Дон Келъндър
Огнегадателят (17)

Глава седемнадесета

— Какво ще правим сега? Какво ще правим? — вайкаше се г-жа Паркър, напирайки срещу въжетата, които я стягаха. Тя, Капитан Джозия и Дъглас бяха здраво завързани за парапета на терасата пред Общинската Зала на Флоуринг.

Жени и деца от Флоуринг, натоварени с пълни кошници, се нижеха покрай тях, надолу, към „Боровата треска“, а пиратите безцеремонно се блъскаха и тормозеха. Хората на Юнисед вече бяха обрали от склада на острова перли и корал, струващи цяло състояние.

— Отвлякоха с тях на борда и шестте неомъжени девойки от селото! И Мирн е сред тях! — извика Томасина Менстар. Покрай нея профуча пират, размахващ ятаган.

Дъглас, който тъкмо идваше в съзнание, поклати глава и това му причини ужасна болка:

— Те са твърде много — каза той. — Ако се опитам да действам сега, може някой да пострада преди да успея да ги спра. По-късно може би ще съумея да направя нещо, но засега трябва да изчакаме.

— Това е почти невъзможно — изпъшка г-жа Паркър, — но няма да оставя тези животни да ме видят отчаяна или как плача! Имам вяра в теб, Дъглас Брайтглед, макар че не си по-възрастен от тези бедни девойки. В теб е единствената ни надежда за спасение.

— Ако се опитам да направя някоя Магия сега — обясни Дъглас, — те ще разберат кой съм и какъв съм… и тогава може всички ни да избият.

— Този жесток Херцог, или какъвто е, ги е заключил всичките в задния трюм — извика една друга майка, доведена почти до истерия. Един едър Моряк изръмжа и я повали на колене с удар по гърба.

— Докато са под ключ, нищо лошо няма да им се случи, надявам се — каза Джозия.

Тримата прекараха целия ден под палещите лъчи на слънцето, без да могат даже да си мръднат ръцете или краката. Пиратите опустошиха Флоуринг и натовариха всичко на „Боровата треска“. Докато бавно се опомняше от удара по главата, Дъглас отчаяно се мъчеше да измисли нещо, да състави някакъв план. Той се опита безуспешно да направи десетина магии, но после се предаде. Болката, умората и жегата му пречеха да се съсредоточи.

Късно следобед „Боровата треска“ вдигна котва и се отдалечи на югоизток в здрача. Г-жа Менстар побърза да намери един моряшки нож, за да пререже въжетата, с които бяха овързани. Пътуващият Магьосник веднага отиде на градския кей и се опита да извика Морската Светлина, но все още бе твърде светло.

— Ще изчакаме да се стъмни съвсем — каза Дъглас на хората от острова с увереност, каквато всъщност въобще не изпитваше. — Огурян е изпратил кораб, който ще пристигне всеки момент. Пиратите взеха всичката ви храна и разбиха лодките ви. Трябва да напуснете временно Флоуринг и да дойдете в Уотъранд, където ще бъдете наистина в безопасност, г-жо Паркър.

— Нямам никакво желание да напускам дома си — изплака една от жените. Дъглас й обясни, че там са не само мъжете и синовете им, но че и там ще заведе дъщерите им, когато успее да ги спаси от ръцете на Юнисед.

Те се разотидоха, за да си приготвят багажа и да потърсят някаква храна, която пиратите да са пропуснали.

— Просто съм благодарен, че Юнисед и Блейдър не бяха толкова кръвожадни, колкото са били друг път — каза Дъглас на Капитан Джозия.

— Ти направи всичко, което можа — отвърна старият Моряк. — Как е главата, момчето ми?

Дъглас си намокри главата и изми лицето си в хладната вода на градското поточе, след което се почувства малко по-добре. Жените скоро се върнаха, като носеха вещите си, натъпкани в моряшки торби.

— А сега, дами, чакайте и гледайте за кораба на Огурян. Аз ще се върна след няколко минути — каза Дъглас. Той се запъти към вътрешността на острова, навел глава, а умът му най-после ясно работеше.

Когато стигна до една тиха и закътана полянка, той вдигна глава нагоре и извика:

— Фрьонхеп-кландър, Дъглас Брайтглед се нуждае от теб! Имам спешно нужда от бърз вестоносец!

Огромният диск на залязващото слънце се спусна зад хоризонта и тъмнината сякаш изскочи изпод земята. Студен вятър размърда тревата в краката на Дъглас и разтърси палмовите клони над главата му.

Пред него се появи слаба синкава светлина, която постепенно доби форма на жена, облечена в бледи, полупрозрачни и феерично развяващи се дрехи. После се чу звук, наподобяващ възклицание. Духът Дека бе пристигнал.

— Здравей, Дъглас — каза Дека с весел глас, — дойдох веднага щом можах.

— Дека! Трябва едно съобщение да бъде отнесено до Огурян в Уотъранд веднага. Не е твърде далеч за един Дух, нали?

— Мога да стигна при Огурян за секунди.

— Кажи на Господаря на Водата, че все още съм на остров Флоуринг. Бившият Херцог Юнисед дойде с една пиратска банда и открадна всичките богатства и храна на островитяните, като отвлече и шест млади момичета за заложници… или за нещо още по-лошо! Те отплуваха оттук на югоизток преди час с кораба на Фриджън „Борова треска“.

— Кажи му, че няма да чакам неговия кораб, а ще се заема със спасяването на момичетата. В най-лошия случай възнамерявам да накарам пиратите да бягат толкова бързо, че да не им остане време да се занимават с момичетата. Край на съобщението.

Дека изчезна като пламък на свещ, угасена от внезапен студен порив на вятъра.

Дъглас потърси Кмета Паркър и майката на Мирн. Те се бяха свили в средата на градската поляна заедно с Джозия и останалите жени и деца от острова и търпеливо чакаха.

— Приятели, изпратих един много бърз вестоносец до Господаря на Водите. Можете да бъдете уверени, че Огурян незабавно ще предприеме мерки, за да освободи Мирн и нейните приятелки, както и да върне, разбира се, и съкровището ви. Междувременно, корабът на Огурян трябва да пристигне тази вечер. Отидете и ни чакайте в Уотъранд. Когато освободим момичетата, ние ще се присъединим към вас. Ще направите ли това?

— Да! — извикаха всички. Сега, когато трябваше да следват неговите разумни съвети, те се чувстваха много по-оптимистично настроени.

— Моят приятел, Морският Огън, ме доведе до Флоуринг. Той се движи из морето по-бързо от всичко друго. Ще намерим „Боровата треска“ за няколко часа.

Те му дадоха пакет твърди бисквити и малко кораво сирене, които някой беше намерил.

— Вие също не сте яли от снощи — възрази Дъглас, но те настояха. Той задъвка коравите и безвкусни бисквити докато вървеше към брега. Досега не беше осъзнал колко е гладен.

Беше достатъчно само веднъж да извика Морския Огън и думите, очертани от синя светлина, се появиха върху тихия прибой.

— Какво иска от мен Дъглас Брайтглед?

Преди да се спусне в топлата вода, Дъглас помаха за довиждане на майката на Мирн и й каза:

— Не се притеснявай за Мирн. Аз ще я намеря и ще я отърва преди да й се е случило каквото и да било.

— В опасни времена живеем, Дъглас. Пази се!

— Ще се пазя — отвърна той, целувайки я по пълната буза. Без повече думи той се гмурна под вълните, в топлите и светли води. Без нито звук Морският Огън го обгърна отвсякъде и Дъглас усети как се понася надолу и извън лагуната, заобиколен от Фосфоресциращата светлина.

На борда на „Боровата треска“ екипажът разгорещено спореше с Юнисед.

— Ние сме гладни и жадни — викаха те. — Имаме вече много и добра храна от онзи перлен остров. Защо да не ядем? Има много…

— Нещастници! Разбойници! Морски плъхове! Ще ядете, когато аз ви наредя и само ако ви разреша, аз, Юнисед. Връщайте се на работа. Никаква храна, само воден гроб ще има за всеки, който не изпълнява заповедите ми! Сега!

Морякът, който бе говорител на екипажа, си отвори устата за да протестира още, но преди да успее да каже и една дума бе хванат отзад от силните ръце на Блейдър, който го вдигна нависоко и го изхвърли зад борда, без да обръща внимание на писъците му, че не може да плува.

— А сега, слушайте! Чак когато Капитанът каже, че е време да се яде, чак тогава ще ядем! — изкрещя Блейдър. — Засега се хващайте за работа, за да оставим колкото се може повече разстояние между нас и проклетия остров.

Уплашени от неочаквания и бурен обрат на нещата, моряците от екипажа се затътриха отново, всеки по своите задачи, с недоволно, но тихо мърморене. Те разбираха от този вид дисциплина много добре. Стой си на мястото, върши си работата. Бъди мълчалив и не се доближавай до обсега на силната ръка на Първия Помощник или до въжето на Боцмана.

Юнисед кимна на Блейдър и заповяда на Капитана да бъдат вдигнати всички възможни платна.

— Имам някакво предчувствие — каза Юнисед на заместника си. — По-добре наистина да се отдалечим от този Флоуринг, както каза ти. Накъде ще се отправим? По-далече от Уотъранд, смятам аз.

— Но не и твърде далеч, също така, Сир. Най-доброто място да се скрие една бълха е зад ухото на кучето, както казват хората.

— А? Бълха? О, да, разбирам какво искаш да кажеш, Блейдър. Огурян ще ни търси рано или късно, но най-вероятно няма да се сети да ни търси близо до своя собствен остров, нали?

— Точно така — Блейдър огледа празната палуба. — Ще погледнеш ли пленничките? Мога да накарам да ни ги доведат на вечеря.

Малките очички на Юнисед сладострастно засвяткаха. Девойките от Флоринг бяха най-хубавите и най-свежи момичета, които бе виждал от месеци. Но някакъв инстинкт надделя.

— Не — каза той със съжаление, — ще има достатъчно време за игри, когато намерим някой по-голям, по-богат остров, на който да станем крале. Сега това би разбунтувало още повече екипажа и те могат да направят нещо наистина опасно, ако прибързано започнем да се държим по кралски.

— Умно, Ваша Чест! Тук сме само двамата, а трябва от време на време и да спим, разбира се. По-добре е да нахраним екипажа. Това ще ги успокои за тази вечер — съгласи се Блейдър. — След това, през цялата нощ, ще ги държим толкова заети с опъване и сменяне на платна, че ще изпопадат от умора.

— Умно, Блейдър. Бих искал да имахме малко нежна компания, но…

Мисълта за храна и пиене изби другите идеи от еднопосочния мозък на Блейдър и той последва Юнисед долу до кабината им, точно когато луната показа лицето си над ръба на Морето.

 

 

Огурян беше слаб мъж, висок почти два метра. Голямата му глава бе обкичена с коса с цвят на Морска Пяна, която се вееше така, сякаш вълни се разбиваха на лунна светлина. Топлите му сини очи можеха еднакво лесно да се засмеят и да заискрят от гняв, да блестят весело или да пробождат като рапира.

Неговият помощник бе един голям черно-бял Буревестник, чиято човка завършваше със зловеща извивка. Птицата рядко се отдалечаваше от Огурян, макар че всяка сутрин или вечер човек можеше да го види как обикаля планините, езерата, стръмните скали и гладко извитите плажове на острова на Магьосника.

Острият поглед на птицата забелязваше всяко действие, всяка работа, която се вършеше, всяко ново посещение или отпътуване. Тези неща той докладваше на Господаря на Водата в Крайбрежния му дворец.

— Моят приятел Флеърмън не одобрява разкоша, в който живея — каза Огурян на току-що пристигналия Брайърмот, една вечер, докато двамата седяха на широката тераса на аквамаринената Тронна Зала и наблюдаваха как Буреносецът лети над острова.

— Но никога не го е казвал — отвърна Джуджето с лека усмивка.

— Вярно е. Не, Флеърмън Флоуърстолк никога не е казвал, че не обича разкоша. Даже забелязвам, че му харесва.

Брайърмот се изсмя на глас, като накара стените на двореца да ехтят от веселието му. Буреносецът се спусна на парапета на балкона и просто кимна в одобрение на всичко, което беше видял. Не каза нито дума, а само прибра човка под едното си дълго крило и заспа.

— Кога пристига Флеърмън?

— Утре — отговори Огурян. — Костенурките Скимър, Спинър и Липър не са се завърнали още, значи са открили Магьосника на Огъня и водят кораба му към нас.

— А съобщението на Дъглас?

— Наредих на най-бързия си кораб да тръгне веднага на север. Би трябвало да издирят Юнисед и този Блейдър и да ги пленят, за да не притесняват повече никого.

— Ами момичетата?

— Доколкото разбирам, Дъглас Брайтглед има личен интерес от спасяването на девойките — каза Огурян с усмивка.

— Добро момче е този Пътуващ Маг! Той няма да се провали, знам си аз.

 

 

Морският Огън носеше Дъглас бързо през морето, осветявано от почти пълната луна, покрай чудеса, които Дъглас, при други обстоятелства, би умрял от любопитство да разгледа: потънали кораби, пещери, от чиито дълбини се виждаха странни светлини с променящи се цветове, огромни градове от водорасли, населени с дребни сребърни рибки, които заедно издаваха мощни звуци, напомнящи музиката на орган, но които при някакъв неуловим сигнал мигом изчезваха.

Да се проследи „Боровата треска“ се оказа не толкова лесно, колкото си бе представял Дъглас. Корабът не следваше прав курс, въпреки че вятърът духаше постоянно от юг. По някаква непонятна причина Юнисед правеше огромни завои встрани и Морският Огън трябваше да се движи зигзагообразно на изток и запад, опитвайки се да открие пътя на кораба.

Изгревът наближаваше, въпреки че на дълбочината, на която те пътуваха, това по никакъв начин не можеше да бъде забелязано, но Морската Светлина изписа едно съобщение за Дъглас, което гласеше: „Моите сили намаляват с изгряването на Великата Звезда, както сам знаеш, Магьоснико. Намерих следата на бягащия кораб, но се страхувам, че няма да го достигнем навреме. Какво да направя, когато светлината на утрото стане твърде силна?“

— Закарай ме колкото можеш по-близо до него, Морски Огън. В последния възможен момент ме остави на повърхността. Ще те изчакам, докато отново настъпи мрак. Някоя отломка ще ме поддържа дотогава на повърхността. Времето изглежда спокойно.

— И все пак, струва ми се, така ще бъдеш изложен на прекалено голяма опасност — изписа светлината на фона на тъмните води. — Имам предвид компания за теб и ще използвам последните си сили, за да я намеря в дълбините Междувременно, обаче, ти ще трябва да плуваш.

— Мога часове наред да се крепя на някоя отломка — промърмори Дъглас. Той вече цели две нощи бе спал съвсем по малко, на пресекулки. — Трябва да стигна кораба на Юнисед.

Когато обаче се озова на повърхността на морето, сам с утрото озаряващо хоризонта, той бързо забрави за съня. Морският Огън си беше отишъл, но наблизо се виждаше отломка от греда, за която той се хвана. Можеше да различи сивите платна на „Боровата треска“ в далечината. Бутайки дървото пред себе си, той започна да плува, като си мислеше че корабът не е твърде далеч.

Два часа по-късно спря да си почине. Дори и при бавното темпо, което си беше наложил, той осъзна, че постепенно е изразходвал почти цялата си сила, а не можеше да измисли никакъв магически начин, който да му помогне. Той се повдигна леко, за да се огледа. Според пресмятанията му беше изминал по-малко от пет километра откакто Морската Светлина го бе оставила. Платната на „Боровата треска“ вече не се виждаха, скрити от вълните, които се бяха появили при засилването на вятъра.

— Огънят няма да ти помогне тук, млади ми Магьосник! — каза си той на глас. — Какво ли е това?

Стори му се, че видя в дълбините под себе си сянка от нечие движение. Вероятно бяха Костенурките. Една вълниста диря се показа за момент и изчезна.

— Може би е някое Морско животно — реши той и се обърна по гръб, за да си почине малко, загледан в утринното слънце.

— Надявам се, че е безобидно — добави той след известно време.

Дали в тези води имаше акули? Той уморено се опита да си спомни. Каспар Мерлин му беше говорил за огромните акули на Топлите Морета, които с удоволствие изяждат всяко плуващо същество, което срещнат.

Може би те всичките са на страната на Фриджън, помисли си Дъглас. Това са създания, каквито Леденият Крал обича.

Поглеждайки отново зад себе си, Дъглас отново забеляза следата. Той се обърна и заплува напред, без всъщност да се ориентира накъде се намира „Боровата треска“, но не искаше да се предава. Дори и изтласкването само с крака започна да става уморително.

Той се помъчи да се пребори с изтощението, опитвайки се да вдигне главата си над солената вода. Още веднъж… още веднъж…

— Е, това ще е наистина странна смърт за един Огнегадател — помисли той отново на глас.

Трябваше да си почине. Слънцето беше силно и щеше да изгори нежната му кожа за броени минути, но за щастие той си спомни една проста магия, с която да се предпази. Ризата и панталоните му тежаха много, но той не смееше да ги съблече. Изрита ботушите си и те потънаха в дълбините.

Много е красиво, помисли си Дъглас, оглеждайки се наоколо, но аз не искам да се удавя! Трябва да помогна на Мирн.

Той пое няколко глътки топъл и влажен въздух и се обърна отново по гръб, броейки бавно до сто. Наплиска солена вода върху лицето си, за да навлажни откритата си кожа и извика от болка, когато солената вода защипа напуканите му устни.

Той се опита да плува по корем, което беше по-лесно, само че му беше невъзможно да задържи дъха си за повече от минута. Изведнъж, точно под себе си, той съзря ново движение — беше огромен, петнисто зелен кръг, който плуваше точно под него.

Дъглас накара тялото си да направи още десет загребвания, после се обърна по гръб и преброи до петдесет, след което отново заплува по корем докато му стигна дъха, опитвайки се да направи още десет загребвания. Изведнъж усети, че изпуска гредата, която го крепеше и тя отплува встрани. Той я наблюдаваше как се отдалечава.

Дъглас бе отчайващо жаден. Очите му почти се бяха слепили от солта и го щипеха така, сякаш под клепките му имаше пясък. Той не усещаше ръцете и краката си. Обърни се и се отпусни по корем, нареди си той. Реши, че това е най-приятният начин да си отиде. Водата бе хладна и отмиваше солта от устните и очите му. Само ако можеше и да диша.

Той наблюдаваше спокойно и с интерес как сянката под него се приближава все повече.

Акула ли е това, запита се той.

Нямаше формата на акула. Дъглас затвори очи, решавайки, че може би халюцинира. Трябваше да се обърне по гръб и да глътне въздух, но вече нямаше сили за това. По някакъв начин успя да събере достатъчно воля и да се обърне по гръб.

— Наистина мисля, че е време да те заведа на някой остров — каза един тъжен и загрижен дълбок глас. — Струва ми се, че имаш нужда да си починеш в сянката на някоя кокосова палма и да пийнеш малко кокосово мляко.

Гласът идваше някъде отгоре, над плътно затворените му очи, които сега бяха на сянка от парещото слънце. Той се замисли дали да се опита да ги отвори, но реши, че не си струва, а и че не е в състояние да го направи, поне не и в този момент. За да покаже, че е чул, обаче, той кимна с глава.

— Морският Огън каза — продължи гласът, — че трябва да настигнеш някакъв кораб. Успя само да ми предаде, че е важно, преди да избледнее и изчезне напълно. Каза, че си приятел на Огурян, а аз винаги съм готов да услужа на Господаря на водите, можеш да бъдеш сигурен в това. И все пак, малко сянка и кокосово мляко не звучат зле, какво ще кажеш?

Дъглас вече не беше във водата, а лежеше върху някаква леко извита, топла и мокра повърхност, състояща се от големи правилно подредени сивкави плочи. Те миришеха силно на морска сол и на риба.

Болезнено и с мъка той успя да разлепи очите си и видя, че се намира върху гърба на огромна костенурка, сто пъти по-голяма от тези, които щастливо ловяха водни кончета в Кривия Поток.

— Това сън ли е? — успя да изрече той.

Беззъбата уста се отвори и от нея се чу продължителен и дълбок смях.

— Не, не, не, хо-хо-хо! Не, господине, моля ви се! Аз съм Велика Костенурка и името ми е Овал. Морският Огън ми каза, че преследваш кораб някъде в онази посока и ме изпрати да те пренеса, което аз ще сторя на драго сърце. Но не ми каза обаче защо го преследваш. Ти можеш ли да ми отговориш?

Дъглас на два пъти се опита да седне и накрая успя да се закрепи върху огромния гръб на костенурката. Беше изненадан като видя колко ниско се е спуснало слънцето. Трябва да е плувал почти целия ден.

— Преди колко време изгря слънцето? — изхриптя той с мъка.

— Сега е някъде около три часа следобед. Аз те намерих по пладне, струва ми се. Или най-много час преди това.

— Стори ми се, че те видях да се движиш под мене. Какво те накара да чакаш толкова дълго?

— Ъ-ъ-ъ, ами, как да ти кажа, аз не съм много запозната с Хората. Всъщност, досега никога не бях виждала Човек отблизо. В началото не бях сигурна дали ти си този, на когото трябваше да помогна. Морският Огън не можа да ми каже много за теб. Той почти напълно беше избледнял, бедничкия.

— Разбирам — каза Дъглас, чиито сили вече започнаха да се възвръщат. Чувстваше се много по-добре.

— Ти се справяше чудесно, Ъ-ъ-м… и аз се развеселих, защото се държеше точно като млада костенурка, която се наслаждава на слънцето на повърхността на водата. Накрая забелязах, че прекарваш все повече и повече време в почивки и по-малко време в плуване. Сякаш силата ти отслабваше.

— О, да, права си! Много съм ти благодарен, че реши точно тогава да излезеш на повърхността, Овал.

Той потръпна въпреки горещината. Издърпа ризата далеч от кожата си, тъй като от засъхващата сол бе започнал да чувства силен сърбеж. Съжали, че не знае някоя лесна водна магия. Почувства се безкрайно жаден.

— А сега какво ще пожелаеш? — попита костенурката. — Кокосово мляко и сянка или да продължим след кораба? И двете неща са еднакво лесни за мен.

— Наистина ми се струва, че ще е по-добре да хапна нещо и да се скрия от слънцето за известно време — каза младият Магьосник.

Огромното животно бързо цепеше синьо-зелените вълни и скоро те стигнаха до един малък остров, покрит с палми. Костенурката помогна на Дъглас да премине през прибоя и да тръгне с несигурна крачка по равния и широк плаж към дърветата.

— Как да сваля някой кокосов орех? — запита Дъглас, като гледаше към плодовете, които висяха поне на десет метра над главата му. — Предполагам, че все ще мога да измисля някоя магия.

— Няма да се наложи. Те постоянно падат долу.

Овал намери един голям кокосов орех, полузаровен в пясъка. Беше по-голям от главата на Дъглас и твърд като скала. С едно щипване с мощните си челюсти Овал отряза единия му край.

Вътрешността около ядката му беше пълна с гъсто бяло мляко. Дъглас жадно го изпи, след което Овал му разчупи черупката и той изяде с апетит плътната бяла сърцевина.

— Това е по-вкусно от лимонения пай на Синия Чайник! — каза той, удостоявайки кокосовите орехи с най-върховното кулинарно признание, което му беше известно. След като изяде още един орех със същия ентусиазъм и докато самата Овал си отвори устата и също изяде поне половин дузина, Дъглас се почувства по-добре.

Тогава една ужасна мисъл го сполетя.

— По дяволите! Изритах си ботушите!

— Много умно си постъпил — каза костенурката, когато разбра какво точно представляват ботушите. — Човек няма нужда от тях, когато плува, нали? Мога, обаче, да разбера потребността от тях при ходене по горещ пясък.

— Ти не разбираш! В единия от тях беше скрито… нещо много ценно и опасно. Те трябва да бъдат намерени! Можеш ли да ги потърсиш? Това е нещо, което ми е доверил един велик Магьосник и което аз трябва да отнеса на Огурян.

— Не би трябвало да е трудно да ги намеря — помисли на глас Овал. — Просто ще се върна до мястото, където си бил оставен от Морския Огън. Не може да си ги хвърлил много надалеч. Право надолу на стотина метра, разбира се. Ами щом си готов, тогава…

Дъглас започна да се разхожда напред-назад, за да помисли и да раздвижи малко уморените си мускули. Слънцето бързо се спускаше към хоризонта. Имаха около два часа светлина преди обичайното бързо падане на тропическата нощ. Какво да направи?

— Не, ботушите могат да почакат — реши той. — Мирн и приятелките й не могат. Ще се върнем по-късно за ботушите, нали?

— Не виждам причина да не го направим — съгласи се Овал и няколко минути по-късно, запасени с няколко кокосови ореха, завързани със зелени лиани, те отново се понесоха по Морето.

— А сега какво? — попита Овал докато се носеше с пълна скорост непосредствено под повърхността, така че само главата на Дъглас се подаваше над водата.

— Ами, чакай да видя — каза Магьосникът, който вече почти напълно се беше съвзел от премеждието си. — Морската Светлина ще се върне и ще намери ботушите. Не бих искал да ми се налага да обяснявам на такова създание разликата между ляв и десен ботуш.

— Морската Светлина много по-добре се справя с тъмните води от мен — съгласи се Овал. — Но ти може би ще предпочетеш тя да те носи, защото е много по-бърза.

— Ако се стигне до битка с пирати, по-скоро бих предпочел да имам до себе си твоята маса и сила. Ти би могла много да ми помогнеш.

Овал обърна глава и доволно се усмихна на своя пътник.

— Бих ти помогнала, само ако ми кажеш какво точно искаш да направя. Аз не съм кой знае какъв боец. Да се забия по средата на кораба ли? Да му раздрусам кила ли? Или да го вдигна и пусна във водата няколко пъти?

Два часа по-късно — с такава скорост се носеше костенурката — те видяха пред тях осветени от луната платна. След още половин час вече бяха достатъчно близо и можеха да различат над хоризонта силуета на кораба. А час по-късно чуха виковете и ругатните на моряците по време на вечерята им.

— Сега се движи по-бавно, приятелю — предупреди Дъглас.