Вирджиния Хенли
Прелъстен (20)

Глава двадесета

Адам Савидж оглеждаше търговските кораби, обявени за продан и се спря на един клипер.

Всичко бе просмукано с издайническата миризма на опиум. Именно поради тази причина реши да плати само половината от исканата цена. Чистокръвните коне, които бе купил от Уелския принц, трябваше да бъдат превозени до Идънуд, затова реши да убие с един куршум два заека. Щеше да отплава с кораба до Грейвзенд, за да види как върви, преди да направи предложението си.

Когато Тони получи съобщението, че настойникът й отива в Идънуд, си отдъхна с облекчение. Нещата се уреждаха от само себе си. Именно за днешния ден се бе съгласила да вземе участие в голямото надбягване до Ричмънд с файтони.

Тъй като не притежаваше файтон и коне, реши да се възползва от тези на настойника си.

Макар да бе безотговорно да използва без негово разрешение собствеността му, смяташе, че Савидж щеше да остане възхитен от подобна инициативност и безстрашие.

Надбягването беше за двойки. Шери щеше да вземе Аморет, любовницата на Чарлз Фокс бе Лизи Армистед и, разбира се, Джорджина щеше да партнира на Уелския принц. Тя обаче не му беше любовница. В момента мястото бе вакантно, тъй като беше запазено за Мария Фицхърбърт; тя притежаваше прекрасен дом на Марбл Хил в Ричмънд. Засега се държеше с престорена сдържаност и свенливост и се бе оттеглила извън Лондон, така че Джордж да хукне след нея. И той естествено така и направи. Говореше се, че ходел до Ричмънд всеки ден, което му даваше известно предимство по отношение маршрута на надбягването. Тони обаче знаеше, че всеки един от участващите мъже бе по-тежък от нея.

Надраска набързо бележка, в която канеше Доли да прекара следобеда в едно забавно състезание до Ричмънд, подписа я с лорд Антъни Лам и я прати до „Олимпиан Тиътър“. Бе уверена, че малката актриса няма да пропусне възможността да се озове сред обитателите и постоянните гости на Карлтън Хаус. После се отправи през Грийн Парк към Стейбл Ярд Роуд, където бяха конете и екипажите на Савидж.

Обзеха я угризения, когато видя блестящия, чисто нов файтон. Той беше лъскав и без драскотина.

За новата си придобивка настойникът й бе купил бързоноги коне. Те бяха по-различни от здравите впрегатни животни, които бе управлявала по пътя за Лондон, но Антония бе прекарала целия си живот сред коне.

Много държеше да спечели това състезание. Не само за да защити честта на брат си, а и за да спечели парите. Савидж се възхищаваше на способността да се правят пари. Копнееше да му покаже, че не само той може това.

Конярят впрегна конете, изведе екипажа и кимна към дългия камшик.

— Тези коне са много буйни, милорд. Не ги пипайте, преди да излезете от града.

Тони знаеше, че юздите бяха прекалено много за нейните възможности, а камшикът щеше да си остане на мястото. Качи се на високата капра; сърцето, като че ли бе заседнало в гърлото й. Сложната работа бе маневрирането из лондонските улици. Стигнеше ли веднъж междуградския път, вече нямаше за какво да се притеснява.

За щастие не срещна никакви трудности, докато се движеше из града.

Антония успя да вземе доста плавно първия завой, а след втория, който я отведе в Грийн Парк, видя, че той бе почти задръстен от файтони и шумна тълпа.

Раздадоха на участниците ярки панделки във формата на цветя с номерца в средата. Когато Тони пое последната, тя се оказа тринайсети номер! Решимостта й се увеличи. Сама щеше да създаде късмета си. Измина още час, преди в хаоса да бъде въведен някакъв порядък. Това даде достатъчно време на Доли Досън да си пробие път през развеселената тълпа до файтона на лорд Лам.

Антония примигна при вида на крещящия тоалет, който бе избрала актрисата. Напудрената й перука бе твърде висока, украсена с алени макове; роклята и къдравият чадър за слънце също бяха яркочервени. За нещастие бяха в различни нюанси, които не си подхождаха. Младата жена привличаше погледите на всички присъстващи мъже и на всички коне, които се отдръпваха, за да й направят път.

Тони изруга наум, а след това галантно се приближи до своята гостенка, за да й помогне да се качи в каретата. Конярят й кимна и рече:

— Господ да ма убий, май трябваше да сложите капаци на очите на конете!

Доли се усмихна ослепително на Тони.

— О, толкова е вълнуващо, милорд. Чувствам, че кръвта ми кипва. — Дланта й се озова върху бедрото на Антония. — А вий как се чувствате, лорд Лам? — попита многозначително.

— Доли, предлагам да използваш ръката си, за да крепиш перуката.

Дадоха сигнал за стартиране и Уелският принц, на когото бе оказана честта да има номер едно, подкара файтона си. Той беше любител на високите скорости и очевидно нямаше намерение да се мае.

— Това е херцогиня Девъншир! — възкликна със страхопочитание актрисата. — Нимога да повярвам, че сми си кат’ приятелки с нейна милост!

Нейна милост беше неспокойна и непрекъснато подканяше Джордж да остави другите да гълтат праха зад тях. Тони не се притесняваше, че номер тринайсети трябва да потегли последен. Градските улици не бяха място за състезание. Предпазливостта трябваше да бъде водеща, докато не излезеше в полето.

Когато пътят се разшири и се появиха първите дървета, конете започнаха да набират скорост толкова бързо, че само за минути задминаха пет-шест от екипажите. Носеха се толкова стремглаво, че Доли можеше само да затаи дъх и да се моли да стигне жива и здрава до финала.

Антония забеляза, че пътят пред тях се стеснява, и опъна неохотно юздите, тъй като нямаше да има достатъчно място и за тях, и за файтона отпред. Точно тогава разбра, че железата на юздата явно се бяха оказали между зъбите на животните. Те препуснаха диво напред и задминаха каретата. Младата жена забеляза с ужас, че това бе файтонът на негово кралско височество.

Доли изпищя, тъй като аленият й чадър се обърна. Пусна дръжката му и се вкопчи с две ръце в седалката. Тони осъзна, че не може да контролира конете и започна да се тревожи как щеше да ги спре, когато пристигнат в Ричмънд Парк.

Не помнеше кога задминаха останалите екипажи, но внезапно видя пред себе си Уайт Лодж, кралската резиденция. Портите на Ричмънд Парк бяха широко отворени и край тях се бе събрала малка тълпа. Когато влетяха през нея, бяха приветствани от радостни възгласи.

Тълпата и изкачването по хълма накараха конете да намалят темпото. Тони заби пети в пода на файтона и опъна юздите с всичка сила, като викаше до прегракване:

— Тпруу, тпруу, тпруу.

Екипажът зави от пътеката и се понесе по тревистия склон. Зъбите на Доли затракаха силно. След като обиколиха парка, животните намалиха до лек галоп и най-после Антония успя да ги накара да спрат, буквално на косъм от току-що пристигналите други две карети.

— Чумата да ме тръшне — прошепна актрисата; маковете бяха увиснали безжизнено и й пречеха да гледа. — Ако туй нещо тук отговаря на разбирането ти за забавление, не разчитай повече на мен.

Тони скочи на земята, за да привърже с треперещи ръце юздите за едно дебело здраво дърво, преди дяволските коне да са решили да хукнат отново. След това се отпусна на тревата, за да си поеме дъх.

Изненада се, когато осъзна, че радостните викове са насочени към нея.

Внезапно младата жена започна да се смее, а успокоилата се Доли се усмихваше на мъжете, които се надпреварваха кой да й помогне да слезе от файтона.

Следващият час премина като в мъгла за Антония. Уелският принц, недоволен от загубата, заяви кисело пред приятелите си, че щеше да спечели без проблем, ако не бил неидентифицираният яркочервен обект, който умишлено плашел кончетата му.

Пристигането на Мария Фицхърбърт обаче го накара да забрави за надбягването. Чакаше го безкрайно по-ценна награда и нея възнамеряваше да спечели. На поляните на Ричмънд Парк вече се приготвяше пикник. Лакеите постлаха снежнобели покривки върху сгъваеми маси и започнаха да носят храни и напитки за кралските гости.

Тони се разхождаше между веселящите се хора и приемаше с кимване поздравленията. Непрекъснато си представяше лицето на Адам, когато научи, че е спечелила голямото конно надбягване до Ричмънд. Доли бе махнала увехналите макове и без аления чадър червената й рокля изглеждаше доста привлекателна. Радостта на Антония се изпари в мига, в който се озова лице в лице с Бърнард Лам.

— Здрасти, брат’чед.

Тя го изгледа невярващо.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

Доли и Анджела Браун вече водеха оживен разговор.

— Състезавам се, също като теб, братовчеде — отвърна провлечено Бърнард. — Защо иначе ще бъда тук?

Точно това и тревожеше Тони. Беше готова да се закълне, че не го бе подминавала по време на надбягването. Вярно бе обаче и че не си спомняше да е надминавала и Шери и останалите.

Бърнард злобно изрече:

— Бих те поздравил, ако не беше очевидно, че не твоите умения, а по-добрите коне спечелиха състезанието.

— Да, а сега си гледай работата — отвърна натъртено девойката и видя със задоволство как братовчед й се ядоса.

Отмина с надеждата, че Доли ще остане с приятелите си. Тя обаче се помъкна след нея. Очевидно за нищо на света не желаеше да пропусне възможността да бъде до лорд Лам, когато получава наградата си.

Уелският принц пое дебелата кесия от своя адютант, лорд Онзлоу, и се приближи до Мария Фицхърбърт. Красотата й смая Тони. Явно във Франция дамата се бе научила как да се облича. Кожата на лицето й бе като каймак и рози, а великолепните й златисторуси коси падаха на вълни върху раменете. Прекрасните извивки на гърдите й отнемаха дъха на околните, макар да бяха прикрити от рокля със скромно деколте.

Тя подаде кесията на Антония, която галантно удари токове и вдигна меката бяла ръка на Мария до устните си. Тълпата аплодира, а Шери се приближи веднага, за да иска заем.

— Разкарай се! Намери си друг будала, за да го оскубеш!

Доли се изхили.

— Негово кралско височество ще бъде оскубан, преди да е свършил денят.

— Не, прекрасната дама отказва да бъде любовница на който и да било мъж — уведоми я Шери.

— Той не е, който и да било мъж, той е принц. Тя е много умна. Сигурно иска да получи бижута.

— Или нещо по-скъпо — обърна се към Тони Шеридан. После се усмихна на актрисата. — Какво те кара да мислиш, че е умна, скъпа?

— Нарекла е къщата си „Марбл Хилс“^[1], нъл’ тъй? Все едно чи прави реклама на гърдите си.

— За бога, това ми прилича на извадка от пиеса!

Доли изгледа замислено събеседника си и заяви:

— Аз съм актриса!

— Не може да бъде! — възкликна той, като успя да запази сериозна физиономия.

В този момент обаче Аморет го хвана под ръката и го помъкна по-далеч от амбициозната Доли.

Негово кралско височество не можеше да отдели очи от мраморните хълмове на Мария Фицхърбърт и копнееше да ги подържи в дланите си. Тази мисъл го възбуди.

Принц Джордж беше положил големи, но напразни усилия да примами Мария в Уайт Лодж, за да може тя да изучи помещенията, а след това той на свой ред да проучи някои нейни части. Беше ходил в Ричмънд всеки ден без изключение в продължение на цяла седмица. Беше го гощавала с чай и кекс, с бонбони и целувки, но не му беше помогнала да получи облекчение.

В началото бе гледала на него като на момче. Тя беше с шест години по-възрастна от него, два пъти омъжвана и овдовяла. Когато разбра, че онова, което изпитва към нея, е любов, се почувства поласкана. Това бе нещо съвсем ново за нея — и двамата й съпрузи бяха възрастни джентълмени, с които се бе справяла без проблеми. Негово височество обаче беше изключително властен и този факт я възбуждаше доста, но въпреки това се чувстваше значително по-опитна, когато се сравнеше със своя много високопоставен и много млад обожател.

Принцът хвана ръката й и я стисна многозначително. Тя се изправи рязко, най-сетне приела предложението му да влезе в Уайт Лодж. Ако му позволеше да я целуне, това трябваше да стане насаме.

— Сладко котенце, сложи си лапичката в моята — помоли я Джордж.

Госпожа Фицхърбърт постави дланта си върху неговата и се запита дали бе възможно да застанат така и пред брачния олтар. Щеше да стане Уелската принцеса, а още по-късно — и кралица на Англия! Това естествено бе неосъществимо заради проклетия Брачен закон, приет неотдавна. Но кой знае, ако бе писано, всичко бе възможно.

Добрите маниери на Джордж не му позволиха да я заведе в някоя от спалните, затова я поведе към един от малките салони за интимни срещи. Затвори решително вратата след тях и придърпа Мария в обятията си. Тя му разреши да я целуне и след това се опита да се отдръпне, но една целувка очевидно не бе достатъчна за Негово височество. Всъщност тя само още повече разпали желанието му. Ръцете му не я пускаха, а в това време устните му започнаха да слизат по-надолу. Този път целувката му не беше нежна, а страстна.

— Ваше височество — въздъхна тя, а гърдите й започнаха да се повдигат и спадат с нарастващо вълнение.

— Котенце, не ме наричай така. Не искам официалности помежду ни, искам да бъдем в интимни отношения.

Мария се изчерви силно. Беше й се случвало, макар и не особено често, да има подобни отношения, но само с верните си, значително по-възрастни съпрузи.

Принцът я целуна отново и притисна възбудения си член в меките й бедра, за да й покаже колко я желае.

— Не бъди жестока, писанке, не разбивай сърцето ми, Мария.

Млад, буен ухажор бе нещо ново за нея. Той беше галеник на обществото, изключително разглезен и свикнал да получава почти всичко, което поиска. Жената внезапно осъзна с каква власт разполага той. А тя можеше да накара младия жребец да яде от ръката й.

— Принц Джордж, ако не се държите както подобава, ще припадна.

— Сладка котанке, ако не бъдеш мила с мен, ще умра.

И той се потърка в корема й. Ръката му се насочи решително да хване едната й ябълка на любовта. Тя отмести ръката му не по-малко решително.

— Ако обещаете да се държите добре, ще ви позволя да ме отведете у дома с каретата си, но сега трябва да излезем навън или репутацията ми ще бъде опетнена.

— Ох, котенце, толкова си неумолима и същевременно — толкова нежна. Нека да се знае, че един принц се подчинява на твоите заповеди.

Беше приготвил малък златен медальон с миниатюрен свой портрет, но щеше да й го подари в каретата, където тя нямаше да може да му се изплъзне. А после щеше да поръча затворен файтон, за да я откара в дома й в Марбл Хил.

 

 

Тони погледна към слънцето и реши, че наближава четири часът. Безпокоеше се дали ще успее да откара екипажа на Савидж обратно в Лондон без инциденти. Насочи се към заградената поляна, където пасяха конете и помоли един от конярите да й помогне да ги впрегне в бургундскочервения файтон. На Доли, като че ли не й се тръгваше.

— Остани, ако искаш — предложи Антония.

— Не, не мога, трябва да се върна в театъра. — Младата жена се поколеба. — Може ли да се движим малко по-бавно на връщане?

— Като охлюви, обещавам.

Увери се, че железата са добре прилепнали под езика на животните, и хвана здраво юздите още щом се качи на високата капра. По някакво чудо конете бяха решили да се държат добре и девойката, унесена от ритмичното, плавно движение на файтона започна да мечтае за Адам Савидж.

От тези мисли я изтръгна шумът на галопиращи зад тях коне. Обърна се притеснено и видя Бърнард Лам, хванал юздите, да налага с камшик животните на своята карета. В мига, в който тя опъна на свой ред юздите, нейните коне се спуснаха напред.

Разстоянието между двата екипажа започна да се увеличава, което отново доказа предимството на чистокръвните жребци. Тони се ужаси. Знаеше, че братовчед й не се състезава с нея, а прави опит да я убие.

Нямаше абсолютно никакъв шанс да я догони тук, сред откритото пространство, но в Лондон…

Когато започнаха да изкачват Конститюшън Хил, Антония изрече наум благодарствена молитва, задето вече се движеха достатъчно бавно, за да могат да вземат завоя. Бе решила, че вече си е почти у дома, тъй като наближаваха Стейбл Ярд Роуд. В този момент обаче се появи екипажът на братовчед й и се устреми върху й.

Ако не беше каруцата, от която разтоварваха въглища за Ланкастър Хаус, щеше да успее да се отклони от пътя на Бърнард; при това положение обаче нямаше къде да ходи. Файтонът се преобърна и двамата пътници излетяха на паважа. Конете се спуснаха лудо напред, но за щастие лекият файтон не смаза Тони и Доли под колелата си.

Каретата на Бърнард не пострада, но от удара и той, и Анджела излетяха от седалката. Дългите крака на Антония предпазиха госпожица Браун да не удари главата си в бордюра. Доли седна и заплака, като държеше глезена си. Целият път бе покрит с въглища.

Настана хаос. Каруцарят сипеше цветисти псувни. Конярите от Стейбл Ярд Роуд изтичаха навън. Същото сториха и слугите в Ланкастър Хаус.

Тони никога досега не бе изпитвала такъв заслепяващ гняв. Грабна камшика и се насочи към омразния си братовчед, проснат на земята. Той вдигна ръце да се предпази и извика:

— Счупи ми проклетото ребро!

— Копеле такова, ще те убия — изкрещя тя.

Внезапно някой грабна камшика от ръката й.

— Какво, за бога, става тук?

Девойката вдигна очи, срещна един леденостуден син поглед и замръзна.