Вирджиния Хенли
Прелъстен (46)

Глава четиридесет и шеста

Лейди Лам се взира безмълвно във вратата цели пет минути, след като вече бяха излезли. „Така значи, мислят си, че имат монопол над любовта. Как смеят да ме обвиняват, че не обичам собствените си деца?“ Отвори капака на тежкия сандък, за да намери нещо, което да й придаде по-майчински вид.

Естествено сред дрехите й нямаше нищо подобно. След дълъг размисъл се отказа от синия шифон и избра една семпла ленена рокля. После отдели само час за лицето и косите си и най-после се запъти към стаята на дъщеря си.

Тя стоеше до прозореца и се взираше навън. Носеше свободна басмена дреха в синьо, зелено и златно, която подчертаваше тъмната й красота. За пръв път в живота си Ив призна пред самата себе си защо никога не бе проявявала любов към своята дъщеря; знаеше, че един ден тя щеше да я надмине по красота. И този ден бе настъпил.

Тони се обърна и косите й се разпиляха в копринен облак от черни къдрици. Щом видя майка си, в широко разтворените й зелени очи блеснаха сълзи.

— По-добре ли се чувстваш?

— Да, благодаря.

— Имаш ли настроение да побъбрим малко като майка и дъщеря?

— Не съвсем, майко…

— Антония — помоли настоятелно Ивлин, — дай ми още един шанс.

Младата жена избърса очи.

— Седни, майко.

— Не мога да кажа, че бях особено добра майка, но ако щеш вярвай, аз те обичам, Антония. Още като малко момиченце ти беше толкова хубава, толкова развита за възрастта си, че започнах да ти завиждам. Както си се убедила, близнаците успяват да привличат внимание към себе си. А и беше любимка на Ръсел, и той така и не се умори да се хвали с теб.

— Признавам, че обичах да бъда в центъра на вниманието, но ти винаги си била красавицата на семейството, майко. Чувствах, че никога няма да стана като теб. Толкова съжалявам, че не успях да видя татко, преди да умре.

— Когато баща ти умря, Антония, аз се обърнах към Адам Савидж за финансова помощ. Страхувам се обаче, че когато ти казах, че ще се женим с него, това бе по-скоро израз на моите желания. Както надеждите, така и тщеславието ми бяха разбити на пух и прах вчера, когато поиска моето позволение да се ожени за теб.

Тони се взря в лицето й. Колко ли кураж се искаше, за да бъде произнесено подобно нещо.

— Затова, скъпа моя, ако приемаш предложението му, искам да се венчаете в Гавърнмънт Хаус. Ще поканим всички собственици на околните плантации. Така ще мога да покажа красивата си дъщеря.

Антония се усмихна през сълзи.

— Благодаря, майко. Това е много великодушно от твоя страна, но ние с Адам не се нуждаем от тези неща. Имаме нужда единствено един от друг.

 

 

Адам Савидж седеше с мрачно изражение пред онова, което бе останало от трупа. Гигантските пиявици бяха изсмукали и последната капка кръв от тялото на Бърнард Лам. Трябва да бе изживял неописуем ужас. „Отвратителен край за отвратителен човек“ — помисли си младият мъж. Щеше да накара да го погребат там, където го бе открил, в джунглата, не в „Скокът на леопарда“.

Трябваше да уведоми за смъртта му роднините, които очакваха някакви вести в плантацията. Сега, след като животът на близнаците вече не бе в опасност, от раменете му бе паднал огромен товар. Но в сърцето си все още усещаше тежест. Нямаше никакво желание отново да влиза в пререкания с Тони, но ако беше нужно, щеше да използва и сила. Завърза коня си за един кол в сянката на къщата.

Антония седеше на големия му стол на верандата. Той тръгна бавно към нея, като се опиваше от красотата й. Щом го видя да се приближава, тя се изправи и направи неуверено крачка към него. Изведнъж двамата протегнаха ръце и се прегърнаха.

Младата жена заплака на глас и Адам я притисна към гърдите си.

— О, Адам, толкова съжалявам за „Скокът на леопарда“. Знам колко дълго и упорито си работил за тези чаени храсти.

— Тихо, любов моя! Единственото, което има значение за мен, е, че си в безопасност. — Невероятно, но това бе истина. Сърцето му пееше. — „Скокът на леопарда“ не е унищожен. Ще възстановя отново плантацията.

Тя се взря в лицето му.

— Адам, възможно ли е наистина това?

— Ако желаеш нещо достатъчно силно, нищо на света не може да ти попречи да го получиш. — Целуна очите й, след това мина към устата; изгаряше от желание за нея. Антония се засмя щастливо. — Искам те в леглото си тази нощ. Ще се оженим ли?

— Да, моля те! — рече тя и започна да търка в тялото му натежалите си гърди, докато го накара да изпъшка. — Разбира се — прошепна шеговито тя, — но няма да можем да се любим, докато раните ми не зараснат.

— Довери ми се да намеря един… а може би и два начина за това.

 

 

Дадоха брачния си обет в просторната дневна на къщата. Антъни предаде сестра си на господаря на „Скокът на леопарда“. Церемонията бе много тържествена. Лейди Антония Лам ставаше госпожа Адам Савидж, господарка на Идънуд и маркиза Блакуотър.

Ив и Роз плачеха, както се полага на майката и бабата на една булка, а когато господин Бърк се приближи да поздрави младоженеца, Тони забеляза сълзи и в неговите очи.

— Моля ви, господин Бърк, не се натъжавайте — промълви тя.

— Скъпа моя, онова, което изпитвам, е облекчение. Савидж да ти носи кофата отсега нататък.

— Ще сложа край на пиенето и на разходките й по панталони — обади се Адам.

Домашните прислужници от „Скокът на леопарда“ бяха надминали себе си. Вечерята, сервирана в дългата трапезария, беше много богата. Беше вече десет вечерта, когато Денвил предложи последния тост. Роз даде знак да запазят тишина.

— Мисля, че трябва да продължим веселбата в Гавърнмънт Хаус и да оставим насаме младоженците.

След потеглянето на двете карети Леопардът вдигна любимата си на ръце и я отнесе в къщата.

— Що за възмутителна постъпка! За да ги шокираш ли сложи яркожълто тази вечер?

Младата жена се потърка чувствено в него и плъзна предизвикателно длан по издутите му слабини.

— Щяха да бъдат шокирани, ако знаеха какъв ефект има върху теб яркожълтият цвят. Възбужда те до полудяване. Първия път, когато се появих с него, ме облада върху бюрото си.

— Преувеличаваш.

— Признавам вината си, милорд. — Тони умишлено докосна отново уголемения му член. — Отнеси ме до леглото.

— По дяволите леглото. Чаках цяла вечност, за да те заведа в моята баня.

Погледът му бе толкова напрегнат, че тя се изчерви при мисълта за всички неща, които знаеше, че щеше да прави с нея.

— Очите ти са сини като… задник на песоглавец — прошепна дяволито Антония.

И изпищя, тъй като Адам я ухапа по ухото.

 

 

Антъни бе отново в „Скокът на леопарда“ още с първите слънчеви лъчи. Адам и Тони бяха спали само два часа. Любовниците се притискаха един към друг, като си шепнеха, целуваха се, докосваха се. Не обърнаха внимание на бодрия глас на Антъни, който разговаряше с прислугата. С нарастването на страстта им всичко друго избледняваше, докато останеха само двамата, сами в рая.

Младият мъж я притисна към себе си и погали красивата извивка на бузата и шията й.

— Той няма да си отиде, да знаеш — прошепна тя.

— Антъни ли?

— Той е по-ужасен от напаст от скакалци. Исках да си направим една дълга закуска в леглото, а после да поплуваме в топлия, ухаещ басейн.

— Ще продължим довечера — обеща Савидж, припомнил си снощното им любене в басейна. — Дотогава всичките ти драскотини ще бъдат напълно зараснали и няма да се налага да бъда толкова нежен с теб.

 

 

Адам и Антъни прекараха първия си ден заедно, последван от още много други. Малко по малко той започваше да опознава все по-добре младежа. Савидж бе готов да се закълне, че „Скокът на леопарда“ вече го бе пленил. Разпознаваше симптомите на заболяването. Цейлон бе оказал същия ефект и върху него самия навремето. И той, разбира се, все още бе част от него, но неговото бъдеще и бъдещето на децата му беше в Англия.

— Възнамерявате ли да се връщате скоро в Англия — попита го един ден Антъни.

Савидж кимна.

— Ако Тони желае да се прибере у дома и е в състояние да пътува.

— Да не би да не е добре? — попита загрижено младежът.

— Не, добре е.

— О, разбирам — засмя се Антъни. — Ясно защо искаш да се върнеш в Идънуд. Господин Бърк вече приготви багажа на баба, а майка отиде да си почине до Бомбай, но на мен просто не ми се ще да си тръгвам.

— Защо не останеш в „Скокът на леопарда“? Договорът в Ийст Индия Къмпани изтича след година. Ако дотогава се проявиш като добър плантатор, ще те направя мой съдружник — предложи Адам.

— Сериозно ли говориш?

— Все едно, че сам Бог те изпрати при мен. Ти си отговорът на моите молитви. Какво повече бих могъл да искам от това да оставя „Скокът на леопарда“ в твои ръце? В Коломбо имам кораб, наречен „Нефритеният дракон“. Използвам го за пренасяне на стоки до и от Китай. Защо не се заемеш и с това? Забранявам пренасянето само на опиум и слонова кост.

 

 

Две седмици по-късно куфарите и сандъците бяха складирани пред къщата. Фабриката бе наново построена, а по полегатите склонове на „Скокът на леопарда“ се зеленееха новите чаени насаждения.

Адам Савидж за последен път отнесе своята съпруга от басейна в просторната спалня. Беше оставил на нея да прецени дали да останат или да се върнат в Англия. Тя знаеше какви мечти лелее любимият й. Макар да обичаше „Скокът на леопарда“, бе дошло време да основат своята династия в Идънуд.

Адам се промъкна в леглото до нея, повдигна я и я разположи върху стегнатото си тяло.

— Скъпа моя, толкова съм влюбен в теб. Слава богу, най-после повярва, че между нас с майка ти не е имало нищо.

Тя се надигна на колене върху му, сякаш се готвеше да се гмурне.

— Индиън Савидж, не ме мислиш сериозно за толкова наивна, нали? Просто стигнах до заключението, че си бил прав. Това наистина не е моя работа!

Чу ниско ръмжене дълбоко в гърлото му, преди да атакува. Не след дълго обаче и двамата мъркаха. Доста по-късно седяха облегнати на възглавниците й споделяха плановете си за бъдещето в мрака на уханната нощ. Савидж протегна ръка и взе една от любимите си пури. Запали я, всмукна дима й с наслада и се отпусна блажено назад. Когато погледна към Тони, се ужаси. Тя също пушеше.

— Какво, по дяволите, правиш?

— Нещо, на което ти ме научи — отвърна тя, притворила очи. — Щом можеш ти, значи мога и аз.

„Мили боже, прекрасна е!“ — помисли си той.

— Струва ми се, че ще трябва да се откажа от тях; само така мога да се надявам да престанеш да пушиш — заяви Савидж.

Антония смачка пурата си и се плъзна до него в леглото. Това бе достатъчно, за да го възбуди. Тази жена можеше да прави всичко с него, беше като тесто в ръцете й.

— Ммм! — измърка тя. — Чакай да я оставя върху камината. Ще я изпуша на сутринта!