Вирджиния Хенли
Прелъстен (13)

Глава тринадесета

С неоценимата помощ на господата Уотсън и Голдман златото на Савидж бе внесено в банката, бе нает секретар на име Слоун и направено предложение за покупката на градската къща на Халф-мун Стрийт.

С пощата пристигна и обещаната покана за вечерята в Девъншир Хаус, а също и отговор от Стоук. Савидж отвори плика и се вгледа в красивия почерк на лорд Лам.

„Скъпи господин Савидж,

Благодаря, че ме уведомихте за пристигането си в Англия. Добре дошли сте в дома ми на Кързън Стрийт толкова дълго, колкото ви е нужно. Със съжаление ви уведомявам, че Лам Хол е в траур и засега не приемаме посетители. Ако се наложи да се свържете с мен, можете да го направите чрез адвокатите Уотсън и Голдман.“

Антъни Лам

Савидж предполагаше, че децата на Ръсел ще бъдат в траур заради смъртта на баща си, но от нея бяха минали вече няколко месеца и нямаше уважителна причина да отказват да го приемат в Лам Хол. Лаконичното писмо показваше красноречиво, че неговите повереници желаят да го държат по-далеч от себе си. Какво бяха намислили? Всъщност резултатът щеше да бъде точно обратният — това известие щеше да го накара да отскочи до Стоук по-скоро, отколкото бе възнамерявал.

— Трябва да тръгна незабавно от Лондон — обърна се към Джон Бул той — и ще отсъствам в продължение на няколко дни. Знам, че не ви се иска да седите тук без мен, така че не остава друго, освен да ви отведа до къщата в Грейвзенд. Имах намерение да те оставя да избереш прислугата за Идънуд, но сега няма време за това. Къщата не е мебелирана — продължи да обяснява Адам — и без никакъв персонал, но вие може би ще се справите за няколко дни.

Икономът отговори:

— Пристигнем ли веднъж, ваше превъзходителство, тя вече няма да бъде без прислуга. А една рогозка върху пода ще ни бъде напълно достатъчна.

Савидж знаеше, че Джон Бул действително мисли това, което казва.

— Не смятам, че ще се наложи да живеем при такива спартански условия, но все пак ти благодаря.

Адам реши да кара собствения си екипаж с дорестите коне. Киринда се разположи вътре с по-голямата част от багажа, а Джон Бул яздеше единия от арабските жребци, които бяха докарали с тях от Цейлон. Джефри Слоун — секретарят на Адам, седеше до работодателя си и се възхищаваше от майсторството, с което той се справяше с конете. Освен това си записваше инструкциите му.

— Никога не съм виждал къщата, само съм си я представял — обясняваше Савидж, — така че, ако още не става за живеене, ще отседнем в някой хан.

Когато наближиха Идънуд, Адам изпита странното усещане, че се прибира у дома. Щом излязоха от дъбова горичка, великолепната къща се изправи пред тях в цялото си величие. Надминаваше всичките му мечти. Спря конете пред конюшнята и тръгна по алеята, която водеше към главния вход. Имаше нужда да бъде сам, докато оглежда за пръв път бъдещия си дом.

Уайът бе истински майстор, гений. Купуването на мебели за Идънуд щеше да му отнеме доста време, тъй като искаше да избере сам всичко така, че да подчертае красотата на къщата. Искаше му се да остане по-дълго тук, да огледа добре всичко, но задълженията го зовяха. Трябваше да отиде до Стоук, за да се срещне с близнаците, за които бе започнал да мисли като за свои деца. А мисълта, че вече има Идънуд, в който може да се завърне, го правеше щастлив.

Остави хората си, възседна арабския жребец и се отправи към Стоук. Порази го усамотеността на Лам Хол. Това бе прекрасна уютна провинциална къща с имение и две давани под аренда ферми. Самият Стоук бе само едно село. Къщата се намираше до устието на Медуей, точно там, където тя се вливаше в морето. „Чудесно място да отгледаш децата си, но доста изолирано от света за младеж на възрастта на Антъни Лам“ — помисли си Савидж.

Антония видя през прозореца мургавия, силен мъж, възседнал черен кон. Веднага разбра кой е той. Обзе я паника.

— Роз! Той е тук! — извика, вземайки стъпалата по две в стремежа си да избяга по-бързо. — Освободи ме от него!

Щом се озова в стаята на брат си, тя се отпусна в един стол край прозореца, откъдето можеше да види тръгването на нежелания посетител. Взе книгата си, но след малко я остави, тъй като не бе способна да чете.

— О, боже, Тони, защо трябваше да ме оставяш да се изправям сама срещу него? — прошепна тя.

От изчезването на брат й бяха изминали почти два месеца. Девойката предпочиташе винаги да мисли за него като за изчезнал, а не като за мъртъв. Припомни си недоволството на Антъни, че ще трябва да отговаря пред някакъв настойник. Този непознат от Цейлон и прекрасната къща, която строяха за него, пък възбуждаха у нея любопитство и нетърпение да го види.

Господин Бърк отвори вратата и измери с поглед мъжа пред себе си. Адам нямаше визитна картичка, но се представи пред иконома и съобщи, че идва да се срещне с лорд Лам.

Роз излезе да го посрещне.

— Добър ден, господин Савидж, аз съм Розалинд Рандолф, бабата на Антъни. Няма ли да влезете?

Тя хвърли към Бърк поглед, който говореше, че посетителят нямаше нищо общо с очакванията й. Докато го водеше към гостната, сърцето й заби неравномерно, впечатлено от вида на Савидж. Лицето му говореше, че най-вероятно има тъмно минало, а репутацията му сред жените е скандална. Той бе от хората, с които не може да не се съобразиш. Дяволски привлекателен негодник.

Проницателните сини очи на Адам изучаваха симпатичната жена пред него. Ето откъде бе наследила елегантността си Ив. Виждаше се обаче, че Розалинд е била далеч по-красива от дъщеря си. Изчака я да седне, след което зае стола пред нея и заяви без предисловия:

— Лейди Рандолф, идвам с приятни вести. Дъщеря ви се съвзе почти напълно от шока, причинен от смъртта на лорд Ръсел. Тя е практична жена и си дава сметка, че такъв край е за предпочитане пред перспективата да бе страдал с години, превърнат в инвалид.

— Благодаря за добрите новини за дъщеря ми, господин Савидж. Мнозина биха могли да завидят на издръжливостта на Ив.

Адам разбра веднага, че събеседничката му е проницателна и мъдра жена.

— От мига, в който реших да се върна в Англия, изгарям от нетърпение да се срещна с Антония и Антъни.

Внезапно гърлото на Розалинд се сви от мъка и тя едва успя да удържи сълзите си. Мъжът пред нея изглеждаше силен като Гибралтарските скали и изведнъж й се прииска да сподели за огромната им загуба.

— Господин Савидж, ние претърпяхме още една трагедия. Страхувам се, че никога няма да можете да се срещнете с внучката ми Антония.

Адам бе шокиран. Бележката, която беше получил, го уведомяваше, че са в траур, но не бе предполагал, че той е поради друг смъртен случай. Мили боже, Ив щеше да се разстрои, когато разбере, че е изгубила дъщеря си. Сърцето му се сви и заради симпатичната дама пред него.

— Тази вест ме натъжава много. Разбирам каква загуба е тя за вас, мадам. Как се случи това, можете ли да говорите?

Лейди Рандолф успя да разкаже с трогателно самообладание за бурята и инцидента.

— Значи тялото така и не е открито? — попита младият мъж.

Роз поклати глава.

— Оттогава изминаха почти два месеца, така че, страхувам се, вече няма никаква надежда. Приех случилото се — нямам друг избор — добави тихо тя.

— Вие сте изключително смела. Това качество ме възхищава особено много.

— Благодаря ви, господин Савидж. Лорд Лам обаче понесе толкова тежко загубата, че все още страни от всички. Връзката между близнаците е по-силна, отколкото между останалите братя и сестри и се опасявам, че ще измине доста време, преди Антъни да се върне към нормалния си начин на живот. Той моли днес да не го безпокоим.

— Лейди Рандолф, по всичко личи, че той вече е обезпокоен. Това увеличава още повече нетърпението ми да се срещна с него.

— Мислите ли, че е разумно, господин Савидж? — попита Роз с надеждата, че ще успее да го възпре.

Надеждите й обаче се оказаха напразни.

— Да, мисля. По мое мнение той е бил лишен доста години от силното бащино ръководство. Не е редно да го оставяме сам в мъката му. Това място е толкова изолирано, че може никога да не успее да се пребори с тъгата. Нещо или някой трябва да запълнят празнотата. Мисля, че аз бих могъл да направя това. Трябва да му се създадат занимания, които да го отвличат от случилото се, не сте ли съгласна?

Това не беше въпрос. Погледът му бе толкова директен, че почти я хипнотизираше. Беше й невъзможно да откаже каквото и да било на този мъж.

Когато чу почукването на вратата си, Антония реши, че това е господин Бърк.

— Влез — извика тя.

Миг по-късно очите й се разшириха при вида на мургавия човек, който влезе в стаята. Никога досега не бе срещала подобно на него човешко същество. Първо, той бе по-едър и по-висок от другите мъже и изпълваше рамката на вратата със силното си тяло и широки рамене. Косата му бе черна като гарваново крило и гъста. От мургавото му лице я гледаха пронизващи сини очи.

Белегът, който разсичаше лицето му от носа до горната устна, в никакъв случай не го загрозяваше. Нещо повече, придаваше му особена, фатална привлекателност. Той сякаш идваше от друг свят. Приличаше на някое божество, току-що слязло от Олимп.

Савидж си бе създал някаква представа за Антъни Лам, но тя бе забравена моментално. Високото, слабо момче, което скочи уплашено при появата му, бе лишено от всякаква мъжественост; то изглеждаше доста по-младо за седемнайсетте си години. Адам изпита дълбоко разочарование.

— Тони? Аз съм Адам… Адам Савидж. Много съжалявам за загубата, която си понесъл. — Видя, че замечтаните очи на момчето се насълзиха. — Знам колко близък си бил с твоята близначка, но ако сестра ти можеше да те види сега, тя щеше буйно да се възпротиви срещу начина, по който се погубваш. Аз съм прям човек, така че ще бъда откровен с теб. Научих, че смъртта е част от живота и трябва да бъде приета като такава. Има много начини, по които можеш да постъпиш в твоето положение, някои от тях градивни, а други — разрушителни. Моят съвет е да проявиш смелост. Когато мислиш за твоята близначка, спомни си за щастливите мигове, които сте имали заедно. И вземи решение да изживееш напълно живота си. Сега на теб се пада задачата да живееш за двама, не мислиш ли?

Антония беше вбесена. Как се осмеляваше този човек да влиза неканен и да дава нареждания? Лесно му беше на него. Близнакът й беше мъртъв и сега тя трябваше да продължава да живее. Сълзите намокриха дългите й тъмни ресници и ги превърнаха в копия, когато го погледна право в леденосините очи. Реши, че това е най-студеното, най-бездушното човешко същество, което е срещала. Е, щом откровеността му допадаше, щеше да му достави това удоволствие.

— Бях подготвен да те мразя — заяви безцеремонно девойката, — но омразата ми е нещо толкова чуждо. Оказа се, че не мога да направя подобно нещо. — Пъхна ръце в джобовете на панталоните си. — Вместо това ще трябва да се огранича с ненавист.

— О, непременно се опитай да ме намразиш. Това е толкова силна, типично човешка емоция, тя ще те направи по-силен — заяви язвително Адам.

„Божичко, прекалено е красив“ — помисли си ядосано младият мъж. Тони Лам бе чудесен пример за несправедливостта на живота. Разглезеният младеж не само бе роден с привилегии и титла, ами боговете го бяха дарили и с изключителна красота. Адам изпита угризения на съвестта при тези недостойни мисли. Въздъхна тежко.

— Нека се опитаме да се понасяме един друг.

— Ще ми бъдат нужни значителни усилия. Както виждам, вие сте напълно безчувствен към моята мъка — заяви Тони.

— Мислите, че мъката не ми е позната, така ли? — попита с леко подигравателен тон младият мъж.

— Не знам какво очаквате от мен.

— Очаквам да понесете загубата си като мъж.

Думите му накараха Антония да се засрами от сълзите си. Изчерви се при мисълта, че бе допуснала настойникът им да види мнимия лорд Лам облян в сълзи.

 

 

Докато наблюдаваше красивото лице пред себе си, Адам се ужаси от женствения му вид. За пръв път изпита гняв към покойния си приятел. Защо не бе взел своя син със себе си? Бяха го оставили в компанията само на сестра му и баба му. Бяха го лишили напълно от мъжки модел на подражание. Решимостта на Савидж се затвърди. За бога, щеше да направи мъж от него!

Тони не бе писала на майка си. Продължаваше да се надява, че Антъни ще се появи, и освен това нито тя, нито Роз желаеха да пишат черно на бяло за скалъпената от тях измама.

Адам Савидж взе един стол и протегна върху него дългите си крака. Тони бе седнала на края на бюрото. Изучава известно време върха на обувката си, след което вдигна очи към своя посетител.

— Не съм писал на майка ми и не възнамерявам да го сторя. — Целта на тези думи бе Савидж да подразбере, че той също не трябва да разкрива случилото се. — Тя е на другия край на света. Защо да й разбивам сърцето?

— Това е много благородно чувство, но не можеш да я предпазваш безкрайно от истината. Ив рано или късно ще разбере.

— В такъв случай предпочитам това да стане късно, отколкото рано — заяви безцеремонно Антония.

— Решението си е твое. Аз ще го уважа.

— Благодаря, господин Савидж.

— Моля те, наричай ме Адам. — Вдигна книгата, която бе паднала на пода при неговата поява. — Какво четеш?

Видя, че това бе романът на Самуел Ричардсън „Памела, или възнаградената добродетел“.

Тони се изчерви леко.

— Това е историята на една млада слугиня, която се противопоставя на господарския син и в крайна сметка той се оженва за нея.

Младият мъж рязко се изсмя; звукът приличаше много на лай.

— Опитай „Приключенията на Джоузеф Андрю“ на Хенри Филдинг. Тя е пародия на същата тази книга, в която един добродетелен лакей не се поддава на домогванията на своята господарка. Това е едно весело приключение, което се развива сред кръчми и в близост до нощни гърнета!

Думите му не я шокираха, макар да си даваше сметка, че би трябвало. Вместо това си отбеляза наум, че трябва да намери тази книга.

Адам реши, че Тони очевидно се нуждае от стабилно образование. Светът навън щеше да погълне този невинен юноша, ако не го вземеше под крилото си и не му предадеше поне известна доза от своя светски опит. Боже, бе готов да се обзаложи, че Тони Лам все още е девствен!

— Казах на господин Уотсън да удвои сумата, която ти се отпуска. Честно казано, не знам как си успявал да се справиш с подаянието, което получаваше досега.

Думите му я изумиха. Беше си мислила, че ще има финансови затруднения, при положение, че средствата й се отпускаха от някакъв настойник. Мили боже, ако вече се бе свързал с адвокатите, те трябва да му бяха представили сметките за роклите и другите дрехи и накити.

— Похарчих последните пари миналото тримесечие за покупката на нови хамути за конете. Страхувам се, че с моите пари не бих могъл да платя за нещата, от които се нуждаеха сестра ми и баба ми. Сега, след като сте им казали да ми дават повече, ще успея да посрещна техните сметки.

Савидж махна с ръка.

— Погрижил съм се вече за всичко, в това число и за разходите по фермите. Бих искал да навестя чифлиците на арендаторите. Ако се налага да се направят някои подобрения, мисля, че трябва да се захванеш с тази работа. Много по-евтино излиза да се поддържа постоянно в добро състояние собствеността.

Девойката се надяваше, че поне можеха да продължат да бъдат откровени един с друг.

— Нямам кой знае какъв опит по финансовите въпроси, господин Савидж…

Адам бръкна в джоба си и извади кутия с пури. Реши да предложи една и на своя повереник. Беше му ясно, че юношата не е пушил до този момент, но сега имаше прекрасната възможност да направи първия си опит, без да рискува да се изложи на публично място.

Тони, изумена, поклати глава.

— Никога… — Погледите им се срещнаха и забеляза, че се бе усмихнал леко. — Никога не съм пушил индийски тютюн, само турски.

— Все някога трябва да бъде първият път, Тони.

Девойката почувства странна топлина в тялото си. Думите му прозвучаха доста интимно и в тях се съдържаше дълбок недоизказан смисъл. Антония пое пурата с привидна увереност и зачака гостът да й я запали.

Той от своя страна не й даде никакви указания. Като действаше умишлено бавно, отхапа запечатания край и след това махна парчето тютюнев лист с палеца и показалеца. Запали клечка кибрит и я постави под единия край на пурата, докато дърпаше от другата й страна. Накрая присви устни и издуха облак син ухаещ дим.

Тони си пое дълбоко дъх и опита, докато запали, да държи пурата неподвижно. Тя потрепна едва забележимо, когато девойката присви устни, за да дръпне навътре. Изведнъж й се стори, че езикът й е изгорен, и замря. Но тъй като забеляза, че пурата може да изгасне всеки момент, тя дръпна отново и устата й се изпълни с дим. За малко да го глътне, но осъзна, че това би било голяма грешка, и побърза да го издуха. Нямаше желание да среща погледа на своя настойник. Внезапно за нея бе станало страшно важно да заслужи възхищението му.

— Покажи ми фермите — предложи Адам и се изправи.

Определено склонността му да командва не й се нравеше. Очевидно смяташе, че е неспособна да се справи със задълженията си, за него тя бе почти безполезна. В момента се чувстваше точно такава.

— Добре — съгласи се неохотно със съзнанието, че трябва да крие чувствата си, преди да се е опозорила окончателно. — Кажи на Брадшо да оседлае Нептун за мен; ще се срещнем в конюшнята.

В мига, в който Адам Савидж затвори вратата след себе си, девойката се облегна на нея и затвори очи. Дявол да го вземе този човек! Той сякаш бе изпратен нарочно, за да я измъчва. Нещо в неговата личност засягаше гордостта й.

Взе камшика на Антъни и заслиза много предпазливо по стълбите.

Забеляза тревогата, изписана върху лицето на Роз. Господин Бърк стоеше във вестибюла край главния вход. Също изглеждаше притеснен. Тони нищо не каза, само кръстоса пръсти, за да покаже, че засега всичко върви добре. Ако Съдбата беше благосклонна, щеше да се справи до края.

Пред конюшнята стояха Нептун и красивият арабски жребец на Савидж.

Настойникът й и Брадшо разговаряха съсредоточено, но за оседлаването на нейния кон не бе сторено нищо. Щом я видя да се приближава, Адам вдигна едно седло, подаде й го и продължи да говори с коняря. Стана й ясно какво искаше да й каже. Според него един седемнайсетгодишен младеж трябваше да оседлава сам коня си.

Девойката изпъшка безмълвно. Адам Савидж определено бе най-мъжествената личност, която бе срещала. От него се излъчваше сила. Можеше да накара да се подкосят коленете на всяко момиче. Ако беше Антония, тя щеше да погледне към здравите му мускули, ресниците й щяха да потрепнат и после, затаила дъх, да наблюдава как оседлава животното вместо нея. Като Антъни не й оставаше друго, освен да се пребори сама с проклетите хамути. Изпълнена с недоволство, Тони възседна Нептун и без да чака, се насочи към парка.

Настойникът й я догони вече в полето.

— От Цейлон ли докара арабския жребец?

— Да. Имам два, но търся още. Чул ли си дали някъде наоколо се продават прилични коне?

Девойката поклати глава и отвърна лаконично:

— Не и от класата на този тук.

Как само я подразни. Знаеше прекрасно, че арабските коне струваха цяло състояние!

Когато стигнаха първата ферма, привързаха жребците и продължиха пеш. Савидж обръщаше повече внимание на животните и техните помещения, отколкото на малката фермерска къща. Тони го представи на Джо Брадли и новодошлият му зададе няколко въпроса.

— Ще можете ли да се справите с повече добитък, ако ви го достави лорд Лам?

Изслуша отговора на чифликчията и даде своите предложения. Забеляза двете момичета, които гледаха към неговия повереник, като си шепнеха нещо и хихикаха. Пълното безразличие на младежа го разтревожи. Едната от девойките събра достатъчно смелост, за да поздрави Антъни и да му хвърли определено подканящ поглед.

— Мери — промълви Тони, — бягай оттук, имаме работа.

Адам повдигна вежда. Доколкото си спомняше, седемнайсетгодишните юноши обикновено се ръководеха от онова между краката.

След като огледаха и втората ферма и тръгнаха обратно към Лам Хол, Савидж рече:

— Ако тези двама фермери си сътрудничеха, като единият съсредоточи усилията си върху отглеждането на определени растения, а другият — върху добитъка, щяха да се радват на много по-голяма продукция. Синът на Хари Симпсън изглежда амбициозен. Още догодина биха могли да удвоят своите добиви. Другият чифликчия, Брадли, има само дъщери, но ако си наеме платен помощник, в крайна сметка ще има по-висока печалба. Човек трябва да даде пари, за да спечели пари.

Тони слушаше и макар и неохотно, не можеше да не признае правотата и мъдростта на думите му. За онзи, който разполагаше с неограничени възможности, бе съвсем естествено да мисли в широки мащаби.

— Не всички имат пари колкото теб — заяви.

Савидж погледна младежа; струваше му се доста по-разглезен. Роден в дантели, той нямаше представа какво значи къртовски труд, глад и отговорност. Адам пусна юздите и показа покритите си с мазоли загорели ръце.

— Всичко, което имам, съм постигнал с тях. Не съм роден сред привилегии.

Не добави „като теб“; не беше нужно. Отговорът дойде незабавно:

— Ако можеше да избираш между това да си се родил богат или сам да спечелиш парите си, би избрал второто.

Младият мъж се ухили широко.

— Много си проницателен.

Контрастът, който създаваха здравите му бели зъби и светлите сини очи със силно загорялото му лице, накара сърцето на девойката да се разтупти. Тя примигна няколко пъти, за да се увери, че не сънува. Привличането му бе магнетично, опасно. Вече бе започнала да мисли за него като за „мъжа, на когото не му липсва нищо“. Беше се опитала да избегне срещата с него, беше се страхувала да се озове лице в лице с него, броеше минутите, които оставаха до тръгването му, а сега, неочаквано, част от нея искаше той да остане. Чувствата й към Адам Савидж бяха напълно противоречиви.

Когато стигнаха до конюшнята и слязоха от конете, младият мъж свали сам седлото и започна да разтрива арабския си жребец. Неговата повереница последва примера му. После измиха ръце във ведрото с вода, оставено край стената, и се отправиха заедно към къщата.

— Сега не мога да остана. Имам да върша доста работа в Лондон, а и само съм се отбил в Идънуд.

— Идънуд — повтори едва чуто Тони, а погледът й стана замечтан.

— Това е къщата, която строя в Грейвзенд.

— О, знам! Ходил съм да я видя неведнъж. Джеймс Уайът е истински майстор в професията си.

Адам долови страстните нотки в гласа на юношата; струваше му се доста необичайно момче на неговите години да се впечатлява до такава степен от архитектура и строителство.

— Би ли искал да станеш архитект?

— О, да! Имам доста книги на тази тема. Интересуват ме както екстериорът, така и проектите на интериора. Лондон буквално прелива от най-великите хора на изкуството и майстори занаятчии на света. Може би, като се има предвид дългото ти отсъствие от Англия, тези имена не ти говорят нищо, но ние имаме Томас Шератън, Джордж Хепълуайт, Робърт Адамс и Томас Чипъндейл.

— Хм, изглежда, имаме общи интереси. Баща ми беше мебелист. Учил е при Чипъндейл.

— О, превъзходно, но защо говориш за него в минало време?

— Мизерията го уби преждевременно — отвърна лаконично и побърза да промени темата. — Възнамерявам да се захвана с мебелирането на Идънуд. Какво ще кажеш да ми помогнеш с познанията си?

На Тони й се искаше да приеме веднага това предложение, но се поколеба при мисълта за многобройните възможни капани.

Адам забеляза несигурността й.

— Лам Хол е прекрасен, но определено смятам, че имаш нужда от промяна на обстановката. Би трябвало да прекарваш повече време в Лондон, в компанията на младежи на твоята възраст. А и на млади жени — подчерта. — Това е един различен свят. Не ти ли се ще да го опиташ?

Антония усещаше презрението на своя настойник. Опасяваше се, че той си бе съставил мнение за Антъни Лам като за мекушав и лишен от каквито и да било типично мъжки качества. Внезапно я изпълни неудържимо желание да му покаже що за мъж можеше да бъде.

Щом влязоха, Тони позвъни за господин Бърк, изгледа го възможно най-красноречиво и заяви:

— Помогни ми да приготвя багажа си — заминавам за Лондон.

Роз пърхаше край госта си като младо момиче. Когато внучката й и икономът изчезнаха нагоре по стълбите, Адам се обърна с поверителен тон към нея.

— Лейди Рандолф, мисля, че успях да поразпръсна нездравата меланхолия на Антъни. Той се съгласи да дойде с мен в Лондон, за да ми помогне при избора на мебели за новия ми дом в Грейвзенд.

Розалинд се запита дали Савидж не бе принудил по някакъв начин Антония, но отхвърли тази мисъл почти веднага, тъй като познаваше добре страстта на девойката към Идънуд.

— Нали ще останете за вечеря? — попита Роз; стремеше се да спечели време.

— Благодаря — отвърна разсеяно младият мъж. — Лейди Рандолф, Антъни изглежда доста непрактичен за седемнайсетгодишен младеж.

Жената прехапа устна.

— Ами, близнаците щяха да заминат за Лондон за този сезон. Но когато научихме за Ръсел, не можехме дори и да помислим за това.

— Лорд Лам е на прага на мъжествеността. Собственият ми опит доказва, че е най-добре младият човек да се налудува, преди да улегне и да поеме отговорностите, които го чакат като мъж. Тъй като Ръсел ме направи законен настойник на Антъни, аз се чувствам много отговорен.

— Това е достойно за възхищение, господин Савидж. Сигурна съм, че той ще бъде в пълна безопасност във ваши ръце.

Всъщност смяташе тъкмо обратното. Никога досега не бе срещала толкова опитен мъж. Трепереше само при мисълта за нещата, на които можеше да научи Антония. Боже, каква каша!

— А, ето го и господин Бърк. Ако обичаш налей нещо за пиене на господин Савидж. В това време аз ще отида при Антъни, за да му дам да занесе съобщение на прислугата в градската ни къща.

 

 

— О, Роз, надявам се, че ще успея да се справя с това. Той е най-властният и вбесяващ ме човек на земята, с мнение абсолютно по всички въпроси. Според него образованието ми било доста занемарено. Роз, на него май му се иска да ме научи на разни неща… или по-скоро да научи на тях лорд Лам. Ще попия всичко като гъба. Той самият е започнал от нищо. Всичко, което притежава сега, е придобил единствено с двете си ръце.

— Е — пошегува се Розалинд, — той определено е успял да те накара да се храниш от тях.

— Не е вярно! Държах се направо грубо с него. Заявих му, че е студен и безразличен към моята болка и че го ненавиждам.

— И каква бе реакцията му?

— Каза, че ще трябва да се научим да се изтърпяваме един друг. Какво ще кажеш да се покажеш в града след ден-два?

— О, скъпа, идеята ти е наистина великолепна. Никак не е прилично да оставаш сама с него, нали знаеш.

— О, Роз, разбира се, че няма нищо неприлично. Той ме мисли за мъж… е, не за мъж, а за момче, и то доста зелено.

— Но ти не си мъж, ти си жена, Антония, а Адам Савидж е най-вълнуващият мъж, който сме виждали.

— Господи, да, мъжът, на който не му липсва нищо. Значи и ти не си останала безразлична към неговия магнетизъм?

— Аз съм вече възрастна. Но ти, скъпа, си много уязвима. Пази се да не се увлечеш по него. Не ми се вярва, че майка ти е позволила да й се изплъзне такава златна рибка.

Антония бе шокирана от думите на баба си. Опита да се постави на нейно място, след това — на майка си, да види Савидж през техните очи. Мъжествените му черти сякаш бяха изсечени с брадва от най-тъмното махагоново дърво. Черната му къдрава коса пораждаше у една жена желанието да я развърже, да я пусне и да прокара пръсти през нея. На Тони й се искаше да я разроши. Скулите и носът му бяха изсечени, брадичката бе ъгловата, упорита и дръзка.

Той беше висок, с невероятно широки рамене, с подобни на млади дъбове крака. Ръцете му бяха силни, мургави и изключително привлекателни. Девойката долавяше, че увереността, която се излъчваше от него, не се дължеше на богатствата му. Тя идваше дълбоко от него самия. Савидж бе упорит, решителен, волеви, неотстъпващ, жилав и трудно можеше да бъде измамен. На всичкото отгоре външността му бе греховно привлекателна. Но онова, което най-силно я привличаше, бяха леденосините му очи. Те можеха да смразят всеки само с един поглед.

Антония въздъхна тежко. Даваше си сметка, че за която и да било жена, независимо от възрастта й, той бе убийствено, опасно желан и подозираше, че броят на онези, които бяха оглупели по него, надминаваше цял легион.