Вирджиния Хенли
Прелъстен (15)

Глава петнадесета

Слънчевата светлина, която нахлуваше през дългите прозорци на голата спалня, почти я ослепи, когато отвори очи. Някой викаше името й.

— Тони! Ела да погледнеш тази прекрасна баня на дневна светлина. Дявол да го вземе, бас държа, че никога не си виждал нещо подобно!

Антония се изправи бавно. Всяка костичка от тялото й я болеше. Савидж, увил кърпа около ханша си, с покрита с пяна широка брадичка и с ужасяващ бръснач в ръка, се появи на вратата.

— Вече е време да ставаш, минава шест — заяви Адам.

— Шест? Юда, мислех, че е поне пладне.

„Божичко, къде е господин Бърк с чашата ми топъл шоколад?“ — помисли си с копнеж девойката.

— Да не си махмурлия от брендито, а? Ако случаят е такъв, имам изпитано и сигурно средство срещу него.

— Не, не — отвърна Тони, — имам страшно устойчива глава, когато стане дума за алкохол.

Голото тяло на Савидж, увито само в хавлията, бе изумително в мъжествената си красота. Отсега нататък щом си помислеше за гол мъж, щеше да вижда Адам Савидж с увитата около бедрата кърпа. За свой ужас се улови, че опитва да си представи какво имаше под нея.

Слънцето нахлуваше през стъкления таван и образуваше безброй малки дъги, които танцуваха навсякъде, по всяка повърхност. Помещението изглеждаше два пъти по-обширно благодарение на покритата с венециански огледала стена. Водата в басейна блестеше с искрящи синьо-зелени оттенъци; Тони трябваше да присвие очи, за да ги предпази от ярките отражения.

— Виж тези миниатюри. Прекрасни са — отбеляза Савидж.

Сини и снежнобели чапли, речни рибарки и горски патици, гнездящи сред тръстиките, бяха разположени безредно по стените и инкрустирани на пода. Антония каза:

— Художникът е Максимилиан Робин^[1] от Шепърд Маркит.

— Nomen est omen, името е съдба — отбеляза Адам.

Тони не можеше да не отбележи колко бяха верни тези думи за него самия. Името му, все едно че беше създадено за външността му. Дали се отнасяше също така и за природата му? Девойката наблюдаваше как бръсначът се плъзга гладко по брадичката му. Проницателните му очи се впериха в нея, когато попита саркастично:

— Не се ли бръснеш още?

— П-понякога — излъга тя. — Всъщност нямам нужда от това — добави неубедително.

— И никога няма да имаш, ако не започнеш.

В гласа му долови отвращение.

— На твоята възраст вече си бях оставил брада. — Отвори някаква кожена кутия и извади оттам бръснач с перлена дръжка. — Това е подарък за теб. Пожелавам ти да го употребяваш повечко.

Тони го пое, като мислеше, че щеше да й свърши добра работа — в този момент много й се искаше да му пререже гърлото. Взе сапуна за бръснене и неохотно започна да прави пяна. Савидж я наблюдаваше открито, а тя от своя страна с мъка се сдържаше да не му изкрещи. Ужасно се страхуваше, че ако се избръсне, след това ще й пораснат мустаци.

Носеше мъжки дрехи, беше отрязала косата си, дори пушеше, но проклета да е, ако позволи да й поникне и брада! Мотаеше се, за да печели време с надеждата, че настойникът й ще излезе. Той обаче чакаше, за да я види как ще се справи със стоманеното острие.

Нямаше друг избор, освен да вземе бръснача и да изпъне кожата на бузата си, както бе наблюдавала да го прави Савидж. В мига, в който острието докосна кожата й, тя се поряза.

— По дяволите! — измърмори девойката.

— Когато свършиш, си избърши очите… виждам влага под тях — изрече й подигравателно.

Едва го изчака да излезе, за да се изплези зад гърба му.

 

 

Джон Бул бе изпрал и колосал ризата и шалчето на Тони. Никога не беше виждала толкова добре изпрано бельо. Девойката му благодари и го похвали.

— Негово превъзходителство има толкова високи стандарти. Идънуд ще се нуждае от много слуги, от готвач, от пералня.

— Съмнявам се, че ще успееш да намериш някого с твоите способности, Джон Бул.

— А, ще видим. Днес трябва да използвам много девици.

— Прислужници — помогна му Антония.

— Девици, прислужници, каква е разликата, моля?

В този момент влезе Савидж.

— Прислужницата е слуга от женски пол. А девица е същество от женски род със запазена девственост — обясни невъзмутимо той.

Икономът вдигна ръце.

— Намирането на прислужници ще ми отнеме един ден, а на девици — цял живот.

Адам се усмихна на шегата му и погледна крадешком към своя повереник.

Да върви по дяволите! Антония знаеше, че темата го забавлява, тъй като той подозираше, че лорд Лам е все още девствен.

Закуската се състоеше от плодове и кафе. Докато се хранеха, Савидж обсъждаше предстоящите задачи с Джон Бул.

— Аз не съм ти нужен, когато наемаш персонала за Идънуд — заяви той. — Ще трябва да остана в Лондон поне една седмица.

— Домашната прислуга е мое задължение, но бих предпочел вие да изберете конярите и кочияша.

— Дадено! Ако купя къщата на Халф-мун Стрийт, за нея също ще трябва да наемем персонал. Доверяваш ли се на моята преценка? — попита той.

Джон Бул кимна твърдо.

— Прекалено сте разумен, за да наемете ненадеждни хора.

Тони изпита огромно облекчение, щом разбра, че настойникът й възнамерява да си купи къща в Лондон. Щеше да бъде изключително смущаващо да живее под един покрив с него.

Неговото присъствие я държеше непрекъснато в някакво особено състояние. Савидж едновременно я привличаше и отблъскваше; в даден миг й се искаше да го целуне, а в следващия — да го убие. Знаеше, че трябва да стои на разстояние от него.

— Сигурно искаш да разгледаш къщата сам — рече тя. — Аз вече съм идвал няколко пъти, още докато я строяха.

Савидж я изгледа с благодарност.

— Иди да видиш библиотеката — истински шедьовър — предложи той, преди да излезе от стаята за закуска.

Джефри Слоун вдигна глава от бюрото, когато младата жена влезе в библиотеката. Той изглеждаше замислен, като че ли съзнанието му бе заето непрестанно с цифри и букви. Беше на средна възраст, но изглеждаше по-стар. Раменете му бяха леко приведени, а лицето — бледо, сякаш не беше виждало светлина.

— Последния път, когато видях тази стая, тя не беше довършена — рече Тони. — Предполагам това е едно от помещенията, проектирани от братя Адам.

Стените бяха облицовани с тъмен, богат махагон. Пред две от тях имаше високи от пода до тавана, вградени шкафове за книги, третата бе заета от изпълнена с възхитителна дърворезба абаносова камина с медна решетка. Четвъртата стена представляваше огромни прозорци, през които светлината нахлуваше свободно. Столовете бяха облицовани със зелена кожа, огромното бюро бе покрито с кожа, а краката му бяха изработени във формата на животински лапи. Подът бе покрит с голям светлозелен килим. Той самият бе от тъмнозелен малахит, с който бе облицовано и огнището на абаносовата камина.

Тони се приближи още, за да види какво бе изобразено върху полирания абанос. Противно на очакванията й това не бяха цветя или плодове, а леопарди, кобри и мангусти, слонове, маймуни и игуани. Не успя да удържи пръстите си, които сякаш сами се плъзнаха по екзотичните създания — ловци и тяхната плячка. Дланта й се спря върху едно животно, което не можеше да идентифицира.

— Това е индийски плъх — информира я дълбок глас зад нея.

— Хората ти те наричат леопард, защото имаш неговия навик да се появяваш изневиделица.

— Това ще изостри рефлексите ти и ще те научи да бъдеш нащрек, така че никога да не те изненадват — отвърна Савидж. — Какво мислиш?

— Стаята е великолепна — отвърна тя, като оглеждаше медните лампи по стените и окачените в рамки ловни сцени.

Забеляза, че между сцените с лов на лисици и на зайци беше изобразен лов на чакали.

— Тази ми харесва най-много — посочи към едно от платната Адам. — Тя е от Джордж Стъбс, наречена е „Кобили и жребчета“. Ако в Лондон видиш някоя друга от неговите картини, непременно ми я вземи. Все още нямам много книги, само онези, които донесох от Индия и Цейлон, но в столицата има предостатъчно издателства и книжарници, полиците тук няма да ми стигнат за всичко, което искам да прочета.

— Трябва да е изключително приятно човек да има толкова пари, че да купува каквото му се ще.

— И наистина е така — отвърна загадъчно Савидж. А след това добави: — Ако те интересува, ще те науча как да печелиш пари.

— Интересува ме — отвърна разпалено Тони. — И то много!

Настойникът й скептично се усмихна.

— Първо трябва да се налудуваш, да покажеш малко характер. И чак тогава, след като започнеш да преливаш от дяволии и адски огън, ще ги впрегнем в работа и ще те превърнем в прекрасен мъж.

На Антония й се искаше да го зашлеви. Той нямаше дори титла, но това не му пречеше да се държи високомерно. Изгледа го дръзко и рече провлачено:

— Ти си истинско копеле, Савидж.

— Така са ми казвали.

Адам остави арабския си жребец в Идънуд, тъй като в Лондон имаше друг. Тони обаче нямаше кон на Кързън Стрийт и затова оседла Нептун. В това време настойникът й впрягаше дорестите коне в каретата.

— Завържи го зад файтона, искам да пътуваме заедно — нареди Савидж.

— Защо? — попита предпазливо девойката.

— Управлявал ли си някога досега карета? — отвърна на въпроса й с въпрос той.

— Не — отговори едва чуто Тони.

— Тогава след малко ще започне първият ти урок.

Младата жена вдигна рамене. Винаги бе мислила, че може да се справи с всичко, което правеше нейният близнак. Наблюдаваше настойника си в продължение на около половин час. Когато й предаде юздите, Адам реши да не дава наставления, а да види как ще се справи сам младият Лам.

Увереността й нарастваше с всяка следваща минута. А когато наближиха Лондон, вече се движеха доста бързо. Видя, че отпред пътят извива, и опъна юздите, за да възпре конете. Чистокръвните животни бяха набрали инерция и тя се усъмни, че ще има достатъчно сили да ги възпре.

Савидж й подаде нехайно кожени кочияши ръкавици.

— Опитай с тях.

Тони ги навлече припряно и стисна здраво юздите, заби пети в пода и опъна с цялото си тяло. Конете забавиха съвсем малко. Каретата се наклони заплашително. Животните взеха завоя и отново увеличиха скоростта. Изненада се, че младият мъж не грабна юздите от ръцете й и не я обсипа с ругатни. Погледна към него крадешком и с учудване констатира, че бе затворил очи и бе облегнал назад глава. Какъв глупак беше само! Та тя можеше да ги пребие!

Най-накрая започна да се отпуска и тогава забеляза, че конете станаха много по-послушни. Изпитваше силно желание да наруши спокойствието му. Струваше си дори да признае истината за пола си, само и само да го разтърси с нещо.

 

 

През първите два дни от престоя им в Лондон Тони почти не се виждаше с настойника си и тя употреби това време, за да попълни мъжкия си гардероб. Купи си бастун и няколко чифта обувки с високи токове, с език и тока. Въпреки че мъжката мода ставаше все по-крещяща, Антония не се водеше по нея, тъй като й се струваше, че е прекалено женствена. Снабди се също така с черни копринени вратовръзки и помоли търговеца да й покаже как да прави сложните възли.

Купи си нова перука, пудра и тривърха шапка, както и палто с медни копчета и военна кройка. Тъй като придобивките бяха много, се наложи да наеме стол-носилка до Кързън Стрийт, където Фентън й помогна да ги разопакова и да ги подреди в гардероба на Антъни.

В гърлото на Антония заседна буца, когато видя градските дрехи на брат си. Погали с любов сатенените къси бричове и брокатените фракове; знаеше, че ще се чувства съвсем близо до него всеки път, когато сложеше дрехите му. Помоли Фентън да й донесе храната горе и заспа с книгата за скандалните приключения на Том Джоунс от господин Филдинг.

На следващия ден Адам пожела повереникът му да го придружи. Посетиха няколко магазина и работилници за мебели. Първата им спирка бе в една къща на „Сейнт Мартин Лейн“, собственост на Томас Чипъндейл. Много от произведенията там бяха в китайски стил, но те не бяха по вкуса на Савидж. Не му допадаше и прекалено орнаментираният стил рококо. Освен изложените мостри имаше и каталог с други образци, от които можеше да избере.

Савидж попита своя повереник дали предпочита облицовани с кожа или с платнени ленти столове за трапезарията в Идънуд.

Девойката прехапа нерешително устна. Кожената облицовка бе по-семпла, по-мъжествена; все пак накрая се реши да каже истината.

— Лично аз предпочитам с лентите. Стилът е френски и изключително елегантен. Лентите се преплитат и правят такива красиви извивки, че се съмнявам да намериш някъде по света нещо, което да може да се сравнява с това.

Младият мъж послуша съвета й. Трапезарията щеше да бъде дело на Чипъндейл. Поръча двайсет и четири стола и овална шестметрова маса в комплект с бюфети и полукръгли маси за сервиране.

Покупката не им отне много време. Савидж беше решителен човек и знаеше кое е красиво и кое — грозно. Тони откри, че вкусовете им доста си приличат. Когато минаваха покрай изложените легла, двамата едновременно направиха гримаса при вида на един лакиран креват във формата на пагода.

След като напуснаха „Сейнт Мартин Лейн“, младият мъж попита повереника си, дали би искал да отидат на „Минсинг Лейн“, която бе в същия район като Ийст Индия Къмпани. Когато се озоваха в Ийстчийп, обаче се наложи да си пробиват с труд път сред тълпата, която следваше запътилата се към Тайбърн каруца.

Заедно с другите лондончани те се вторачиха в йоркширския разбойник, който разменяше по някоя и друга дума с присъстващите по пътя към бесилката. Той стоеше в каруцата до собствения си ковчег с китка в ръка и се покланяше на онези, които му предлагаха алкохол за кураж.

Антония наблюдаваше добре облечените дами и техните придружители, запътили се към Тайбърн в търсене на нещо по-вълнуващо. Девойката потръпна.

— Как може да се шегува, когато отива на смърт?

Савидж повдигна рамене и рече:

— Трябва да играе ролята, която тълпата очаква от него. — Леденосините му очи наблюдаваха с презрение красивите представителки на висшето общество. — Англичаните са точно толкова нецивилизовани, колкото и така наречените примитивни култури. — Обърна се назад. — Никога няма да се доберем до „Минсинг Лейн“ в тази тълпа. Да вървим да хапнем нещо.

Тони кимна и Адам я поведе. Свиха по следващата улица и спряха пред табелата „Кухнята на Джак Кеч“. Девойката погледна с ужас изложените карантии и пача. За момент се запита дали това място не фигурираше в програмата „как да създадем един мъж“ на нейния настойник. Савидж поръча и за двамата свински крачета, после се усмихна на носталгията, която го обзе.

— Като юноша често хапвах тук. Тогава все не успявах да се нахраня.

— Къде живееше?

— От другата страна на реката. Хайде, можем да вървим, докато ядем.

Докато слизаха по Лоуър Теймз Стрийт, Тони събра смелост и опита от бялата, желирана пача. Не беше толкова противна, колкото бе очаквала и след първите няколко хапки започна да се храни без страх, че стомахът й ще я върне.

На рибния пазар Адам купи за всеки по един хартиен плик с морски охлюви. Продавачът им даде добре заострени пръчици и младият мъж й показа как да ги вади от черупките им. Край реката видяха окован във вериги пират, а на позорния стълб — някакъв човек, задето издал обидна брошура, в която нарекъл краля луд.

Савидж хвърли поглед към вървящия до него юноша.

— За пръв път ли идваш в тази част на Лондон?

Антония кимна, но веднага се усмихна.

— Но не и за последен.

Разминаваха се с лодкари, моряци-кавалеристи, чуждестранни моряци и размъкнати проститутки, готови да вдигнат полите си за едно пени.

Една бузеста уличница хвана Тони за ръката.

— Ила с мен, сладурче. Ще ти смуча патката, докат’ не са разквичи!

Савидж не се сдържа и се усмихна на смущението на младежа. Когато се приближи друга жена, Антония се опита да я прогони с новия си бастун с кехлибарена дръжка.

— Да ви излъскам ли оназ’ глава, сър? — намигна тя.

Най-накрая Антония започна да се смее на безочливите им предложения.

— Така е по-добре — рече Адам. — Не е нужно да увесваш аристократичния си нос заради пристанищните курви. — В този момент се сети нещо. — Но никога не ги чукай. Тук върлува сифилис.

Макар да бе отгледана като цвете в саксия, младата жена имаше някаква представа какво означава „чукам“. Шокира я обаче фактът, че настойникът й я употреби в разговора си с нея. Нима мъжете използваха подобен език помежду си? Умираше от желание да произнесе сама неприличната дума и се питаше каква ли щеше да бъде реакцията му.

— А кого да чукам?

Савидж измери с леден поглед своя повереник, като се опитваше да прецени дали не го беше взел на подбив. Тогава си даде сметка, че лорд Лам нямаше абсолютно никаква представа кое става за чукане и кое — не. Боже всемогъщи, та той наистина бе невинен младок!

— Повечето младежи, достатъчно богати да имат прислуга, обикновено правят първите си опити с някоя от прислужниците или с дъщерите на своите арендатори. Твоите, изглежда, нямаха нищо против да го сторят. Тук, в Лондон, изборът е голям. За много представители на висшето общество е модерно да бъдат развратни. Можеш също така да се обърнеш към балерините и актрисите. Пълно е и с игуменки, които предлагат млади послушници за обучението на титулувани младежи.

— Искаш да кажеш монахини? — попита невярващо Тони.

— Боже, разбира се, че нямам предвид монахини, не истински монахини. Това е жаргон, с който наричат момичетата от бордеите за висшата класа. — Младият мъж изведнъж попита: — Знаеш ли какво е бордей?

На Антония й се искаше да излъже, тъй като й беше непоносима мисълта Савидж да се изпълни отново с презрение към лорд Антъни Лам.

— Нямам представа, но щом си ми настойник, най-добре ще бъде да ме осветлиш по този въпрос.

— От тази работа човек ожаднява. Ще ти купя една пинта бира — рече Адам и се насочи към „Кръчмата на дъгата“.

Собственикът им наля по халба бира и двамата се разположиха на една маса, където можеха да поговорят.

— Стане ли веднъж полово активен един мъж, вече почти не може да живее без секс. А и защо е нужно това, при положение, че има толкова желаещи и от противната страна? Е, сигурен съм, че не си чак толкова наивен да не знаеш това — повечето богати мъже си имат любовници.

— Разбира се, че знам. Роз казва, че дори женените мъже си имали любовници.

— Любовниците струват скъпо и това може да се окаже не по силите на всеки, особено на младеж като теб. Затова съществуват публични домове или бордеи, където на съдържателката, мадам, се плаща за някое от момичетата за час, вечер или цяла нощ. Парите се дават за извършването на сексуалната услуга. В публичните домове за висшата класа момичетата обикновено са хубави, изключително изобретателни, когато става дума как да доставят удоволствие на един мъж. И най-важното — трябва да бъдат здрави, за да не се заразиш от сифилис. В Лондон се предлага секс за всички вкусове и джобове.

— Разбирам — промълви Тони.

Бузите й горяха, но темата я привличаше силно.

— Жените, които опитаха да се продадат преди малко, са улични проститутки. Не ти препоръчвам да прибягваш до техните услуги.

— Знам много добре какво представляват уличниците, Савидж. Край „Чеъринг Крос“ те са повече от бълхите по гърба на бездомно куче. Нямах представа само за греховните домове.

Младият мъж се усмихна на свенливия термин.

— Англичаните са толкова лицемерни, когато стане дума за секс.

— Сравнени с жителите на Индия и Цейлон ли? — заинтересува се Антония.

— Сравнени с когото и да било. Във Франция например ги наричат „къщи на радостта“.

Фактът, че настойникът й бе толкова добре запознат с подобни места, я подразни.

— Не мога да разбера кое е толкова привлекателно. Момичетата са необразовани, съвсем обикновени и единствената им цел е да спечелят пари. Всеки сезон толкова прекрасни, фини млади дами правят своя дебют в обществото.

— Привлекателността е лесно обяснима. Чукането на дебютантка е против обществения кодекс. За тях е бракът.

— Това става заради двойния стандарт на обществото. Жените не могат да контролират своята съдба. Те нямат пари, нямат власт, преминават от ръцете на баща си в ръцете на съпруга, ако имат достатъчно късмет да хванат едно толкова трудно за улавяне същество.

Тони осъзна внезапно, че говори като жена, и прехапа език.

— Моите наблюдения показват, че съпрузите не се ползват с особено голям авторитет — отбеляза сухо Адам. — Омъжи ли се една жена, тя се превръща в чудесна плячка за чукачите.

— Но това е скандално! Само един негодник би преследвал омъжена дама.

Савидж погледна своя повереник и отговори искрено:

— Съществуват доста зажаднели за секс съпруги и обикновено преследвачи са именно те. Изненадан съм, че не си бил прелъстен от някоя матрона или майка на твой приятел. — Младият мъж продължаваше да я наблюдава внимателно. — Ти май се движиш с наочници, глух и сляп за изкушенията край пътя ти.

Тони допи бирата си и заяви цинично:

— Сега, след като свали пердето от очите ми, очаквам да бъда въвлечен във вихъра на светския живот.

— Да се надяваме. Между другото, утре сме канени на вечеря в Девъншир Хаус. Може би и на двамата ще ни излезе късметът.