Дон Келъндър
Огнегадателят (21)

Глава двадесет и първа

Толкова нависоко, че бяха почти невидими на фона на сивото небе, три Чайки кръжаха в небрежни спирали. Дъглас си мечтаеше да е птица поне за час, за да може да избяга от потискащата сивота на брега. Точно проучваше възможностите за правене на магия за трансформиране, когато Чайките се спуснаха на палубата като камъни, като пренебрегнаха обичайното си грациозно приземяване.

— Ледът се вижда! — извика Керфю. — Най-после! Кажете на Магьосника!

Флеърмън бе задрямал в каютата си, но се събуди от звука на възбудените гласове на Чайки и излезе на палубата.

— Ледът! — повтори Тротта, като прелетя над главата му.

— На какво разстояние, добра ми приятелко?

— На тридесет и шест километра, право напред, Магьоснико! Видяхме белота и ледени върхове. И почувствахме студа, дори толкова надалеч от ледовете. Чуй!

Чу се рязък и силен шум в далечината, последван от боботещ тътен, като от гръмотевица.

— А, Ледът! — възкликна Господарят на Огъня, като кимна с глава. — Сега го познах.

— Какво беше това? — попита Дъглас, като се покачи на перилото, за да вижда по-добре.

— Парчета лед, които се откъсват и падат в Морето от ръба на ледника — обясни Флеърмън. — А сега, момчето ми, не трябва да се приближаваме повече. Не е възможно да се намери сигурен пристан никъде другаде, освен в пристанището на Фриджън, а там той ще е оставил да ни чакат войници и кой знае какви други, още по-неприятни неща. Ще накарам Капитан Фриби да ни намери тук някъде някое място, на което да ни свали на брега. Керфю, можеш ли да видиш…?

— Готово! — извика Чайката, и той и неговите приятели се хвърлиха отново напред във въздуха.

Фриби обърна кораба така, че да се движи по-бавно и по-близо до брега. Около тях имаше неотбелязани на картата плитчини и скали. Чайките ги преведоха до един процеп в скалите, който едва стигаше, за да се провре „Дъщерята на пламъка“ през него и да се отзове в един тесен и стръмен фиорд.

— Ще ни трябват часове, за да се покатерим по тези скали! — запротестира Дъглас.

— И дори повече време, приятелю — каза Фриби и кимна с глава. — Човек трябва да е коза, за да може да се изкатери по тези ронливи скали. Страхувам се, че доста бавничко ще се придвижите, господин Магьоснико.

— Ние няма да минем по този път — каза Флеърмън.

Котвата на „Дъщерята на пламъка“ затрака шумно и вдигна ято птици, които си почиваха по заобикалящите ги скали. Чайките се развикаха подир тях.

Фиордът бе толкова тесен и висок, че, макар да бе рано следобед, Дъглас нямаше да се учуди да види звезди над главата си, ако погледнеше нагоре.

— Огурян иска да знае как сте и къде се намирате — каза един глас досами лакътя му. Привидението Дека беше пристигнало.

Магьосникът внимателно описа тяхното местонахождение:

— Намираме се на около осемнадесет километра от Вечния Лед, в нищожен и безименен фиорд, както можеш да видиш и сама. Нещата засега вървят добре, но може да ни засече Дворцовата Стража на Фриджън, и ние ще бъдем много предпазливи при приближаването си към Двореца.

— Огурян казва — изрецитира наизуст вестоносеца, — „Вчера Фриджън изведнъж потегли на север от Бойните Плитчини със „Снежната буря“. Флотилията му изгуби бойният си дух и се разпиля. Ние сме по петите на Фриджън на борда на „Дарение“ Все още сме на един ден път или повече зад него.“

— Остава ни по-малко време, отколкото се надявах, значи — замисли се Флеърмън. — Ние обаче трябва да сме стигнали до нашата цел и да сме си свършили работата преди Фриджън да пристигне. Огурян ще направи каквото може, за да му осигури насрещни ветрове.

— Насрещните ветрове ще забавят и Торнууд — посочи Дъглас.

— Ето още една причина, за да повикаме Великите Дракони. Дека, ще свършиш ли тази работа? Кажи на драконите, че те трябва да направят каквото могат, за да забавят кораба на Фриджън.

— Разбира се, и веднага ще се върна.

— Чудесно, красиво привидение!

Дека изчезна преди Дъглас да успее да премигне.

— А сега, Дъглас, на сигурно място ли е Сивата Перла?

— Да, тук е — каза Дъглас, като почука по върха на левия си ботуш.

— Няма нужда да чакаме да залезе слънцето напълно преди да повикаме Фосфоресценцията да ни пренесе — каза Флеърмън, като обикаляше по палубата докато говореше. — В тази дупка е вече тъмна нощ. Една хубава, топла вечеря е особена важна в този момент, както и топли, водонепропускливи дрехи.

Гледайки го как се отдалечава, Дъглас извика след него:

— Няма да ни кажеш какво си намислил, нали?

Флеърмън се спря на вратата на каютата си и се обърна да го погледне.

— Като че ли до вчера ти беше малко момченце, не по-високо от мен — каза той ни в клин, ни в ръкав. — Ще ти отговоря скоро, Пътуващи Магьоснико.

Дъглас Брайтглед отиде в каютата си, за да се приготви. Като че ли подреждането на багажа е нещото, което уча през цялата тая година, помисли си той.

Той свърши тази работа бързо и се запъти към общата каюта на „Дъщерята на пламъка“. Шкембо точно палеше газените лампи над масата в средата.

— Готов ли си за тръгване? — попита Флеърмън, когато той влезе.

— Толкова готов, колкото мога да бъда, сър, без да знам накъде ще се запътим — каза Дъглас с усмивка.

— Вече би трябвало да си се досетил за повечето от нещата — каза Флеърмън, като сядаше на масата.

— Е, да, предполагам, че е така. Знам, че ние носим Сивата Перла, и че тя е талисманът, който ще победи Фриджън. Знам, че сме на ръба на неговия омагьосан ледник. Подозирам, че ще трябва да прекосим Леда, и дотук стига досетливостта ми. Какво ще правим с Перлата, когато стигнем до там, за където сме тръгнали?

— Ами, ще ти отговоря след един момент, Дъглас, момчето ми. Първо трябва да дам необходимите инструкции на Капитан Фриби. След това ще вечеряме, а през това време ще стане достатъчно тъмно, за да извикаме Морския Огън да ни отведе на последното ни пътуване.

Това звучеше твърде злокобно и накара Пътуващия Магьосник да замълчи, докато Магьосникът извика Капитана.

— Не, ти няма да дойдеш с нас до Леда, Фриби — каза той, като погледна притеснения Капитан.

— Не бих имал нищо против да отида където и да е с Вас, господине. Бих дори прекосил Леда, за да стигна до онзи проклет Дворец, ако вие или младият Магьосник ми наредите да ви последвам. Не, аз се страхувам единствено защото знам, че ние няма да дойдем с вас и няма да можем да ви помогнем при нужда.

Флеърмън се пресегна и приятелски потупа моряка.

— Добри ми приятелю! Ако трябваше да поведа фронтална атака срещу Двореца на Фриджън, не бих искал да имам по-добри хора от теб и Шкембо, повярвай ми. За всеобщо съжаление, обаче, тук няма място за директни и честни методи. За да победим Фриджън, трябва да използваме хитрина. В крайна сметка, някои твърдят, че това е същността на Магията, и че всички Магьосници са евтини хитреци, нали така?

— Не е вярно! — извика Фриби. — Никога досега никой не се е държал толкова открито и почтено с мен колкото вие с Дъглас.

— Благодаря ти, Фриби! Това е най-големият комплимент, който можеш да направиш на един Магьосник.

И те седнаха да се хранят.

— Да, прав си, Дъглас. Трябва да ти кажа какво смятаме, надяваме се, трябва да направим. Огурян знае, а Торнууд и Брайърмот се досещат за някои неща, също както и ти.

— На първо място е Сивата Перла. Ти знаеш, че тя съдържа по магически начин цялата човешка същност на Фриджън — любовта, уважението, скромността, любовта към изкуствата, вярата, и чувството за отговорност. Достойнството. Честността. Милосърдието, грацията, благотворителността и чувството му за хумор — огромният, безкраен брой качества, които се преплитат в сърцето, разума и душата на всеки човек, колкото и зъл да е той.

— По време на Последната Битка нещо, и аз не знам точно какво, се случи на Фриджън, и дълбоко го огорчи и промени. Той започна да мисли, че всички болки, злини и грехове идват от човешката същност на хората. Създаде Перлата, за да може да се отърве от тези си качества. Тогава вече щеше да може да си позволи да бъде колкото си иска студен и безчувствен за всичко, което би могло да го нарани, както каза Огурян преди няколко дни.

— Нещо като маскировка, но по един доста изкривен начин — помисли си Дъглас на глас. — Да, разбирам.

— Но това, което той не се е досетил, е, че има и други човешки качества, също толкова присъщи на всички ни, които, ако беше затворил и тях в Перлата, щяха да го направят наистина непобедим. Той забрави, че и най-добрите сред хората са понякога глупави, самовлюбени, безчувствени, безотговорни, горделиви, егоистични, лакоми… и най-вече слепи за собствените си недостатъци. Той остави тези качества в себе си. Те ще бъдат и причината за неговия провал. Или по-точно, за завръщането му към човечеството и нормалността, ако се справим с работата си успешно.

— А и разбира се, Перлата беше намерена. Ти си я купил от Каспар Мерлин.

— През тези последни седмици ние намерихме отговора на загадката. Нашето участие в Битката при Плитчините е да унищожим физически Перлата. Това може да бъде сторено само под Вечния Лед. Само там! Фриджън смятал, че не само никой никога няма да иска да унищожи прекрасната и скъпоценна Перла, но че дори и да иска, няма да може да стигне до Леда, за да го стори.

Флеърмън изчака, за да види дали Дъглас ще каже нещо, след което продължи:

— Щом Перлата бъде унищожена, Фриджън би трябвало да се превърне отново в пълноценен Човек. Надяваме се, че добрите му качества ще балансират лошите му качества. Ще изчакаме и ще го съдим чак тогава, когато видим какъв всъщност Човек е той.

— Той ще стане като всеки друг? Но това значи… че всеки би могъл да стане като Фриджън?

— Точно така… или почти точно така! Със сигурност, всеки Магьосник би могъл да се направи да прилича на Фриджън, ако реши да си създаде своя собствена Перла.

— Сега вече разбирам много неща — каза Дъглас с въздишка, — продължавай.

— След като веднъж е загубил, Фриджън ще стане контролируем. Ако бъде победен, той или ще се покае и ще иска прошка — или ще се оттегли и ще започне да крои планове за отмъщение — но, след като вече е цял Човек, той никога няма да може да повярва отново в своята непобедимост. Това само по себе си би било чудесен изход за нас.

— А сега — продължи Флеърмън след кратка пауза, — ние ще тръгнем оттук след няколко минути. Нашият път е много опасен. Аз с радост бих тръгнал сам, но ми трябва сигурен и обучен помощник. Огурян можеше да изпълнява тази функция, но неговата задача беше достатъчно убедително да отвлече вниманието на Ледения Крал от неговия Дворец, за да можем ние да стигнем под него и да намерим самото място, на което е била създадена Перлата.

— Ние ще влезем изпод Леда, от открито море. След като свършим с Перлата, ще се измъкнем както можем.

Четиримата дълго седяха мълчаливи и замислени около кръглата маса, окъпани в кръг от топла жълта светлини, преди Дъглас да каже:

— Тогава ще извикам Морският Огън.

— Моля те, свърши това — отвърна Флеърмън, като се размърда. — Дека, ние ще се нуждаем от твоята помощ. Ще дойдеш ли с нас?

— Разбира се, Господарю на Огъня. Привиденията не се страхуват от никое същество и от никаква опасност.

Възпълничкият Капитан Фриби се изправи и каза:

— Аз бих предпочел да дойда с вас в този леден ад, отколкото да стоя и да чакам тук в продължение на дни. Но ние ще чакаме докато няма вече надежда, и още няколко дни след това. Или докато ни съобщиш, че сте избягали от там по някакъв друг начин.

— Смелчага! — извика Флеърмън, разчувстван от куража на морския капитан. — Е, да почваме тогава.

Точно когато се приготвяха да се прехвърлят зад борда, Бронзовият Бухал долетя и обяви, че ще се присъедини към тях. Преди Флеърмън да може да се възпротиви, Бухалът каза, че току-що е получил вест от Хълма на Магьосниците и че там всичко е наред. Черният Пламък бе заминал да изпълнява задачите, поставени му от Магьосника точно преди битката, а „дамите се чувстват отлично. Перт и Пати и двете са родили по четири котенца, и това ги кара да са много заети и щастливи“.

— Ох, как ми се иска сега да сме си обратно на Хълма! — възкликна Дъглас, на който изведнъж му домъчня за вкъщи.

— И на мен ми се иска — призна си Флеърмън. — Скоро, момчето ми, ако всичко върви по план, а дори и да не върви. Когато се върнем, ще си направим парти, по-хубаво от всички досегашни партита, и по-дълго, и ще поканим абсолютно всички.

Фриби и Шкембо, неговият помощник, ги гледаха как се отдалечават.

— Това място няма име — каза Шкембо. — Сигурен съм, че Фриджън си има свое име за него, но нищо не ни пречи ние да си го обозначим на картите с избрано от нас име.

— И ти какво предлагаш? Как ти звучи „Заливът на Магьосника“?

— Не, не, аз бих искал да е нещо по-описателно. Като, например… „Скрити“? Не, твърде е късо! Чакай сега, какво ще кажеш за „Скрито Чакане“? Това описва ситуацията доста добре.

— Харесва ми — каза капитанът. — Ще го затвърдим ли с по една наздравица?

И те така и направиха, докато стана време да си лягат.

Флеърмън не можа да се сдържи да не пояснява.

— Този ледник е всъщност река от лед, не знам дали знаеш това?

— Да.

— Тя през хилядолетията е издълбала една дълбока долина със стръмни стени и плоско дъно, която достига много под морското равнище. Самият лед се простира на много километри навътре в Морето, и точно там Фриджън е построил своя Дворец, върху плуващия лед. Ние ще минем под него докато стигнем под самия Леден Дворец. След това ще намерим начин да влезем в него отдолу.

— Разбирам — каза сънливо Дъглас. — Кажи ми като стигнем.

Флеърмън престана да се опитва да поведе разговор и се настани по-удобно в Морския Огън, за да наблюдава пейзажа, който сякаш се движеше край тях. Ледът над тях бе гладък като морското дъно, докато не навлязоха в една част с ледени сталактити, които висяха от покрива над тях. Някои като колони стигаха дори и до дъното на подводната долина.

— Тук е истинският бряг — изписа Морската Светлина със сини букви. Недалеч от тях дъното се издигаше и се срещаше с долната част на ледника.

— Намери някъде малко въздух, в който да можем да работим. Ние ще стопим леда и ще си направим място, на което да стъпим, и стълба, която ще ни изведе под основите на Двореца. Ето го и Двореца!

Събудилият се Дъглас можеше да види през прозрачния лед един огромен кръг тъмнина, който представляваше долната страна на Двореца. Тя сякаш плуваше в замразените облаци.

— Колко нависоко мислиш, че е? — попита Бронзовият Бухал.

— До основите има около трийсет метра — прецени Флеърмън. — Но самата работилница е в леда под основите. Мисля, че от тук се вижда, макар и едва-едва.

— Струва ми се, че я виждам — каза Бухалът. — Единственото, което ни остава, е да копаем.

Горещите сини пламъци караха работата да спори бързо и те издълбаха стълба, която водеше нагоре и напред. Стопената вода, обаче, представляваше проблем. Трябваше да изкопаят специален канал за нея, за да не замръзва зад тях. Вътре в леда температурата на въздуха бе много по-висока, отколкото Дъглас очакваше.

— Ледът е доста добър изолатор — обясни Флеърмън. — Ледникът има много студена и твърда външност, но сърцевината му е топла.

— Така да се каже — добави Бронзовият Бухал, който, колкото и странно да звучи, вееше с крила, за да охлажда двамата Магьосници и прибавяше към тътена около тях.

Дека бе останала на заден план, тъй като не можеше да помогне с друго, освен да прехвърча от стълбата до работилницата и да насочва усилията им.

— А сега — каза Флеърмън, като си бършеше челото с една кърпа, — първо ти, Бухале, спри тая дандания и остани в основата на стълбата, за да ни чакаш. Твоята задача е стълбата да е празна и отворена за нас, каквото и да става.

Бронзовият Бухал кимна два пъти с глава и разпервайки металните си криле се спусна надолу по стълбата.

Дека изчезна нагоре, но се върна след миг, за да каже, че стълбата свършва на два-три метра от коридора между работилницата и затворническите килии. В Ледения Дворец цареше тишина.

— Погледнах набързо наоколо — каза тя. — Странно е, но всички изглеждат потънали в дълбок сън, въпреки че още няма пладне.

Флеърмън каза:

— Фриджън просто не вярва на хората си, и ги е омагьосал, за да заспят докато го няма, и да не могат да изпаднат в беда — или да се справят с някоя беда.

Дъглас можеше да види коридора и от едната му страна една правилна и матова правоъгълна форма, която сигурно беше работилницата на Ледения Крал.

Те влязоха в коридора. Изведнъж усетиха леден вятър, който почти веднага отново замрази разтопената вода. Дъглас погледна към килиите по коридора. Тук бе твърде светло, тъй като светлината се просмукваше отгоре през Леда.

— Стоплѝ се — предупреди го Флеърмън. — Много лесно можеш да замръзнеш така както си мокър.

Дъглас направи няколко магии, за да стопли дрехите си, да си изстиска чорапите и да си изсуши ботушите.

— Хайде — каза Флеърмън. Той се запъти по коридора. Около тях не се чуваше никакъв звук. — Аха, вече пристигнахме!

Пред тях имаше масивна дъбова врата, обвързана от всички страни с широки черни железни ленти. Флеърмън се двоумеше дали да не я взриви с мощен удар на силата си, но за да запази тишина реши да разтопи леда около ключалката и пантите. След по-малко от минута вратата изскърца и падна на пода със силен трясък.

— Мислиш ли, че това ги е събудило? — попита Дъглас, като погледна назад през рамо.

— Дека може да провери. Нека да видим какво има тук.

Двамата Магьосници влязоха в лабораторията на Ледения Крал и Флеърмън направи знак, за да се запалят скритите лампи. Това, което видяха, веднага и драстично промени плановете им.

* * *

Наредени по дължината на стаята, от двете й страни имаше дълбоки ниши, и във всяка ниша стоеше замразеното тяло на мъж, а в някои случаи и на жена, покрито с бял лед и гледащо към натрапниците с невиждащ поглед.

Някои бяха облечени в дрехи, чиято мода бе минала преди векове. Някои бяха явно крале или принцове, облечени в изпъстрени със скъпоценни камъни наметала и дрехи. Много от тях приличаха на търговци, или просто на обикновени хора.

Обхождайки тази изложба с ужасен поглед, Дъглас се спря пред седмата ниша вдясно и извика:

— Татко! Той е умрял от измръзване, Учителю! Баща ми!

Той се затича напред и се опита да пипне един висок човек с кожена престилка и тежки ръкавици.

— Ето, това е моят собствен, скъп баща, който ние мислехме, че се е удавил в Морето! Този зъл Леден Крал, този Фриджън, го е убил!

— Напротив — успокои го Флеърмън, като издърпа младежа назад от замразената фигура. — Той е само омагьосан, а не мъртъв. Тази работилница е затвор за тези, които по някакъв начин са представлявали опасност за Фриджън. Предполагам, че празните ниши в онзи край са били предназначени за мен и за теб, момчето ми. Има и една за Огурян, също така.

Той изчака Дъглас да се съвземе.

— А сега трябва веднага да се хванем на работа, и то много бързо. Перлата трябва да остане на второ място, защото първо трябва на всяка цена да спасим тези нещастници.

— Разбира се! — извика Дъглас. — Татко, ще те извадим оттук и отново ще те стоплим. Обещавам ти.

Двамата Магьосници се съвещаваха около голямата централна маса.

— Аз мога да се справя със затворниците — каза твърдо Дъглас. — Ти се заеми с това да намериш начин за унищожаване на Перлата, след като вече сме тук.

— Действителното й унищожаване трябва да почака до последния възможен момент, защото унищожаването на Сивата Перла ще значи и унищожението на Двореца и на голяма част от Вечния Лед, които се крепят на същата магия. Знаеш ли какво да правиш?

— Събрах доста опит в размразяването на измръзнали хора по време на Убийствената зима — каза Дъглас, поразклатеното самочувствие на който бързо се възстановяваше. — Предполагам, че същите магии ще свършат работа и тук.

— Браво, момко! Хващай се на работа.

Флеърмън обърна гръб и започна систематично да претърсва масата, лавиците, шкафовете и чекмеджетата, като пътьом изхвърляше от тях стотици химикали, лекарства, съединения, вещества и талисмани.

Дъглас започна от най-близката до вратата ниша. Вътре в нея бе една богато и с вкус облечена дама на средна възраст, все още запазила голяма част от красотата си. Във вида й имаше нещо бегло познато.

След по-малко от минута дамата свито пристъпи напред, оглеждайки се бързо на всички страни с объркване и страх. Тя започна неудържимо да трепери докато Дъглас не увеличи магията й за затопляне.

— О, ох, струва ми се, че ще припадна!

— Хайде, хайде, добра ми госпожо — каза Дека твърдо, — сега не е време за такива неща. Трябва да се стегнете и да ме последвате надолу към нашия път за отстъпление. Бързо!

Но в този момент дамата се бе обърнала вече към Дъглас, който в този момент бе започнал да прави магия на следващата жертва.

— Вие ли, млади господине, сте моя спасител? Аз ще съм ви вечно благодарна…

— Госпожо, аз наистина съм един от вашите спасители, но точно сега има още деветнайсет други, които също трябва да спася, а твърде малко време, в което да го сторя. Трябва да последвате това красиво Привидение надолу по стълбата към… Фосфоресценцията, която ще ви поеме и отведе от тук.

— Разбира се, разбира се — отвърна дамата, която все още бе зашеметена от своето спасение. Но когато Дека я хвана за ръката и я поведе към вратата, тя я отърси от себе си без въобще да я забележи.

Флеърмън Флоуърстолк се приближи, казвайки:

— Все още не съм намерил това, което търся… Милейди! Каква приятна изненада! Вие сте Херцогиня Мериголд, нали?

— Да, сега като си помисля за това, струва ми се, че съм — каза Херцогинята зарадвано. — Паметта ми се възвръща. А вие сте Флеърмън, Магьосника, нали така?

— Точно така, милейди. Това е Дъглас Брайтглед от Пертсайд, моя Пътуващ Магьосник и помощник. Госпожо, можем ли да ви се помолим да ни помогнете да спасим и останалите? Много от тях са ваши поданици, като например този човек тук. Не си спомням името му, но съм сигурен, че съм го срещал веднъж в Столицата.

— Кажете ми какво да правя тогава — каза Херцогиня Мериголд, която доби много делови вид, когато в нея заговори чувството за отговорност. Да ръководи другите бе нещо, което тя правеше инстинктивно.

Флеърмън посочи към все още замразените хора и каза:

— Трябва да побързаме, ако нямате нищо против, госпожо.

Херцогиня Мериголд и Дъглас работеха в тандем, като Дека помагаше на Херцогинята. Дъглас издърпваше жертвите от техните ниши веднага щом можеха вече да се движат, предупреждаваше ги да бързат, и ги препращаше на Херцогинята, която ги насочваше към стълбата.

— Мастър Галишър! — казваше майката на Торнууд например. — Колко мило да ви видя отново! Юнисед никога не ви е харесвал, доколкото си спомням, и вие бяхте предаден от злия узурпатор също както и аз. За щастие, доколкото разбирам, син ми Торнууд е успял да се спаси, и в този момент се бие със злия Фриджън.

— Помня мигът, в който той ме доведе тук — каза Галишър. — Когато ви видях там, заледена, загубих всякаква надежда, че някога ще видя жена си и децата си отново.

— Сега вече можете ли да се движите? Елате насам и ние ще помогнем на всички тези мили хора да избягат.

Дъглас започна магията за освобождаване на баща си, но трябваше да спре и да започне повторно, тъй като сълзите му запушиха гърлото. Облеченият в кожа корабостроител падна напред и Дъглас го подхвана в здрава прегръдка. Дъглас старши от Пърт погледна към младия си спасител удивено, без да го познае.

— Благодаря ви, млади господине. След секунда ще се съвзема.

— Татко, аз съм сина ти, Дъглас! — извика младия Магьосник.

— Синът ми ли? Не, не, моето момче е едва дете, толкова високо — и той показа с ръка. — Не мога…

— Вие сте бил тук цели осем години! — обясни Херцогиня Мериголд тихо. — Синовете като че ли порастват неусетно, особено ако човек не ги вижда известно време.

— И аз така съм чувал — възкликна все още обърканият корабостроител. — Да, мога да видя усмивката на майка ти и косата й на теб, с-с-синко. Осем години! И на колко години си сега, ако смея да попитам?

— На седемнайсет, почти на осемнайсет — отвърна Дъглас. — Бях на десет години, когато ти изчезна, пленен от Фриджън и затворен тук в този Лед.

— Бедният човек! — възкликна Херцогинята. — Ела с мен. Трябва да побързаме, за да не ни пленят отново. И двамата ще трябва да почакаме, преди да говорим със синовете си, за съжаление. Ела!

— Ще дойда — каза по-старият Дъглас. — Сине, Дъглас, моля те да ме извиниш. Аз… аз… все още се чувствам леко зашеметен.

— Ще имаме достатъчно време, за да говорим по-късно, тате.

— Боже мой! — възкликна Мериголд като го водеше към вратата. — Познах по костюма Ви, че сте пертски корабостроител. Аз съм Мериголд, Херцогиня — или по-точно, Херцогинята Майка, вече — тъй като със сигурност ще абдикирам от престола в полза на моя син Торнууд. Срещали ли сте го някога? Прекрасно момче, а сега доколкото разбирам, вече голям мъж като собствения Ви син.

И двамата тръгнаха заедно надолу по стълбата, приказвайки си като стари приятели.

Дъглас избърса сълзите от очите си, без да може много точно да определи дали са от мъка или от радост и продължи да спасява останалите жертви без да се спре повече нито за миг.

Най-накрая, когато всички бяха поели надолу по стълбата, Дека дойде, за да предупреди:

— Сигурно вдигаме прекалено много шум. Качих се горе и заварих няколко от стражите будни.

— Опитай се да измислиш нещо, с което да им отклониш вниманието — каза Дъглас. Той се приближи до Флеърмън, който стоеше в средата на една огромна купчина бутилки, кани, сандъци и кутии и клатеше глава.

— Тук трябва да има нещо, с което да разрушим Перлата. Опитах всичко, което можах да измисля. Трябва да го сторим тук и сега, или…

— Опита ли се да скочиш върху нея?

— Да. Твърда е като диамант. Даже не я одрасках.

— И нито една магия ли не можа да й повлияе?

— Нито една от тези, които опитах. Имаш ли някаква идея?

— Хорниадите ми казаха, че перлите и черупките на мидите се образуват от едни и същи секрети — каза Дъглас, като се опитваше да си припомни всичко, което някога е знаел за перлите. — Когато те „насаждат“ зърната на перлите, те всъщност поставят една малка песъчинка в мидата. Мидата покрива песъчинката с равни слоеве от гладък материал, до момента, в който тя не започне вече да дразни мидата… и се получава перла.

— Много интересно. Аз нямах представа, че перлите израстват — каза Флеърмън. — Ако перлата е съставена от естествени материали, то може би съществува нещо, което може да я разтвори.

— Някакъв вид киселина? — предположи Дъглас. — Повечето органични материали се разтварят в киселини.

— Но тук няма никакви киселини. Фриджън е бил достатъчно умен и не ги е донесъл тук.

Внезапно старият Магьосник щракна с пръсти и започна да изследва стените на работилницата през една лупа, която измъкна от левия си ръкав. Дъглас го наблюдаваше, без да разбира.

— Там където има ледници — каза Флеърмън, като обхождаше сантиметър по сантиметър стените, — трябва да има…

— Ледникова оцетна киселина! — извика Дъглас и наистина след няколко минути те намериха в един ъгъл малки бели кристалчета. Дори и на това студено място, водата от водния разтвор на киселината се изпаряваше, оставяйки след себе си кристалчета.

Нужен им беше само миг, за да загребат няколко кристалчета в една стъкленица. Флеърмън добави една чаена лъжичка вода и започна да топли сместа с ръце.

— А сега дай Перлата — каза Флеърмън, по-възбуден от всякога. Дъглас заподскача на един крак, за да си свали левия ботуш. Той се порови дирейки увитата в хартия Перла, и почти я изпусна, докато я подаваше на магьосника.

Флеърмън задържа Перлата над стъкленицата.

— Дека, кажи на Морския Огън да отведе бившите затворници бързо до „Дъщерята на пламъка“ — извика той, възвърнал спокойствието си. — Веднага щом пусна тази Перла в киселината, тук ще започнат да се случват разни неща.

Дека изчезна със свистене. Дъглас долавяше острата оцетна миризма на киселината.

— А сега да видим! — възкликна Магьосникът и пусна Сивата Перла в стъкленицата.

Тя потъна… и киселината веднага забълбука.

Един беззвучен вик изпълни главите им, но това бе вик от радост. Свеж и приятен аромат на огрени от слънцето ливади и диви цветя изпълни стаята и те се почувстваха за миг така, сякаш се намираха по течението на Кривия Поток в пролетна утрин.

Перлата подскачаше и се въртеше на всички посоки в течността. Тя сякаш се уголемяваше и постепенно се промени от блестящо сива на тъмно златиста, а след това на тъмно зелена, като външните й пластове започнаха един по един да се стопяват.

След това, свистейки почти щастливо, голямата Перла се разцепи на две. Чу се силен трясък и стаята се изпълни с огромен облак гореща, ароматна пара.

Дъглас вдигна очи нагоре и видя как таванът се гърчи и пропуква и как започва да се топи.

— Виж това! — извика Флеърмън.

Най-после сърцето на Перлата се разкри пред тях. То светеше в мъгливата тъмнина около тях като светулка. След няколко мига то въздъхна на глас и изгасна.

Подът се разтресе и те чуха приглушено боботене, което бързо се усили до страхотен тътен. Чуха се викове и писъци.

Огненият Магьосник изпусна стъкленицата, която се разби върху масата. Киселината се разля, а масата се катурна встрани.

— Е, свършихме го! — извиси глас над тътена Флеърмън, потривайки ръце. — А сега да се махаме оттук.

Те се затичаха към вратата. Трима тежко въоръжени мъже, облечени с униформи на охраната на Двореца на Фриджън, се приближаваха тичайки по стъпалата откъм затворническите килии, като викаха силно.

— Господарят на Огъня! — възкликна единият от тях. Те спряха, като че ли за да помислят как най-добре биха могли да убият Флеърмън. Чу се още по-силен тътен и таванът на коридора се продъни и ги изсипа всичките през една дупка долу във водата. Падащите ледени блокове веднага запълниха дупките.

— Хайде, Учителю, ела! — извика Дъглас, като дърпаше Магьосника настрани от мястото на пропадането. — Пътят е чист.

Флеърмън погледна още веднъж към дупката, която доскоро представляваше стълба и каза: „О, боже мой!“ преди да последва своя Пътуващ Магьосник в най-тъмните килии на Фриджън.