Дон Келъндър
Огнегадателят (1)

Глава първа

Табелата, закована върху изкривената разнебитена порта на порутения дувар гласеше:

ТЪРСИ СЕ ЧИРАК

да изучи ЗАНАЯТА и ТАЙНИТЕ на МАГЬОСНИЧЕСТВОТО по дисциплината „ОГЪН“ от

МАЙСТОР-МАГ, ВЪРХОВЕН ЗАКЛИНАТЕЛ, ЧУДЕСЕН ВЪЛШЕБНИК И ПРЕСТИЖЕН ОГНЕГАДАТЕЛ!

Изисква се умно, послушно и схватливо момче, което да ми помага поне десет лета и в най-добрия случай шестнадесет зими, за да изучава

ИЗКУСТВОТО и НАУКАТА на ОГНЕГАДАТЕЛСТВОТО.

Трябва да бъде прилежно, бързо-инициативно, учтиво и да притежава

ОГРОМНО ЛЮБОПИТСТВО.

Също така да е в състояние ясно да чете и пише ръкописи, и да не хърка, което може да прави по изключение само когато е заспало по гръб.

Подписал,

ВЪЛШЕБНИКЪТ ФЛЕЪРМЪН ФЛОУЪРСТОЛК

справки вътре

Младото момче свали вързопа си и три пъти внимателно прочете табелата, като се чудеше какво може да означава „огнегадател“. Накрая бутна занемарената порта и се промъкна през нея. Изкачи каменистата пътека, която водеше към широката зелена входна врата на къщичката, разположена под билото на заобления хълм, край който течеше стремителен поток.

То застана на грубото каменно стъпало с намерението да почука или да позвъни. В средната част на вратата бе прикрепено бронзово чукче във формата на бухал, а отстрани висеше въженце за дърпане на звънци. Докато се двоумеше, бухалът проговори:

— Ще почукаш, ще позвъниш, или ще направиш и двете?

Момчето се сепна, но после реши, че единственото, което може да се очаква от вълшебническа врата е говорещо чукче, затова призова себе си към смелост, доста по-голяма от ръста му и упорито заяви:

— Исках да позвъня… или да почукам.

Бухалът разпери криле с шумно изтракване, изплющя с тях, след това изшумоля, но не добави нищо повече, така че посетителят се протегна и дръпна здраво въженцето на звънеца. Някъде дълбоко в къщата се чу звук, като на далечен звън на шейна в поле през зимата. После изчака.

Момчето се казваше Дъглас Брайтглед и беше на около четиринадесет години, но изглеждаше по-дребен за тази възраст. Пристъпваше от крак на крак и се опитваше да реши как да постъпи по-вежливо — да продължава да стои на стъпалото докато чака или да позвъни отново. Чувстваше се изморен, от сутринта бе изминал дълъг път.

Беше облечен обикновено — със здрави кадифени панталони, като тези, които носеше Симън, и с широка рубашка на сиво-бели райета — спретната, но позакърпена на лактите. Русата му коса стигаше до раменете, а очите му имаха цвета на чисто синьо небе. Между тях се намираше късо носле, с широка благородна уста и волева брадичка под него, които попълваха недостига на зрялост, причинен от нослето.

— Позвъних — обърна се той към бронзовото чукче-бухал. — Сега какво да правя?

Птицата погледна надясно, след това наляво, сякаш търсеше някой подслушвач, а от сламения покрив над тях тупна тънък зелен гущер, който бързо офейка, преди да бъде прокоментиран.

— Опитай се да почукаш — предложи бухалът с дрезгав шепот.

Дъглас се подвоуми пред възможността за такова свободно отношение с металната птица и вместо с нея, почука на дъбовия плот на зелената врата с кокалчетата на пръстите си.

След третото почукване, вратата се отвори широко и на прага й се появи пълничко брадато човече, чието розово теме се показваше между кичури бели несресани коси. Беше облечено в дълга тъмносиня роба, орнаментирана с бледи звезди и луни, която се спускаше до глезените му и бе с половин глава по-ниско от момчето. Изглеждаше намръщено по възможно най-недружелюбния начин.

Дъглас преглътна нервно.

— Добре, добре — каза магьосникът, издувайки ябълкочервените си бузи. — Какво мога да направя за вас, добри мъжо?

Повече объркан, отколкото поласкан, че го бяха нарекли „мъж“, след като бе свикнал с обръщението „малко момче“, Дъглас отвърна със запъване:

— Видях вашата обява и помислих…

— Обява? Каква обява? За какво говорите?

— За табелата на портата — задъха се Дъглас. — Една такава…, в нея се казва… Търси се чирак…

— Ооо, ооо, дааа! Ооо, ооо, ооо, да, тази табела. Мислех, че съм я свалил преди векове, а тези дни по пътя не са преминали много чираци. Някога минаваха на дузини, ако искаш да знаеш.

По лицето на Дъглас се изписа разочарование и раменете му се свиха, което накара магьосника Флоуърстолк да спре да се изказва в същия дух.

— Ооо, разбирам — отбеляза той. — Вие сте възнамерявали да кандидатствувате за длъжността!

— Да, сър — отвърна Дъглас и се усмихна вяло, но продължи: — Ако мястото е заето, бихте ли взели втори чирак? Ще работя здравата и ще изуча всичко, освен това ще бъда полезен за много други работи. Готвя по малко, мога да шия, разбирам от растения и коне. Освен това съм малък и не ям много…

— Добре, добре, млади момко — затруднен каза магьосникът. — Аз наистина… наистина… по едно време си мислех… не, изобщо не съм наемал никого. Никой не отговори на обявите и разбираш ли, трябва да направя други… уговорки…

— Други уговорки, глупости!

Металният бухал бе слушал с очевиден интерес, а бронзовите му криле се завъртаха с метално щракане ту към единия, ту към другия от говорещите.

— Глупости — повтори той, след като двамата спряха изненадани. — Нали си създаде заместник? Изпробва го като чирак, но нищо не излезе от тази работа!

— Така е, наистина — призна смутено Флеърмън Флоуърстолк.

Той прекъсна за момент признанието си, за да приглади белите кичури коса върху малката розова плешивина на темето си и продължи:

— Беше тъжна грешка, разбира се. Когато създаваш същества по метода на клонинга, не можеш да ги докараш съвсем като себе си. Опитах всичко възможно да го накарам да учи занаята, но не се получи — притежаваше прекалено много от лошите ми качества. Както и да е, слава Богу, той си отиде!… А сега промених решението си, казах си: колкото по-малко хора се въртят наоколо, толкова по-добре. Хъммм!

Магьосникът се обърна, сякаш разговорът беше приключил, но после добави:

— И той произведе тази ужасна воня — бих казал долнокачествена химия. Не, не и не. Нямам нужда от кандидатствуващи чираци. Желая ви приятен ден, сър!

Флеърмън изглеждаше така угрижен и нещастен, че Дъглас се поколеба, докато очакваше помощта на бухала.

Бронзовата птица премигна (с леко дрънчене на веждите си), сякаш искаше да каже: „не се отказвай, момче“.

Дъглас пое дълбоко дъх и с риск да изненада себе си, произнесе спокойно:

— Е, добре, несъмнено съм разочарован. Когато видях табелата си помислих: „Колко добре би било да станеш чирак-заклинател, после магьосник!“. Аз съм умен, доста послушен и предположих, че с разум мога да постигна и двете неща. Бих го направил по свой собствен начин за няколко месеца и се досещам, че за това се изисква известна съобразителност.

— Хъммм! — възкликна Флеърмън на прага на вратата, явно разколебан.

— Ако си се нуждаел от момче, струва ми се, че именно това е, което си търсил — отбеляза бронзовият бухал.

— Мога да чета много добре, но признавам, че се нуждая от още практика в писането.

— Ето го нужното момче — изтъкна бухалът, изоставяйки всякакви претенции за изисканост. — Може би ще го вземеш, за да ме излъсква поне веднъж в седмицата — както виждаш доста съм потъмнял.

Магьосникът изсумтя с кисела физиономия, после подскочи, удари два пъти пети във въздуха, след това се наведе и докосна върховете на обувките си — подвиг, който противоречеше на доста пълното му коремче, както помисли Дъглас. В последствие Флеърмън затвори ведрите си сиви очи и с нисък глас напевно произнесе:

— Мерлин, Оскар Зороастър Дигс, Мандрак, Хари Худини и Гандалф Сивият!

Той направи знак на момчето да го последва, но докато минаваше през зелената врата се обърна и каза:

— Преди да влезете, моля ви, свалете табелата.

Дъглас изтича до портата и дръпна дъската от мястото й. Ръждивите пирони, с които беше закована изскърцаха и той я прибра под лявата си мишница. След това намигна на бухала и щастлив се затича в тръст след магьосника.

Двамата влязоха в първата стая след входа и Флеърмън покани с жест кандидата да седне.

Стаята беше доста малка, но бе пъстра и слънчева всекидневна, претъпкана с мебели. Седалките и облегалките им бяха покрити с изплетени на една кука покривчици, които сякаш бяха употребявани от поколения котенца с единствената цел да острят в тях ноктите си. В нея се намираше иззидана с червени тухли, широка камина, в която след като влязоха, веднага се запали огън. По-късно Дъглас щеше да открие, че във всяка стая на къщичката на Върховния маг се намира печка или камина.

— Добре, добре, във всеки случай ще пием чай и ще поговорим — каза Флеърмън. — Отбележете, че още не съм убеден дали можете да бъдете мой чирак или дали тези дни искам такъв. Но не би навредило да поговорим и след това да погледаме на чаените листенца. Техните останки в чашата са в състояние да разкажат много за един човек, сами ще се убедите.

Той взе гледжосана купичка с обилна щипка чаени листенца на дъното й и наля вода от чучура на син емайлиран чайник. От тях веднага се надигнаха въртящи се стълбчета розова пара.

— Захар? Мляко?

— Без мляко, моля, но бъдете добър да сложите малко захар — отвърна Дъглас, който под натиска на майчиното коляно се бе научил на известни маниери. Беше се разположил на ръба на високо кресло и то кротко му заяви:

— Облегни се и се успокой, младежо. Разположи се удобно.

— Страхувам се, че ако го направя, ще заспя — извини се момчето, което бе започнало да свиква с всички тези „говорещи“ вещи. — Моля за извинение, уважаемо кресло и ви благодаря много.

— Всичко е наред — измърмори креслото сънливичко. — Харесва ми всеки да се чувствува удобно.

— Хайде — каза магьосникът, погледна го доста намръщеничко и поднесе на Дъглас купичката с розов чай.

Те мълчаливо отпиваха малки глътки, като от време на време кратко разговаряха — толкова, колкото го правят вежливите гости при покана на чай. Накрая магьосникът рече:

— И сега какво щяхме да правим?

— Възнамеряваше да изследваш остатъците от чая — подсказа бухалът, който, застанал по средата на отворената входна врата, чуваше всичко през ноктите си.

— Да, но първо да побеседваме. Като за начало, как се казвате, сър?

— Дъглас Брайтглед. Син съм на известния корабостроител Дъглас от Пертсайд, сър. С баща ми и майка ми живеехме на брега на Фараго Уотър — на запад, доколкото си спомням. Преди пет години баща ми излезе в морето с един от новите си кораби и две години по-късно все още не се беше завърнал в къщи. Според действуващите закони, той бе обявен за изчезнал и се предполагаше, че се е удавил.

— Но казват, че изгубените в морето никога не се смятат за сигурно изчезнали — изрече строго Флеърмън.

— От последната му пролет изминаха пет години, а хората, зависещи от баща ми, искаха парите си — работниците му желаеха да бъдат пуснати да работят другаде. Преди две години майка ми се опита да продължи по същия начин и да уреди сметките, като реши да продаде всичко, но не успя. После постъпи в женския манастир на Глотърсоум. Колкото до мене, наех се да чиракувам в корабостроителницата на едно приятелско семейство, която се намираше близо до Пертсайд. Разделих се с дома и майка си с натежало сърце, но го направих със смелост и непоколебимост. Всичко щеше да бъде добре, ако не бях открил, че приятелското семейство, което се съгласи да ме вземе за чирак, не беше в състояние да изхрани собствените си синове, а всички бяха по-възрастни от мен и по-опитни в занаята. Така че поисках да бъда освободен от сключения договор и след дълги дискусии, те се съгласиха. Имаха малък избор — там нямаше достатъчно работа.

Момчето направи пауза, за да отпие дълбока глътка от освежителния чай, а креслото съучастнически проговори:

— Тук, тук, момко, облегни се и ме остави за момент да те поддържам.

— Извинете ме — промълви Дъглас и от дясното му око се отрони сълза.

— Истината е, че майка ти в манастира те е изпуснала от контрол и няма понятие какво правиш по света — каза бухалът.

— Две години след постъпването й там се забранява всякакъв светски контакт — обясни Дъглас, — което означава, че ако преди този срок намеря подходящо място, ще й спестя всякакви грижи.

— Ако си имал възможността да останеш в корабостроителството? — остави висящ въпроса Флеърмън.

— Винаги съм разбирал достатъчно от обработване на дърво и свързаните с него инструменти в корабната практика — баща ми ме бе обучил от ранните ми години, а той беше един от най-добрите корабостроители, всеки ще го потвърди.

— Да, да — отвърна Флеърмън замислено. — Сръчен човек, който знае да обработва дървото, да използува инструменти, да шие и да прави всичко останало. Сръчен за чирак на магьосник и също…

— … свикнал на дълги часове тежка работа, гарантирам го — добави металната птица от прага на вратата.

Последва неудобно мълчание, в продължение на което Дъглас изпи чая си, бухалът замлъкна, а магьосникът замислено се вгледа в огъня.

— Е, аз наистина не трябва да отнемам повече от вашето ценно време — каза Дъглас. — Длъжен съм да продължа нататък и да намеря място за нощуване. Извинете, но колко далеч от тук се намира Транкити? Чух, че там има добър ковач и може да се потърси някаква работа за мене…

Той вдигна вързопа си и се запъти към вратата. Бухалът го спря с тракане на крилете си.

— Къде си тръгнал?

— Мислех да продължа и към столицата, там също има работа. Не мислите ли, че бих могъл да стана готвач в двореца на херцозите? В крайна сметка няма да остана гладен.

Бронзовият бухал завъртя напълно главата си и изскърца с нисък глас:

— Чаените листенца, дебел огнен магьоснико!

От вътрешността пристигна стреснат глас:

— Какво? Къде? Ааа, ооо, да!

Човечето се появи на прага, носейки купичката на Дъглас. Хвана с лявата си ръка ръката на момчето, същевременно с дясната придържаше купичката до очите си, съсредоточено я изследваше и накрая промърмори:

— Хъммм! Много интересно! Да, да, извънредно забавно…

Това продължи известно време, Дъглас търпеливо стоеше и се стараеше да не мърда под неочаквано силната хватка на магьосника. Бухалът втренчено гледаше в пространството и бърбореше нещо на себе си, след това се обърна към момчето и произнесе:

— Търпение!

— О, аз съм търпелив — отвърна Дъглас, — но ръката ми е на път да изтръпне.

Флеърмън отвори широко очи — изглеждаше поразен. Внезапно възкликна на висок глас:

— Тука, мое момче, стой тук, Дъглас Брайтглед! Реших да те задържа, да те взема за чирак! Донеси вещите си и затвори вратата, изглежда ще има дъжделива вечер. Добре дошъл при Върховния Маг, в твоя нов дом! Ще трябва да съставя договор, който да бъде подписан — продължаваше той, докато водеше момчето към централния салон.

Бронзовият бухал лениво изпляска с криле и за изненада на Дъглас се отдели от големия гвоздей, на който беше прикрепен и полетя след тях с голямо дрънчене.

— Между другото, хайде да вечеряме и да уведомим всички! И нека да си направим забава. Ще трябва много да учиш, чирак-магьоснико, а също така от много да се отучиш, после ще преучиш и да учиш отново, дори да забравиш да учиш!