се втурнаха между тях и почти веднага замръзнаха около тях, пленявайки ги завинаги в ледените си прегръдки много по-сигурно, отколкото това биха могли да сторят железните окови.

Човекът, който водеше атаката им, бе подхвърлен нагоре от прииждащите води и се превъртя високо във въздуха, крещейки обезумял от ужас — Фриджън!

Мечът и шлемът му се бяха изгубили при изхвърлянето му във въздуха. Той се превъртя няколко пъти и започна да пада, въртейки се като пумпал, към огромното врящо гърне от Морска вода, което се беше появило на мястото на двореца.

Но от облачната покривка над тях се появи един Златен Дракон, който триумфално крещеше. Той ловко сграбчи Ледения Крал от въздуха, секунди преди да падне в кипящото море.

— Ехе…! — извика Пътуващият Магьосник. — Прекрасен улов!

— Благодаря — отвърна Великият Дракон, който ги беше стиснал в ноктите си. — Брат ми доста добре се справи. Вие двамата ли направихте този голям фонтан? Мощната струя от топъл въздух беше наше дело. Много нерви си изкарахме с нея, вярвайте!

— Добре, добре, и пак добре — изпъшка Флеърмън от лявата лапа на Дракона. — Може би е по-добре да ни оставиш някъде наоколо. Върху Вечния Лед все още има разни хора, на които трябва да им се помогне да се махнат оттам преди да той да се разпука напълно.

— Хората на Фриджън ли? — запита Великият Дракон, като наведе глава към бягащата тълпа. — Защо не ги оставите просто да се удавят или да измръзнат?

— Не е в моя стил — отвърна Флеърмън. — Никой не заслужава да умре по този начин! Ако можем да попречим на това, разбира се.

— Е, добре, щом така мислиш, моите хора ще се погрижат за тях — въздъхна Великият Дракон. — Малко страх от смъртта няма да им навреди, обаче. Ще ви оставя на борда на „Дарение“. Тя е само на няколко километра навътре в Морето. И бившият Леден Крал също, предполагам, макар че момчетата много биха искали да си поиграят на подхвърляне с него за няколко часа или дни, или години.

— Докарайте го и него. Дори Фриджън заслужава да бъде изправен пред своите и да бъде съден от истински съд. Х-ъ-ъм! Да, мисля, че вече можем да го наречем „бивш“ Леден Крал. Флотилията му е разпръсната, Дворецът му потъна на дъното на Морето, а той е Пленник в ръцете на своите врагове. А и струва ми се, че ще видим промяна в него, сега, след като Перлата се разтвори.

— Голяма приказка каза за човек, който виси за пеша на палтото си от ноктите на едни Дракон — каза Великият Дракон с усмивка, завивайки на юг. — Голяма гледка, нали?

Дъглас бе запленен от гледката, която се откриваше пред него от трийсет метра височина.

Ледът наистина се беше пропукал и двете половинки се разцепваха на десетки по-малки парчета, които вече започваха да се отделят и да плуват навътре в Морето. Топлият въздух от ноздрите на Дракона разбутваше ледените блокове, а от юг започваше да духа силен вятър, който ги подхващаше и разпръскваше по света. Оцелелите обитатели на Ледения Дворец се бяха свили около една скала, а около тях във въздуха кръжаха Дракони.

— Магиите на Фриджън явно са включвали и свръхниските температури на ледника — отбеляза Флеърмън, когато те прелетяха над бреговата линия. — Вечният Лед няма отново да се образува сега, след като магиите му не съществуват вече. Струва ми се, че климатът тук скоро ще заприлича на този в Хайлендорм. Те са на една и съща ширина.

— Баща ми е някъде там долу, а и Мирн. А аз самият се нуждая от малко топла храна. Струва ми се, че след толкова магии и приключения ще ми трябват месеци, за да се почувствам отново нормално.

— Глупости — възмути се Господарят на Огъня, — на мене ми е достатъчно топло. Сложи ни на предната палуба, Дракчо. Там, откъдето Огурян ни гледа през телескопа си. С него има една много красива девойка в дрехи на Чирак. Струва ми се позната.

Дъглас се приземи на палубата в движение и прегърна Мирн, като викаше от радост. Флеърмън направи същото с Огурян и с Торнууд.

Вторият Дракон остави на борда един почти припаднал и плачещ Фриджън. Отряд Джуджета го хвана и го завърза за главната мачта.

— Намерих баща си! — бърбореше Дъглас на Мирн. — И изрязахме стълба под Вечния Лед, през която влязохме направо във Двореца на Фриджън и в неговата работилница, и Флеърмън намери киселина в тавана й, за да разтопи Сивата Перла! И майката на Торнууд беше там, също!

— По-бавно, по-бавно — препоръча Огурян, който се доближи и разтърси Дъглас за рамото. — Остави на мира Чирака ми, моля. В този час тя трябва да учи първични магии.

— Ще дойда да ти помагам — предложи Дъглас, като хвана Мирн за ръката.

— Не, не — каза бързо Огурян. — Ние всички искаме веднага да чуем твоята история, след което ще трябва да решим какво да правим.

— По-късно — обеща Мирн на Дъглас с тъжна усмивка. — Сигурна съм, че никога не ще успея да науча и най-простите магии.

— О, щом аз можах, и ти ще можеш — увери я Дъглас.

Торнууд извика да донесат столове, и докато седяха на стоплената от слънцето предна палуба, гледайки разчупването на Вечния Лед, цялата история на приключението се разказваше и преразказваше.