Вирджиния Хенли
Прелъстен (31)

Глава тридесет и първа

Тони се завърна от посещението си при търговците на едро на перуки и завари баба си в компанията на Франсис Джърси. Опита да се промъкне незабелязано на горния етаж, но никой никога не бе успял да се изплъзне на елегантната лейди Джърси.

— Скъпи Антъни, нямаше намерение да минеш, без да се обадиш, нали?

— А, лейди Джърси, колко се радвам да ви видя отново. Трябва да сте магьосница. При всяко следващо посещение изглеждате все по-млада.

Франсис се усмихна превзето.

— Много ме ласкаеш!

— Лейди Джърси, говоря съвсем искрено.

— Антъни, ти си едно от най-симпатичните момчета, които познавам. И точно затова няма да ми откажеш тази вечер да дойдеш в Олмак. Имаме толкова много млади дами, но партньорите ни за танц са недостатъчно.

— Уф! — направи гримаса Антония. — Нямам нищо против младите дами, а против техните майки, лели и баби. Човек не може да се откопчи от тях.

— Направи го като специална услуга заради мен, скъпо момче. Роз обеща да присъства като придружителка, така че ти можеш да дойдеш с нея.

Младата жена погледна към баба си.

— Наистина ли ще ходиш у Олмакови?

— Струва ми се, че още не съм готова да стоя в ъгъла край камината и да нося дебели шалове. Все пак, както знаеш, съм само на четиридесет.

— На колко? — попита невярващо гостенката.

— В края на четиридесетте — поправи се лейди Рандолф.

— Ммм, съвсем в края на четиридесетте — промърмори ехидно Франсис.

Тони я изгледа неприязнено.

— Не си ли казала още на лейди Джърси за твоя мъжествен майор? — попита тя, преди да се заизкачва бързо по стълбите.

Думите й прозвучаха като изстрел. Посетителката се обърна с вдигнати вежди към своята приятелка.

— Мъжествен ли? Майор? — попита възбудено тя.

Роз повдигна дяволито ъгълчетата на устата си.

— Много е енергичен, по военному. Първоначално не ме привлече особено, тъй като е плешив, но Франсис, кълна ти се, без дрехите си той е най-голият мъж, когото съм виждала. Това действа изключително възбуждащо.

Госпожа Джърси бе изгубила ума и дума. Розалинд се почувства удовлетворена, тъй като й бе върнала за обидата.

 

 

Антония придружи баба си до дома на Олмак и стоя толкова дълго, колкото успя да издържи. Онова, което я възмути най-силно, бе наивността на момичетата на нейната възраст. Всъщност наивност не бе вярното определение. Младите жени бяха държани умишлено в пълно невежество по въпросите на секса и на живота въобще. Когато усети, че няма сили да понася повече това, тя измисли извинение за пред Роз и реши да се върне пеш на Кързън Стрийт.

Не беше стигнала още първата пресечка, когато се почувства особено, сякаш някой я следеше. Огледа се, не видя никого, но въпреки това ускори крачка. Беше наострила уши, но не чу нищо друго, освен собственото си задъхано дишане.

Наложи си да запази спокойствие и отново се огледа. Забеляза нещо като човешки силует. Пресече забързано улицата, тъй като другият тротоар бе осветен по-добре. Опитваше се да обори страховете си с логичния довод, че братовчед й нямаше как да знае къде бе ходила тази нощ. Освен, разбира се, ако не я следеше още от завръщането й в Лондон.

Антония въздъхна с облекчение, когато забеляза отпред група младежи. Щом ги наближи обаче, видя, че носеха раираните панталони на Зебрите от Итън. Бяха пияни и трошаха уличните лампи. За да ги избегне, младата жена пое по Кларджис Стрийт, която водеше към Кързън. Зави на следващия ъгъл и гърлото й се сви от ужас — в този момент някаква висока фигура повдигна нещо, което й заприлича на сабя. Викът заседна в гърлото й и тя отскочи от него. В следващия миг я изпълни огромно облекчение — непознатият господин просто докосна шапката с бастуна си за поздрав и отмина.

Тони измина тичешком последните метри до къщата. Не си направи труда да потърси ключа си, а заудря по вратата, докато господин Бърк не я отвори. Той хвърли поглед към пребледнялото й лице.

— Да нося ли кофата?

Младата жена се хвърли в ръцете му.

— Не, не, господин Бърк, мисля, че по-скоро бих пийнала малко бренди!

 

 

След два дни беше галавечерта, очаквана от всички. Това бе забавата на открито, която щеше да се проведе във Воксхол Гардънс. Щеше да има от всичко — музика, банкет, танци и нова пиеса във Воксхол Тиътър, където личната ложа на Уелския принц бе оформена във вид на огромна, бляскава корона.

Привечер цели тълпи се отправиха към отсрещния бряг на Темза по посока на Воксхол; намираше се от другата страна на Уестминстърското абатство. Откъм реката започна да се носи мъгла. Тя увеличи още повече опасността, с която по принцип се свързваха обществените градини. За представителите на висшето общество Воксхол изглеждаше примамливо и изпълнено с приключения място за забавления, тъй като то се посещаваше от сводници и проститутки.

Можеха да се видят както най-високопоставени, така и най-нисшестоящи членове на обществото. Тони срещна неколцина свои познати. Те чакаха реда си, за да се качат в една от ладиите, които превозваха до другия бряг. Присъедини се към тях, защото многочислеността им вдъхваше сигурност. Филип Франсис, един от по-младите приятели на принц Джордж, беше може би най-близък по възраст до нея и двамата поведоха разговор. Оказа се обаче, че единственото, което го интересува, са дуелите и богатата оръжейна колекция на полковник Дан Макинън. Младата жена потисна потръпването си и щом пристигнаха в градината, потърси компанията на Аморет и Шеридън.

Главната клюка на деня бе връзката на Уелския принц и госпожа Фицхърбърт. Аморет сподели, че Джордж се съветвал с всичките си приятели, дали да не предизвика краля и да се ожени без неговото съгласие. Повечето се съмняваха в такава възможност поради омразния Брачен акт, според който никой член на кралското семейство не можеше да се ожени по своя воля преди навършване на двайсет и петата си година.

— Защо просто не заживеят заедно, докато той стане на двайсет и пет? — обърна се към Аморет Антония.

— Госпожа Фицхърбърт предпочита смъртта пред безчестието. Почтеността е нейният Господ. Но, да си остане между нас, тя няма да му позволи да я изчука, преди да стане Уелската принцеса!

— Не са ли правили любов още? — попита невярващо Тони. — Нищо чудно, че принцът изгаря от страст.

— А за тая работа има само един лек — заяви Шери.

— Господ да ме убие, това място предразполага към разврат — засмя се Аморет и посочи към алеите, заобиколени от високи плетове и дървета, които водеха към изолирани горички и малки изкуствени пещери.

Антония забеляза, че леката мъглица постепенно се сгъстява и придава призрачна атмосфера на градината. Светлината на стотиците лампи мъждукаше неясно под нейния воал, който плуваше над дърветата и висеше над покритите с чакъл пътеки.

Забеляза висок мургав мъж, придружен от ярко облечена жена. Това може и да не бяха Адам Савидж и Анджела Браун, но настроението й се развали.

— Тук е доста влажно. Да минем покрай павилионите и ротондите, за да отидем към театъра — предложи младата жена.

— Не мислите ли, че трябва да вечеряме, преди да отидем в театъра — предложи Аморет.

Антония вдигна рамене.

— Има толкова народ, че вероятно няма да намерим места.

— Така е — съгласи се събеседникът й. — Всички ще искат местата, от които се виждат както кралската ложа, така и сцената.

— Единственото желание на Джордж е изолирана ложа на връх Венера — пошегува се Шери.

Тони трябваше да размишлява известно време, за да разбере сексуалния намек в думите му. Леко се изчерви.

— Шери, коремът ми вече мисли, че са ми прерязали гърлото — оплака се Аморет.

— Ох, добре. Мисля, че и аз съм малко гладен. Ако нямаш намерение да ядеш, защо не отидеш да запазиш места в театъра, Тони?

Младата жена предпочиташе да бъдат заедно, но веднага се смъмри за страхливостта си. Мъглата се бе сгъстила още, а тълпата бе оредяла, или поне така изглеждаше, тъй като бялата пелена изолираше хората.

Антония тръгна по една от алеите, заобиколи някакъв храм и мина през обвит с пълзящи растения портал. В този момент дочу, че чакълът зад нея заскърца. Спря и се обърна, но не видя друго, освен процеждащата се през гъстата мъгла слаба светлина на лампите. Ускори крачка, все така устремена към театъра, но в мъглата всичко й се струваше странно и в крайна сметка започна да мисли, че не бе завила, където трябва. Музиката и носещият се от тълпите шум, като че ли заглъхваха с всяка следваща крачка.

Сърцето й заби учестено, тъй като продължаваше да чува стъпки зад гърба си. Огледа се още няколко пъти; не се забелязваха никакви неясни фигури, колкото и да се взираше.

Задъхана и съвсем дезориентирана, Тони започна да бяга. Само след няколко минути си даде сметка, че това бе най-лошото, което можеше да стори; бе се озовала в някаква отдалечена част на градината, където имаше само поляни и дървета.

Трябваше да спре и да събере мислите си. Ако презираше нещо с цялото си сърце, това бе страхливостта. Събрала кураж, младата жена пристъпи на откритото пространство сред храсталаците и извика:

— Бърнард Лам, покажи се, за да те видя, хленчещ страхливец такъв!

Мълчание.

— Ела да се бием като мъже, кучи сине!

Абсолютна тишина.

Антония напипа ножа в джоба си.

— Ще те удавя в собствената ти кръв!

Абсолютна, ненарушавана от нищо тишина.

Пулсът й започна да се нормализира. Най-после успя да си поеме дъх с пълни гърди. Ако наистина никой не я преследваше, колко ли глупаво изглеждаше така, докато отправяше грозни заплахи в смълчаната нощ. Реши да се прибира. Воксхол Гардънс вече не я привличаше.

Тръгна с отмерени стъпки. Очите й не пропускаха нищо, ушите й бяха наострени, всичките й сетива бяха нащрек за евентуалната опасност, докато търсеше верния път.

Въздъхна с огромно облекчение, когато най-после премина през портала и напусна парка. Пътят, който водеше към Темза, тази нощ бе изпълнен с хора. Страховете й започнаха да се разсейват и тя се почувства в пълна безопасност. В този момент се случи онова, от което се бе опасявала!

Усети силен удар отзад и изпищя ужасено, падайки пред връхлитащата карета. Вдигна очи нагоре и с ужас видя точно над себе си копитата на двата впрегнати във файтона коня.

Замижа за момент, докато животните правеха странни движения в опитите си да я избегнат. Когато отвори отново очи, видя, че каретата преминава над нея. Знаеше, че щеше да я смаже. Нямаше време да каже дори една молитва. Чу женски писъци. Възбудено говорещи хора й помогнаха да се изправи. Рамото и бедрото й бяха сериозно натъртени, но тя почти не забеляза това. Напудрената й перука се търкаляше на улицата, а сините й атлазени бричове бяха изцапани до коленете, но тя бе жива. С нечия помощ се качи на тротоара и се облегна на стълба на една от уличните лампи. И изведнъж се отпусна на колене, сведе глава и се разрида.

Тълпата я наблюдаваше. Антония се тресеше толкова силно, че зъбите й тракаха. Хората наоколо решиха, че вероятно младият господин, мъртвопиян, се бе изпречил пред идващия екипаж. Разпръснаха се, преди да бъдат призовани за свидетели.

Тони изплака душата си — първо заради преживения шок, след това от чувство за безпомощност. Бърнард Лам никога нямаше да се откаже. Щеше да я преследва до смърт. За нея нямаше да има сигурност нито денем, нито нощем. Остана в това положение доста дълго време. Най-накрая се изправи и се запъти към реката, като се питаше дали братовчед й все още я наблюдава.

Веднага щом излезе от ладията, нае файтон, който да я отведе пред входа на дома й на Кързън Стрийт. Слава богу, Роз не бе вкъщи. Най-вероятно се наслаждаваше на спектакъла във Воксхол. Младата жена си отключи сама, но състоянието й не остана скрито от проницателния поглед на господин Бърк. Въпреки това икономът не направи никакъв коментар, за което му бе страшно благодарна.

Антония се изкъпа, като непрекъснато гримасничеше заради ужасните си натъртвания. След това си легна, и започна да прави планове за близкото си бъдеще. Отначало реши да се върне в Лам Хол, но бе принудена да се откаже от това. Имението щеше да даде много повече възможности и свобода на действие на омразния й братовчед. Може би все пак в Лондон щеше да е на по-сигурно място. Като че ли за проблема й нямаше разрешение. Мили боже, какво щеше да прави сега? Необяснимо защо най-силно беше обидена и наранена от Адам Савидж. Защо не я защитаваше той? Защо я гледаше с презрение всеки път, когато засягаше темата за коварството на Бърнард Лам? Защо блудстваше с разни актриси?

 

 

Не Адам Савидж бе видяла Антония във Воксхол. Същата тази нощ под прикритието на мрака той прекоси Ламанша. За трети път през тази седмица отплаваше до Франция.

Внезапно съзнанието му бе обсебено от момичето, което бе срещнал във Венеция. Защо не можеше да го открие? Не успяха да намерят никакви следи от Ан Ламбет, което го навеждаше на мисълта, че вероятно бе използвала фалшиво име. Мислите му се насочваха към нея отново и отново, понякога в най-неподходящия момент. Неуловимостта й само още повече засилваше неговата фиксидея. Тя беше като наркотик — едно вкусване бе достатъчно, за да го обсеби, да започне да копнее непрестанно за него, да иска още и още. Прокле собствената си глупост. И стисна зъби. Не се нуждаеше от никого. На света имаше и други жени със зелени очи и дълги крака. Във всеки случай вече имаше уговорка с Ив и възнамеряваше да осъществи плана си поради практични съображения. Беше минал трийсетте и не му подхождаше да става жертва на романтични фантазии.

Освен това, ако бе преценил правилно Уелския принц, бе съвсем близко до титлата, за която мечтаеше Ив.

 

 

Негово височество изведе Мария Фицхърбърт от бляскавата ложа във форма на корона в театър „Воксхол“. Гъстата мъгла бе провалила плановете за пиротехническото шоу. Джордж обаче не съжаляваше ни най-малко, тъй като това означаваше, че щеше да се озове по-бързо насаме с дамата на своето сърце.

Щом се настаниха в затворената карета, той прекъсна любимата си.

— Котанке, ще дойдеш ли с мен тази нощ?

— Прини, знаеш, че не мога. Аз съм вдовица и трябва да пазя репутацията си. Ако прекарам дори една нощ под твоя покрив, хората ще кажат, че живеем заедно в грях. Заради доброто и на двама ни, трябва да се прибера у дома на Парк Стрийт.

— Тогава нека да ти купя на изплащане къща на Сейнт Джеймс Скуеър, където ще можеш да забавляваш мен и моите приятели, без клюкарите да говорят, че живеем заедно.

— Къща на Сейнт Джеймс Скуеър ще струва цяло състояние, а ти и така вече си затънал до гуша в дългове, Прини, любов моя.

Младят мъж се отдръпна, наранен от думите й.

— Значи позволи на господин Фицхърбърт да ти подари къща, но не и на мен.

— Господин Фицхърбърт ми беше съпруг — отвърна Мария.

— Писанке, за мене ти си моята съпруга; ти, уви, не гледаш на мен като на свой съпруг — заяви с комичен патос той.

— Прини, скъпи, кралят и парламентът са тези, които не гледат на теб като на мой съпруг. Баща ти никога няма да ме признае за Уелска принцеса, а парламентът никога няма да ми позволи да нося бижутата на короната.

Колкото и да му беше тъжно, Джордж не можеше да не признае, че това бе самата истина. Въпреки това бе твърдо решен поне да й подари достойни за принцеса бижута.

Младата жена подбра много внимателно следващите си думи. Постави длан върху коляното му и рече тихо:

— Ако се венчаем, няма как да не те призная за свой съпруг.

— Подай ми лапичка, Писенце. Фидо е самотен без твоето докосване. Виж дали ще успееш да го убедиш да надигне глава и да се покаже от колибката си.

Мария погали Фидо и той действително повдигна глава и изпълзя от скривалището си. Принцът долепи устни до ухото й.

— Ако се погрижиш за него, мисля, че ще успееш да го убедиш да направи някой малък трик, като например да се изправи.

Младата жена се изкиска и положи грижите, за които се подмазваше любимият й. А когато горещите му устни засмукаха сочното й зърно, Фидо не само се изправи, ами и замаха с опашка.