Вирджиния Хенли
Прелъстен (16)

Глава шестнадесета

Когато Тони слезе за закуска на следващата сутрин, Адам Савидж вече бе излязъл. По обяд се появи лакей със съобщение, че настойникът на лорд Лам се е преместил в градската си къща на Халф-мун Стрийт, която се намираше от другата страна на Шепърд Маркит, съвсем близо до Грийн Парк.

Докато Фентън предаваше багажа на младия мъж на неговия лакей, Антония съжали, че не е преровила вещите му. Той беше такава загадка, че тя изгаряше от желание да научи колкото се може повече за него. Сега обаче бе прекалено късно.

Слугата тъкмо бе излязъл, когато пристигнаха Роз и господин Бърк. Девойката им се зарадва страшно много; по някакъв начин те успяха да й вдъхнат увереност. Щяха да й дадат съвет как да общува у херцог и херцогиня Девъншир.

След дълго обсъждане бе решено Тони да носи тъмносините, дълги до коленете, атлазени бричове с бели копринени чорапи и наскоро купените обувки с токи и високи токове.

— Върховете на проклетата яка са толкова високи, че ще ме бодат по ушите — оплака се девойката, докато господин Бърк, впечатлен от ругатните й, търпеливо превръщаше шалчето й във водопад.

Бялата жилетка се закопчаваше на гърдите и ги сплескваше, а новата бяла перука покриваше тъмните й коси.

Баба й я огледа критично.

— Имаш нужда от кутия за емфие, скъпа.

— Не, предпочитам пурите пред емфието — отвърна нехайно тя.

Пудрата още не бе изтупана от раменете й, когато на вратата почука лакей, за да съобщи, че каретата на Адам Савидж очаква лорд Лам. Тъй като настойникът й не понасяше баналните разговори, Тони не отвори уста по пътя към Девъншир Хаус.

Затворена в тъмния файтон, седнала съвсем близо до младия мъж, девойката даде воля на въображението си. Вместо в мъжки бричове и перука си се представи в прекрасен женствен кринолин, който подчертаваше тънката й талия и стегнатите й гърди. Щеше да бъде достатъчно дръзка да се гримира и щеше да сложи поне две предизвикателни изкуствени черни бенки. Може би щеше да разположи едната върху скулата си, за да привлече вниманието към големите си зелени очи и друга в ъгълчето на устата си, за да го подкани да я целуне. Още по-дръзко беше да постави една на извивката на гърдата си, за да привлече погледа му към корсажа си. Всички тези мисли я накараха да се изчерви.

— Купил съм ти нещо.

Дълбокият мъжки глас я накара да потръпне. Савидж пъхна в ръцете й някакъв сребърен предмет, който моментално я превърна отново в Антъни.

— Кутия за пури; колко мило — рече едва чуто Тони.

— Пълна е с моя, приготвян специално по поръчка, вид. Ако предпочиташ някаква по-лека смес, иди в магазина за тютюн на „Бърлингтън Аркейд“ и му поръчай каквото желаеш.

Не след дълго пристигнаха и настойникът й даде имената на двама им на иконома, който ги обяви важно и тържествено.

Адам Савидж не носеше перука. Ризата му беше безупречна, но прекалено строга в своята простота. Носеше предимно черно. Единствената му отстъпка пред модата бяха черните атлазени бричове, дълги до коленете. Дори чорапите му бяха от черна коприна.

Гостите се бяха струпали около млад мъж и жена. Антония завидя на красивата бледозелена тюлена рокля на красивото момиче. Тя бе изключително оживена, родена кокетка и флиртуваше дръзко с ветрилото си, а напудрените й къдрици подскачаха върху прекалено разголените й рамене. Мъжът до нея бе не по-малко впечатляващ. Той носеше бели панталони до коленете, сакото му бе осеяно със сини пайети, а на раменете имаше еполети от златни ширити. Макар да носеше напудрена перука, бе ясно, че красавецът е русокос, а държанието му бе типично за хусар. В този момент той се обърна да каже нещо на човека до себе си. Тони забеляза бляскавата диамантена звезда на гърдите му и едва не подскочи, тъй като разбра, че това е Уелският принц.

— Очевидно тази вечер ще присъстват и кралски особи — произнесе зад нея Савидж.

Девойката се обърна към него и забеляза саркастичните пламъчета в леденостудените му очи.

В следващия миг към тях се приближи херцог Девъншир и поздрави настойника й с приятелска фамилиарност.

— Извинявам се, че Джорджина не е до мен, за да приветства гостите, но Негово височество има навика да я обсебва.

— Вашата херцогиня е много красива — похвали го Савидж и на Антония й се прииска да му издере очите.

— Млада е — отвърна с извинителен тон Девъншир. — Всеки от нас живее свой живот. Страхувам се, че приятелите й от Карлтън Хаус ме отегчават до сълзи.

„Значи това е скандалната Джорджина, херцогиня Девъншир — помисли си Тони. — Тя притежава най-вълнуващия салон сред кралското обкръжение, а очевидно е по-голяма от мен само с няколко години.“

Савидж и Девъншир заприказваха почти веднага за политика. Девойката наблюдаваше как присъстващите насочват погледите си от Уелския принц към нейния настойник. Той привличаше вниманието като магнит.

Не след дълго обявиха, че вечерята е сервирана и тя забеляза как жените се надпреварват коя да застане по-близо до наскоро завърналия се от Изток богаташ. Херцогът настани Адам отдясно до себе си и лейди Изабела Сефтън избута лорд Лам встрани, за да може да седне на стола от другата страна на Савидж. Антония пожела наум всички до една да вървят в ада и се придвижи към срещуположния край на масата, където царуваше красивата Джорджина.

Тя замига с дългите си ресници към Тони.

— Сварвате ме неподготвена, сър.

— Лорд Антъни Лам, ваша светлост.

Тя я тупна игриво с ветрилото си.

— Моите приятели ме наричат Джорджи.

— А мен — Тони.

— А, сещам се вече. Вашите родители живееха в Цейлон. Вие току-що наследихте титлата си.

Девойката осъзна, че въпреки лекомисленото си държание нейната домакиня бе доста хитра. Всички стояха прави край масата и Антония се сети, че чакат негово кралско височество да седне пръв.

— Мога ли да ви представя негово кралско височество Уелския принц? Джордж, това е Тони Лам.

Антония се поклони церемониално.

Най-накрая принц Джордж реши да седне и това даде сигнал за невероятно скърцане на столове. Тони изчака учтиво с намерението да седне на онова място, което остане свободно, но Негово височество я хвана за ръката.

— Седнете до мен. Кажете, кой, по дяволите, е черният гигант, с когото пристигнахте?

— Казва се Адам Савидж, Ваше височество. Току-що се върна от Цейлон.

— Приятел ли ви е?

— Всъщност ми е настойник, Ваше височество.

— Какъв късметлия! Всеки се връща от Индия, след като е натрупал несметни богатства. Можете да бръкнете в неговия джоб, когато вашите се изпразнят. По дяволите! Извинявай, скъпа Джорджи, но всички имат откъде да вземат, само аз — не. Ето Джорджи да речем си има Девъншир, който всекидневно я спасява от дълговете й. А знаете ли, че когато ми пробутаха Карлтън Хаус, тя бе същинска развалина? Бях принуден да изхарча цяло състояние, за да я оправя, и точно когато стана годна за обитаване, страхувам се, че ще трябва да отложа мебелирането и декорациите поради липса на пари. Наех Холанд да ми построи Мърин Пъвилиън в Брайтън. В момента там работят сто и петдесет работници, тъй като искам да бъде готов до идното лято. Истински позор е, че аз, Уелският принц, трябва да прибягвам до услугите на лихвари. — Приведе се и сподели: — Затънал съм в дългове и не виждам никакви изгледи да се разплатя, преди кралят да умре.

— Джордж, скъпи, след вечеря ще поиграя малко на фаро с теб. Това би трябвало да ти подобри настроението.

— Аз губя винаги. Трябва да поддържам репутацията си.

Граф Есекс, вечен оптимист дори в най-отчайващи ситуации, се обади:

— Може би ще спечелите следващата седмица в Нюмаркет, Ваше височество.

Джордж поклати тъжно глава.

— Натрупал съм невъобразими дългове, заради покупката на чистокръвните коне. Сега дори не мога да си позволя да залагам на тях. Невероятно какво количество могат да изядат тези животни! — Обърна се отново към Тони: — Елате с нас в Нюмаркет идната седмица, ще си прекараме страхотно. Вземете и вашата любовница, ще бъде добре дошла.

Бузите на Антония пламнаха. Принцът забеляза веднага.

— Скъпи мой, не се притеснявайте заради Джорджина, не можем да я шокираме. Тя знае за всичките ни слабости, докато на нас са ни известни само половината от нейните.

Всички се разсмяха на остроумието му.

— Вашият настойник не ви държи прекалено изкъсо, нали?

— Не, Ваше височество. Между другото, той се интересува много от коне. Мисля, че търси да си купи. Какво ще кажете да ви представя един на друг?

— За бога, би било чудесно. Винаги се радвам да се запозная с човек, от когото още не съм вземал на заем.

Последва нов смях.

В края на вечерята, когато дамите наставаха, за да оставят господата на чаша порто или бренди, вече бе погълнато невероятно количество храна и напитки. Тони остана учтиво с мъжете, като наблюдаваше оттеглянето на представителките на нежния пол. „Сега — помисли си с тръпка на очакване тя — пред мен се предоставя възможност, каквато се удава веднъж в живота.“ Тя бе една от малкото жени на света, която можеше да разбере какво правеха и говореха мъжете. И едва не падна от изумление. Онова, което последва незабавно, бе блъсканица към шкафовете с нощни гърнета.

Очите й се разшириха, когато повече от десетина мъже бръкнаха в атлазените си бричове, извадиха екипировката си оттам и се облекчиха с доволно ръмжене.

— Не ми се беше пикало толкова много от последния път, когато бях в Парламента — отбеляза Шеридан.

— Това е, защото пиеш прекалено много, Шери. Аз никога не започвам с вишновката, докато дамите не напуснат масата.

Девойката попиваше всичко край себе си. И така научи, че интимните мъжки части се различават не само по формите и размерите си, ами и по цвета. Вече знаеше точно как изглежда и кралският пенис. Той бе доста голям, с розова глава и се подаваше от гнездо златисти къдрици.

Антония взе брендито, което й предложи лакеят, и избра пура от новата си сребърна кутия. Знаеше, че бузите й пламтят, и се надяваше отчаяно димът да прикрие смущението и слисването й.

През следващите няколко минути разговорът не достигаше до съзнанието й; в това време чашите се пълнеха и изпразваха със замайваща скорост. Сега, след като дамите се бяха оттеглили, езикът на мъжете бе доста груб, изпъстрен с псувни.

Лорд Сефтън се приближи до принца, поклони се и заговори съвсем непринудено:

— Открих името на дамата, която съпругата ми бе поканила на театър преди два дни, Ваше височество.

— Сефтън, вечно ще ти бъда задължен. Кажи си цената и ми разкрий името й.

— Трябва да ви предупредя, че тя не е от лесните, Ваше височество, а уважавана вдовица.

— Сефтън, та как щеше да бъде в ложата на Изабела в „Ковънт Гардън“, ако беше развратница. Само един поглед ми бе достатъчен, за да разбера, че няма да вдигне полите си, докато не бъдат зачетени всички условности.

Сефтън кимна, видимо доволен.

— Името й е Мария, Ваше височество. Изабела ми каза, че покойният й съпруг Томас Фицхърбърт й оставил съвсем малко пари и градска къща на Парк Стрийт.

— Мария Фицхърбърт — произнесе с благоговение името й принцът. После се обърна към Есекс, който бе играл ролята на посредник при предишната му сексуална връзка. — Искам да знам всичко, което може да се научи за тази дама. Красотата й ме омая. Тя имаше най-прекрасните златни коси, които не беше напудрила.

Шери, който вече си бе пийнал, се обърна към Тони:

— Да върви по дяволите косата й. Великолепните й цици го омаяха. Негово височество си пада по циците, знаете ли?

Антония, чиято глава също се бе замаяла от вишновката, каза:

— Обича гърдите, така ли?

— Колкото по-големи — толкова по-добре. Подозирам, че са го отбили прекалено рано. Кралицата има петнайсет деца, нали знаете, пръква ги като кученца.

Девойката примигна притеснено. Знаеше, че принцът може да чуе всяка дума на Шери. Вместо да се обиди обаче, той шеговито намигна на Тони.

— Шери не си пада по гърдите. Попитай го коя част предпочита.

— Котенцата — обяви Шеридан. — Обичам ги малки и стегнати.

Тя не бе сигурна, че има предвид онова, за което си мислеше. Но, боже всемогъщи, коя друга част от женското тяло би могла да се нарече така?

Вдигна поглед, когато херцог Девъншир се приближи към Уелския принц.

— Ваше височество, Джорджина ще побеснее, ако не се присъединим скоро към дамите.

— С удоволствие, Девъншир.

Когато Джордж се изправи, вратите към големия салон бяха отворени. Тони огледа трапезарията за Адам Савидж и видя, че той бе потънал в разговор с нейния приятел Джон Уайът. Мили боже, трябваше да внимава, когато се озоват лице в лице. Ако някой можеше да познае в нейно лице Антония, това бе талантливият архитект.

Чу музика и се запъти към балната зала. Загледа се с възхищение в изрисувания таван, но когато сведе очи, видя, че около нея се бяха събрали три дами. В погледа им прочете покана; очевидно очакваха лорд Лам да им партнира за танците. Девойката разтърка крака си и промърмори:

— Вчера паднах — крантата ме хвърли.

Отмина нататък с вдървена походка и се приюти в стаята на картоиграчите.

Взе чаша вино от сребърния поднос и реши, че може да научи някои неща, като наблюдава играчите. Джорджина я извика незабавно.

— Тони, елате да държите банката за фарото; Шери само хитрува.

С увереност, породена от изпитото вино, седна пред покритата със зелено сукно маса срещу принца и неговия завеждащ конюшните и започна да наблюдава как кутията пуска картите за фаро една по една. Направи й впечатление, че на играта не се обръщаше особено внимание; това обясняваше защо херцогиня Девъншир губеше вечно.

Уелският принц поглеждаше към Джорджина, като се питаше дали да се осмели да поиска помощта й за връзката с Мария Фицхърбърт. Херцогинята бе най-близката му и най-интимна приятелка. Тя знаеше много негови тайни.

Когато я бе видял за пръв път, бе поразен. Тя бе миниатюрно създание, с най-красивото лице в Англия. Напомняше му котенце. Бяха се срещнали в доста труден момент от живота му. Той избираше всичките си любовници от сцената и последната му връзка, онази с „Пердита“ Робинсън, бе завършила трагично.

Беше наивен млад глупак и й изпращаше любовни писма, изпъстрени със споделените помежду им интимни мигове, кълнеше се във вечна вярност. Когато връзката им приключи, Пердита заплаши да публикува въпросните писма. Наложи му се да плати цяло състояние, за да си ги върне. Най-лошото от всичко обаче бе, че чувствата му бяха съвсем искрени. Алчната малка актриса се бе възползвала по най-безобразен начин от това.

Когато видя Джорджина, младият мъж се закле никога повече да не погледне актриса, а да избира любовниците си измежду дамите. Ухажва я упорито и в крайна сметка я спечели. Срещите им бяха истинско фиаско.

Двамата бяха изключително нежни един към друг, докосваха се, целуваха се и се наричаха с галени имена.

— Котенце, имаш такъв изискан вкус за дрехи. Изгарям от желание да видя какво имаш под тях.

— Писанчо, какво лошо момче си само. Не може да очакваш да сваля роклята си.

— Разбира се, че не, котенце. Аз ще го направя вместо теб. Ела и седни в скута на тати.

Джорджина се бе подчинила охотно, щастлива, че наследникът на короната щеше да я дари с честта да опита мъжествеността му. Тя помнеше как бе разкопчал всички миниатюрни копченца, докато седеше на коленете му и му пречеше, като обсипваше със закачливи целувчици лицето му. Кралският скиптър в панталоните му, като че ли щеше да се пръсне всеки момент, докато се извиваше в скута му.

Когато остана само по фуста, започна на свой ред игриво да го разсъблича. Той бе добре надарен и се гордееше много с този факт. Нямаше търпение да се изяви пред своето котенце. Щастливият й смях обаче секна, когато застана пред нея в цялата си дължина. Младата жена внезапно бе изгубила целия си ентусиазъм и той трябваше да положи големи усилия в опитите си да възвърне веселото й настроение.

Когато най-накрая успя да свали дрехите й, остана разочарован. Със свалянето на украсения с воланчета корсет от прекрасните й закръглени форми не остана и следа. Котенцето дължеше прелъстителната си фигурка на подплънките в дрехите.

В действителност имаше тяло на десетгодишно дете. Осемнайсетсантиметровата ерекция на принца веднага спадна. Скочиха в леглото мрачни, но дръзки, твърдо решени да спасят каквото могат. Никакви целувки и милувки обаче не бяха в състояние да убедят „писанчото“ да се втвърди отново. И двамата се разстроиха много. Тогава сладката Джорджина беше спасила положението.

— Скъпи Джорджи, нека да бъдем добри приятели, вместо любовници. Да споделяме своите тайни, мечти и мисли, които никога не бихме се осмелили да разкрием пред друг. Истинското приятелство е най-интимната връзка на света.

Господ да я благослови. Тя бе най-скъпата му приятелка. Знаеше, че няма от какво да се смущава или опасява, когато е с нея.

— Скъпа Джорджи, искам да добавиш името на Мария Фицхърбърт към списъка с твоите гости и освен това да дадеш на лондонските домакини да разберат, че няма да откликвам на поканите им, ако сред гостите не е и тя.

Младият мъж си даваше сметка, че всеки бал придобиваше истинско значение само благодарение на неговото присъствие. Да откажеш на Уелския принц бе равносилно на светско самоубийство.

Тони забеляза Адам Савидж да влиза в стаята, следван от лейди Сефтън. Слушаше я учтиво, но тя го познаваше достатъчно, за да разбере, че въпросната дама го бе отегчила до смърт. Савидж изчака търпеливо, когато тя се спря да поговори с домакинята и с Уелския принц. Последният заяви, без да се церемони:

— Изабела, да знаеш, че съм ти много обиден. Защо, за бога, не доведе онова очарователно създание Мария Фицхърбърт?

Лейди Сефтън повдигна вежди.

— Траурът на Мария току-що приключи, Ваше височество, и живее доста уединено. — Разбрала накъде духа вятърът, тя побърза да насочи платната според него. — Всъщност идната седмица организирам музикална вечер в нейна чест. Би било знак на особено внимание, ако ни удостоите с присъствието си, Ваше височество.

— Честта остава за мен, скъпа госпожо.

Тони вдигна глава и видя, че Адам бе вперил в нея леденосините си очи. Изпи на един дъх виното си и се зае с представянето.

— Ваше височество, мога ли да ви представя моя настойник, Адам Савидж? Господин Савидж, Уелският принц.

— Присъединете се към нашата игра на карти, друже. Тони ни каза, че съвсем наскоро сте се завърнали от Цейлон.

— Предпочитам бакара.

Невероятно, но Савидж току-що бе отказал покана на принца!

Джорджина наклони красивата си глава.

— Каква лоша домакиня съм, господин Савидж. Разбира се, че ще играем играта, която вие пожелаете.

Младият мъж се усмихна.

— С удоволствие бих играл с вас, но виждам, че вече имате трима партньори.

Тони се намръщи. Въпреки изпитото вино долови двусмислицата.

— Можеш да заемеш моето място, Адам. Научавам толкоз… толкова много само като те наблюдавам. Между другото, канени сме на конните състезания идната седмица. Негово височество има няколко чистокръвни… чистокръвни… няколко коня, които би искал да продаде.

Савидж само я изгледа и седна. Тя побърза да се настани до него.

Всеки път, когато в играта участваше крал, Негово височество изругаваше: „По дяволите краля!“. Въпросната карта бе кръстена „Лунатика“. Когато срещна въпросителния поглед на Савидж, принц Джордж обясни:

— Баща ми е луд. Затова ме подготвят за регент. Трябваше да стана регент още преди години, защото той си е луд вече от доста време. Ами да, преценете сам… той измъдри една прокламация „За окуражаването на благочестието и добродетелта и за наказване на порока, богохулството и неморалността“.

Адам отбеляза:

— Това би лишило живота от всякакво забавление.

Ушите на Антония започнаха да бучат; гласовете на хората край масата достигаха до нея сякаш от далечно разстояние, като че ли бяха в друго помещение.

Не си спомняше почти нищо от обратния път към Кързън Стрийт, но особеното мълчание й нашепваше, че най-после бе успяла да го впечатли. С добро или лошо, това нямаше значение. Когато каретата спря, девойката шумно изхълца. После заизкачва външните стълби и усети нечия здрава десница под мишницата си.

Господин Бърк отвори вратата и Савидж я побутна напред.

— Добре се е подредил, страхувам се.

Верният иконом я придърпа вътре и затвори вратата, а Антония измърмори през стиснатите си зъби:

— Донесете кофа.