Вирджиния Хенли
Прелъстен (9)

Глава девета

Южното английско крайбрежие се къпеше в необичайната лятна жега. Висшето общество изостави Лондон и се насочи към морето в Брайтън.

В Стоук близнаците Лам излизаха за утринната си езда с един час по-рано, за да не изтощават животните в горещината. Антъни учеше сестра си да прескача плетовете като него. Нейната кобила често се сепваше, когато се озовеше пред каменни стени.

— Тони, това не зависи от коня, а от теб — обясни той. — Ти си нерешителна и го предаваш на кобилата. Не мисли за стената или оградата като за бариера. Представи си животното и ездача вече от другата страна. Съвсем лесно е — това е просто трик на ума.

— Тони, нима искаш да кажеш това: ако не мисля, че се справяме с препятствието, няма и да успеем да го направим?

— Точно така! Настроиш ли веднъж съзнанието си за това, значи ще го изпълниш… е, по-точно, конят ще го изпълни. Просто трябва да му покажеш, че му имаш пълно доверие.

Това бе продължило цяла седмица. Антъни бе наложил убийствено темпо и сестра му се бе приспособила към него. А днес за пръв път го надмина, когато прескачаха плета, отделящ парка от градината на Лам Хол. Той идваше непосредствено зад нея, а изпод копитата на животното летяха парченца торф. Близнаците дръпнаха едновременно юздите, като се смееха.

Юношата избърса врата си.

— Дявол да го вземе, потя се като бик.

— Бедният Нептун дори се е запенил — посочи към жребеца му Антония. — Ела, ще ти помогна да го разтриеш.

Докато се движеха бавно към конюшнята, полъхналият ветрец развя дългите тъмни коси на девойката.

— Най-после се появи и вятър. Какво ще кажеш да излезем с платноходката следобед — предложи младежът.

— Добре, Тони. Всъщност защо не кажем на господин Бърк да приготви кошница за пикник? Аз ще сложа един от онези брезентови бричове, дълги до коленете. Прекалено е горещо за пола.

— Прекалено горещо е също така и за перуки. Ще вържа косата си.

— Ще взема жълтите мушами, които купих от Лондон. Ще проверим дали ще ни запазят сухи, както се очаква от тях.

— Дяволски топло е за мушами, но все пак ги вземи — в морето е винаги малко по-прохладно.

Когато вкараха животните в конюшнята, Антъни рече:

— Аз ще се погрижа за тях, а ти се заеми с храната за пикника.

— Нямам нищо против да се погрижа за коня си — възпротиви се сестра му.

— Това е мъжка работа — отбеляза юношата, — а храната е задължение на жените.

— Това, което казваш, е отвратително, Тони Лам!

Той я изгледа смаяно, без да разбира какво е предизвикало недоволството й.

Антония въздъхна. Брат й никога нямаше да проумее това, дори след милион години.

 

 

Когато Розалинд видя внучката си да слиза по стълбите, облечена в нещо, което наподобяваше вълнено трикотажно бельо, и брезентови бричове, тя повдигна едва забележимо вежди.

— Доколкото разбирам, днес излизате с лодката?

— Да, господин Бърк ни приготви кошница за пикник. Нали нямаш нищо против?

— Против ли? Господ отвърна на молитвите ми. — Роз намигна безсрамно. — Майор Джеръми Блънт днес следобед идва да ме види.

— Не беше ли той членът на парламента за Стоук? Откога изпитваш интерес към политиката?

— Откакто видях издутината в панталоните му, скъпа.

— Ние ще отсъстваме в продължение на няколко часа — обеща девойката, докато завързваше черната си коса.

Появи се и Антъни, облечен в абсолютно същите дрехи като сестра си, която му хвърли жълтата мушама. В този момент влезе и икономът с кошницата в ръце.

— Господин Бърк — рече Роз, — не знам как успявате да ги гледате и да останете сериозен.

— Супермодерно е да бъдеш ексцентричен — заяви безгрижно Антония, забелязала развеселения поглед на иконома.

Лейди Рандолф огледа внуците си.

— Малко е да се каже за вас, че сте ексцентрични. Надявам се сър Джеръми да не ви види. Ще помисли, че е изпаднал в делириум или вижда двойно в резултат на джина, с който го почерпих снощи.

 

 

Щом се озоваха под навеса за лодките, близнаците се качиха на „Чайка“ и Антония покри кошницата с храната с мушамата. Всеки имаше да изпълнява определени задължения и да проверява определени неща, преди да излязат в открито море.

Антъни извади платната от чувалите, докато сестра му се занимаваше с въжетата. Тя сбърчи чело, тъй като забеляза веднага, че бяха леко объркани.

— Въжетата са заплетени! — възкликна тя.

Брат й имаше пълно доверие в способността й да се справя с всякакви възли, затова заяви:

— Оправи ги по-бързо, а в това време аз ще подготвя кливера.

Юношата обърна едномачтовото корабче с нос срещу вятъра, за да може да привърже грота.

— По дяволите, Тони, защо не си видяла, че системата на грота се е омотала, когато се прибрахме миналата седмица? — попита, изгубил търпение той.

— Знаеш, че винаги оставям всичко в безупречно състояние. Нямам представа как са се заплели и овързали тези въжета.

Двамата се захванаха с възлите, за да вдигнат грота. Вследствие на това не обърнаха почти никакво внимание на вантите и фаловете. Вятърът започваше да се усилва и лодката сякаш се оживи.

Когато Антъни я насочи от устието на Медуей към открито море, вече се усмихваше.

Младежът лавираше умело, променяше курса на „Чайка“, като я обръщаше според посоката на вятъра.

Антония оглеждаше за други кораби, тъй като това бе един от главните плавателни пътища, използвани както от военноморски, така и от търговски кораби. Антъни наместваше непрестанно румпела и „Чайка“ неизменно избягваше вълните.

Близнаците се разположиха близо един до друг в предната част, така че носът да може да се вдигне, и се отправиха скоростно към открито море, носени от духащия в гърба им вятър. Слънцето блестеше над главите им, вятърът играеше с косите им, солените водни капчици разхлаждаха приятно лицата им.

А след това, като надигнаха леко тела по посока на вятъра, за да балансират, отвориха кошницата с храна. Щом се нахраниха, Антония вдигна лице към слънцето. Нищо не можеше да я накара да се чувства така свободна, както когато бе насред морето.

Взря се към хоризонта през полупритворените си очи; наблюдаваше крайбрежната линия. Движеха се твърде бързо, но това не я плашеше. Всеки платноход бе най-сигурен, когато плаваше с оптималната си скорост. Искаше й се да удължи приятния следобед и знаеше, че Антъни чувства същото.

Носеха се така безметежно, когато брат й внезапно вдигна глава и погледна към запад; небето бе започнало да потъмнява.

— Сложи си мушамата, задава се буря.

Още не бе изрекъл думите си и температурата започна да спада рязко. Докато слагаха непромокаемите си наметала, отекна първата гръмотевица. Придвижиха се така, че да се противопоставят на силата на вятъра.

„Чайка“ се бе килнала на една страна, затова двамата се наклониха колкото се може повече в противоположната посока. Близнаците усетиха известен страх при мисълта, че сега щеше да се наложи да се съпротивляват на силата на вятъра, за да не потънат.

Антъни се зае с румпела, за да обърне лодката по посока на вятъра.

— Отпусни грота, но не го връзвай; дръж го в ръце, за да можеш да действаш бързо.

И двамата знаеха, че при такава буря трябва да съберат платната и да ги свалят.

— Основното платно се е оплело, не мога да го помръдна — извика Антония.

Тогава видя мястото, което бе така протрито, че можеше да се счупи всеки момент. Запази ужасяващата новина за себе си. Имаше вероятност и да издържи. Реши да не плаши брат си.

Той от своя страна правеше единственото, което можеше — придържаше лодката колкото се може по посоката на вятъра, за да намали поне малко от убийствената му мощ. Морето край тях се бе покрило с пяна. Грохотът му бе станал оглушителен. Това не пречеше на девойката да чува ударите на сърцето си все по-силно заедно с нарастване на ужаса си. Преглъщаше с усилие.

— Намери ведрото, лодката се пълни с вода! — извика Антъни.

— Не го виждам. Ще използвам делвата от ябълковото вино.

Една вълна обаче бе отнесла и двата съда.

— Боже, това е само силен вятър, не е буря — заяви младежът, за да успокои и себе си, и нея.

Веднага след това обаче пусна кормилото, за да прекара едно въже през мишниците на сестра си и да я привърже към мачтата. Когато грабна отново румпела, той се отдели от кормилото и лодката се изви странично към вятъра.

В следващата секунда гротът се скърши и разцепи въздуха подобно на полудяла змия, готова да атакува всичко, което се изпречи на пътя й. С убийствена точност улучи бузата на Антония и я разрани, но тъй като лицето й бе изтръпнало от студ, тя усети само остро боцване.

Сега вече „Чайка“ се мяташе неконтролируемо. Незадържаният от нищо грот се накланяше ужасяващо напред-назад със съкрушителна сила и ги принуждаваше непрекъснато да се снижават, за да не ги покоси или изхвърли извън борда.

Антония бе прехапала устни, за да не изпищи. Но когато светкавицата удари мачтата и до ушите им достигна заплашителното скърцане, тя не се сдържа. Лодката, и без това вече бе достатъчно нестабилна, започна да се накланя. Тогава онова, от което се страхуваха, стана. „Чайка“ се преобърна.

Всичко се случи за секунди. Възприятията на Антония, обаче, бяха забавени. На нея й се струваше, че всяко движение става бавно. Почти седеше на парапета, когато той слезе надолу. Очите й, широко отворени от ужас, видяха надигащата се над тях чудовищна вълна; миг по-късно тя се стовари отгоре им и ги потопи в ледената вода. Когато девойката отново отвори очи, разбра какво значи „морскозелено“. Заобикаляха я милиони миниатюрни морскозелени мехурчета; страхуваше се, че ще влязат през устата й и ще стигнат до носа. Изведнъж си даде сметка, че всъщност те излизат от устата и носа й и разбра, че с този въздух от тялото й си отива животът. Когато мехурчетата престанаха да излизат и въздухът свърши, на нея й се стори, че белите й дробове ще се пръснат.

Изскочи на повърхността със скоростта на коркова тапа. Това сложи край на нереално бавните движения и събитията започнаха да се редуват с главозамайваща бързина. Махна мокрите коси от очите си с изтръпналите си пръсти, като трескаво търсеше с поглед брат си и онова, което бе останало от „Чайка“. За разлика от нея той не бе вързан. Двамата се зърнаха в един и същи миг и се насочиха един към друг.

Близнаците полагаха стоически усилия да не издават паниката си. Веднъж при напълно спокойно море бяха обърнали лодката, за да докажат, че могат да я изправят и да се качат отново в нея. И сега отчаяно се опитваха да изпълнят нужните движения, за да изправят „Чайка“.

Вкопчиха се в кила, който се подаваше над водата, и се опитваха да опрат крака в перилата. Слава богу, лодката се завъртя от тежестта им. Килът се скри под водата. Те го задържаха там с крака и стиснаха парапета. Внезапно килът се откърти.

Антония пролази вътре, за да изгребва водата, докато брат й остана вън, за да балансира. Когато „Чайка“ започна да се изправя, Антъни скочи вътре, за да й помогне. Онова, което бе останало от тяхната платноходка, бе съвсем несигурно и нестабилно. Те бяха подгизнали и замръзнали до мозъка на костите. Освен това бяха изпаднали в истерия, почти полудели от страх.

В борда се стовари поредната вълна.

— Тони — изпищя девойката. — Държа се! Къде си?

Леден ужас стисна сърцето й.

— Тони! Тони! Тони! — крещеше тя.

Не виждаше друго, освен бушуващото море. Нямаше почти никаква видимост, защото дъждът се лееше като из ведро на плътни сиви пелени. Антония реши, че ще различи лесно брат си по жълтата мушама, но тя не се виждаше. Обзе я страх. Това не бе страх за собствената й безопасност; мислеше единствено за Антъни.

Ослепителна светкавица разцепи небето. Младото момиче усети мирис на сяра и разбра, че адът е съвсем наблизо. Видя как мачтата се счупи и падна като отсечено дърво. Беше забравила, че е завързана за нея. Следващото, което помнеше, бе, че е насред морето, дави се и плюе солената вода.

Появяваше се и изчезваше под повърхността като коркова тапа. Водата се затваряше непрестанно над главата й. Въжето, вързано под мишниците й, я стягаше и тя го дръпна. Осъзна, че бе прикрепена към някаква част от мачтата като плаваща греда. Когато тя се блъсна в нея, Антония обви двете си ръце около дървото и така най-после успя да предпази главата си — вече не потъваше под водата.

Къде, за бога, беше Тони? Опитваше да се убеди, че той най-вероятно се бе качил отново на лодката и сега я търси отчаяно. Водата бе леденостудена и скоро цялото й тяло се вкочани. Не след дълго умът й го последва. Проливният дъжд спря, силният вятър разгони буреносните облаци и светкавиците, а Антония, вкопчена в плаващата греда, се носеше монотонно нагоре-надолу.

Няколко километра по-нататък Антъни беше в същото състояние като сестра си. Лежеше върху носещата се по повърхността кошница от провизиите, която играеше ролята на сал и го отнасяше навътре в морето. Съзнанието му ту се губеше, ту се възвръщаше. В миговете, когато бе способен да разсъждава, чувстваше благодарност, че поне Антония е на борда на „Чайка“ и се носи във вярна посока. В крайна сметка приливът щеше да я изхвърли на брега. За себе си знаеше, че е навлязъл толкова навътре в морето и единственият му шанс бе, ако тръгнат да го спасяват. Подобна вероятност обаче бе нищожна! С настъпването на мрака надеждите му се стопиха заедно с отиващата си светлина и той отново изгуби съзнание.

Всички моряци на търговския кораб бяха излезли на палубата, за да наблюдават стадото китове, отклонили се от пътя си заради бурята. В този момент, мигове преди светлината да се скрие напълно, някой забеляза жълта мушама и нададе предупредителен вик. Бяха нужни смелост, съобразителност и ловкост, но най-накрая един от екипажа успя да придърпа с кука полуживия, изпаднал в безсъзнание младеж. Антъни бе спасен на кораба „Граф Абъргени“, плаващ от Англия за Индия.

 

 

Над Лам Хол надвисна смазващо напрежение от мига, в който връхлетя бурята. Оловносивите облаци се зададоха откъм запад и се насочиха към морето. Когато гръмотевицата изтрещя над главите им, Роз се извини пред майора. Не можеше да продължава приятната си среща, да пие чай и да флиртува безсрамно, когато знаеше, че внуците й се намират в открито море.

— Трябва да се кача горе и да видя доколко сериозна е тази буря. От балкона на Антъни се разкрива прекрасна гледка към морето.

Гостът я последва. В стаята завариха господин Бърк, вторачен тревожно в светкавицата, която раздра небето.

— Не се притеснявайте, лейди Рандолф, Антъни е добър моряк, а и двамата са достатъчно разумни, за да се насочат към брега веднага щом видят, че времето се разваля — опита се да я успокои икономът.

Внезапно рукналият дъжд не им позволи да излязат на балкона.

— От години не съм виждала толкова бързо връхлитаща буря — възкликна Розалинд.

— Това е заради непоносимата жега, която ни измъчва вече цяла седмица. Нещо неестествено за Англия — отбеляза майор Блънт.

Само след минути поройният дъжд започна да се изсипва и над морето и Роз възкликна:

— Боже мой, това е истинска буря. Тя ще направи на парчета „Чайка“.

Господин Бърк се опита да я успокои, въпреки че самият той бе страшно разтревожен.

— Готов съм да се хвана на бас, че са успели да стигнат устието на Медуей преди връхлитането на вятъра.

И тримата слязоха долу, за да чакат; надяваха се противно на всякаква логика, че близнаците ще се върнат всеки момент. Вятърът бе изкоренил разцъфтялата пред прозореца на трапезарията дюля. И други дървета в градината бяха повалени.

— Не съм виждал такава буря да връхлита така бързо от един подобен случай в Бискайския залив — заяви майорът.

Икономът го докосна по рамото, за да го предупреди да не тревожи Розалинд. На нея обаче нещо вече й бе подсказало, че трябва да се подготви за неприятности.

Господин Бърк се насочи към вратата.

— Ще сляза до навеса за лодките и ще видя дали вече не са в Медуей.

— Идвам с теб — заяви тя. — Не мога да стоя и да чакам спокойно.

В навеса нямаше и следа от „Чайка“, затова тръгнаха по брега на реката, който водеше към морето. Времето вече не беше горещо, но бушуващият вятър се бе оттеглил навътре в морето и по крайбрежието беше спокойно. Тримата вървяха по чакълестия бряг и оглеждаха ширналата се пред очите им водна шир. Колкото и да се напрягаха обаче, не можеха да различат нито платна, нито лодка, нито плуващи хора, нито някакви останки.

Майорът взе набързо решение.

— Не виждам смисъл да стоя повече тук, Роз. Сега, след като бурята премина и може отново да се плава, ще направя няколко кръга в морето в оставащите часове до мръкване.

— О, Джеръми, благодаря ти! Все пак не рискувай да плаваш сам.

— Съседът ми е добър моряк, ще придумам стария Кент да дойде да търси с мен. Не се притеснявай, ако с „Чайка“ е станала неприятност, ще я докараме на безопасно място до брега.

— Лейди Рандолф, излезли сте без наметало — смъмри я икономът. — Върнете се вкъщи с майор Блънт. Аз ще продължа нататък. Скоро ще настъпи приливът и дори вятърът да е разкъсал платната на „Чайка“, течението ще я докара насам.

Розалинд се върна за наметка твърдо решена да се присъедини към господин Бърк незабавно след потеглянето на госта й. Джеръми Блънт прегърна успокояващо своята домакиня, преди да тръгне, и я увери, че няма за какво да се тревожи. Мъжествената сила на ръцете му я изненада и тя осъзна колко приятно е да имаш до себе си мъж, който е готов да ти помогне.

Грабна една червена пелерина от гардероба си, решила, че яркият й цвят може да изиграе ролята на фар за младите мореплаватели. Уви наметката около слабата си фигура и излезе навън, готова да посрещне онова, което я очакваше, каквото и да бе то.

Когато зърна господин Бърк на чакълестия бряг, си даде сметка, че почти се е мръкнало. Морето беше оловносиво, над него небето беше малко по-светло, но все още натежало от буреносните облаци. Тя стисна ръката на иконома, сякаш за да вземе малко от спокойствието и силата му, после го пусна и рече:

— Аз ще тръгна нататък, а ти се върни към устието на Медуей. Приливът започва. Всеки миг може да ги зърнем.

Разделиха се и се срещнаха отново след около час. Нощта бе настъпила и трябваше да напрягат очите си. Все още се надяваха; не желаеха да се предават.

— Ще изминем същото разстояние за последен път.

Господин Бърк се готвеше да й нареди да се върне, но думите й го възпряха.

— Добре — съгласи се той. — Извикай, ако видиш нещо.

Този, който извика след петнайсетина минути, бе икономът. Когато поредната вълна стигна брега, той забеляза нещо черно. Без да се колебае, се хвърли в морето, за да разбере какво е. Едва след като го хвана, разбра, че е човек, а жълтата мушама различи чак когато погледна към нея от разстояние трийсетина сантиметра.

— Божия майко, жив ли си или мъртъв? — прошепна, после изкрещя: — Роз! Роз!

Опита се да вдигне изпадналото в несвяст човешко същество.

Чу, че Розалинд му отговаря, и дори от това разстояние долови възбудата, радостта и облекчението й. Докато се бореше в тъмната вода, разбра, че нещо му пречи да вдигне тялото. Изруга, когато напипа въжето, свързващо дървената греда с момчето. Не успя да развърже възела и най-накрая издърпа въжето надолу през голите му крака.

Усети, че момчето в ръцете му все още диша, макар да бе в безсъзнание. В този момент дотича Роз, задъхана.

— О, боже…

— Антъни е — извика той. — Все още диша. Господи, колко е тежък!

— Мили боже, къде е Антония? — проплака жената.

— Няма и следа от нея… нито пък от „Чайка“. Антъни беше привързан към част от мачтата.

— Антония! Антония! — завика отчаяно към тъмното море възрастната жена.

— Роз, ако искаме да спасим Антъни, трябва да го отнесем в топло легло. Той е в безсъзнание, измръзнал е почти до смърт. Хайде, Роз, трябва да отдадем цялото си внимание и грижи на оцелелия. Съдбата ни върна само единия. Ако не побързаме, може да загубим и него.

Макар сърцето й да се късаше, лейди Рандолф призна пред себе си, че трябва да направи онова, което е разумно и практично. Хвърли последен отчаян поглед към ненаситното море, проплака и последва иконома, който отнасяше безценния си мокър товар към Лам Хол. Роз се наведе и отмести мокрия кичур черни коси, паднали върху челото на момчето. Когато се съвземеше, щеше да им каже къде е Антония.

Слугите стояха във вестибюла, разширили очи от ужас, прислужниците кършеха безпомощно ръце, докато Розалинд даваше нареждания.

— Запалете огън в стаята на Антъни. Той е в безсъзнание и е премръзнал! Стоплете бързо супа! Донесете бренди! И сухи кърпи! Не, тях аз ще ги взема! — Тогава се сети за още нещо. — Повикайте веднага Брадшо. Да отиде у майор Блънт, за да предаде, че Антъни е жив и здрав, но да продължава да търси Антония и „Чайка“.

Господин Бърк отнесе младия лорд Лам в леглото му. Свали обемистата жълта мушама.

— О, бабо…

Роз не можеше да повярва на очите си.

— Мили боже, това е Антония!

Икономът отстъпи крачка назад от изненада и остави лейди Рандолф да довърши събличането. След като брезентовите бричове и плетената блуза последваха мушамата върху пода, тя уви внучка си в огромна топла кърпа и одеяла.

Влезе една от прислужниците с купа супа в ръка.

— Лорд Лам ще живее ли, мадам? — попита задавено тя.

Розалинд се втренчи в нея. Мили боже, момичето беше право. Пневмонията бе почти сигурна.

— Да, да, а сега излез, внукът ми има нужда от почивка. Кажи никой да не влиза в стаята му. Искам Тони да бъде оставен в пълно спокойствие. Аз ще се грижа за него.

Когато вратата се затвори, лейди Рандолф и господин Бърк се спогледаха тревожно. Икономът запали сам огъня, докато Розалинд търпеливо хранеше с топла супа внучката си. Антония се бе постоплила, но беше твърде изтощена.

Баба й придърпа завивките плътно около нея и рече успокоително:

— Спи сега, скъпа. Утре ще ни кажеш какво се случи.

Очите на девойката вече се бяха затворили. Обгърната от топлината и сигурността на своя дом, тя вече бе отнесена от Морфей, а на устните й се бе появила едва забележима усмивка на благодарност.