Вирджиния Хенли
Прелъстен (21)

Глава двадесет и първа

Денят на Савидж бе невероятно успешен. Конете му бяха настанени в новата конюшня в Идънуд, а клиперът бе се понесъл от Грейвзенд по Темза безпроблемно. Бе успял да го купи за определената от него самия цена и бе решил да го ремонтира и да го нарече „Летящият дракон“.

Когато отиде да остави жребеца си в конюшнята, веднага забеляза, че файтонът и новите му бързоходни коне липсват.

— Къде са другите ми коне? — попита младият мъж.

— Днес е денят на надбягването до Ричмънд, сър — обясни главният коняр.

Адам повдигна тъмните си вежди.

— Е, и?

— Лорд Лам…

— Кучият му син не би се осмелил! — избухна Савидж.

Точно в този момент навън се чу трясък, последван от викове.

 

 

— Това копеле се опита да ме убие! — информира го малко по-късно неговият повереник.

На Адам обаче му се струваше, че е станало точно обратното. Тони не само бе взел без негово разрешение конете му и бе направил на парченца новия му файтон, ами и сега се готвеше да нашиба с камшик падналия си братовчед, за да даде отдушник на гнева си.

— Жалко, че не е успял. Щеше да ми спести доста неприятности — процеди през зъби Савидж.

После помогна на разстроената Анджела Браун да се изправи, но тя не можеше да стои права поради изкълченото си коляно. Затова я вдигна и я постави върху седалката на здравата карета. След това занесе и Доли до нея. Помогна на конярите да разпрегнат чистокръвните му коне от счупения файтон. Огледа ги внимателно, като бавно опипваше глезените и коленните им сухожилия.

Когато се увери, че не са пострадали, Адам се върна на улицата, за да се оправи с войнствения каруцар.

— Ам’ скапан’те ми въглища? — попита той и удави въпроса си в нов поток от ругатни.

— Предлагам да ги приберете от пътя, преди да бъдете обвинен, че сте причинили злополука. — Убийствено спокойният тон на младия мъж накара въглищаря да преглътне псувните си. След това изгледа безчувствено Тони. — А ти можеш да му помогнеш!

Приближи се до Бърнард, който се опитваше да се надигне от земята.

— Какво стана? — попита го.

Младежът вдигна рамене.

— Карахме си. Каруцата с въглища се изпречи на пътя ни.

— Ще можеш ли да караш? — попита Адам.

Бърнард се ухили.

— Само едно счупено ребро не е способно да ме спре.

— Смел мъж — рече му одобрително. После се обърна към момичетата. — Добре ли сте и двете? — осведоми се учтиво той.

— Ами, аз няма да мога да се появя цяла седмица на сцената в това положение, нали? — заяви Анджела, като показа подутия си глезен.

Савидж бръкна в портфейла си и извади по няколко банкноти за всяка от актрисите, а след това ги изпрати заедно с Бърнард по пътя им. Антония и каруцарят все още не бяха прибрали разпръснатите въглища.

— Събери всичко и ще се убедиш, че трудът ти не е отишъл напразно — каза Адам и подаде парите на въглищаря.

Той докосна очерненото си кепе с очернената си ръка и пое чисто новите банкноти. Когато останките от файтона бяха натоварени, Савидж се обърна към своя повереник и рече:

— Когато свършиш тук, ще дойдеш вкъщи.

И си тръгна, без да благоволи дори да погледне към лорд Лам.

Щом го видяха да се отдалечава, слугите от Ланкастър Хаус започнаха да се подсмиват на младия лорд, комуто бяха наредили да събира въглища от улицата.

— Кат’ свършиш да знайш, че имаме една камина, дет’ съ нуждай от почистване — присмя се един от лакеите.

— Затвори си проклетото кречетало — озъби се Тони и се прицели с лъскавото парче антрацит, което държеше в ръката си.

 

 

Девойката изкачи неуверено стълбите, водещи към градската къща на нейния настойник; въпреки това бе решила на всяка цена да му разкаже за опасността, която я грозеше, и за това, как Бърнард Лам се бе опитал да я елиминира, за да наследи богатството й.

Приближи се до библиотеката, благодарна, че не срещна Слоун. Савидж пушеше и отпиваше от брендито си.

— Братовчед ми ме последва до Ричмънд с единствената цел да… — започна младата жена.

— Не си измисляй извинения! Онова, което стори, не може да бъде извинено — прекъсна я Адам.

Лицето й пламна.

— Знам, че не трябваше да вземам конете без твое разрешение, но ако те бях попитал, вероятно щеше да ми откажеш.

— Правилно.

Настъпи мълчание.

— Нямаше да обещая да участвам в това състезание, ако не бях препил.

— Правилно.

Настъпи мълчание.

Тони помисли, че трябваше да се досети колко неудачен ден й предстои още когато изтегли номер тринайсет. Това бе истинско предзнаменование. Но не се осмели да му обясни нещастията си с лошия късмет, тъй като настойникът й бе от хората, които вярваха, че всеки сам кове собственото си щастие или нещастие. Нямаше смисъл да обвинява и братовчед си в опит да я убие, тъй като Савидж със сигурност щеше да посрещне думите й с презрение. Да върви по дяволите; един тиранин не може да бъде омилостивен по никакъв начин.

Девойката вдигна гордо брадичка и извади тежката кесия от джоба си. Постави я върху бюрото.

— Знам, че каквото и да кажа, пак ще си мислиш каквото искаш, но аз спечелих проклетото състезание, а за това трябва смелост. — А след това заяви насмешливо: — Това ще плати за скъпоценния ти файтон.

Адам загаси пурата си.

— Отново не си разбрал за какво става въпрос, освен ако не се правиш умишлено на по-тъп. Ти изложи на опасност живота на конете, да не говорим за момичето. За щастие животните не пострадаха. Това обаче не може да се каже за дамите.

— На дамите — произнесе с подчертан сарказъм последната дума тя — им няма нищо, само глезените им са леко навехнати. Мисля, че ще останат живи!

Очите и гласът на младия мъж останаха все така леденостудени.

— За разлика от теб те трябва да се издържат сами. Няма да могат да излязат на сцената поне в продължение на една седмица. — Прецени с поглед парите върху бюрото. — Това ще им помогне да не гладуват.

Девойката присви устни.

— Навяхването на глезена обаче няма да им попречи да изкарват пари легнали по гръб.

— Онова, което мразя най-много у теб, е снобизмът ти — процеди през зъби Савидж. После поклати глава: — Две млади контета, които се опитват да се надминат един друг, за да впечатлят дамите. Върви по дяволите! Не искам да те виждам.

Думите му я пронизаха право в сърцето.

 

 

По същото това време един друг млад франт се опитваше да впечатли друга една дама. Негово кралско височество седеше в затворена карета пред Марбл Хил. Бе притиснал крак към мекото бедро на Мария Фицхърбърт и поглади една от златистите й къдрици.

— Скъпо котенце, ще ми позволиш ли да остана при теб тази нощ.

Котенцето с престорено възмущение отвърна:

— Принц Джордж, как може да ми правите подобно обидно предложение?

— Моля те, не ме наричай „принц Джордж“, писанке. И не ти правя никакви обидни предложения, а искам да ти окажа висока чест, да те почета с тялото си — прошепна младият мъж, като се притисна в нея и взе ръцете й в своите.

— Това е част от брачната церемония. Моля ви, не се подигравайте с брака, Ваше величество.

— Не се подигравам с брака, Мария. Ако можех, бих те направил своя съпруга.

Сърцето й се сви от мъка.

— Уви, Ваше величество, невъзможно е. Става късно, трябва да се прибирам.

— Не ме наричай „Ваше величество“, миличка. Нямаш ли капчица жалост в сърцето си? Ако не желаеш да ме поканиш в Марбл Хил, поне постой малко тук с мен.

— Но само малко — отстъпи младата жена. — Как бихте искали да ви наричам? Не бих могла да използвам само малкото ви име — не би било учтиво.

— Котенце, не желая твоето уважение, а сърцето ти — заяви възбудено принц Джордж, прокара ръка около талията й и започна да гали долната страна на едната й гърда.

— Мога ли да ви наричам „Прини“? — предложи Мария.

— Да, да, така е чудесно. Котана и Прини! Имам малък подарък за теб. — Извади медальона — искаше му се да е обсипан със скъпоценни камъни. — Прости на сантименталната ми душа, котенце, но знаеш добре, че държиш сърцето ми в дланите си. Носи този златен символ, за да ми покажеш, че ще се отнасяш мило с моето сърце.

— Оказвате ми по-голяма чест, отколкото заслужавам.

Младата жена повдигна прекрасните си златни къдрици, за да му даде възможност да закопчее сърчицето около врата й. Джордж изпъшка, когато пръстите му докоснаха топлата й кожа. Разкопча роклята й и зарови лице в щедрите полукълба. Мария знаеше, че не може да направи сцена. Ако кочияшът разбереше на каква дейност се бе отдала в каретата, веднага щеше да й излезе име на лека жена.

— Прини, не трябва да правиш това! — прошепна.

— Котенце, трябва! — промълви той, притисна я към меката облегалка, като същевременно изпълни дланите си с нейното великолепие, а устните му се сведоха към нейните.

Госпожа Фицхърбърт с усилие си пое дъх; бе осъзнала, че тялото й не е равнодушно към действията му. Започваше да се възбужда и това бе ново и приятно усещане за нея.

— Скъпо котенце, виж само какво правиш с мен.

И той приближи ръката й към центъра на своята мъжественост.

Мария бе учудена от неговата твърдост. Опита да го стисне, но той бе твърд като мрамор. Внезапно отдръпна длан като опарена. Ако продължаваха така, само след минута той щеше да вдигне полите й, а това не влизаше в нейните планове. Тя закопча роклята си и заплака.

— Позволих ви такива волности, че ще се червя от неудобство до края на живота си. Такава развратница съм, сигурно ви отвращавам.

— Сладко мое котенце, не плачи. В теб няма нищо развратно, любима моя. Аз съм порочният и похотливият.

Остави го да избърше сълзите й и да я целуне за лека нощ. А нощта действително бе добра, реши тя. Много добра.

Тя обаче бе изключително лоша за Тони Лам. Девойката седеше във ваната и измиваше въглищния прах от ръцете и лицето си. Прехапа устна при спомена за нежността, с която Савидж бе пренесъл Анджела и Доли. Бе се отнесъл към уличниците като към дами, а нея, истинската дама, третираше като лакей. Но от всичко най-много я обиди обвинението му в снобизъм. То бе абсолютно несправедливо и причина за всичко това бе онова говедо Бърнард Лам. Той беше истинско зло.

Със сърцето си чувстваше, че той бе повредил „Чайка“ и причинил смъртта на Антъни.

Антония избърса сълзите си. Надяваше се братовчед й да умре още тази нощ от раните си. Копелето не заслужаваше друго. Позволи си да се отдаде на мечти, в които Бърнард вече не застрашава живота й. Можеше отново да се превърне в дама… е, може би не точно дама, знаеше прекалено много неща, за да бъде дама, но можеше да бъде жена. А това не беше ли хиляди пъти по-добро от дама?

Тони се изчерви, после повдигна брадичка. Ако Адам Савидж паднеше в краката й, щеше да го прескочи! Крайно време беше да престане да се отдава на мечти. Омразният й братовчед нямаше да издъхне от едно счупено ребро. Ако искаше да го види мъртъв, трябваше да го убие. Дуел! Това бе отговорът. Щеше да го предизвика на дуел и да го застреля! Щеше да отмъсти за брат си! Дори Библията проповядваше принципа око за око.

 

 

Адам Савидж размишляваше какво да прави с Тони. Поне присъствието на Доли щеше да му спести грижите около неговата девственост. Отново поклати глава, когато се сети за нахалството му да вземе чистокръвните коне без негово разрешение и да участва с тях в състезанието. И на всичкото отгоре да победи!

Момчето имаше право за едно нещо. Трябваше да ти стиска, за да постъпиш така. Определено беше крайно време да използва този буен дух за по-полезни неща. Реши да вземе своя повереник със себе си при пътуването до континента.

Тони можеше да купи своята стока за Индия. И това щеше да бъде чудесно прикритие за контрабандната операция, която възнамеряваше да предприеме той самият. Ако не го лъжеше паметта, венецианският карнавал трябваше да се състои скоро. Той се бе превърнал в нарицателен за духовния упадък. По време на него мъже и жени кръстосваха улиците в търсене на нови връзки.

Докато подготвеха „Летящият дракон“, щеше да разполага с достатъчно време за освещаването на Идънуд. Щеше да изложи на показ богатствата на новия си дом пред лондонската аристокрация и да покаже на всички, живеещи в съседство, кой щеше да контролира целия район. Беше откупил място в долната камара, но за да го запази и след изборите, имаше нужда от гласове. Това не го тревожеше. Лесно можеше да спечели мнозинство — като обещае по пет шилинга на всеки, който гласува за него.

Слънцето едва беше изгряло на следващата сутрин, когато Савидж вече набираше новия си екипаж из лондонските докове. Нае дори двама индийски моряци, които бяха плавали за него преди години, когато въртеше незаконната търговия в Китай.

По време на закуска предаде на Слоун списъка с имената на гостите, така че да може да разпрати поканите за уикенда. В единайсет беше на Кързън Стрийт, за да покани лейди Рандолф в Идънуд, и да предаде на Тони дълъг списък с мебелите и всичко останало, необходимо за спалните на гостите.

Антония беше смаяна, че той не й се сърдеше вече за случилото се предишния ден, и поласкана, че има достатъчно доверие във вкуса й, за да й възложи такава отговорна задача като мебелирането на Идънуд.

— Защо не отидеш няколко дни по-рано в Грейвзенд? Джон Бул ще приеме с радост предложенията ти за приема. Това е първият му опит да забавлява англичани и за пръв път го виждам угрижен.

Девойката сведе поглед към безкрайния списък в ръката си, като се питаше дали настойникът й говори сериозно.

— Имам само една седмица дотогава — промълви едва чуто тя.

— Мили боже, момко, светът е създаден за една седмица — рече натъртено Адам.

 

 

С неоценимата помощ на Роз и господин Бърк Тони се отдаде на изключително приятната за нея задача да купува мебели в Инс и Мейхю, Вайл и Коб, и в магазина на Робърт Мануоринг. Беше в стихията си; беше решила всяка една от стаите да представя майсторството на известен лондонски мебелист.

Девойката подбираше всичко с огромно удоволствие. Покупките й трябваше да бъдат доставени в Идънуд не по-късно от четвъртък на обяд, за да могат да приготвят стаите най-късно до петък сутринта, тъй като се очакваше първите поканени да пристигнат в петък вечерта.

Джон Бул приветства Тони като завръщащия се блуден син. Веднага се наговориха да подготвят до съвършенство всички помещения за пристигането на Савидж. За щастие икономът разполагаше с малка армия от слуги, които печелеха в Идънуд повече, отколкото в която и да било друга богата къща в Англия. Затова те с лекота носеха мебелите по украсените с изящна дърворезба стълби и стояха търпеливо, докато младият лорд Лам решаваше как да ги разположи, и след това изпълняваха охотно указанията му. Беше наистина смайващо колко добре подхождаха килимите и френските тапети с избраната от Антония мебелировка. Явно с Адам имаха сходни вкусове.

 

 

Когато Савидж се върна и обиколи своя малък рай, той остана напълно доволен от изключителните усилия на своя персонал, благодарение на които домът му бе превърнат в дворец.

Поруменяла от похвалите, Тони бе щастлива, но и уморена. Присъствието на нейния настойник винаги нарушаваше душевния й покой, затова с радост се оттегли. Реши да спи в синьо-златната стая с великолепните френски тапети, но Киринда грациозно се доближи към нея със свещник в ръка и прошепна:

— Господарят нареди да ви отведа в китайската спалня, милорд.

Антония прехапа устни, за да не се разсмее. Китайската тема се бе превърнала в повод за закачки между нея и Адам и те й доставяха истинско удоволствие. Щом се озова в леглото, притисна колене към гърдите си. Не беше се чувствала така щастлива от дълго време. Маскарадът, в който се бе превърнал животът й, имаше и своите плюсове. Адам Савидж бе позволил на Антъни да се превърне в част от живота му, макар да се съмняваше, че щеше да разреши подобни волности на Антония. Девойката въздъхна и се прозя; надяваше се да сънува своя настойник.

Не се случи нищо подобно обаче. Видя се на студената утринна светлина с черна маска и дълга пелерина. Ледени пръсти стиснаха сърцето й, когато избра дълъг пистолет от някаква кожена кутия. Бавно започна да пристъпва по някаква поляна, докато секундантът й преброи до десет. На девет нейният противник, очевидно човек без никаква чест, се обърна и стреля. Тя усети как куршумът разкъсва гърдите й, все едно, че беше нагорещено до бяло парченце желязо, което след това избухна в кървавочервени цветове.

Бърнард Лам свали маската си и промърмори:

— Благодарен съм за това, което ще получа. Амин.

Когато утрото настъпи, Тони изпъшка и се обърна. Струваше й се, че изобщо не е спала. Слезе уморено от леглото с дракона и направи гримаса — болеше я всичко. Въпреки това се оживи, когато се появи Киринда с бележка от Савидж. Прочете нетърпеливо съдържанието й:

„Тони, сложи някакви стари бричове и ела да видиш чистокръвните коне, които откраднах от НКВ.“

Може би имаше нужда точно от една разходка. Джон Бул й бе казал, че Адам възнамерявал да осигури коне за всичките си гости, в случай, че им се прииска да пояздят. Предишния ден бе прекалено заета, за да стигне до конюшните. Сега обаче навлече набързо бричовете си за езда.

В отделенията на конюшнята имаше първокласни чистокръвни представители на конския род. Десетина коняри лъскаха усърдно.

— Как, по дяволите, можеш да спиш до толкова късно? — приветства я дълбок глас.

Антония се завъртя, подразнена от закачката. Савидж стоеше пред нея в стари бричове и риза с навити до лактите ръкави. В ръцете си държеше лопата; очевидно чистеше конюшнята.

— Несъмнено имаш достатъчно коняри за тази работа — рече натъртено тя.

Пламъкът в очите му не й хареса. Понечи да се оттегли колкото се може по-бързо, но ботушите й като че ли се бяха сраснали със сламата.

Без да се опитва да скрие, че реакцията й го е развеселила, Савидж заяви усмихнато:

— Нищо друго не развива толкова добре както мускулите, така и характера, както риенето и гребането. — Подхвърли една лопата на своя повереник. — Трябва да придобиеш малко и от двете, Тони.

Първата й мисъл бе да захвърли съдържанието на лопатата в арогантната му физиономия; тогава обаче Савидж щеше да има повод да натрие нейното лице в конската тор. Сякаш прочел мислите на своя повереник, младият мъж заяви:

— Казват, че помагало мустаците да пораснат по-бързо.

Гордостта не й позволяваше да откаже да свърши тази работа; стисна зъби, вдигна лопатата и се зае с работа. Дори започна да си подсвирква, за да изтрие доволната усмивка от лицето на Адам. В интерес на истината той вече бе свършил три четвърти от работата.

— Оставил си ми само девет отделения — провикна се бодро тя, когато той се запъти навън за прясна слама.

Струваше й се, че бяха минали часове, когато чу стъпки зад гърба си. Бе успяла да почисти едва шест от отделенията, а вече бе останала без сили. Изправи гръб и се обърна. Подигравателната усмивка на лицето на Бърнард Лам я вцепени.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — попита Тони.

— Ако не се лъжа, точно това бяха думите ти и в Ричмънд, скъпи братовчеде — заяви новодошлият. — Започваш да ставаш досаден.

Изведнъж младата жена намери предостатъчно сили да загребе пълна лопата с конска тор.

— Тони! — Дълбокият глас я накара да замръзне. — Господин Лам е сред поканените. Предлагам да се измиеш.

Антония присви устни.

— Съмнявам се, че дори великолепната ти баня ще успее да премахне вонята в носа ми!