Вирджиния Хенли
Прелъстен (8)

Глава осма

Савидж бе яздил в продължение на двайсет часа. Не се беше къпал и бръснал. Както бе потен и прашен, подаде юздата на коня си на един слуга и се запъти към подобната на дворец Гавърнмънт Хаус, без да обръща внимание на войниците, застанали пред входа. Отпрати с жест майордома, който се спусна към него в приемната. Мръсните му ботуши оставиха тъмна следа по белия, покрит с плочки под.

Гавърнмънт Хаус не оставаше никога без гости. Ив бе в стаята за закуска с един пратеник на управителя на Мадрас и някакъв дребен принц от обкръжението на раджа Сингха. И двамата го разпознаха веднага. Адам нахлу в стаята, без да се извини. Очите на домакинята се разшириха от изумление.

— С лейди Лам трябва да обсъдим важен въпрос. Извинете я, ако обичате.

Дълбокият му глас прозвуча авторитетно.

Ив се изправи незабавно, за да избегне сцената пред гостите, и го поведе към приемната си. Носеше елегантна утринна рокля. Прекрасните й руси къдрици бяха вдигнати с костените гребени. Младата жена се завъртя и застана с лице към него, присвила ноздри, отвратена от вида му.

— Какво означава всичко това? — попита студено.

Външността й бе толкова безупречна, държанието — толкова хладно и снизходително, че му се прииска да я раздруса. Пое дълбоко въздух, за да се овладее и да не я удари.

— Скапан опиум! — възкликна той. — Мадам, дайте обяснение.

— О, разбирам. — Бледите й бузи поруменяха. — Аз… аз знам, че е незаконно в някои пристанища. По… помислих, че ще погледнеш на това от другата страна, скъпи.

— Пукнат грош не давам за това, дали е законно или не, както знаеш много добре.

— Парите са ми нужни — обясни хладно Ивлин, сякаш това бе достатъчно извинение за постъпката й.

Савидж извади портфейла си и хвърли пет хиляди лири върху масата.

— Аз купих вашия опиум, мадам.

— Адам, нямах представа, че опиумът е толко…

— Не обиждай интелигентността ми, Ив — прекъсна я младият мъж. — Цяло десетилетие вече живееш на Изток. Въздействието на опиума ти е добре известно. Знаеш, че към него се привиква, че той обрича милиони да живеят като мъртъвци, докато умрат наистина; знаеш също, че от него няма спасение.

— Но това са само някакви си китайски селяни — отвърна тя.

Младият мъж я хвана доста грубичко за раменете.

— Те са човешки същества! Чувала си разказите на двама ни с Ръсел за това, как в бордеите, където се продава опиум, върху дървени нарове лежат стотици хора, изпаднали в делириум. Милиони жертват всичко заради наркотика, към който са се пристрастили, продават фермите, семействата, съпругите и децата си. По цял ден теглят рикши, без да се хранят, за да могат да си осигурят опиум, докато най-накрая умрат в ужасни мъки. Опиумът е отвратителен и покваряващ, той носи проклятие и осквернява всеки, който се докосне до него. — Разтърси я. — Знам от личен опит! Спечелих първото си богатство, като го изнесох незаконно в Кантон и си платих за това. И нося белези не само по тялото си; едва не унищожих и душата си. А сега печеля точно толкова пари от производството на чай и каучук. Понякога може да работя по осемнайсет часа дневно, но работата е почтена, чиста. И нощем мога да спя спокойно.

Ивлин разбра колко силни бяха убежденията му и осъзна, че бе допуснала ужасна грешка. Трябваше да го изчака да отплава за Англия, преди да опита да изнесе опиума.

— Не постъпих правилно, като не обсъдих този въпрос с теб — изрече тихо.

— Има две стоки, които моите кораби никога няма да пренасят — опиум и слонова кост. Ловците раняват и хващат в трапове слонове, а след това режат бивните им, докато животните са още живи. Това също ме отвращава.

„Слонова кост! — помисли си Ив. — Как не съм се сетила за нея? Цели състояния се плащат за ориенталска резба върху слонова кост.“

Савидж сведе поглед към нея и забеляза костените й гребени. Прокара пръсти в безупречната й прическа и издърпа двата гребена.

— Точно като това. Костта се взема от гърбовете на живи морски костенурки. Каква нечовешка практика!

Бе казал всичко, което възнамеряваше и дори повече.

— Простете за грубото прекъсване, лейди Лам. — И добави язвително: — Това мога. Нали съм със селски произход.

Поклони се с явна ирония и се отправи към „Скокът на леопарда“.

 

 

Същия следобед Савидж свика всички свои надзиратели и посредници. Те се събраха в кабинета на своя господар и попиваха почтително всяка негова дума.

— Съвсем скоро, преди следващото пълнолуние, заминавам за Англия. След няколко дни ще пристигне нов сахиб. Искам да работите за него така, както и за мен. Не продавам „Скокът на леопарда“. Плантацията си остава моя, но е обречена на провал, ако не бъдете лоялни с моя заместник. Това е единственото място в Цейлон, където се отглеждат чай и каучукови дървета. Донесох растенията от Китай и Бирма преди почти десет години и трябва да благодаря на вас за процъфтяването на „Скокът на леопарда“. Едва сега в Индия започват да се разработват чаени и каучукови плантации. Знаете какво да правите при суша и наводнение. Хората, които се занимават с кастренето, са добре обучени, говедовъдите са наясно кога трябва да се тори. Всъщност вие знаете много по-добре от новия сахиб как да се справяте с плантацията. Големият ми кораб ще извозва чаената реколта при мен, в Лондон. Носът ще ми каже, ако не сте произвели най-високото качество.

Чертите му омекнаха и младият мъж си позволи една от редките усмивки.

Тамилите, обаче, не се усмихнаха. За тях това бе ужасен ден — да научат, че господарят им се връща в родината си. „Скокът на леопарда“ лежеше в подножието на Върха на Адам, най-свещената планина в света. Според легендата Адам бил захвърлен там от Седмото небе на рая заради греха си с жената. Изкупувал го в продължение на хиляда години. Приземил се на един крак върху Върха на Адам и оставил отпечатъка си в камъка. Всички работници в „Скокът на леопарда“ вярваха, че Адам Савидж е Адам от легендата. Високият му ръст, силата и способностите му, да не говорим за проницателните му сини очи, бяха Божи дар. Ако не изпълнеха задълженията си, той щеше да разбере, дори ако се намираше през седем морета от тях, в град Лондон. Надзирателите побързаха да разпространят вестта сред останалите.

Младият мъж взе счетоводната книга, за да нанесе последните сметки, но вниманието му бе привлечено от авторитетния глас на Джон Бул.

— Когато отидем в Англия, негово превъзходителство ще очаква от теб да се обличаш по английски маниер. Ще го посрамиш, ако изглеждаш като чужденка. Не е нужно да чакаме някой друг да съблече всичките ти езически дрехи и принадлежности.

Стараеше се винаги да бъде дипломатичен, когато се намесваше в пререканията между прислугата. Киринда беше цейлонка и от по-висока каста от прислужника му, който беше тамил. От друга страна, Джон Бул беше негов иконом, а и един мъж трябва да бъде над една жена, иначе щеше да се посрами.

— Джон Бул, макар да се случва рядко, но този път грешиш — заяви тактично Савидж. — Лотосов цвят е по-красива в националните си дрехи. Тя знае, че тези екзотични, бляскави коприни й приличат най-много. Моля те, погрижи се да осигуриш нужното количество куфари за дрехите и вещите й.

Киринда се усмихна победоносно на иконома зад гърба на Леопарда.

— На нея обаче ще й бъдат нужни английски обувки и пантофи. Дайте й веднага такива, за да започне да се упражнява да ходи с тях. Подовете в Англия са прекалено студени, за да се движи боса.

Лицето на младата жена помръкна и сега бе ред на Джон Бул да й се ухили.

Привечер Адам научи с изненада за пристигането на лейди Лам. Всъщност не беше чак толкова изненадан. Едва сега си даде сметка, че дори донякъде бе очаквал появата й. Първото, което му направи впечатление, бе, че тя вече не беше в траур. Бе облякла дълбоко изрязана рокля от най-фин индийски муселин със закичен в пазвата цвят от така редкия син лотос. Русата й коса този път не бе придържана с гребени, а падаше на вълни върху раменете й. Тази вечер изобщо не изглеждаше студена; напротив, на светлината на лампите му се стори уязвима.

Когато останаха сами, Ивлин се приближи до него, постави длани върху гърдите му и го погледна умоляващо.

— О, Адам, моля те, прости ми — промълви.

Беше му пределно ясно, че е дошла да го прелъсти. Макар да беше фригидна, Ив бе готова да се превърне в уличница заради неговите пари и скъпоценности. Младият мъж бе любопитен докъде би могла да стигне.

Престори се, че не издържа на изкушението. Сведе глава, за да слее устните си с нейните, и прошепна:

— Не искам да бъдеш покварена… от друг, освен от мен самия.

Ивлин потръпна.

Сините очи на Адам просветнаха развеселено.

— Предпочитам дамата пред проститутката — промърмори, а след това продължи да я целува.

Когато усети, че му отвръща, свали ръцете си от нея. Тя мразеше способността му да доминира над нея, но той бе твърдо решен да я накара да иска още.

Най-после тя събра смелост да попита:

— Какво ще правиш с опиума?

— Ще го откарам в Англия — отвърна й лаконично.

Младата жена вдигна глава и го погледна в очите.

— Каква е разликата между Англия и Китай?

Обзе го раздразнение. Нямаше навик да обяснява постъпките си.

— В Англия мога да контролирам какво се прави с него. Ще го превърнат в лауданум, с чиято помощ се спестяват ужасни болки на хората — например при рязане на крайник или при раждане. — Пое си дълбоко въздух. — Ив, когато „Червеният дракон“ отплава, аз ще бъда на борда му.

Наблюдаваше напрегнато лицето й. Видя как очите й се разшириха от изненада. Беше си въобразила, че щом му е позволила няколко целувки, ще има право да обсъжда всяко негово действие, всяко негово решение. Савидж се радваше, че почти веднага й бе показал колко се лъже.

— Толкова скоро? — попита тя. Не можеше обаче да се прецени дали паническата нотка, която се прокрадна в гласа й, се дължеше на нейния страх да не го загуби. — Продаде ли „Скокът на леопарда“?

— Не. Давам го под наем на компанията.

Погали бялото й рамо.

— Ивлин, защо не дойдеш с мен?

Мълчанието помежду им се проточи, докато най-накрая тя не го прекъсна.

— Адам, сега Лам Хол принадлежи на сина ми.

Дали бе достатъчно ловка? Дали щеше да й предложи брак? Желаеше богатствата му и знаеше, че единственият начин да ги получи бе, като се омъжи за него. Бракът обаче означаваше да изгуби титлата си, а тя искаше всичко. Тъй като все още не беше сигурна в него, продължи:

— А тук имам подобен на дворец дом, пълен със слуги.

— Идънуд ще бъде като дворец и пълен със слуги — изрече тихо младият мъж.

Ив усети, че краката й се подкосяват от облекчение. В крайна сметка се бе оказало, че наистина е много умна.

— Не мога да мисля сериозно за брак преди изтичането на траура. Иди да видиш твоя Идънуд. Купи титлата, за която говорихме и след това се върни за мен.

— Не искам да се притесняваш за пари, докато ме няма. Уредил съм да теглиш от моята банка в Коломбо.

Видя как очите й светнаха.

Лейди Лам чувстваше, че трябва да се възпротиви на това предложение. Не искаше той да разбере колко важно бе богатството за нея; задачата й не бе лесна, тъй като Савидж бе проницателен човек.

— Адам, не трябва да оставаш с впечатление, че е нужно да ме купуваш.

— Ако парите ми те обиждат, ще ти дам скъпоценности — пошегува се младият мъж; за него тя бе прозрачна като венециански кристал.

Дланта й се плъзна по твърдата му гръд.

— Онези скъпоценни камъни, които залагахме, когато играхме на зар… да не би да са от приказния Град на скъпоценните камъни?

— Да, Ратнапура — отвърна той. — Ходя там всяка година.

— И изнасяш диаманти, рубини и смарагди в Англия, така ли? — попита, затаила дъх.

— Да, но печеля не по-малко и от полускъпоценните камъни. Освен това там се добиват сапфири. А за шепа рупии може да се купи цял сандък с аметисти.

— Това не е чак толкова далеч оттук, нали?

Долови вълнението в гласа й и разбра, че мисълта за скъпоценностите я възбужда. Придърпа нагоре роклята, за да прикрие голото й рамо.

— Като птичи полет наистина не е далеч, но не забравяй, че по средата лежи планината Сабарагамува. Из нея бродят разбойници. Не си ли чувала за практиката на удушаване? Това е ритуалното убиване на пътници. Ратнапура е един от най-ужасните градове на света. Населен е единствено с крадци, убийци и блудници. Забранявам ти да ходиш там, Ив.

Лейди Лам не можеше да си обясни как този мъж успяваше да чете с такава лекота мислите й. Очевидно имаше изключителен опит с жените. Вече от години бе едновременно привлечена и отблъсната от явната му мъжественост. Той я изправи и обхвана лицето й в дланите си, така че да се вгледа в очите й.

— Обещай, че няма да ходиш, и аз ще те обсипя със скъпоценни камъни.

Младата жена преглътна с усилие. Как можеше да устои на подобно предложение? Това бе големият й шанс. Трябваше да го убеди, че желае него, а не богатствата му.

— Ще дойдеш ли при мен утре вечер? — изрече умолително тя, като в същото време го мразеше, задето я принуждава да му се моли.

— Ще опитам.

 

 

Ивлин не беше единствената представителка на семейство Лам, която кроеше планове за богатствата на Савидж. Антония се завъртя пред голямото огледало, преди да излезе от стаята си. Полата и сакото й за езда бяха черни, както го изискваше жалейният период. Ефектът обаче се смекчаваше от снежнобялата й муселинена блуза с волани и дантели. Наклонена над извитата й вежда се бе килнала малка, дръзка шапка.

Поздрави елегантното си отражение с камшика си за езда, удари токовете на ездитните си ботуши и застана мирно като войник. Целта й беше Идънуд в Грейвзенд и тъй като яздеше сама и не трябваше да се съобразява с условностите, пришпори коня си и взе двайсетината километра за рекордно кратко време.

Джеймс Уайът, навил нагоре ръкави, я позна веднага и се спусна към нея, за да й помогне да слезе от коня си.

— Лейди Антония, надявах се, че ще ни посетите отново.

Тя се усмихна, като го погледна право в очите с искрено възхищение.

— Идънуд ме привлича като магнит. Това, което създавате тук, направо ме омагьосва. Дори започнах да го сънувам.

На бузите й се появиха трапчинки. Измъкна дланта си от неговата и двамата се запътиха към постройката.

— Много съм поласкан, мадам. Може би ще ми помогнете да направя избора си във връзка с едно-две неща. Сънищата ви може да се превърнат в реалност.

— Поласканата съм аз, господин Уайът. Имам доста идеи.

Архитектът бе щастлив от вниманието, с което го обграждаше младата жена.

— Нека да отгатна — вие предпочитате елегантността пред грандиозността.

— Така е, сър, но съм готова да заложа и последната рупия на господин Савидж, че той самият предпочита грандиозността. Според мен Идънуд трябва да има и от двете. И като се замисля, не виждам защо да не бъде така — заяви весело тя, подготвяйки почвата.

Докато обикаляха, девойката продължи да му дава интересни идеи, осъществяването, на които обаче струваше много пари.

Беше толкова ентусиазирана, че го въодушеви.

Уайът видя дома през очите на една жена; разбра, че ако следва съветите й, ще превърне прекрасната къща, която строеше, в забележителна изложба.

— Имаме късмет, че сме близо до Лондон. Най-добрите занаятчии в света работят буквално пред прага ни. Защо не поканите някои от великите европейски артисти да изрисуват част от таваните? А големите камини, които сте замислили, все едно, че крещят за дърворезбата на Адам.

— Братята Адам са четирима. Познавам много добре Робърт и Джеймс. Те обаче се захващат само когато имат право да се намесят в цялостния интериор на едно помещение. Според тях всичко в една стая трябва да бъде в един стил.

— Но, Джеймс, идеята е страхотна. Покани братя Адам да се заемат с главния салон или с трапезарията, а може би и с галерията. Харесате ли се на богатия господин Савидж, клиентите ще направят пътека до вратата ви. — Антония се изчерви силно. — Извинете, господин Уайът, вие и така вече сте известен като най-добрия архитект. Нахално бе от моя страна да давам предложения как да привличате клиенти.

Събеседникът й се усмихна снизходително.

— Имам предостатъчно от тях, но те невинаги имат разплащателните възможности на вашия съсед.

— А защо работите за някого, който не ви плаща?

— Малко е трудно да се откаже на царствените особи — усмихна се той.

— О, разбирам — отвърна младата жена, като се засмя на неосведомеността си. — Значи сега имате възможност да получите компенсация и заради онези, които не са плащали. Моят настойник има бездънни ковчежета. — Стрелна го за момент с острия си поглед изпод сведените ресници. — Ако се случи да се запозная с Уилям Кент, ще го убедя да изгради сложни пътеки из своите градини, езеро и китайски мост. А може би и чаена пагода или изкуствена пещера, а защо не и Храм на слънцето. Възможностите са неизчерпаеми. А дългата алея за езда през парка е просто задължителна! — Антония наклони глава. — Бедният господин Уайът, отегчих ли ви?

— Нали не си тръгвате? — попита с копнеж той.

— Прекалено сте любезен, Джеймс. Трябваше да ми кажете да си вървя още отдавна.

— Обещайте, че ще дойдете пак!

— Нито огън, нито сеч, нито чума могат да ме удържат далеч оттук — отвърна тържествено тя.

По време на вечерята забавлява Роз с разказа за посещението си в Идънуд.

— Ще отида там отново. Трябва да ми помогнеш да измислим начини да пръснем богатствата му. О, Роз, човек свиква много бързо да пръска така пари.

Баба й бе напълно съгласна с това.

— И този навик нарушава умереността. Но ако ще правиш нещо, прави го със замах, винаги съм го казвала. Това се отнася за всичко, като се започне от начина, по който се гримираш, и се стигне до правенето на любов. Във всичко трябва да се влага страст. Рядко съжаляваме за онова, което сме сторили в живота си, скъпа, много по-често, за онова, което не сме направили.

— Мисля да го направя свое мото: „Влагай страст във всичко!“ — възкликна Антония.

 

 

Адам Савидж, който се намираше на другия край на света, щеше да се съгласи напълно с това. Нощната горещина го обгръщаше като с мантия в този земен рай. Не можеше да отрече — „Скокът на леопарда“ щеше да му липсва, Цейлон и Индия — също.

Когато баща му умря от болестта, която вървеше ръка за ръка с немотията, Адам се бе посветил на печеленето на пари. Първият му малък, пробит плавателен съд внасяше незаконно опиум в Китай. Скоро бе станал по-богат, отколкото бе мечтал, но на каква цена! За да успее в подобно начинание, човек неминуемо трябваше да се превърне в главорез. Всичко се свеждаше до едно — да убиеш или да бъдеш убит… да унищожиш или да бъдеш унищожен.

Вероятно щеше да стигне до точката, от която нямаше връщане, ако не беше товарът, който му предложиха да пренесе в един склад в Кантон. Петдесет деликатни момиченца, още не навлезли в пубертета, предназначени за пазара на роби. Не му бе трудно да направи своя избор. Нямаше да обрече на проклятие душата си, като продава детска плът. Съгласи се да размени опиума срещу момичетата, като възнамеряваше след това да ги пусне на свобода. Колко наивен бе да мисли, че ще му предадат безценния си товар. Мошениците вече бяха продали десетина пъти девиците, но те не бяха виждали дневна светлина в продължение на повече от половин година.

Тяхното освобождаване едва не му бе струвало живота. Беше получил десетина прободни рани и носеше и до днес ужасните белези на корема и торса си. Момчето от тамилски произход, което бе наел да готви и чисти за неговия екипаж, го бе върнало към живота с всеотдайните си грижи. Когато Савидж бе предложил да го възнагради богато, то бе отвърнало: „Вземете ме с вас, когато се върнете в Англия“.

Адам беше разбрал, че му бе дарен втори живот, че бе получил втори шанс и си даде дума този път да го изживее както трябва. Купи западналата плантация в Цейлон от един холандец. Внесе каучукови дървета от Бирма и чаени насаждения от Сучонг. И започна да работи по осемнайсет-двайсет часа всеки ден.

Знаеше, че е дошло време да се прибере в родината си, но колко щяха да му липсват топлината и влагата, благовонията в храмовете и подправките, мръсотията и мракът. Една от редките усмивки докосна устните му, докато наблюдаваше за последен път слезлия на водопой леопард. Утре щеше да остави зад гърба си тази омайваща земя и да отпътува за Англия.