Вирджиния Хенли
Прелъстен (10)

Глава десета

Адам Савидж крачеше напред-назад по палубата на „Червеният дракон“. Седмицата, прекарана в безделие на борда на кораба, го караше да се чувства като затворен в клетка леопард. Неизразходената енергия търсеше отдушник.

Зае се да почиства склада с двата арабски коня, които водеше със себе си в Англия. Най-накрая отиде при капитана и му каза да му възложи някаква работа като на член на екипажа. Освен това пое нощното дежурство като свое постоянно задължение. В тези часове даваше воля на мислите си. Черното кадифено небе, окичено сякаш с милиони диаманти, не само му даваше възможност да изучава съзвездията, но и възможността да отлита от Англия или Цейлон, или от миналото към бъдещето.

Между полунощ и зазоряване, между небето и морето, между Рая и Земята, всичко се виждаше в перспектива. Това пътуване беше символично. Адам затваряше една врата към миналото и отваряше друга към бъдещето. Беше го правил два пъти преди. Когато преди години се отправи към Индия, нямаше представа, че затваря вратата към своето минало.

Баща му беше майстор на мебели. Живееха край Темза, над работилницата. Това бе по-скоро коптор. Трябваше да складират дървения материал на горния етаж, тъй като, когато прииждаше, реката унищожаваше всичко по пътя си. Баща му обичаше работата си. Той бе майстор-занаятчия, учил лично при Томас Чипъндейл в „Сейнт Мартин Лейн“.

Адам Савидж не бе наследил способностите на баща си, затова се занимаваше с покупката на дървения материал. Когато той започна да се намира все по-трудно в Англия и трябваше да се внася, цената му стана невъзможна. Младежът наблюдаваше как на пристанището разтоварваха махагон и тиково дърво от пристигналите от Индия кораби и го обземаше горчив гняв, тъй като те не можеха да си ги позволят. След като разговаря с моряците и научи, че дървеният материал можеше да се купи на безценица в Индия, реши да се добере до някой търговски кораб и да осигури сам онова, от което се нуждаеше баща му.

Адам опита за кой ли път да се пребори с чувството за вина. Откъде можеше да знае, че баща му ще умре от грип във влажния коптор, докато той самият се наслаждаваше на топлото слънце в Бомбай? Мисълта, че така и не бе успял да помогне на баща си, го подлудяваше. В резултат на това младежът си бе поставил за цел да забогатее и се бе втурнал да го направи с цената на всичко. Когато се бе осъзнал и си бе дал сметка, че заради печалбата унищожава човешки живот, а наред с това и душата си, отново бе затворил вратата и бе отворил нова.

Тогава Савидж бе насочил неизчерпаемата си енергия към събиране на чисто неопетнено богатство и бе възнаграден хилядократно за решението си. Великолепната къща, към която отиваше сега, бе друг символ. Това бе наградата за усиления му труд, но в същото време бе мястото, където щеше да отгледа децата си. Те щяха да имат всичко, от което бе лишен той в детството си. Щеше да им предаде опита си и да се погрижи да получат най-доброто образование, така че да бъдат способни да управляват своята страна.

Ако се оженеше за Ивлин Лам, нейните деца щяха да станат и негови. Мислите му го отнесоха отново в Цейлон, където се бяха сбогували. Като никога Ив нямаше гости от десетките процъфтяващи плантации, простиращи се покрай целия път до крайбрежието. След вечеря тя протегна ръка, за да хване неговата.

— Днес посетих свещеника. Не съм се появявала в параклиса от погребението на Ръсел. Молих се пътуването ти да мине безпроблемно.

Савидж беше скептик. Знаеше за какво точно се бе молила тя.

— Ще останеш ли при мен тази нощ?

Това не бе покана; беше зов, прошепната едва чуто молба.

Сините му очи я пронизваха дотогава, докато тя потрепери и сведе ресници.

Знаеше, че бе готова да играе ролята на страстна жена, само и само да не го изгуби. Той обаче бе прекалено горд, за да люби жена, която не го обича. Сексуалната й студенина бе предизвикателство, но да победи фригидността й му беше нужно време. Реши да изчака.

Усещаше, че Ивлин започва да се привързва към него, че понякога успява да я възбуди, въпреки че тя потискаше реакциите си, но реши да я остави, докато започне да иска нещо повече.

Адам я взе на ръце и я отнесе до спалнята й.

— Няма да те любя в леглото на Ръсел — заяви откровено той. После я ухапа лекичко по ухото. — Нещата, които искам да направя, ще го осквернят — пошегува се младият мъж.

През тялото на лейди Лам премина неволна тръпка от дръзките му интимни слова. Той я постави на леглото.

— Винаги си толкова напрегната. — Събу обувките й и започна да масажира краката й. — Искам да се отпуснеш. Искам да заспиш и да ме сънуваш тази нощ и всички други нощи, докато се върна за отговора ти.

Адам галеше бялата й кожа и се взираше в мрака. Ив не се бе оказала точно такава, каквато очакваше. Първоначално го бе привлякла, защото беше по-възрастна от него, с опит на съпруга и майка. Мислеше, че е чувствена, земна жена. Вместо това бе открил, че е сексуално потисната. Щеше да бъде истинско предизвикателство да я оформи, да я моделира така, че да отговаря на нуждите му, щом се оженеха. А ако тя не успееше да го задоволи, щеше да бъде дискретен в извънбрачните си връзки.

Преди да се разделят вероятно за по-голямата част от годината, Адам постави пръстен на ръката й. Той беше с великолепен, бляскав, десеткаратов диамант. Това не бе годежен пръстен, а символ, че ще се върне за отговор.

Стоеше на румпела на „Червения дракон“, леденосините му очи оглеждаха непрестанно черното море, докато мислеше за Ив. Умишлено не й бе дал пръстена, докато беше будна. Тя не можеше да се сгоди официално, докато е в траур. Нямаше нужда да види реакцията й при вида на безценното бижу. Знаеше точно как щяха да се разширят зениците й и как щеше да усети спазъм в слабините от желание да притежава подобно съкровище.

Устните му се разтегнаха в усмивка. Ив беше малка алчна кучка като повечето жени. Това не беше причина да падне в очите му — в крайна сметка тя беше само едно човешко същество. От нея щеше да стане прекрасна домакиня на Идънуд, а в замяна тя щеше да му даде децата си.

Син! Син, който точно навлиза в зрелостта. Можеше да го научи на толкова неща, да му предаде толкова богат опит! И дъщеря, помисли криво. Тук вече не бе сигурен в себе си, трябваше да си го признае. Нямаше кой знае на какво да научи едно момиче, но щеше да му даде своето покровителство. Светът бе изпълнен със злина. Щеше да се погрижи тя никога да не достигне до нея. Но син… Антъни… Тони… нямаше търпение!

 

 

Антония отвори очи и видя, че Роз бе прекарала нощта край леглото й. Изправи се върху възглавниците си и в първия момент не можа да се ориентира, след това разбра, че се намира в стаята на брат си.

Баба й се събуди и въздъхна дълбоко от облекчение, когато видя, че девойката не е пострадала от изпитанието.

— Къде е Антъни?

— О, скъпа, не знаем, но мисля, че трябва да се подготвим за най-лошото — отвърна предпазливо Разалинд. — Помниш ли какво се случи?

В гърлото на момичето заседна огромна буца. Мили боже, щом тя беше жива, нейният близнак също трябваше да се е спасил. Та нали бяха двете половини на едно цяло! Съдбата на единия беше съдба на другия. Как би могло да бъде иначе?

Антония преглътна с усилие.

— Бурята връхлетя неочаквано. Въжетата се оплетоха и не можахме да свалим платната. Тони ме привърза към мачтата. Лодката се преобърна, но ние някак си успяхме да я върнем в нормално положение. „Чайка“ обаче беше съвсем нестабилна. Вълните пометоха отново Тони от борда и повече не го видях.

Очите й се напълниха със сълзи.

Погледът на баба й бе изпълнен с такава мъка; девойката почувства, че трябва да сдържа чувствата си и да не си позволява да се разпадне заради Роз.

— Някой трябва да излезе да търси Антъни. Аз прекарах в морето безкрайни часове, преди приливът да ме изхвърли.

— Майор Блънт и неговият съсед обикалят с неговата платноходка. Снощи изпратих да му съобщят, че единият близнак е жив и здрав у дома, но още на зазоряване да излезе да търси другия или останките на „Чайка“.

Когато Антония се опита да отметне завивките и да скочи от леглото, падна назад със стенание.

— Ти си ранена! — възкликна Розалинд. — Счупила си си нещо!

— Не… не, не мисля. — Девойката повдигна одеялата, за да огледа тялото си. — Боже, цялата съм в синини.

— Сигурна ли си, че това е всичко? — попита загрижено баба й.

— Да, определено. Помогни ми да стана, трябва да помогна в издирването на Антъни.

— В никакъв случай. Лежи си спокойно. Трябва да поговорим. Господин Бърк обикаля край брега. Всъщност цялата прислуга е навън.

Младото момиче въздъхна и се отпусна назад.

— Защо съм в стаята на Тони?

— Когато господин Бърк те извади от водата снощи, помисли, че си Антъни. Както и аз… — Антония разбра, че баба й иска да й каже важно нещо. — Скъпа, трябва да погледнем реално на нещата. Ако брат ти се е удавил или се е изгубил в морето, онзи братовчед, Бърнард Лам, ще наследи титлата и къщата.

Настъпи тежко мълчание, докато девойката опитваше да проумее думите й. След това ги отхвърли енергично.

— Не! Това е невъзможно. Тони просто не е намерен. Но не е мъртъв… Няма да позволя да умре!

— Дано света Богородица да ти помогне да изпълниш казаното; в противен случай, Антония, ако той не се покаже и днес… скоро, тогава значи наистина се е изгубил в морето и ще приемат, че се е удавил.

Момичето завря лице във възглавницата и зарида сърцераздирателно. Антъни бе част от нея. Не можеше да се преструва на силна дори заради баба си.

Лейди Рандолф докосна рамото й.

— Антония, двамата с господин Бърк разговаряхме до късно снощи. Имаме план… доста е дързък, но всичко зависи от теб. Решението трябва да бъде твое.

Антония се изправи с усилие и избърса лице с ленения чаршаф.

Роз облиза устни и тихо заговори:

— Когато се разчуе за злополуката с лодката и се разбере, че Антъни е изчезнал, най-вероятно удавен, новият наследник ще се появи още на следващия ден, ще предяви претенции за имението и ще ни прогони оттук. Не съм ти казвала, скъпа, но Бърнард Лам дотича в Стоук още щом научи за смъртта на баща ти. Безскрупулният млад дявол през цялото време оглеждаше преценяващо Лам Хол. Сега, след като Тони бе станал лорд Лам, той бе наясно, че е неговият пряк наследник. Посрещнах го доста студено. Не можех да му позволя да проникне в семейния ни кръг. А сега, когато обстоятелствата се промениха, с най-голямо удоволствие ще ни изгони оттук. Той със сигурност е чакал и се е молил да се случи някакво нещастие, за да предяви претенции за всичко.

Антония се ужаси от казаното. Кошмарът й се превръщаше в реалност. Може би онзи дяволски Бърнард Лам не само се молеше да им се случи някакво нещастие. Може би умишлено бе повредил „Чайка“. А това бе опит за убийство. И може би в крайна сметка бе успял! Девойката затвори очи. „Не, не — смъмри се тя, — не прави такива злокобни заключения. Не е възможно някой да бъде толкова лош.“ Ако мислеха лоши неща, щяха да си навлекат ужасно наказание. Трябваше да мисли само хубави неща, докато Тони не се завърнеше при тях.

— Ако твърдим, че ти си Антъни, ще спечелим време, може би няколко седмици. Междувременно ти ще успееш да се възстановиш, а ние ще разберем дали брат ти ще се прибере. Ако се окаже, че действително не е оцелял, така поне ще имаме възможност да опаковаме вещите си и да уредим някои неща. Можем да се преместим в къщата, която ми се полага като вдовица на дядо ти. Тя е съвсем малка и скромна, но ще трябва да се задоволим с нея. Засега няма да публикуваме съобщение в „Газет“ за злополуката с лодката.

Думите на баба й я накараха да осъзнае истинските размери на техните злощастия. Можеха да изгубят не само Антъни, ами и Лам Хол, и сигурността, която им бе дарявало имението. Внезапно се почувства много зле.

Роз реши, че идеята не се нрави на внучка й, затова продължи да я убеждава:

— Така, както беше прибрана назад косата ти, дори ние с господин Бърк те помислихме за Антъни. Ако известно време се представяш за брат си, няма да изгубиш титлата, градската къща и най-важното, Лам Хол.

Очите на девойката се разшириха — толкова дръзко й се струваше предложението.

— Би ли направила подобно нещо?

— Разбира се, че ще го направя! Ще се представям за Антъни, докато той не се завърне. Абсолютно никой няма да разбере.

— А ако той не се върне, скъпа? — настоя Розалинд.

— Ако продължаваш да настояваш на това, не виждам изобщо защо да се захващам — възкликна измъчено Антония. — Ще заема мястото на Антъни, за да запазя онова, което е негово до завръщането му.

Налагаше се Роз да се задоволи с този отговор. Нещата трябваше да се решават едно по едно. Може би изобщо нямаше да успеят с измамата, но си заслужаваше да опитат. В това бе напълно убедена. Лейди Рандолф извади ножици от джоба си.

— Първото, което ще направим, е да отрежем косата ти точно толкова, колкото беше на брат ти.

Девойката обхвана тъмната, вълниста маса, която стигаше до кръста й.

— Задължително ли е да го правим? Мога да я натъпча под някоя от неговите перуки.

— Знаеш, че той не слагаше перука, когато си беше вкъщи или излизаше в морето с лодката. В повечето случаи връзваше косата си. Искам прислугата също да мисли, че ти си Антъни. Това ще бъде проверката. Ако домашните решат, че ти си брат си, тогава всички ще повярват.

Дългите кичури започнаха да падат върху пода и не след дълго косата на Антония стигаше едва до раменете й. Тя затвори очи; мисълта, че се лишава от прекрасните си лъскави черни къдрици й бе непоносима. Внезапно й се стори, че не може да си поеме дъх и лицето й пламна.

Роз събра внимателно косите, за да ги изхвърли скришом по-късно, след това среса внучката си назад и върза на тила й черна панделка.

— Сложи халата на Антъни и застани пред прозореца на балкона, а аз ще позвъня на прислужницата.

Антония мислеше, че това е загуба на време. Слугите им нямаха причина да не бъдат лоялни, защо тогава трябваше да прибягват до целия този маскарад и да опитват да ги заблуждават?

На позвъняването се отзова Ана. Когато слугинята почука, Роз отвори вратата и рече:

— Ана, кажи на младия Джеймс да донесе вода за банята на Антъни. А в това време ти можеш да смениш чаршафите на леглото.

Прислужницата се поклони на лейди Рандолф и погледна крадешком към младия лорд Лам. Изчерви се, като видя, че е по халат, и за да прикрие смущението си, смънка:

— Бихте ли желали да ви донеса закуска, сър?

— Не, благодаря ти, Ана. Ще закуся долу както обикновено — отвърна Антония, като се надяваше гласът й да звучи така дрезгаво, като гласа на Тони.

— О, сър, толкоз са тревожихми за вас. Слава на Бога, чи сти жив и здрав.

— Благодаря, Ана — отговори тихо девойката.

Момичето се изчерви дори още по-силно. Младият господар за пръв път си спомняше името й. Измъкна се безшумно от стаята, за да потърси Джеймс, а Антония излезе на балкона. За момент всичко заплува пред очите й и тя се облегна на стената. Погледът й несъзнателно се насочи към навеса за лодките, но там нямаше никого. По ирония на съдбата днес морето бе равно като тепсия.

Върна се в стаята на брат си. Джеймс наливаше две ведра гореща вода в малкото корито в ъгъла на спалнята. Преди да вдигне празните кофи, той погледна крадешком към лейди Рандолф и видя, че е заета да приготвя дрехите на младия господар. Използва момента, за да притисне една гвинея в дланта на Тони, и прошепна:

— Туй ви й печалбата, сър. Платено двайсет за едно.

Роз го изпрати до вратата и я заключи след него.

— Засега е добре — отбеляза.

Антония свали халата и застана пред огледалото, за да види пораженията по тялото си. По гърдите и гръдния кош имаше големи сини петна. Бедрото й бе порязано. Трепна, когато докосна драскотините по глезените и лактите. Надяваше се, че водата ще поуспокои разранената й кожа. Това бе последното, което помнеше.

 

 

Лейди Розалинд Рандолф никога не се бе чувствала толкова уплашена. Любимата й внучка имаше пневмония. Когато Антония изгуби съзнание и трябваше да бъде пренесена в леглото, тя бе усетила веднага, че температурата й се е повишила. Изми я, а след това в продължение на шест дни и нощи не се отдели от нея; грижеше се за внучка си, държеше здраво ръцете й и й говореше успокоително, когато девойката бълнуваше или се мяташе в леглото.

Господин Бърк бдеше с нея през дългите нощи, за да даде възможност на лейди Рандолф да отдъхне малко.

Роз се молеше както никога досега в живота си.

— Моля те, моля те, Боже, не вземай и двамата! Остави ми поне това дете и няма да те моля за нищо повече.

И Господ, изглежда, отвърна на молбите й, тъй като треската на Антония най-после отслабна и тя започна да спи по-спокойно.

Майор Блънт ги навестяваше всекидневно, но Роз бе прекалено сломена, за да приема посетители. Тя му написа бележка, за да му благодари за онова, което бе сторил, и да го помоли да продължи издирванията, колкото и безнадеждно да изглеждаше положението. Той я уведоми, също в писмена форма, за опасенията си, че „Газет“ бе подочул за трагедията.

Дори Джеръми Блънт не знаеше, че спасилият се не е Антъни, а Антония, но Розалинд реши да изчака, докато може да му обясни лично. Не беше разумно да прави подобни признания писмено.

През седмицата, последвала трагедията, на брега не се появиха никакви други останки като свидетелство за катастрофата. Роз прие факта, че внукът й никога нямаше да се върне. Мъката я бе смазала; даваше си сметка, че е победена. Не й оставаше друго, освен да приеме с достойнство загубата.

С помощта на господин Бърк започна да опакова вещите си. Изпита невероятно облекчение, когато Антония отвори очи и поиска нещо за пиене. Най-после момичето бе в съзнание и треската почти бе преминала. Девойката бе омаломощена, а на бузите й все още се виждаха две ярки петна, но най-лошото бе минало.

Пое чашата от ръката на Антония и я постави близо до леглото. Когато видя, че очите й спокойно се затварят отново, слезе на долния етаж и седна пред елегантното бюро, за да напише писмо. От дни отлагаше неизбежното, но все пак бе неин дълг да информира „Уотсън и Голдман“, че лорд Антъни Лам бе изчезнал в морето и вероятно се бе удавил.

Това бе най-трудното писмо в живота й. Дребната жена избърса търкулналата се сълза и посипа с пясък мокрото мастило. След това изправи гръб и повика Джеймс. Даде му писмото, за да го отнесе до странноприемницата в Стоук, където спираше пощенският дилижанс.

Два часа по-късно, когато Антония се събуди и баба й се увери колко по-добре изглежда, тя хвана ръката й и я уведоми предпазливо, че не е останала никаква надежда Антъни да се върне.

— Колко време е минало? — попита девойката, която все още имаше затруднения с дишането.

— Болна си от седем дни, скъпа.

Момичето остана дълго време съвсем неподвижно. А когато след това погледна към Розалинд и видя колко е измъчена и отслабнала, си даде сметка, че на нея също й се бе струпало доста през последната седмица.

— Благодаря, бабо. Ти ми даде цялата си любов, но и цялата си сила. Сега е мой ред да бъда силна заради теб.

— Скъпа, знам, че това ще те разстрои, но няма как да го избегнем. Ще кажа на Ана да отиде в стаята ти и да опакова вещите ти. Когато се почувстваш достатъчно силна, ще се преместим в малката ми къща.

Антония я изгледа така, сякаш се беше побъркала.

— Няма нужда да се опакова каквото и да било. Лам Хол е нашият дом. Никога няма да го отстъпя на друг!

— Скъпа, времето ни изтече. Нещата ми са приготвени и прибрани в куфари; вече уведомих „Уотсън и Голдман“ за инцидента.

Девойката се изправи рязко и попита:

— Как? Кога?

— Джеймс отнесе писмото към пощенската странноприемница преди около два часа.

Антония отметна завивките и се опита да се изправи.

— Мили боже, дете, какво правиш? Връщай се веднага в леглото — извика Роз.

— Отивам да взема обратно проклетото писмо. Аз ще бъда Антъни!

— Скъпа, ако продължим с тази измама, ще имаме големи неприятности, когато ни разкрият. Онова, което сторихме, е незаконно. Това е престъпление, да не говорим, че е неетично.

— Тук не съм съгласна с теб, бабо. Може да е престъпление, но според мен ще бъде неетично Бърнард Лам да се сдобие с дома или титлата на Антъни!

Беше се задъхала. Мъчително се опитваше да си поеме въздух. Когато се изправи, стаята се завъртя около нея. Протегна ръка, за да се хване за нещо.

— Аз ще заема мястото на Антъни не само за сега, а за неопределено време.

Лейди Рандолф я видя, че се олюлява, и реши да каже това, което щеше да я успокои или да я убеди да се върне в леглото си.

— Ще изпратя господин Бърк до пощенския хан да опита да върне писмото.

— Не! — отвърна решително внучката й. — Аз съм лорд Лам; това е мое задължение.

Розалинд се страхуваше, че момичето започва да бълнува отново, но изправена пред непоколебимостта й, не каза нищо.

— Ти загуби Антъни, едва не загуби и мен, но няма да загубиш дома си! — заяви твърдо внучката й.

Облече дрехите на брат си и застана пред огледалото.

— Слава богу, че гърдите ми са малки — засмя се тя. — Не мислех, че ще се чуя да казвам подобно нещо!

Баба й бе измила лицето й с гъба сутринта и сега косите се къдреха около лицето й. Затова младата жена ги среса назад и ги завърза здраво с черна панделка. Взря се в отражението си. Това беше Антъни, само че нещо в него напомняше и за Антония. В крайна сметка реши, че това е Тони, комбинацията от двамата.

Не биваше да губи време в разсъждения за утрешния ден, когато имаше да върши толкова спешно нещо като вземането на писмото. Трябваше да го направи на всяка цена. Вкопчи се в дъбовия парапет, докато слизаше по стълбите.

Каза на Брадшо да оседлае Нептун, тъй като той щеше да бъде по-бърз от Венера. Конярят доведе животното и се канеше да попита младия си господар, дали се чувства по-добре, но щом видя зачервеното му лице, разбра, че още не се бе възстановил напълно. Помогна му да възседне жребеца и поклати глава, когато лорд Лам се понесе с безумна скорост.

Девойката изпита огромно облекчение, когато пристигна в Стоук. Сега, ако късметът беше на нейна страна, пощенският дилижанс все още нямаше да е потеглил за Лондон. Слезе от Нептун, но трябваше да се подпре на него. Не й се наложи да прави усилия да влиза вътре, тъй като в този момент един от конярите я забеляза, докосна шапката си за поздрав и дойде да поеме юздите от ръцете й.

— Добър ден, лорд Лам.

— Добър ден, Тоби. Пощенската кола още не е заминала, нали? — попита тревожно Тони.

— О, да, сър. Най-малко преди пол’вин час. Искахте да пуснете нещо ли?

— Дяволска работа! — изруга Тони.

Трябваше да вземе на всяка цена проклетото писмо!

— Къде е следващата му спирка? — попита.

Конярят се почеса по главата.

— Чакайте да видим. Оттук свива към Рочестър, после Чатам. Но ако не го хванете преди Чатам, значи никога няма да успейте. Наближи ли веднъж Лондон, кочияшът ще развърти камшика и животните му ша затичат като пощръклели. Няма да видите дори прахта след тях!

Тони не чака повече. Заби пети в хълбоците на Нептун, който се спусна в галоп. Взираше се напрегнато да зърне пощенската кола, но колкото повече се отдалечаваше от Стоук, шансовете й ставаха все по-малки.

Някакъв вътрешен глас й пошепна, че ако наистина иска да замести брат си, трябва да действа като него. А той никога не би се отказал. Непрекъснато пришпорваше коня си. И най-после, далече напред, в покрайнините на Рочестър зърна дилижанса.

В началото кочияшът помисли, че това е грабеж, но когато видя, че младежът няма оръжие, забави неохотно и накрая накара запотените животни да спрат.

Тони сигурно щеше да убеди по-лесно самия дявол да й върне писмото, отколкото преносвача. Той се съгласи едва когато му заяви авторитетно:

— Аз съм лорд Антъни Лам, сър, и ще се погрижа да изгубите незабавно мястото си, ако не ми върнете веднага онова, което ми принадлежи. Вече уволних глупавия лакей, който го е пуснал по погрешка. Информацията, която се съдържа в това писмо, е толкова дискредитираща, че най-вероятно ще се озовете в затвора, ако не ми го предадете.

Мъжът се подчини, като ругаеше тихо:

— К’къв ли скапан шанс има човек срещу проклетата аристокрация? Проклети да са всичките.

Когато кочияшът се покачи отново на капрата и удари с камшика конете, Антония си даде сметка на какво дължеше късмета си — на факта, че я бе помислил за мъж, а не за жена. Притисна писмото към гърдите си и слезе от коня. И тогава, усещайки, че няма сили да се прибере, тя седна край пътя и заплака.

Точно тук я откри и господин Бърк. Лейди Рандолф бе наредила на Брадшо да приготви каретата, с която икономът щеше да отиде да я вземе от Стоук. Когато той научи, че се е отправила към Рочестър, накара кочияша да кара колкото се може по-бързо.

Щом я отнесе във файтона, тя го погледна с дълбока благодарност. На бузите й горяха две трескави петна.

— Как щях да се справя без вас, господин Бърк? Вие сте моят рицар в бляскав шлем!

 

 

Бърнард Лам прочете малката обява в „Газет“ и му прималя. Препрочете я още два-три пъти с желанието да открие, че се бе объркал. В крайна сметка не му оставаше друг избор, освен да приеме написаното. Преглеждаше вестника вече три седмици. И най-после сега, черно на бяло, виждаше първото доказателство за злополуката. Онова, за което се бе надявал, молил и планирал, се бе случило. Но за него то нямаше смисъл. Боже всемогъщи, ако това, което пишеше тук, бе вярно, значи се бе удавила близначката, а не този, който трябваше.

Младежът стовари юмрук върху масата толкова силно, че единият й крак се счупи. Започна да го рита, докато го направи на парчета — имаше нужда да излее върху нещо яда си. Колкото повече мислеше върху случилото се, толкова по-противоречиви чувства го обхващаха. Замисълът му бе успял и той се поздравяваше за находчивостта си, но същевременно започваше да го обхваща страх. Братовчед му, лорд Антъни, вероятно бе разбрал, че въжетата и кормилото бяха умишлено повредени и ако се започнеше разследване на злополуката, подозренията веднага щяха да паднат върху онзи, който щеше да спечели най-много.

Реши засега да стои по-надалеч. Единият от близнаците бе отстранен. Ако прекалено скоро се случеше нещо лошо и с другия, надали някой щеше да повярва, че е било случайно. Щеше да изчака нужното време със съзнанието, че е способен и да убие, когато се наложи.

Споменът за посещението в Стоук го наведе на приятни мисли. От няколко дена не бе посещавал Анджела. Започна да си подсвирква, докато слагаше новите ръкавици от молескин и вземаше бастуна със сабята.

Анджела Браун все още спеше, когато той отключи и влезе в апартамента й. Театърът не затваряше преди полунощ, а след това тя трябваше да свали сценичния си грим и да подреди всичките костюми, които бе сменяла по време на представлението, така че обикновено се прибираше след един през нощта.

Анджела имаше дяволски късмет, че не бе довела някого със себе си, помисли Бърнард. В противен случай щеше да пореже тук-там пухкавите й бели бедра. Отметна завивките и я боцна лекичко с върха на бастуна. Тя измърмори нещо в знак на протест, после изведнъж се събуди и седна рязко.

— Да гориш в адския огън дано! На какво си играеш?

— Адски огън, а? Подходящо наказание за една убийца, какво ще кажеш?

— За какво, по дяволите, говориш, Бърни?

— Скоро може да се запознаеш лично с дявола, Ангелско лице — отново я бодна. — Случило се е сериозно нещастие с платноходката. Единият от близнаците се е удавил. — И той размаха вестника под носа й, но не й го даде, за да прочете съобщението.

Очите й светнаха.

— Не ми казвай, че ти си новият лорд Лам? — извика и скочи от леглото, за да се хвърли в обятията му.

Младежът хвана ръцете й и я събори върху леглото, след това я зашлеви с опакото на дланта си.

— Не, глупава кучка такава! Ти уби близнака, който не трябваше!

Лицето й се изкриви от ужас.

— Момичето? Не бях аз, свиньо, ами ти!

Впери очи в бастуна със сабята, докато той бавно измъкна острието от ножницата му.

И Бърнард започна да си играе с нея. Проби нощницата й, разряза я и докосна студената стомана до вътрешната страна на коленете й.

— Разтвори се за мен, Ангеле.

Дишаше тежко; усещаше, че членът му се бе втвърдил като мрамор. Властта действаше толкова възбуждащо. По-силно от наркотик.

Младата жена разтвори бавно крака, като го наблюдаваше внимателно. Изпита огромно облекчение, когато видя как оставя оръжието си и започва да се съблича. Миг след това извика от ужас, тъй като той отново взе бастуна и се запъти към нея. Членът му стърчеше като копие. Тя разбра, че той си прави гадни шегички с нея, като я кара да се пита кое от двете ще напъха в нея.

Когато острият край се доближи до тялото й, Анджела затвори очи и прехапа устни, за да сподави вика си. Олекна й, щом усети в себе си гладката повърхност на мъжествения му издатък. Когато отвори очи обаче, видя, че той всъщност бе обърнал бастуна и бе вкарал дръжката му в нея.

Внезапно проумя, че онова, което всъщност искаше от нея, бе да я види уплашена, унизена. Не се наложи да преувеличава ужаса, който изпитваше в ръцете на този красив млад садист. Даде нужната за усещането му за мощ храна, като започна да го умолява и да раболепничи.

 

 

Когато „Газет“ пристигна в Лам Хол, Тони и Роз се почувстваха обезсърчени. Не искаха Уотсън и Голдман да мислят, че Антония е мъртва, нито пък обществото да разбере; в противен случай не виждаха как девойката ще може да заеме мястото си в него.

Посъветваха се с господин Бърк и в крайна сметка тримата заедно съчиниха приемлива история, която трябваше да бъде изпратена незабавно в „Газет“. Тони написа лично съобщението:

„Лейди Антония Лам бе спасена, след като бе паднала зад борда на своята лодка. Следващите няколко седмици тя ще прекара в Бат, за да се възстанови от преживяното. «Газет» иска да се извини за неприятностите, причинени на семейство Лам, заради погрешната информация, която представи във вчерашния си брой.“