Дон Келъндър
Огнегадателят (20)

Глава двадесета

— Ние си имаме наша собствена работа, която трябва да вършим — каза Флеърмън на Дъглас. После се усмихна възбудено. — Може и да не размахваме меч с Торнууд и да не опъваме лък с Браунитата, но имаме далеч по-могъщо оръжие от техните и трябва сега да го използваме.

— Перлата ли? — отгатна Дъглас, като подтичваше, за да не изостава.

— Хайде, давай — това бе всичко, което Флеърмън каза. Той поведе Младия Магьосник към „Ледената Принцеса“, където Дъглас с учудване установи, че за времето от последната им среща, корабът е прекръстен на „Дъщерята на Пламъка“.

— По-късно, по-късно — отвърна Флеърмън на незададения въпрос на Дъглас. — Отплуваме веднага, Фриби. Опъвай платната!

 

 

Ледената Флотилия се придвижваше бавно през непознатите води със скоростта на най-бавния складови кораб. Звуците, които се носеха от флотилията, бяха ужасяващи: стенания, охкания, викове, проклятия, ругатни, топуркане, тропане, крясъци, стонове, викове от гняв и жесток, налудничав смях. Злото издава невероятно много звуци.

Фриджън имаше нужда от място, където да мисли и да крои плановете си. Той бе накарал да му построят убежище близо до кила на „Снежната буря“. То беше с дебели стени и тежки дъбови врати, за да не пуска вътре шума и студа. Изстудяваше се от огромни, петдесеткилограмови блокове от металическия лед на любимия му ледник. В продължение на месеци те нямаше да се стоплят достатъчно, за да се разтопят.

Фриджън рядко се появяваше на палубата. Малцина от неговите многобройни последователи го виждаха. За своите командири той провеждаше съвещания в кабинета си, но тези съвещания бяха кратки. Тракащите зъби на тези видове, които ги имаха, заглушаваха думите на страшния им Господар. Студенокръвните същества много бързо застиваха в студения кабинет.

Когато влажният морски вятър се срещнеше със студа, който се просмукваше от всяка пора на „Снежната буря“, след нея започваше да се влачи огромна диря от ледено студена мъгла. В северните райони останалите кораби се опитваха да избягат от тази опашка, но с навлизането им в южните води, капитаните се надпреварваха да пъхнат корабите си на прохлада в сянката на тази опашка.

Сред флотилията имаше и десетки галери, задвижвани не от вятъра, а от усилията на стотици нещастни роби, които опъваха тежките гребла. Предимствата на галерата са в нейната способност да се движи срещу вятъра. Нейният недостатък е, че гребците често ги бият безмилостно и винаги са недохранени.

Смрадта от никога немитата плът на робите, които често бяха болни, бе нетърпима. Дори и най-закоравелите моряци не можеха да издържат да стоят дълго откъм подветрената страна на галерите. Затова ги изпращаха най-отзад и с течение на времето те изоставаха все повече и повече, въпреки щедрото плющене на камшиците на надзирателите.

Злите нрави постоянно водеха до избухвания и стълкновения, не само между различните видове същества, но и между тези, които бяха от един и същи отряд. Тролите се биеха с Троли в трюма, където светлината едва мъждукаше, а въздухът бе спарен и задушен. Всеки Гоблин рискуваше живота си, ако беше намерен в част от кораба, която друго Гоблинско племе смяташе за своя територия. Всяка нощ вахтата чуваше пляскането и писъците на изхвърлените зад борда жертви. Годните за ядене тела бързо бяха разкъсвани от хищните риби, които се бяха присъединили без покана към флотилията.

Леденият Крал си мислеше, твърде скоро неговите бойци ще бъдат прекалено заети с битката, за да се бият помежду си. Най-важните групи, като Баншите или Страшилищата, щяха със сигурност да му останат верни, тъй като бяха обвързани с тежки клетви и смъртоносни магии, от които не биха могли да се освободят, дори и да искаха да го сторят.

Тези същества щяха да се погрижат много от неговите съюзници да не оцелеят след боя. Фриджън не виждаше смисъл да плаща на войници, когато войната свършеше. Той нямаше намерение да си разделя новата власт с никой от тях.

Тези размисли бяха нарушени от дращене по ледената врата на неговите покои.

— Влез и дано това, за което идваш, да си заслужава — изръмжа Фриджън. — А, това си само ти, Кланджън. Какви са новините?

Неговият Главен Иконом се вмъкна в стаята, като се кланяше и трепереше страхливо. Дори и в най-добрите времена да се появи човек пред Фриджън бе ужасяващо. А да носиш лоши новини означаваше да носиш живота и разсъдъка си в ръцете.

— О, Велики Кралю, скорошен Владетелю на Света, Змиорките донесоха вест.

— О, и какво съобщават те? — попита Леденият Крал тихо.

— Костенурки на служба при Огурян са ни видели и сега плуват с всичка сила на юг, за да съобщят в Уотъранд за нашето пристигане.

Той трепереше и се свиваше, очаквайки най-малкото серия удари да последват лошите новини, но за негова изненада Фриджън укроти ледения си гняв.

Кралят просто изгледа своя прислужник и кимна с глава.

— Очаквах това. Не може огромна флотилия като моята да плува в открито Море, без да бъде забелязана рано или късно. Това няма никакво значение. Кажи на моите Капитани да се донесат тук тази вечер, когато луната залезе, за последни указания.

Той се обърна отново към картите си и започна да записва нещо. Главният Иконом се измъкна навън, като опипваше плешивата си глава, за да се убеди, че все още е на място и отиде да оповести за предстоящата среща.

Под гладката повърхност на Морето започваха първите сражения, които се водеха в пълна тъмнина и дълбока тишина. Предната редица от Костенурките на Огурян нападна авангарда от почти невидими Медузи. Те късаха огромни меки парчета от тях и оставяха мъртвите медузи да потънат на дъното.

Само за няколко минути Костенурките намалиха наполовина състава на Медузите, а останалите живи медузи се разбягаха на всички страни. Змиорките, вестоносците на флотилията, които бяха във втората редица, побягнаха пред напористата атака на Костенурките и се изпокриха между киловете на корабите.

Докато бушуваше краткото сражение, Скимър се промъкна измежду корабите и намери най-големия кил, този на „Снежната Буря“. Той бързо се насочи към средата на кораба и долепи дясната си ушна мида до кила.

На сутринта Огурян вече бе подробно информиран за взетите решения и издадените заповеди по време на събранието в кабината на Фриджън.

Времето на изток, запад и юг бе прекрасно, но целият северен хоризонт беше покрит с огромни черни облаци, които се извисяваха до зенита и сякаш се търкаляха към тях.

— Ето го и Фриджън! — каза Огурян на Торнууд, Командира на неговата флотилия. Те се разхождаха по палубата на бързия флагмански кораб „Дарение“.

— Значи този следобед ще се бием — каза Херцогът, като се пресегна, за да усети дръжката на меча си.

— Според Скимър, Фриджън смята да ни нападне, тогава когато остават само два-три часа светлина и да изпрати най-конвенционалните си сили срещу нашия център.

— Неговите Хора са по-добри бойци през деня, разбира се. Ако не може да ги вижда, той няма да може и да им се довери — отбеляза Торнууд. — Но Баншите са друга работа.

— Нашата задача е да пречупим първата линия на Фриджън, Хората му. Ще трябва, както можем, да се справяме с атаките на нощните същества.

— Чудя се какво ли правят в момента Дъглас и старият Огнегадател — каза Брайърмот, като точеше острието на бойната си брадва. Но Възпитаникът на Водата вече се бе обърнал, за да говори с един от своите офицери.

Флеърмън и Дъглас бяха седнали около една малка масичка на задната палуба на „Дъщерята на Пламъка“, закусваха обилно и наблюдаваха как черните облаци се движеха на югоизток. Северните ветрове от Вечния Лед се забиваха стремглаво в силния, топъл вятър, който се носеше от Бойните Плитчини и двете въздушни маси се изтласкваха нагоре и надолу, и влагата в тях се превръщаше в плътни черни облаци, натежали от дъжд. Светкавици и гръмотевици постоянно цепеха небето. Въздушни вихри се опитваха да откъснат мачтите на корабите и да потопят по-малките от тях.

— Морският Огън няма да срещне трудности при донасянето на Перлата дотук въпреки времето, нали? — попита Дъглас.

— Бурите не притесняват Асраите — отвърна Флеърмън, настанявайки се по-удобно. — Аз самият се чувствам доста доволен, че не се намирам там, под тая облачна покривка.

Повърхността на Морето изглеждаше назъбена. Вълните се хвърляха една срещу друга в редици и скачаха високо нагоре, като че се опитваха да стигнат до надвисналите над тях облаци.

Корабите на двете Флотилии, които сега вече се виждаха, също подскачаха нагоре-надолу, и се въртяха подхвърляни от вълните, а въздушните и водни течения дърпаха гредите им и се опитваха да ги разкъсат, карайки ги да издават стенания и стонове като живи.

Фриджън, излязъл от леденото си убежище, се бе навел непредпазливо напред през перилата, а около него лакеи и прислужници вееха с ветрила и мокри кърпи, за да го охлаждат.

В бушуващите под него води Фриджън видя дълги, дебели намотки и черни матови люспи, които се гърчеха и шаваха, а след това и една плоска, грозна муцуна украсена с трионообразна челюст. Главната Змиорка се ухили нахално на своя Господар.

— Какво казваш? Какво? — изрече Фриджън с ужасен глас, като се опитваше да се пребори със стомаха си, докато корабът се люлееше страховито по вълните. — Кажи ми бързо. Започваме атаката.

— И си късметлия — присмя се Змиорката. — Ние тук долу се бием за живота си от снощи. Четиридесет от най-силните, най-дългите ми другари вече загинаха.

— Нещастна пародия на змия и риба! Какво очакваш, да се пребориш с враговете ни без жертви ли? Какво друго имаш да ми кажеш, освен да се оплакваш по този глупав начин?

Главната Змиорка заскърца със зъби, но каза:

— Трябва да знаеш, че флотилията ти се приближава към плитчини, движещи се пясъци, скали и рифове. Ще трябва да се движите с максимално внимание.

— Ваше задължение е да ни насочвате сред препятствията — извика Фриджън. — Нито един кораб не трябва да заседне или да се удари в риф, чуваш ли?

— Ще направим, каквото можем. Ние мразим врага не по-малко от всеки друг. Само че не можем да насочваме и направляваме всичките кораби едновременно. Ще се погрижим за големите, но малките ще трябва сами да се справят. Освен това ние не плуваме бързо, а много от тях, особено фрегатите, са твърде бързи за нас.

Фриджън обсипа зъбатата змиорка с ругатни и псувни, но в крайна сметка се съгласи с нея. Нищо не можеше да направи сега за оределите редици на змиорките.

— А какво става с Медузите? — попита той.

— Опитваме се да ги съберем. Може би те ще могат да се погрижат за по-малките кораби. Може и да не успеят. Ще се опитаме. В най-добрия случай можем да ги наредим като параван пред вас.

— Очаква се, че когато започне битката, движенията ще се забавят — каза замислено Фриджън. — Дръж всичките си гадини в пълна готовност. Никакви отклонения!

— Трудно е да се обещае това, когато наоколо вероятно ще е пълно с прясно месо — каза Змиорката скептично.

— Нещастници! Защо въобще трябва да ви търпя? Ако не си гледат работата, убий ги! Фрегатите ще трябва сами да се грижат за себе си. В крайна сметка, това са най-добрите моряци в Моретата, или поне така са ми казвали нееднократно. Ще видим.

Той разгледа наближаващата флотилия на Огурян и неговите офицери му показаха флагманския кораб „Дарение“ на Торнууд, както и някои други от по-големите кораби на Конфедерацията. Планът остава в сила, уведоми ги той. Според него те трябваше да се вклинят в центъра, да разделят флотилията на Конфедерацията и да победят поотделно всяка от двете половини.

Като ръмжеше от задоволство, той подаде телескопа си на Клангън.

— Повикай ме, когато сме на един изстрел разстояние. Стой на палубата, Клангън. Никакво некадърно и подсмърчащо криене долу в каютата! Пращай ми вест през половин час. И ми донеси нещо студено за пиене.

После той се запъти към студените удобства на ледената си стая.

Наредени в редица пред високите кораби на Торнууд, триста Костенурки тракаха и писукаха нервно. Скимър ги изгледа за момент и се обърна към един младок под себе си:

— Бързо отплувай до „Дарение“ — заповяда той — и им кажи, че сме готови.

— Да, сър! — изписука младокът и се понесе като стрела. Скимър проследи с гальовен поглед как той се отдалечава и се обърна, за да поведе своята редица:

— Смело и напред, приятели! Нима очаквате да живеете вечно?

 

 

На борда на „Дарение“ всичко също бе готово. Джуджетата проверяваха своите къси мечове, остри боздугани и добре наточените си брадви. Браунитата опъваха големите си лъкове и забиваха в реите до краката си остри стрели. Дивото люлеене на мачтите не ги притесняваше. Те бяха свикнали да стрелят от клони, които вятъра люлее.

Хора, Елфи, Феи, Джуджета, Браунита, Пикси и Никси си говореха помежду си за домовете и семействата си и за отминали битки. Всички се опитваха да не гледат към приближаващата се флотилия.

По същото време на корабите и галерите на Фриджън цареше страхотна врява. Сержантите бълваха едновременно ругатни и заповеди с цяло гърло. Те вече бяха прегракнали от крещене.

Техните бойци им отвръщаха с мълчаливо отчаяние и яростни погледи, веднага щом сержантите си обърнеха гърбовете. Нервите на някои не издържаха и нерядко си разменяха удари с юмруци камшици или с плоската страна на мечовете. В някои случаи, в действие влизаха и остриетата на мечовете и ножовете.

Напрежението, особено в редиците на Троловете, Гоблините, Върколаците и всички други особено страшни племена, секти и видове беше огромно. Всички, обаче, се преструваха, че не го усещат. Простолюдието само въртеше кръвясали очи и се оставяше да бъде натикано в позиции за битката, в която може би щеше и да умре. Те показваха оръжията си при инспекциите на началниците си и доста често зад гърба им се заклеваха да използват същите тези оръжия върху самите тях, ако им се отдаде такава възможност по време на боя.

В цялата тази шумотевица редицата на Скимър удари по фланговете на Медузите, които се мотаеха обезкуражени на четири метра дълбочина. Суматохата от вятъра и вълните, които те обикновено на всяка цена избягваха, само допълнително размътваше и без това малките им мозъци.

Изведнъж отдолу започна жестока атака от страна на страшните Костенурки, които, пренебрегвайки жестоките пипала на противниците си, ги разкъсваха с остри зъби и разбиваха с мощните си перки. Атаката на момента унищожи изцяло дисциплината, която Змиорките бяха успели да наложат на Медузите. Тези от тях, които оцеляха след първите три минути, побягнаха към дълбините. В бързината те преплитаха своите дълги и тънки пипала с тези на другарите си и се превръщаха в безпомощни жертви при втората атака на Костенурките.

— Надолу, надолу, надолу — пищяха водачите на Медузите, и цялата полупрозрачна маса се спусна надолу в дълбините край Бойните Плитчини. Те се криха там още дълго след като битката беше свършила.

* * *

Елфите, Хората и стрелците от редиците на Браунитата и Джуджетата, облечени в своите маскировъчни горски одежди, изглеждаха не на място на палубата на кораба. Докато двете флотилии се приближаваха все по-близо една към друга, по палубите и мачтите на корабите на Ледения Крал можеха да се видят фигури, облечени в черни, тъмно кафяви и сиви одежди.

Ярките отблясъци от извадени ножове и мечове приличаха на огнени искри. Прегракнали викове и команди се носеха през бушуващото Море между тях.

Капитанът на „Снежната буря“ нареди да се опънат още платна и тя се засили напред към „Дарение“, който водеше бойната линия на Конфедерацията. При тази маневра „Бурята“ се отдалечи от своите кораби. Те бавно се завъртяха леко встрани, за да се врежат под остър ъгъл сред противниците си. Всички кораби се люлееха неспирно сред големите вълни, предизвикани от насрещните ветрове.

По палубите и реите на корабите от Конфедерацията лъковете се насочиха напред с опънати тетива. Очи се взираха, търсейки мишени, уши се напрягаха, за да чуят командата за откриване на огън.

От предната мачта на „Снежната буря“ се понесе неравен тъмен облак от свистящи лилави стрели със стоманени остриета, намазани със смъртоносни отрови.

Първите изстрели в битката бяха дадени.

Но те не достигнаха целта си, а изчезнаха безследно в яростните вълни. На борда на „Дарение“ Торнууд чу свистенето на стрелите и отбеляза падането им във водата.

— Следващите ще ни уцелят — каза той на Брайърмот. — Кажи на всички да стрелят по веднъж и да си намерят прикритие. Без герои, ей.

Заповедта бе предадена, като Брайърмот каза:

— Не стреляйте, докато не сте сигурни, че ще уцелите целта си.

Облак от кафяви и небесно сини стрели веднага се отдели от две хиляди лъка и се понесе към реите и мачтите на петте високи и черни Ледени Кораба срещу тях.

Тролове и Гоблини пищяха безпомощно и падаха през глава във водата или на палубата, изтръгвайки забитите в телата им стрели. Дори и много леко ранени изпопадаха в морето, тъй като не можаха да запазят равновесие на лудо люлеещите се мачти.

От оцелелите в морската стихия се носеха отчаяни молби за спасение. Корабите минаваха покрай тях, без да се забавят нито за миг. Падналият другар беше само боклук, а да се спреш и да подадеш въже на пищящ удавник, значеше само да предизвикаш нова канонада от стрели.

„Дарение“ и другите челни кораби на Конфедерацията поеха първите изстрели на мълчаливите и злокобни Страшилища. Няколко Човека на борда не успяха да се скрият достатъчно бързо и бяха прободени от натопените в отрова стоманени върхове.

Елфи и Джуджета също бяха ударени, но не смъртоносно. Отровите, използвани от стрелците на Страшилищата, не можеха да ги засегнат. Те изскубваха стрелите от себе си и изскачаха, за да стрелят отново и отново, като внимателно се целеха преди всеки изстрел.

Доктори и много набързо обучени помощници, включително и много от жителите на Долината в Херцогството, притичваха по палубата сред новите облаци от стрели, за да приберат ранените Хора и да ги отнесат долу в убежищата.

Корабите от двете бойни линии леко се разделиха след първия сблъсък. Те се движеха паралелно, като стрелците от двете страни стреляха непрестанно. Най-често своите цели улучваха стрелците на Конфедерацията, тъй като техните врагове от армията на Фриджън се бяха тренирали да стрелят бързо, но не и точно.

Отряди млади Костенурки се стрелкаха бързо из водата, като вадеха падналите зад борда моряци и им помагаха да стигнат до специални кораби в тила. Тези, с най-малко късмет и от двете страни, ставаха жертви на кръвожадните Змиорки, които сега се криеха зад рифовете.

Тъмнината, която прикриваше Змиорките, бе разбита с пристигането на Морския Огън, наречен Асрай от Феите. Ярко осветявайки тъмните основи на рифовете, защитен от слънцето на повърхността, той насочи огромно стадо от пъстри рибки, които закриха живите и мъртвите от хищните зъби на Змиорките. Давещите се Хора бяха бързо избутвани на повърхността, където Костенурките и Големите Морски Костенурки, предвождани от Овал, можеха да ги спасят.

Една сериозна вторична битка започна веднага след пристигането на Морския Огън. Костенурките, накрая вече силно разгневени, нападнаха Змиорките в леговищата им, като разрушаваха кораловите им крепости и ги извличаха неумолимо навън, за да им размажат зъбатите глави. Твърдите им черупки бяха сигурна защита срещу острите зъби на Змиорките.

Корабите на Ледената Флотилия се намираха на един хвърлей и напираха напред, опитвайки се да отрежат корабите на Конфедерацията един от друг и да ги нападнат от двете страни едновременно. Чакащите до този момент войници се приготвиха, за да пренесат битката на вражеските палуби, когато корабите се сблъскат.

С ужасяващ трясък и грохот, катапултите на Джуджетата изстрелваха своите гюллета по киловете, мачтите и реите на Ледената Флотилия, последвани от огнени кълба, които веднага запалиха палубите и такелажите.

Моряците трябваше да напуснат боя и да започнат да изпомпват вода върху огньовете и да изхвърлят зад борда горящите кълба от катран и Водорасли. Корабите на Фриджън, изоставайки назад, пропуснаха шанса си да се врежат в редиците на Конфедерацията.

Виковете и заповедите изведнъж заглъхнаха и за първи път, откакто битката бе започнала, настъпи тишина. Докато Ледените кораби забавиха ход и завиха, Торнууд издигна червени и бели сигнални флагчета. Неговите големи кораби рязко промениха курса си и започнаха да се отдалечават от врага. „Да си плюят на петите“ както каза Брайърмот.

Последва нов сигнал и нова смяна на курса. „Дарение“ и нейните сестри се запътиха обратно към бойното поле и светкавично се врязаха между „Снежната буря“ и корабите зад нея. Аркебузите по палубата на „Дарение“ изпратиха гъсти облаци стрели по дължината на корабите от двете си страни.

Другите снажни кораби на Конфедерацията направиха същото. Почти всички Ледени кораби отново се отклониха от курса си, когато катапултите на Джуджетата изпратиха по тях нови огнени кълбета.

Огурян извика някаква магия за вятър и завъртя ръце в магически жест. Южният вятър веднага утихна и корабите на Торнууд завиха, за да се възползват от благоприятния северен вятър и да обстрелят по-слабо защитените страни на противниковите кораби. Нови облаци от кафяви и сини стрели се понесоха към техните палуби, докато Хора, Тролове и Гоблини тичаха от едната страна на кораба си към другата.

Опитвайки се да не се сблъскат помежду си, корабите на Фриджън се въртяха напред-назад в зле координирана маневра. Три от петте кораба горяха, и огневата им мощ бе сериозно намаляла. Огнени стрели от техните стрелци многократно се забиваха в корабите на Торнууд, но безрезултатно. Преди да отплуват от Уотъранд Флеърмън бе направил почти всеки сантиметър от корабите, мачтите и такелажите на Конфедерацията пожароустойчиви.

— Време е да започнем планираното отстъпление към Плитчините — предложи Торнууд на Огурян.

— Давайте, милорд Херцог. Нощта наближава. Това е времето, от което най-много ме е страх за нашите бойци.

Торнууд заповяда да бъдат вдигнати нови сигнални знамена на мачтата на флагманския кораб и новата маневра започна. Корабите на Фриджън се мотаеха неуверено наоколо, като не знаеха какво да правят.

Фриджън накара да му сервират вечерята на палубата по време на затишието. Тя все още плуваше в кръв, но той бе решил, че за един командващ е добре да бъде видян от офицерите и хората си. Към него се приближи един грозен, приличащ на жаба младеж, който почтително докосна шапката си.

— Сър, врагът отново променя своя курс…

— Кой си ти? — прекъсна го Ледения Крал. — Аз не те познавам. Защо се осмеляваш да ми говориш?

— Драгъл, бившия Трети Офицер на „Снежната буря“, сир.

— По дяволите! Защо се обръщаш ти към мен, твоя екзалтиран Крал, а не тоя страхливец, твоя Капитан?

Младият мъж отвори уста, за да отговори, но Фриджън го надвика. Да се заяжда с подчинените си бе любим негов спорт.

— Хайде, говори, сополанко такъв! Да не са ти простреляли езика? Защо не мога да получа отговор от теб, нещастно недоразумение на природата?

Драгъл погледна краля си с пълно презрение и извика с глас, трениран по множество палуби, сред боеве и бури:

— Сир! Аз бях Трети Офицер, но този идиот, вашият Капитан, има непростимото неблагоразумие да бъде прободен от стрела на Брауни, и умря, след като върхът й се подаде от лявото му ухо. Това ме повиши в чин до Втори Офицер за цели дванадесет и половина минути. След това новият Капитан, бившият Втори Офицер, падна в Морето, вместо да се остави да изгори жив, когато в краката му се заби едно от огнените гюллета на противника. След това аз самият станах Капитан, и съм на този пост вече от час.

Фриджън възкликна от изненада, но преди да успее да каже каквото и да било, Драгъл продължи да говори с цяло гърло:

— Като ваш нов Капитан, аз ви докладвам, че лакеите на Огурян, които до този момент водиха боя с въображение, смелост, и най-вече с успех, извиват на запад, и че тези глупаци, които вие сте сложили да командват другите ви кораби, ги оставят да се изплъзнат! Аз предполагам, че те очакват вашите заповеди. Аз лично нямам никакво намерение да се нося безцелно по вълните, докато вие свършите вечерята си.

Той замълча, останал без дъх. Фриджън го изгледа с изненада и ново уважение.

— А, да, да… — успя да каже той най-сетне. — Какво предлагате, Как-ви-е-името?

— Драгъл, сир. Капитан Драгъл.

— Да, добре, Капитан Драгъл, а,… защо не продължите вие самият? Вие като че ли сте в най-подходяща позиция да прецените какво трябва да се направи сега. Лично аз съм стратег, а не тактик. Той беше, както казахте, идиот — този как-му-беше-името, с глупавата стрела в ухото си.

Драгъл, който не знаеше какво да каже, се обърна на пети и заяви на висок глас на целия кораб:

— Слушайте сега, боклуци такива! Аз сега съм Капитан на това разкапано корито и Адмирал на Флота. Веднага ще спрете с тези викове, стонове и всякакви други звуци. С други думи, млъкнете, или ще се намерите зад борда!

Внезапно и много изненадано мълчание обхвана целия кораб.

— Чуйте командите ми, да ви вземат дяволите езиците, прогнилите зъби и късогледите очи! Кормчия, курсът е право на запад след врага! Старши Матрос, опънете всички платна. Боцмане, започнете веднага да оправяте такелажа. Сигналист, искам този сигнал веднага да се изпрати до всички кораби. И най-вече искам тишина. Тишина!

След като няколко от по-шумните Тролове бяха промушени и хвърлени на чакащите вечерята си Змиорки, на палубата наистина настъпи пълна тишина. Екипажът трескаво преглеждаше нанесените от битката щети. След час отново плуваха напред, следвайки корабите на Огурян.

— Умно момче — отбеляза Фриджън пред Клангън, който отново се беше появил на палубата, когато целият шум затихна. — Харесва ми. Радвам се, че го избрах за Капитан на този кораб и за Адмирал на Флотата.

— Бога ми! — възкликна Клангън. — Виж как се набират!

— Говори правилно — сряза го Леденият Крал. — Донеси ми нещо студено с твърд сос.

Драгъл докладва, че корабът е отново готов за бой.

— Това, което трябва да направим, е да ги разделим и да ги победим на части — предложи Фриджън, който вече не беше толкова сигурен в стратегията си.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи — каза Капитанът грубо, като се пресягаше към чинията с яденето. Той не бе ял от дванайсет часа, а командването му отваряше огромен апетит.

— Хайде, хайде! — извика Драгъл след няколко минути и моряците се затичаха към мачтите и се закатериха по въжетата, подкарани от нетърпеливия глас на капитана.

— Какво? Какво правиш? Отмени тази заповед! Та ние ги настигнахме! Не обръщай курса точно сега.

— Ти може да си крал и да знаеш как се носи корона, но си сакат новак в управлението на кораби — извика в отговор новият Капитан. — Обърни го рязко встрани! — извика той на кормчията с цяло гърло. „Снежната буря“ пияно се залюля и няколко минути по-късно цялата флотилия я последва. Сега вече те се носеха на юг, гонени от Северния Вятър.

— Но… но… — измънка Фриджън, който едва се сдържаше.

— Спокойно, Кралю — посъветва го Драгъл. — По-добре не говори, за да не те мислят хората ти за глупак.

— Аз ли? Глупак! Аз!

Но нещо в самоувереността на Капитана го накара да се спре и да си възвърне самообладанието. Ако грозната жаба се окажеше, че е сбъркала, винаги можеше по-късно да го набучи на шиш, да го вледени, или да го заточи на някой самотен остров, реши той.

Когато цялата Флотилия се изви и проточи на юг, движейки се все по-бавно и по-бавно с отмирането на северните ветрове и появата на топлия южен бриз, Фриджън отново извика Капитан при себе си.

— А сега да чуя, каква беше причината за смяната на курса?

— Лесно е да се обясни, ако човек си използва главата, вместо устата — отвърна Капитанът саркастично. — Щяхме да заседнем на един риф. Видях пред нас плитчини, и една от почти безполезните ти Змиорки ни сигнализира, за да ни предупреди. Нямаше време да се консултирам с никой, ако исках да продължим да плуваме.

— И какво тогава ще правим сега? Ще продължим до Уотъранд, за да ограбим съкровищата на Огурян ли?

— Съкровищата няма да ни помогнат, ако не си разчистим сметките с Господаря на Водите първо, Сир. Той просто ще ни нападне докато сме в пристанището, или на връщане към Вечния Лед, макар че трябва да кажа, че не разбирам защо въобще някога трябва да се връщаме в това забравено от слънцето място.

— Х-ъ-ъ-ъ-м! — отвърна Леденият Крал. Той в момента твърде много се нуждаеше от Драгъл, за да си позволи да го превърне мигновено в ледена шушулка.

— Трябва да подмамим Огурян навън от неговите Плитчини, които той явно добре познава, и да го накараме отново да започне боя. Междувременно, можем добре да се възползваме от няколко часа, през които да се наспим, нахраним, и да ремонтираме каквото можем. И снабдителните кораби могат да ни настигнат с муниции и нови войски.

Фриджън се съгласи, че това е най-разумният ход, макар че не виждаше как биха могли да подмамят Огурян и Торнууд да излязат от плитчините си преди да са готови за това.

— Ще има време да помислим за това по-късно — каза той на Клангън.

— Бих искал да кажа нещо, което цял ден ме притеснява — каза стеснително Главният Прислужник.

— По-късно, плъх такъв. Готово ли е леглото ми? Тази жега ме убива. Трябва да дам и заповеди на Баншите за през нощта. Те ще научат моряците на Торнууд какво значи страх!

И той почти весело се запъти надолу към своята ледена кабина, за да извика не-мъртвите нощни духове. Те бяха следващата стъпка в неговата велика стратегия.

— А! — възкликна Торнууд. — Някой с капчица разум и малко Морски познания е поел командването там отсреща! Виждаш ли? Обърнаха се и се подредиха. Те се люшкаха като пияни до преди час и за малко да се разбият на рифовете.

— Фриджън винаги е опасен, особено когато изглежда, че всеки момент ще заседне. Какво ще правиш сега? — попита Огурян.

„Дарение“ в този момент беше в безопасност, заобиколен от бариерен риф в спокойни води, и всички се възползваха от това, за да вечерят. Много от бойците се възползваха от затишието, за да легнат и да поспят по бойните си постове.

Брайърмот, който бе скочил зад борда, за да се посъветва с Костенурките на Скимър, се върна да докладва.

— Те казват, че злите Змиорки са насочвали корабите на Фриджън, което и обяснява защо обърнаха курса преди да заседнат на рифовете.

— Те знаят ли кой е новият командир там? — попита Торнууд. — Сигурен съм, че е Човек.

— Ще се опитат да разберат това след като залезе слънцето — отвърна Джуджето. — Те също така ще прогонят Змиорките изпод корабите на Фриджън и ще ги натирят в дълбините, откъдето няма да могат да помагат на новия капитан на Фриджън.

— Нощ — промърмори Огурян. — По-добре ще е да предупредим всички какво ги очаква с падането на нощта.

— Всеки човек да има по един другар до себе си, никой да не е сам — заповяда Брайърмот. — Вземете си за другар Фей или Джудже ако можете. Смъртните са основната плячка на Баншите. Само те се страхуват толкова много от смъртта.

С падането на нощта Баншите на Фриджън започнаха настъплението си — не спрямо личността на Хората, а срещу сърцата и мозъците им. Снажни стрелци и копиехвъргачи шепнеха, когато разказваха след десетилетия на своите деца за тази нощ.

Един Човек, който вървеше сам по палубата на един от високите кораби, от предната мачта към борда, покри ушите, а после и очите си с ръце и започна да пищи от ужас. Протяжен, дрезгав вой смрази сърцата на всички на борда, а човекът изведнъж се затича към борда. Той щеше да се хвърли в топлите и прозрачни води на Плитчините, ако двама Нереиди не го бяха обуздали и завели при другарите му в моряшкия отсек, където екипажът си почиваше от боя.

— То ми разказваше за собствената ми смърт — плачеше жертвата едновременно с ужас и успокоение в гласа си. — Видях гроба си! Чух как семейството ми ме оплаква! Какъв ужас!

— Сега махна ли се? — попита тихо сержантът.

— Махна се — съгласи се пострадалият, — но аз винаги ще го помня…

— Сега си сред приятели — каза друг. — Всички чуваме и виждаме едни и същи ужасни неща, но ако седим заедно, няма да полудеем.

— Никой да не излиза на палубата, и въобще никъде да не ходи, сам — заповяда боцманът строго. — Сега вече знаете какво могат да ви сторят тия Банши, за които ни предупреждаваше Херцог Торнууд.

Един войник, Фей, каза:

— Слушайте, казвали са ми, че най-добрият начин да бъдат прогонени е чрез пеене. Аз ще ви науча на една песен на Феите, а после вие ще ни научите на някоя ваша песен.

Той започна да тананика и кръгът около него постепенно нарасна до близо петдесет човека. Воплите на Баншите бяха игнорирани и постепенно затихнаха.

* * *

Рибарите от Феърстренд в своите спретнати малки лодки из Плитчините се оказаха събрани около Мериам Бекет, която им разправяше истории за духове и призраци.

— Познатите духове са лечебно средство срещу зли чужденци като Баншите — обясняваше тя. — Открай време е било така, и точно затова нашите прадеди са започнали да разправят истории за духове нощно време в Морето.

Бронзовият Бухал, който почти не усещаше присъствието на Баншите, се запъти към останалите кораби, за да разкаже за намереното от жителите на Феърстренд решение на проблема, и в много от тях се разказваха приказки, за духове почти докато се съмна, когато немъртвите същества трябваше да се приберат, тъй като не можеха да понесат топлината и светлината на новия ден.

Въпреки всички усилия, не малко от бойците на Конфедерацията изчезнаха през тази нощ зад борда или се самоунищожиха. А никой от оцелелите не беше вече съвсем същия.

Това, което промени хода на подводната битка, бе появата на Асраите. Докато Костенурките бяха същества, родени за повърхността и яркото слънце, Змиорките се чувстваха по-щастливи и по-удобно при пълна тъмнина. На десетки метри под водата Морският Огън направи бойното поле светло като ден.

Предавайки се, Змиорките окончателно побягнаха, за да търсят убежище в най-тъмните и най-дълбоки места под рифа. Там подводният каньон бе толкова тесен, че няколко Костенурки и едно стадо от малки рибки бяха достатъчна стража, за да не могат Змиорките вече да излязат и да водят корабите на Фриджън из опасните лабиринти на рифа.

Липър напусна битката, когато стана ясно, че Змиорките няма повече да са в помощ на Фриджън, плъзна се на десет метра под водната повърхност и стигна до „Снежната буря“ преди полунощ, като зае позицията на Скимър и долепи лявата си ушна мида до медното дъно, за да чуе какво се говори в ледената стая на Фриджън.

В полунощ Драгъл падна в койката си и заспа нервния сън на човек на прага на пълното изтощение. Навсякъде по кораба хора и зверове спяха на крака, като се стараеха да обръщат колкото се може по-малко внимание на движението на Баншите. Лудостта и безпричинният страх бяха твърде често срещано явление сред тях, за да обърнат внимание на страничните ефекти от преминаването на Баншите.

Един войник, който лежеше на палубата на един уестонгски кораб, се размърда притеснено, тъй като бе сънувал как ръцете му замръзват при нетърпим студ, и ги протегна напред, за да ги провери. През пръстите си видя първите сиво-розови отблясъци от изгряващото слънце и въздъхна с голямо облекчение.

— Светлината! — извика той с мощен глас, който се чуваше надалеч. — Дойде зората и новият ден, момчета!

Чиста златиста светлина заструи над хоризонта и изведнъж звуците и страховете от изминалата нощ бяха забравени.

Фриджън стана от леденостуденото си легло и извика на главния си прислужник да му донесе закуска. Клангън, който спеше върху твърдия под в краката на господаря си, стана треперейки и се затътри да си свърши работата.

— Кланг — извика след него Краля. — Остави тази храна тук и отиди да събудиш онзи мързеливец, Капитана. Кажи му, че смятам, че вече е време да подновим атаката, точно в този момент, в който врагът е обезумял от ужас и е като пиян от недоспиване. Как ми се иска да можеше и аз да съм там, за да ги гледам през нощта!

Клангън намери капитана на палубата да проверя поправките по такелажа и изгорените корабни гради. Изморена група моряци работеха още преди закуска, като се опитваха да изтъркат петната от кръв по палубата.

— Вече се движим — каза капитанът на прислужника. — Ще бъде чудесен ден за продължаване на битката.

Фриджън излезе на палубата и се огледа със задоволство. Платната бяха опънати, въжетата се опъваха, и бледо синьото знаме на Кралството на Вечния Лед се вееше вяло над кораба. Флотата вече се бе разбудила и раздвижила, и очакваше започването на бойните действия с подновен интерес, ако не и с ентусиазъм. Драгъл раздвижваше нещата дори и от разстояние.

— Сир — започна Клангън, — Сир, мога ли да поговоря съвсем за малко с вас?

— Предполагам, че можеш, стари смрадливецо — каза Фриджън доколкото можеше добродушно. — Какво точно се опитваш да ми кажеш от дванайсет часа насам? Да не са намалели запасите от масло? Да не са се свършил и припасите от студено пуешко месо? Не се притеснявай. Тази сутрин дори съм готов да ям и топъл кекс, толкова съм сигурен в победата.

— Сир, имам едно чувство… то ме притесняваше като гледах боя вчера. Нямаше никакъв огън…

— Какво искаш да кажеш, глупако? Я виж тая прогорена греда и погледни нагоре към прегорените платна. Имаше, и то много огън.

— Знам, Сир — каза Прислужникът, като започна да се изнервя. — Но това не беше огънят, който би дошъл от Флеърмън. Не беше магически огън!

Когато се произнесе името на отколешния му враг, Фриджън спря да обикаля на около и се закова на мястото си.

— Продължавай, Кланг.

— Флеърмън можеше всички ни да облее с огън и да накара половината от хората да скочат в морето. Вие по-добре познавате силите му от мен. Просто се чудя…

— А, това, което ти искаш да предположиш по този заобиколен начин — каза Фриджън, който най-накрая разбра за какво става дума, — е, че Флеърмън не е тук ли?

— Че е някъде другаде, за да върши нещо, което той смята за по-важно.

Клангън приседна върху една купчина въжета, като изведнъж се почувства изтощен и съсипан въпреки няколкото часа сън през нощта.

— И къде ще е, ако не е тук?

— При Вечния Лед — промърмори прислужника и припадна на мястото си.

— Вечния Лед! С Перлата! — изруга Фриджън, скачайки на краката си. — Капитане, обръщай кораба! Дръж курс към Вечния Лед!

— Сега ли?

— Не ми задавай въпроси! Имаме да вършим по-важни неща, отколкото да си играем на водните игрички на Огурян. Заповядай на останалите да стоят тук и да се бият до последния човек, но мен ме закарай в моя Дворец, и то веднага. Сега!

Драгъл вдигна ръце нагоре от възмущение, но започна да издава заповеди, които отменяха дадените преди секунди команди.

Двадесет минути по-късно „Снежната буря“ се вряза напред и зави силно встрани пред южния вятър, който все още вееше над Бойните Плитчини и я буташе с пълна скорост към ледения дворец на Фриджън.

Отвъд бурните води на рифа, който сега се подаваше над повърхността поради отлива, Огурян, Торнууд и Брайърмот гледаха вражеската флотилия през своите телескопи.

— Това е „Снежната буря“, флагманският кораб на Фриджън! Мислите ли, че това е някакъв трик? — попита Торнууд.

— Надали — отвърна Брайърмот. — Фриджън не би се доверил толкова много на своите командири, че да ги остави без надзор за няколко часа, а камо ли за цял ден.

— Не, не е трик — каза тихо Огурян. — Фриджън най-после разбра нашата измама.

— Измама ли? — извика Джуджето, като се ядоса мигновено. — Измама за какво?

— Вие знаете за Сивата Перла — каза спокойно Огурян. — И значението, което има нейното използването за победата над Фриджън е ясно.

— Значи ние тук просто залъгвахме Фриджън, за да дадем на Флеърмън шанс да се промъкне покрай единия край на Ледената Флотилия и да стигне до Вечния Лед, преди Фриджън да разбере, че него го няма?

— Точно така — отвърна Възпитаникът на Водата. — Мислех, че вие се досещате за това.

— Ами, струва ми се, че се досетих, когато Флеърмън не се появи, но като че ми е изчезнало от главата по време на боя.

— Никой тук не се е бил напразно и не е умрял напразно — увери го Огурян. — Единственият начин Фриджън да бъде победен окончателно е да се унищожи Перлата и да се разбият най-силните магии на Ледения Крал. Ние съвсем наскоро открихме, че това може да стане само във Вечния Лед. Ако Флеърмън успее да стигне дотам, и ако той и Дъглас успеят да унищожат Перлата преди Фриджън да пристигне, то ние сме победили!

 

 

Фриджън стоеше на предната палуба на „Снежната буря“, като напразно се опитваше да пробие мъглата пред тях с всичките си сили. Не можеше да види нито следа от Флеърмън и неговия Пътуващ магьосник, макар и да знаеше, че са някъде пред него.

— Флеърмън отнася Перлата към Вечния Лед! — извика той, и в този вик се смесиха агония, предизвикателство и несигурност. — А аз смятах, че никой никога няма да се досети, че Перлата трябва да се прибере у дома, за да бъде унищожена.

Той вдигна двата си юмрука и се закани на проясняващото се небе.

— Флеърмън! Този път ще те хвана и ще те набутам надълбоко и завинаги вътре в Леда!