Вирджиния Хенли
Прелъстен (12)

Глава дванадесета

Първата среща на Адам Савидж бе с адвокатите Уотсън и Голдман. Бе му ги препоръчал приятелят му Ръсел Лам. Когато се запозна лично с двамата съдружници, оцени качествата им и реши да им стане клиент.

— Първото, което искам, е създаването на банков депозит — заяви той. — Винаги съм използвал компанията „Лойд“ за презокеанските си сделки, но ако успеете да ми осигурите по-добър процент в банка „Баркли“, ще оставя всичко във ваши ръце. Най-добре е да се срещнем след няколко часа, за да мога да доставя сандъците със злато.

Уотсън с големи усилия се удържа да не погледне към Голдман.

— Златото ви в сандъци ли е? — попита той.

— Да. В дванадесет на брой, за да бъда точен — отвърна Савидж.

— Колко злато приблизително има във всеки? — осведоми се учтиво Уотсън.

— Приблизително двеста хиляди рупии.

На Уотсън му бяха нужни няколко секунди, докато пресметне. На съдружника му — още по-малко. Та Савидж носеше два милиона и половина лири в злато! Този път партньорите го изгледаха със страхопочитание. Запазиха изпълнен с благоговение миг на мълчание в чест на най-богатия си клиент, преди да се захванат отново на работа.

— Ето един списък. Бихте ли казали на вашия писар да ми намери някои адреси? Имам нужда от компетентен секретар, от превоз и тъй като хората ме зяпат непрекъснато, мисля, че ми е необходим един добър шивач.

Господин Голдман пое списъка и поговори насаме с писаря, като го инструктира да се свърже с най-доброто, което се предлага.

— Уилям Уайът ми строи къща в Грейвзенд. Отворих влогове, от които да може да тегли, но предполагам, че отдавна вече ги е изчерпал. Ще ви изпратя всички сметки, за да ги прегледате. Най-належащата ми нужда в момента е намирането на къща в Лондон. Трябва ми още днес, но ви оставям време до утре. А дотогава, господа, съм отседнал в хотел „Савоя“.

— Господин Савидж, виждам, че сте прям, практичен човек — обади се Голдман. — Купуването на къща днес е почти невъзможно. Може би ще успеем да наемем нещо подходящо, ако ни дадете няколко дни.

— Приятелят ми Ръсел Лам ме увери, че сте изключително услужливи — отбеляза Адам.

Господин Уотсън искаше да засегне темата за настойничеството на близнаците Лам и реши, че моментът е подходящ.

— Градската къща на покойния лорд Лам се намира на Кързън Стрийт. След като сте натоварен с делата на семейството, защо да не се възползвате от дома му? Тя е обзаведена и в нея непрекъснато има прислуга. Това ще ни даде достатъчно време да ви намерим къща в някой от подобните на този аристократични квартали.

— Предложението ви е напълно целесъобразно. Все още не съм имал удоволствието да се запозная с моите повереници.

— Те са съвсем млади — заговори поверително Уотсън. — Тъй като са живели винаги в провинцията, са доста наивни и лишени от светско лустро, за разлика от лондонските си връстници. Мога да ви уверя, че младежите в наши дни са направо скандални. За тези години, в които не сте били тук, нравите и моралът са в упадък, но лорд Антъни Лам няма да ви създава проблеми. Той е приятен, послушен млад човек.

Адам Савидж го изгледа странно.

— Защо ми се струва, че има още нещо, което не ми казвате?

Господин Уотсън се изкашля.

— Ами, сър, става въпрос за лейди Антония. Тя дойде да ни види след смъртта на баща си и поиска да разбере с какви пари разполага. Когато я уверих, че сумата от зестрата й е под контрол, тя поиска да знае дали може да я използва, за да живее от нея. Информирах я, че вие управлявате финансите й. Страхувам се, че си излезе раздразнена, и оттогава й стана навик да купува каквото й се прииска и да изпраща сметките тук.

— Дайте да ги видя — нареди Савидж.

Прегледа ги набързо: повечето бяха за рокли, фусти, пелерини и разни други женски украшения, на обща стойност под сто лири. Две от сумите бяха изразходвани за поправка на дадените под аренда чифлици в Стоук.

— Уредете ги от моята сметка. Доколкото знам, Антъни получава издръжката си на тримесечие. Тя е толкова малка, че не знам как се справя. Най-добре е да я удвоите. Ще посетя Стоук веднага, след като привърша с най-належащите си дела. — Той се изправи. — Е, господа, пожелавам ви приятен ден. Можете да ме намерите в къщата на Кързън Стрийт.

Господин Голдман подаде списъка с адреси на новия си клиент и се ръкува решително с него. Тъй като „Темпл бар“ не беше далеч от „Савоя“, Адам бе дошъл пеш, но сега се огледа да наеме стол-носилка. Почти веднага обаче си даде сметка, че дългите му крака щяха да го пренесат по-бързо из многолюдните улици.

Мислите му се насочиха към близнаците. Момичето явно беше същото като майка си. Всъщност като което и да е друго същество от женски пол, когато ставаше дума за пари. Затова пък момчето, изглежда, бе приятно и нямаше да му създава неприятности. Надяваше се бързо да се сприятелят.

Когато се върна в хотела, Савидж написа няколко реда до лорд Лам, за да го уведоми, че се е върнал в Англия и иска разрешението му да използва градската къща в квартал „Мейфеър“, докато си купи собствена. Това бе просто една любезна формалност; щеше да се е пренесъл на Кързън Стрийт много преди писмото да пристигне в Стоук. В заключение информира своя повереник, че ще посети Лам Хол идната седмица.

Фентън, икономът на въпросната къща, го приветства вдървено и официално и омекна малко, когато разбра, че гостът е приятел и съсед на неговата господарка и покойния му господар от Цейлон. Фентън винаги се питаше как би реагирал при дадена ситуация господин Бърк и се опитваше да действа според това. Градската къща имаше готвачка-домакиня на име госпожа Хог и млада слугиня, коренячка лондончанка, която се казваше Дора. И двете не откъсваха очи от странните чужденци.

— Божке, видя ли лицата им?

Готвачката присви неодобрително устни и промърмори:

— Езичници! Мразя ги!

Дора, която не бе лишена от привлекателност, но бе и доста безочлива, се взираше завистливо в мургавото момиче с екзотична рокля. Фентън заведе господин Савидж в господарската спалня, но не знаеше какво да прави с другите двама. От погледа му не убягнаха безупречната белота на дрехата и тюрбанът с рубин на Джон Бул и той реши, че това може би е някакъв дошъл да погостува принц, а дамата — негова съпруга, наложница или каквито там бяха жените за индийските принцове. За по-сигурно ги отведе в отделни стаи и изпита облекчение, когато господин Савидж, очевидно доволен, постави една гвинея в дланта му.

— Днес ще пристигнат куфари и багаж от кораба ми. Джон Бул ще се погрижи за тях. — Адам реши да поговори насаме със слугите, за да улесни живота на Джон Бул и на Киринда, които, бе сигурен в това, отначало щяха да се чувстват като риба на сухо. — Ще сляза долу да се срещна с персонала.

След това взе клетката с Рупи и икономът го поведе надолу.

Младият мъж влезе в кухнята и се представи:

— Слугите, които водя от Цейлон, несъмнено ще ви изглеждат странни. Мъжът е свикнал да ръководи многобройна прислуга и може да ви се стори властен. Моля всички ви да положите усилия и да бъдете по-услужливи, а ако се появят някакви затруднения, обърнете се без колебание към мен.

Госпожа Хог го погледна с разбиране. Можеше да разпознае властния мъж още щом го видеше, но не обичаше да раболепничи пред чужденци.

— Затруднения ли, сър?

— Може би преувеличавам и виждам неприятности там, където ги няма — отвърна любезно той. — Единствената област, където ще има действително трудности, е храната.

Готвачката присви устни. Никой досега не се бе осмелявал да й намира кусури в това отношение.

— Храната в Цейлон е силно подправена; освен това консумираме много плодове и зеленчуци. Ще го приема като благоволение от ваша страна, ако вземате моя слуга, когато пазарувате, и му позволите да разполага с кухнята, за да приготвя националните си ястия.

Госпожа Хог щеше да откаже, ако се осмеляваше.

— Аз ще отсъствам по работа през по-голямата част от деня. Благодаря ви за съдействието.

След излизането му настъпи напрегнато мълчание. И изведнъж се разприказваха едновременно и тримата. Фентън, който се чувстваше доста глупаво, задето бе помислил за принц някакъв си лакей, рече:

— Е, аз от моя страна ще оставя всичко на неговите слуги.

— Няма да търпя никаква намеса в кухнята — заяви готвачката. — Мразя чужденците!

Дора, която бе дала свобода на въображението си, каза:

— Той наистина е богат. И бас държа, че тя е от неговия харем!

Внезапно изскърца някакъв странен глас:

— Содом и Гомор!

Госпожа Хог се затича към вестибюла, за да разбере кой богохулства.

— К’во беше туй? — обърна се към Дора тя.

— Тяхната птица.

— Мразя птиците. Е, мястото на таз’ със срамотния й език не е тук. Ще я занеса в мазето!

Новите обитатели запалиха любопитството на младата прислужница. Под предлог, че бърше праха, тя се качи на горния етаж и започна да подслушва край една от вратите и да наднича през ключалката. Джон Бул избра точно този момент, за да я отвори. При вида на коленичилото момиче той се учуди от този обичай.

— Молиш ли се? — попита тамилецът.

— Да надничам ли?^[1] — изрече Дора.

— Не съм те обвинил, че шпионираш, макар сега да виждам, че точно това е било намерението ти.

— Не съм надничала — отрече момичето.

— Сега към надничането прибавяш и лъжа. Защо си се вторачила в главата ми?

Слугинята подсмръкна и реши, че е най-добре да атакува.

— Защо носиш туй около главата си?

Джон Бул се чудеше как да обясни това на момичето, което очевидно принадлежеше към по-низшите касти.

— Това е моята униформа. Нося я поради същата причина, поради която ти ходиш с този парцал на главата.

— Парцал ли? — възкликна Дора, дълбоко обидена. Това бе една от най-хубавите й шапки. — Шапките ми не са парцали. Таз е ленена и имам дори една дантелена.

— Въшки ли?^[2] — погледна я ужасен той. — Ти имаш въшки?

Това обясняваше защо покрива главата си с ужасната шапка.

— Имам — потвърди гордо Дора.

— Не се приближавай! Ти си нечиста!

— Нечиста! — изпищя младата жена.

— Уволнена си! Къш, къш!

— Не мойш да ма уволняваш… дойде едва днес!

— Не съм дошъл в Англия, за да умирам, а да живея! — След това слезе към кухнята и спря пред закръглената готвачка. — Позволете да ви се представя. Аз съм Джон Бул.

— Ако ти си Джон Бул, тогаз аз съм Савската кралица — заяви тя.

— Савска ли? Значи тогава вие не сте жената прасе?^[3] — попита леко объркан той.

Дора се изкиска, а лицето на готвачката стана пурпурночервено.

— Жена-прасе ли? Ти с името ми ли се подиграваш? — попита тя.

— Не, не, мадам. Уверявам ви, че съм напълно сериозен.

— За теб съм госпожа Хог. И искам уважение в кухнята си. Мразя да ми се месят.

— Нямам намерение да се смесвам с вас, мадам, нито пък с момичето с въшките. Дойдох за парченце плод за скореца на господаря. Къде е птицата?

— Мразя я! — заяви готвачката.

Джон Бул пребледня леко.

— Изядохте ли я?^[4] — попита невярващо той. — Господарят я обичаше.

— Е, мразя я. Отиде си долу и там си остана!

— Нямам думи — промълви тамилът.

— Мозък, искаш да кажеш.

— Бих могъл да кажа нещо гадно, но ще се въздържа! — заяви той и напусна кухнята.

 

 

Преди да тръгне, Савидж получи съобщение от господин Уотсън. Той го уведомяваше за някаква къща, която би могла да го задоволи. Преди да се отбие при своите адвокати обаче, реши да посети препоръчания от тях шивач от „Савил Роу“. Чувстваше се леко смутен, когато пристъпи прага на посещаваното само от представители на най-висшето общество ателие. Никога досега не бе влизал на подобно място. В младостта си неизменно бе доизносвал нечии дрехи, а в Цейлон бе викал шивач на кораба или в плантацията.

Всички, които работеха в известното шивашко ателие, бяха абсолютни сноби и се отнасяха с презрение към клиентите, които не принадлежаха към висшето общество. В мига, в който разбраха обаче, че парите не са проблем за новия им клиент, те станаха много любезни. Дадоха му да разбере, че при тях се облича Уелският принц и че ще превърнат Адам Савидж в несравним джентълмен. Именно тогава разбраха, че индийският Савидж притежава собствено мнение и упоритост.

Когато си тръгна, всички клатиха дълго глави. Бяха направили невъзможното, за да му обяснят, че да бъдеш модерно облечен в тези дни, няма нищо общо с това да бъдеш облечен с вкус и че модата се бе превърнала в битка между елегантността и външната, често претрупана ефектност.

Савидж се обади на адвокатите си и те му казаха за къщата, която се намираше недалеч от градския дом на семейство Лам.

— Предпочитам да бъде в центъра на града. Така ще ми бъде много по-удобно да ръководя бизнеса си. Имам предвид някъде близо до банките и Ийст Индия Къмпани на Ледънхол Стрийт.

И Уотсън, и Голдман се ужасиха. Висшето общество не живееше в този квартал. Човек с неговото положение трябваше да си купи къща в „Мейфеър“, защото ще го преценяват и според адреса, независимо дали този факт му се харесва или не.

Адам се съгласи да огледа къщата на Халф-мун Стрийт и веднага след това се зае с избора на екипаж. Спря се на карета, която да го превозва бързо от Лондон до Грейвзенд и два дорести коня, за да я теглят. Не устоя на изкушението да се сдобие и с един лек файтон.

С все така неизтощима енергия се отправи към Ледънхол Стрийт, където се намираше главното седалище на Ийст Индия Къмпани. С нея го свързваше не само това, че бе дал под наем на компанията „Скокът на леопарда“, а и фактът, че притежаваше внушителен брой акции в нея. Най-голямото помещение тук наричаха „съдебната зала“. Савидж научи, че следващата седмица в нея щеше да се проведе събрание на акционерите, и си отбеляза, че трябва да намери начин да присъства на него.

Обърна се, когато чу зад себе си приятелски глас:

— Виждам, че сте се завърнали наскоро от Индия. Нужен ми е съвет във връзка с моите инвестиции, а в замяна аз мога да ви бъда полезен с Лондон. Той вероятно се е променил доста, откакто сте го напуснали.

Ръкува се с някакъв мъж приблизително на неговата възраст.

— Адам Савидж, завърнах се тази седмица от Цейлон.

— О, къде съм чувал това име?

Непознатият се представи като Кавендиш, но когато минаващият покрай тях човек кимна и промърмори „Девъншир“, Адам разбра, че доста си приличат. И двамата бяха решителни, добри бизнесмени и умееха да печелят повече, отколкото им бе нужно.

При тази кратка среща засегнаха доста теми, в това число и политиката.

— Имаме нужда от хора като вас в парламента — заяви Девъншир.

— Не съм негов член.

— Някой и друг подкуп от презрените лири ще ви осигури място в Долната камара — осведоми го херцогът. — Следващата седмица организираме вечеря в Девъншир Хаус. Ще кажа на Джорджина да ви включи в списъка на гостите. Половината от присъстващите ще бъдат приятели на моята съпруга и на Уелския принц, но ви уверявам, че съм поканил и някои интелигентни личности. Джеймс Уайът, архитектът, и Поуп, писателя философ. Бих могъл да поканя и Уорън Хейстингс, бившия губернатор на Индия, ако искате.

— Вече познавам двама от въпросните господа. Уайът направи проекта за новия ми дом в Грейвзенд, който още дори не съм видял.

— Точно от него съм чувал името ви, разбира се! — възкликна доволно Девъншир.

— За мен ще бъде удоволствие да ви гостувам — съгласи се Адам. — Дотогава вече ще притежавам по-цивилизовано облекло.

Младият мъж се завърна в къщата на Кързън Стрийт едва за вечеря. На горния етаж Джон Бул и Киринда го посрещнаха с нещастни физиономии. Бяха сменили чаршафите му, но се срамуваха, че господарят им ще трябва да се измие с водата в една кана.

— Какво е станало? — обърна се към своя иконом той.

— Трябва да ви кажа две ужасни неща, които ще ви притеснят много, ваше превъзходителство. Младата слугиня има въшки. Няма да пускам Киринда да слиза долу от страх да не се зарази.

— Как го откри, Джон Бул?

— Тя сама ми го каза. Обясни, че точно заради това си покривала главата с онова отвратително боне.

Савидж реши, че тамилът отново бе объркал нещо, и попита спокойно:

— А кое е другото, което ще ме притесни?

— Жената свиня е изяла Рупи!

Адам прехапа устни, за да не се разсмее. Макар госпожа Хог действително да изглеждаше доста лакома, той се съмняваше силно, че мършавият скорец би могъл да възбуди апетита й.

— Доколкото разбирам, не си се сработил добре с персонала — рече сухо той. После се обърна към Киринда. — Яла ли си изобщо днес?

Младата жена сведе ресници над светлите си очи и поклати глава.

Савидж знаеше, че няма абсолютно никакъв смисъл да порицава Джон Бул. Упоритият тамил би предпочел да гладува цял месец, но не и да загуби достойнството си и нямаше да се погрижи изобщо за бедната Киринда.

— В такъв случай слизаме ли на вечеря?

— Независимо дали сме в Англия или Цейлон, за нас е недопустимо да се храним заедно, господарю.

— След като настояваш, че съм ви господар, трябва да се подчиняваш на заповедите ми, а аз нареждам да слезем долу да вечеряме, Джон Бул.

— Да, ваше превъзходителство — отвърна той.

В трапезарията Савидж се обърна към Фентън:

— Бихте ли уведомили госпожа Хог, че за вечеря сме трима?

Държа стола на Киринда, докато тя седне.

Готвачката се засуети и едва не изтърва купата със супа, когато видя, че ще трябва да сервира на слугите на Савидж. Стиснатите й устни показваха недоволството й.

— Госпожа Хог — любезно изрече Адам. — Искам да се извиня, че оставих скореца си във вестибюла. Нямах представа, че ще възразите срещу това. Моля ви, ако обичате, преместете го в моята стая.

— Да, сър — отговори тя.

— Освен това, госпожо Хог — продължи със същия благ тон той, — приемете моите най-искрени извинения, ако Джон Бул се е обърнал към вас като към жената-свиня. Той не е искал да ви обиди, уверявам ви. Просто се е объркал, нали разбирате, езикови проблеми.

— Извинението се приема.

Готвачката вирна нос и хвърли укорителен поглед към прислугата.

Следващите думи на Савидж буквално я попариха.

— Сега е ваш ред.

Когато погледна към леденосините му очи, по гърба й полазиха тръпки.

— Мой ред ли? — повтори недоумяващо тя.

— Да, ваш ред. Ще се извините за срамното си поведение към този мъж и тази жена. Оставили сте ги цял ден гладни и жадни, само защото цветът на кожата им не е като вашия.

Лицето на госпожа Хог се покри с яркочервени петна.

— Извинявам се — промърмори, тъй като нямаше друг избор.

Гласът на Адам отново прозвуча любезно, но погледът на сините му очи остана леденостуден.

— Госпожо Хог, ако миризмата, която се носи от кухнята ви, е от ряпа, предлагам да я запазите за себе си и да ни сервирате нещо по-апетитно.

Готвачката изчезна в своето светилище и не се появи повече. След малко оттам се показа Дора, за да им сервира. На главата си носеше дантелено боне. Очите на Адам Савидж светнаха развеселено.

— Много е хубаво — измърмори той и забеляза удоволствието й.