Вирджиния Хенли
Прелъстен (41)

Глава четиридесет и първа

— В никакъв случай! — възкликна буйно Роз.

— Достатъчно съм голяма, за да вземам сама решенията си. Заминавам за Цейлон.

— Не съм чувала нищо по-скандално в живота си. Достатъчно бе, че ви видяха да се целувате на стълбите на Уайтхол, сега пък искаш да обиколиш половината свят с него!

— Роз, Адам ми предложи да се омъжа за него.

Погледът на баба й се плъзна по нея, спря се на измачканата рокля, на разрошените коси, на подутите устни.

— Слава богу, тъй като е ясно, че пристигаш направо от леглото му. — Лейди Рандолф въздъхна; не бе забравила какво означава да си млад и влюбен. — Явно това пътуване се очертава да бъде сватбено? — попита тя, след като се овладя.

— Ами, не — отвърна внучка й, като се изчерви. — Възнамеряваме да се оженим в Цейлон. Адам настоява да поиска разрешение от майка, тъй като ще навърша осемнайсет години след почти цяла година. Той ми е настойник и мисли, че моралът ми е в негови ръце.

— Ами ако си бременна? — Младата жена трепна. — А, изобщо не ти е минало през ума, че може да се появи подобно дребно усложнение, нали? Е, това ще уреди въпроса — тръгвам с теб като твоя придружителка.

— Придружителка? Бабо, не може и дума да става да се подлагаш на подобно изпитание заради мен.

— А, на „бабо“ ли преминахме? Да не би да намекваш, че съм прекалено стара за едно приключение?

— Не, разбира се — отвърна едва чуто Антония.

— Мъж като Савидж няма да се въздържа доброволно, а очевидно на теб също не може да се разчита. При положение, че ти си се разгонила, а той непрекъснато е в това състояние, някой трябва да поеме ролята на дракон. — Роз позвъни. — А, ето ви и вас, господин Бърк. Напоследък ми изглеждате блед и напрегнат. Как мислите ще ви се отрази едно пътуване?

 

 

В Идънуд Адам Савидж обсъждаше пътуването със собствената си прислуга.

— Заминавам с клипера, с него ще се придвижваме по-бързо, отколкото с „Червеният дракон“. Оставям вие сами да изберете. Идънуд ще има само полза от твоята здрава десница, но това несъмнено се отнася и за мен самия. Ако желаеш да се върнеш у дома, кажи.

Джон Бул бе обиден.

— Домът е там, където ни тегли сърцето. Моят дом е Англия, ваше превъзходителство.

— Киринда?

Леопардът изгледа предупредително иконома, за да го накара да не се намесва. Лотосов цвят трябваше сама да каже какво мисли. Младата жена сведе ресници.

— Ако Джон Бул остане, аз също ще остана.

— Тогава да смятаме, че сме се договорили — заяви облекчено Савидж.

Идънуд му бе скъп и искаше да го остави в ръцете на хора, на които може да се довери.

Киринда последва безшумно господаря си. Той я усещаше зад гърба си, досети се, че желае да говори насаме с него, затова се запъти към зимната градина. Уханието на жасмин им напомни за „Скокът на леопарда“.

— Сахиб, искам да ви питам нещо.

— Питай каквото искаш — отвърна простичко той.

— В Цейлон ли ще се ожените?

— Да. Ще се оженя за лейди Лам няколко дни след като пристигнем.

Лицето й помръкна и тя направи знак, за да прогони злото.

— Простете, сахиб, но вдовицата няма да ви донесе щастие.

Адам се усмихна, когато разбра за какво става дума.

— Няма да се женя за Ив. Връщам се в Цейлон, за да я уведомя. Избрах Антония.

Тя се усмихна сияещо.

— Джон Бул ми каза, че именно нея бил избрал и той самия за вас. Защо никога не греши този проклетник?

Мургавата й красота бе несравнима.

— Той притежава мъдростта на цели поколения от древна цивилизация. А ти кога ще го избавиш от нещастието му и ще се омъжиш за него?

На бузите й се появиха трапчинки. Това бе другият проклетник, който също никога не грешеше.

— Скоро, сахиб, съвсем скоро.

Устните му се разтегнаха в усмивка, нещо наистина рядко за него.

— Тогава нека напълним Идънуд с бебета.

Когато голямата черна карета спря пред главния вход на Идънуд, Адам слезе да приветства тримата пътници в нея.

Пъргаво бе разтоварена планина от багаж и отнесена право на борда на „Летящия дракон“. Кабините в клипера бяха луксозно обзаведени в чест на тримата посетители. Десетината работници, които бе наел Савидж, вече бяха направили значителни подобрения на кораба.

Тони и Адам скоро се научиха да общуват с погледи, тъй като никога не оставаха сами. Късно следобед младият мъж наля бренди на Роз.

— Ще заведа Антония да се поразходим край езерото. — С усилие сдържаше веселото си настроение. — През цялото време ще можете да ни виждате през френските прозорци.

Двамата се движеха на прилично разстояние един от друг. Когато се отдалечиха достатъчно, младата жена изпъшка.

— Адам, толкова съжалявам за това.

— Любов моя, по-скоро съм доволен, че те пазят. Точно така би трябвало да бъде.

Тя го изгледа невярващо.

— Господин Бърк ме посети и ме накара да обещая, че няма да нараня лейди Рандолф.

— Роз не се шокира толкова лесно. Чуй само какво заяви: щом аз съм се била разгонила, а ти си бил непрекъснато в това състояние, щяла да дойде, за да се прави на дракон.

— С мен тя говори по същество, скъпа. Заяви направо, че не желае да ти издуя корема, преди да те заведа пред олтара.

Големите зелени очи на Тони оглеждаха лицето му, търсейки някакъв намек от подозрение.

— Тя има право, знаеш ли. Освен това въздържанието е благодатно за духа — заяви безгрижно младият мъж.

— Ха! Ще видим какво ще говориш, след като прекараме цял месец в морето и се надървиш като шомпол.

— Ами ти? — пошегува се той. — Дори Максуайн ще започне да ти се струва хубавец.

Тя го удари по ръката.

— Негодник!

И двамата изтрезняха. Спряха да вървят. Сплетоха ръце, а очите им пламнаха от потискано желание.

— Имаш нужда да те целуна — промълви Адам.

Антония поклати глава и промълви беззвучно:

— Имам нужда да ме изпълниш.

— Довери ми се, ще намеря начин. Обичам предизвикателствата не по-малко от теб.

Младата жена си пое няколко пъти дълбоко дъх. Тръгнаха отново.

— Не съм казала на Роз за Бърнард Лам.

— Не искам да се тревожиш — заяви твърдо Леопардът. — „Червеният дракон“ няма да пристигне много преди нас. Клиперът е доста по-бърз от него. Освен това ние знаем, че брат ти е в Цейлон, но братовчед ти не знае. Той мисли, че Тони е в Лондон.

— Може и никога да не разбере. Може веднага да се качи на някой кораб, който да го отведе обратно в Англия.

Адам стисна ръката й, но в сърцето си знаеше, че съдбата е коварна стара кучка, която нямаше да разхлаби така лесно примката около шията му.

 

 

Месец по-късно бяха изминали половината от пътя до целта си. „Летящият дракон“ наистина отговаряше на името си. Бейнс бе надежден капитан и управляваше добре и кораба, и екипажа си.

Бърк се грижеше лично за нуждите на двете дами, като се стараеше да ги изолира от Максуайн и останалата неописуема паплач на борда.

Адам опъна навес на палубата, за да осигури удобството им. Дългите, топли дни и липсата на движение закръглиха приятно формите на Тони. Той не можеше да отдели очите си от нея. Гърдите й се наляха, цялото й тяло бе някак си по-зряло и сочно и това караше кръвта му да кипи непрестанно. Погледите й бяха премрежени и морни и му обещаваха рая при следващата им среща.

Тя успяваше да открадне доста мигове, посветени на целувки и опияняващи любовни признания, но така и не можаха да останат насаме за по-дълго, както им се искаше. Савидж често поемаше нощното дежурство на кормилото. Това бяха часовете, които прекарваха заедно. Той не можеше да я люби, докато стоеше пред руля, но все пак имаше възможност да я прегърне с една ръка.

— Това безделие ти се отразява добре — промълви младият мъж и плъзна ръка под прохладната й памучна камизолка, за да хване налятата й гръд. — Харесва ми видът ти тези дни, уханието на слънце в косите ти, соления вкус, когато те целувам.

Без обувки тя не беше чак толкова висока и трябваше да се повдига на пръсти, за да обгърне врата му. През тропическите нощи Адам носеше само широки памучни бричове. Събу ги под прикритието на мрака; знаеше, че Тони е гола под обемната фуста.

Тя започна да търка тялото си в него. Това бе сладко мъчение за двамата.

— Божичко! — промълви дрезгаво Леопардът, изгорен от горещината на тялото й.

Тя скоро се примеси с влага, когато младата жена обви крака около бедрото му и започна да се движи нагоре-надолу, докато не я обзеха силни тръпки. След това се намести пред него. Отпусна се на колене. Обви ръце около стоманено твърдите му мускули. Гладните й устни обгърнаха набъбналата глава на фалоса му.

Гърленото ръмжене, изразяващо насладата му, я подлуди от желание за него.

— Тони, така ще свърша — прошепна трескаво Адам.

— Обещаваш ли? — измърка тя.

През целия следващ час двамата се притискаха безмълвно един към друг. Затишие след буря. Главата й се отпусна върху рамото му; беше заспала, сгушена така в него.

 

 

Дългите седмици, прекарани в морето, им дадоха добра възможност да разговарят. Роз, а понякога и господин Бърк, се включваха в дискусиите им. Антония обичаше да слуша дълбокия глас на любимия си, когато й разказваше за Цейлон, за неговия климат, обичаи, население. Докато говореше за „Скокът на леопарда“, долавяше гордостта и любовта, която очевидно питаеше към своята плантация.

При други случаи пък темата на обсъжданията им бе Идънуд. За околните бе ясно, че и Адам, и Тони изпитва дълбока привързаност към къщата, в която щяха да се върнат след сватбата.

„Червеният дракон“ пусна котва край бреговете на Мадагаскар след почти тримесечно пътуване. На Бърнард Лам обаче му бяха нужни само три часа, за да стигне до заключението, че отвличането му бе дело на Адам Савидж. В началото реши, че го бе премахнал от пътя си, защото в негово лице виждаше съперник, стремящ се към благоразположението на Анджела Браун, но скоро осъзна, че за човек с неговите богатство и власт една повлекана от сцената не можеше да означава нищо.

Не, в тази шегичка бе замесен разглезеният му братовчед лорд Антъни Лам. Вероятно Савидж най-накрая бе усетил действителните му намерения и го бе отстранил от Англия.

Бърнард се върна отново към спомените си за последния път, когато бе видял братовчед си. Беше през онази мъглива нощ, когато го бе преследвал във Воксхол Гардънс. Със собствените си ръце го бе блъснал под краката на препускащите насреща му коне с файтон. Беше сигурен, че никой не би могъл да оцелее след подобно преживяване, но нито бе открито тяло, нито пък във вестниците се бе появило съобщение за смъртта му.

Младият мъж стовари юмрука си върху тежката врата на трюма, осенен от нова мисъл. Братовчед му сигурно не бе умрял веднага от раните си. Но сега вероятно той самият бе законният наследник на Лам Хол и Савидж го бе домъкнал дотук, за да не му даде възможност да претендира за титлата и собствеността!

Обаянието на морето може и да се превръщаше в мощен наркотик за някои хора, но за Бърнард Лам то се свързваше с отвратителни преживявания. Затворничеството на това ограничено пространство засилваше омразата му. Сега обаче тя бе насочена срещу Адам Савидж.

Докато се намираше в трюма, пускаше в действие отмъщението си срещу Савидж. На мъждивата светлина бе открил кутии с парижки модни стоки. Вадеше роклите една по една, накъсваше ги на ленти, а след това грижливо ги сгъваше и връщаше на местата им. Щом намери венецианския талк за пудрене на перуки, с особено удоволствие се изпика в буренцата с ценната стока.

По времето, когато откриеха извършената пакост, Бърнард възнамеряваше вече да е пуснал в действие плана си за по-нататъшно съсипване на копелето, осъдило го на три месеца ад в това горещо скапано корито.