Вирджиния Хенли
Прелъстен (3)

Глава трета

В плантацията „Скокът на леопарда“ в Цейлон Адам Савидж стоеше под дебелата сянка на евкалиптовите и бамбуковите дървета, поглъщайки опияняващата красота на нощта. Идваше често на това място, откъдето се разкриваше чудесна гледка към езерото.

Стоеше абсолютно неподвижно и чакаше с безкрайно търпение, докато синьо-бялата лунна светлина заливаше всичко наоколо, в това число и застаналия неподвижно леопард и отражението му във водната повърхност. Гледката беше изключително красива. Леопардите умееха да се приближават неусетно.

Силната му мургава ръка напипа пистолета, затъкнат в колана му; искаше да се увери, че оръжието е на мястото си, в случай, че му потрябва. Кожените ботуши достигаха до мускулестите му колене, за да го предпазват от скорпионите, стоножките и змиите.

Усмихна се при спомена колко го бяха притеснявали змиите непосредствено след пристигането му в Индия. Бе работил на един от корабите, пътуващи дотук, за да осигури дървесина за баща си, който изработваше мебели. Бе успял да му изпрати абанос, тиково дърво, махагон, сандалово дърво и по-здравото и хубаво от всичко друго — палисандрово дърво. През онези първи дни бе виждал питони на всеки дънер, кобра — под всяка папрат.

Едно от нещата, които щяха да му липсват, когато се завърнеше в Англия, беше фантастичният див живот. В далечината се носеше зловещият вой на глутница чакали. Всеки час от деня и нощта бе изпълнен с гледки и звуци от екзотичната цейлонска фауна. Полумракът бе времето на крилатите създания. При залез-слънце от пещерите излитаха прилепите.

Внезапно Адам долови сладкото, божествено ухание на желязното дърво. Според индусите Богът на любовта слагал в стрелите си от неговите цветове. Савидж затвори очи и си помисли за Ив. Най-после бе признал пред себе си, че я желае. Сега, след като вече бе свободна, нищо не му пречеше да я има. Тя обичаше да флиртува, обичаше мъжете да я ухажват, но подобна игра играеха много хубави жени. За него бе важно привличането им да е взаимно. Вдигна ръка към лицето си и прокара пръст по белега. Не можеше да претендира, че е красавец и преди ножът да разсече дълбоко лицето му от едната страна на носа право през горната устна.

Знаеше, че съдбата го е белязала, за да му напомня за неговите грехове. Видът му плашеше младите жени, но странно, навъсеното му лице привличаше почти неустоимо по-възрастните, особено омъжените.

Понякога му се струваше, че Ив му изпраща неуловими подкани, но никога не се бе възползвал от тях. Не защото моралният му кодекс му забраняваше да прелъстява омъжени жени, а защото не можеше да обиди един верен приятел, като преспи със съпругата му. А Ръсел Лам бе точно такъв за него.

Поредният бял, погълнат от тропиците. И Индия, и Индокитай вършеха неуморно това. Той самият обаче се чувстваше прекрасно тук. Уважаваше страната и нейния климат; от самото начало си бе дал сметка, че обилните обеди, съпроводени от шишета вино, могат да убият белия човек по-бързо от която и да било болест.

Утре лейди Ивлин Лам щеше да дойде в „Скокът на леопарда“, за да вечеря с него за пръв път. Досега той винаги бе вечерял с лорд и лейди Лам в „Гавърнмънт Хаус“, подобния им на дворец дом в съседната плантация. Макар къщата да бе внушителна, самата плантация бе незначителна, сравнена с неговите двайсет хиляди акра. Канцеларската работа в Ийст Индия Къмпани обаче държеше Ръсел прикрепен към бюрото и не му оставяше време да се занимава със селскостопанска дейност.

Ив бе руса английска красавица, изкусителка като прародителката си. В красотата й обаче се усещаше някаква студенина, която го караше да се пита дали изобщо някога е била разбудена сексуално. Или дори дали някога е била задоволена напълно. Така или иначе, тя бе далеч от целомъдреността и той се надяваше благодарение на сексуалния си опит да успее да я научи да бъде добра партньорка в леглото. Ив излъчваше онази особена аура, която сякаш говореше „гледай, но не пипай“ и която го бе предизвикала.

Ако не беше богатството му, тя щеше да бъде недосегаема за него. Предвкусваше утрешната им среща, виждаше безупречната й бяла кожа, усещаше допира на златистите й коси в бузата си, чуваше обработения й глас да пропява някакви изтънчени остроумия, вкусваше я… Той излезе изпод сянката и се запъти към просторната си едноетажна къща, където прислугата вече го очакваше с готова баня и вечеря.

Камериерът му стоеше със събувалка в едната ръка и с домашните чехли — в другата.

— Добър вечер, Джон Бул — приветства го Савидж и се настани на табуретка, а слугата се зае със свалянето на ботушите му.

— Добър вечер, ваше превъзходителство — отвърна Джон и приведе яркочервения си тюрбан толкова ниско, че почти докосна земята с него.

Адам повдигна вежда.

— „Превъзходителство“?

— Когато сме в Англия… — започна с тържествен тон камериерът.

Господарят му вдигна ръка в знак на протест.

— Трябва ли да започваш всяко изречение с „Когато сме в Англия“?

— Да, ваше превъзходителство, когато бъдем в Англия, това обръщение ще бъде напълно подходящо. Не одобрявате, когато ви наричам „господарю“, а „сахиб“ ви се струва прекалено чуждестранно, затова размишлявах дълго и стигнах до извода, че „ваше превъзходителство“ ще върши добра работа… когато се върнем в Англия.

Адам бе свикнал да запазва сериозно изражение, когато говори с Джон Бул. Бе му дал този прякор, тъй като той боготвореше всичко английско и живееше заради деня, когато най-сетне щеше да стъпи на увенчаната със слава земя.

— Джон Бул, все още не сме в Англия — напомни му той.

— Ех, така е, ваше превъзходителство, но утре, когато мемсахиб лейди Лам дойде на вечеря, е много важно да не ни помисли за нецивилизовани.

Адам завъртя очи към небето и промълви:

— Дай ми сила!

— Вие сте леопардът, най-силният мъж в Цейлон. Защо хабите молитвите си, за да искате още сила, ваше превъзходителство?

Савидж знаеше от опит, че е най-добре да не му отговаря. Прекоси стаята и подаде парченце плод на скореца.

— Здравей, Руни.

— Грешник! Адски огън! — отвърна птицата с огнена качулка.

— Когато си тръгнем за Англия, мисля, че ще бъде най-добре да не вземаме тази проклета птица. Речникът й е неправилен и може да ни напакости.

Адам си помисли, че щеше да бъде истинско чудо, ако англичаните оцелееха, след като чуеха речника на Джон Бул. Взе няколко таблици от бюрото си. След това погледът му се насочи към картата на плантацията, която покриваше отсрещната стена. Утре сутринта трябваше да стане в четири, за да организира събирането на каучуковия сок до обяд. Той течеше по-добре преди настъпването на обедните горещини, тъй като се сгъстяваше от топлината.

Киринда, цейлонката, която служеше при Адам, влезе безшумно в стаята. С нежния си глас съобщи на Джон Бул, че банята за Леопарда е готова. Всичките му хора мислеха и говореха за него като за Леопарда.

Джон Бул смъмри младата жена:

— Щом се приберем в Англия, няма повече да даваш нареждания на господаря. Когато е готов за банята си, той ще дойде в банята. В момента това не го интересува!

— Не съм съгласен с тази забележка, Джон Бул — заяви Адам. — Води, Лотосов цвят.

Тя никога не вървеше пред него, винаги — отзад. Когато Савидж я поведе към банята, повдигна сведените си очи и направи дръзка физиономия към камериера.

В отговор той изрече присмехулно:

— Лотосът не е нищо повече от най-обикновена водна лилия!

 

 

В средата на помещението имаше облицован с керамични плочки басейн, пълен с ухаеща вода, от която се вдигаше пара. Адам издърпа бялата си памучна риза през главата и позволи на Киринда да му помогне да свали бричовете за езда. Широките му мускулести гърди бяха оформени в резултат на многогодишен тежък физически труд. Над кръста тялото му бе добило бронзов загар от тропическото слънце и затова стегнатият задник и силните му крака изглеждаха ослепително бели.

Киринда обичаше да съзерцава тялото на своя господар, макар винаги да успяваше да изглежда със скромно сведени надолу очи, от страх да не помисли, че се е вторачила в белезите му. Той бе толкова по-различен от мъжете на тази земя. Гърдите и слабините му бяха покрити с черни къдрави косъмчета, а тялото му бе прекрасно. Косите, които падаха върху раменете му, бяха тъмни като на местните жители, но очите смайваха с ледената си синина и можеха да смразят само с един поглед човека, предизвикал недоволството му.

Младата жена го погледна крадешком; той бе подпрял лакти върху издатината в края на покритието от плочки, отметнал назад глава и затворил очи, отдаден на чувствените милувки на водата. Киринда се наведе да вземе гъба и черната й коса падна като копринен водопад. След това се изправи, остави богато бродираното й сари да се плъзне на пода и грациозно слезе по стъпалата в уханната вода.

Когато Савидж купи „Скокът на леопарда“ от семейство холандци, плантацията беше в окаяно състояние. Налагаше му се да работи по двайсет часа в денонощието. През онези дни бе прекалено изтощен, за да се къпе, и една нощ Киринда бе сторила това вместо него. Преживяването се бе оказало толкова приятно и за двамата, че се бе превърнало в ритуал.

Момичето трябваше да се надигне на пръсти, за да сапуниса врата и раменете му, а след това продължи с гърба, гърдите и корема. Подаде му сапуна, за да се погрижи сам за интимните си части. Връзката им не беше на сексуална основа, страстите нямаха място в нея. Савидж, вече напълно отпуснат, затвори очи и облегна назад глава.

Когато отвори очи минута-две по-късно, Киринда стоеше търпеливо с кърпа в ръка. Този ритуал с Лотосов цвят действаше изключително успокояващо на един мъж. Тя никога не говореше. Никога не се отврати от белезите му. Сините му очи й се усмихваха, докато той обличаше халата си, за да отиде да вечеря.

След като се нахрани, младият мъж излезе на верандата, за да се наслади на лекия ветрец и на пурата, направена от отглеждания в сухата зона на Джафра тютюн.

 

 

Беше все още тъмно като в рог, когато стана и се запъти към навеса за сушене. С годините неговите работници бяха започнали да се справят изкусно със събирането на снежнобялата течност и се бяха убедили колко е важна чистотата при извършването на тази процедура. Савидж раздаде ножове, чаши, кокосови черупки и ведра. След това започна да налива оцетна киселина в калъпите, тъй като знаеше, че събирачите скоро щяха да започнат да пристигат със събрания каучуков сок. След престой от осемнайсет часа получените каучукови листа щяха да бъдат пресовани с валяци, за да не се слепват едни в други, а после щяха да висят няколко дни под навеса за сушене.

Мъжете, които бяха научили добре английски, бяха повишени в надзиратели и се движеха с чадър като знак за изпълняваната от тях длъжност. Леопардът, както го наричаха работниците в плантацията, бе суров и взискателен господар и учител, който управляваше с желязна десница. И не се примиряваше с каквото и да било, ако то не му допаднеше. Наказанията се изпълняваха безмилостно и без отлагане. За провинилите се никога нямаше втори шанс. Страхът им обаче бе примесен с уважение. Нямаше нито една от извършваните в плантацията работи, която той също да не може да върши, и то по-добре от всеки друг.

По времето, когато „Скокът на леопарда“ бе собственост на холандците, работниците бяха цейлонци. Те бяха привлекателни хора, но изключително хитри и мързеливи. Ако в определен ден решаха да не работят, никаква земна сила не можеше да ги принуди да го сторят. По време на престоя си в Индия Адам бе наблюдавал как местните жители манипулират и изнудват англичаните. Те сядаха на някое стъпало и преставаха да се хранят, докато постигнат целите си, или заплашваха да се изкормят собственоръчно, или дори да пръснат черепите на децата си.

Затова, когато Савидж стана собственик на плантацията, освободи цейлонците и ги замени с по-мургавите тамили, които бяха далеч по-работливи и прилежни. Позволяваше им да изпълняват своите обичаи, освен ако не го възмущаваха; в такъв случай ги забраняваше. На Изток една жена раждаше, докато осигури син на мъжа си и тогава той имаше право да си вземе втора съпруга. Наложниците бяха нормално явление, затова не се намесваше. Девойките трябваше да се омъжват веднага след навлизането в пубертета, в противен случай се превръщаха в плячка за всички мъже от своята каста.

Киринда беше единствената цейлонка в плантацията. Още през първата седмица, в която Адам бе станал собственик на „Скокът на леопарда“, дванайсетгодишното момиче бе овдовяло и бе обречено на сати. Той я бе спасил от погребалната клада, върху която тя трябваше да изгори заедно с останките на съпруга си, и я бе направил своя лична прислужница.

Друга установена практика, която побърза да забрани, бе да се убиват новородените момиченца. Той настоя те да бъдат обучавани и да работят срещу заплащане.

Всеки ден, щом разпределеше работата, Адам се връщаше в едноетажната си къща, за да закуси. След това яхваше коня и обхождаше всичките двайсет хиляди акра, за да наглежда реколтата, която изнасяха в Англия.

По време на закуската младият мъж бе унил и Джон Бул реши, че е по-добре да го подсети.

— Не забравяйте за посещението на лейди Лам. Ще приготвя чисти дрехи, а банята ще ви чака точно в четири.

— Ще бъда тук — успокои го Адам и отказа предложените му допълнително кафе и плодове. — Нямам време. Трябва да свърша много работа до четири часа.

Не беше нужно да проверява подробности около вечерята, която щяха да сервират на гостенката му; Джон Бул беше перфекционист.

 

 

Оседла един от арабските си жребци и се отправи към хълмистия район на плантацията, засаден с чаени храсти. Берачите представляваха екзотична картина с пъстрите си памучни дрехи и с увисналите на гърбовете им бамбукови кошове. Юноши бягаха напред-назад покрай редиците с чували, в които се изпразваха пълните кошници.

Младият мъж благодари за хиляден път на Провидението, че по времето, когато внасяше и изнасяше незаконно стоки в Китай, се бе заинтересувал и от позволените от закона култури, произвеждани от китайците. След като научи колко чай може да се побере в корабния трюм и какви смешни цени бяха готови да плащат англичаните за тази наскоро излязла на мода напитка, той се бе възползвал незабавно от ситуацията. А по-късно, когато бе събрал достатъчно средства, за да притежава плантацията в Цейлон, бе купил стотици от крехките насаждения, беше ги присадил лично и с огромно внимание, беше се грижил и треперил над всяко едно от тях с такава нежност и любов, сякаш му бяха деца. И те му се бяха отплатили стократно. На следващата година пък беше пренесъл каучукови дървета от Бирма.

Савидж се замисли за Англия и за къщата, която бе поръчал да му построят. Тя бе кулминацията на всичките му мечти и усилия. Воден от наивните надежди на младостта, бе пристигнал в Индия, за да достави дървесина на баща си и да му помогне да разшири своето производство. Мечтаеше си за малка къща в почтен квартал, далеч от нездравия, влажен двор край Темза, където баща му изработваше мебелите.

Смъртта на баща му бе убила надеждите му и го бе изпълнила с чувство за вина. И до ден-днешен бе убеден, че ако бе до болния си от хроничен бронхит родител, за да се грижи за него и да се бори срещу мизерията, той все още щеше да бъде жив.

Постепенно у него се бе родила желязната решимост да забогатее. Ако определеше ясно целта си и не позволеше нищо да застане на пътя му, нищо на земята не можеше да му попречи. И бе победил. За да осъществи амбициите си, бе престъпвал законите и бе плащал скъпо и прескъпо за всяка своя грешка. Но в главата му се бе оформил план.

Той бе великолепен, амбициозен и най-важното, достоен. Вероятно това бе тайната на успеха. Не е достатъчно да искаш и да се нуждаеш от нещо. Трябва също така и да го заслужиш; чак тогава можеш да го постигнеш.

Прекрасният дом в Англия бе само част от неговия план. Той бе средство за постигане на целта. Жена като Ивлин Лам щеше да бъде кралската придобивка за английското му имение. Тя бе дори титулувана. С грациозна и обиграна домакиня като лейди Лам бързо щеше да осъществи амбициите си.

Реши да не губи повече и минута. Щеше да започне ухажването още днес. Естествено тя нямаше да падне в леглото му като неопитно момиченце, той и не желаеше това. Неговата задача бе да събори класовите бариери, които можеха да попречат на една по-интимна връзка.

Адам се върна рано в едноетажната си къща, за да се изкъпе и преоблече, така че в уговорения час бе на стъпалата към верандата. Точно в пет пристигна нейната открита карета, карана от войник на компанията. Ивлин бе облечена в черна коприна, красивите й руси коси бяха накъдрени на елегантни букли и прихванати с гребени от кост на костенурка.

— Добър вечер, господин Савидж — поздрави го официално пред войника.

— Добър вечер, лейди Лам. Обещах да ви покажа чаената фабрика. До залез остава още час.

Гостенката кимна в знак на съгласие; войникът слезе от каретата и подаде юздите на Савидж, облечен в бежови бричове и кремава риза и сако.

Подаде ръка, за да й помогне да слезе от файтона. Тогава забеляза, че под шумящата коприна тя носеше високи кожени ботуши.

— Изпитвам ужас от разните лазещи гадинки — обясни му, като изви сладко устни.

Хвана ръката й и я поведе из фабриката.

— Горните три етажа са просто сушилни. Тези вентилатори задвижват въздуха, за да ускорят изсъхването на листата. — Докато слизаха към партера, я придържаше здраво за лакътя. — Четирите валяка извличат мазнината, която е лепкава и със златистозелен цвят. На този етаж с помощта на течаща покрай стените вода се поддържа непрестанно ниска температура. С помощта на обонянието разбираме кога чаят е ферментирал достатъчно и може да се постави за печене във фурните.

После я поведе към просторна постройка, свързана с първата; от купчините черен чай тук се носеше приятен, тръпчив аромат.

— Вече е готов за сортиране, рязане, отсяване, разпределяне според качеството си и пакетиране.

Ивлин докосна един от сандъците с чай, наредени покрай стената.

— А след това англичаните отпиват от чая си, без да си дават сметка колко време и труд са хвърлени за него.

— Те плащат висока цена за тази привилегия, така че не мога да се оплаквам.

Пари! Това бе темата, която вълнуваше младата жена и която искаше да подхване. Трябваше да действа умело и същевременно да не губи повече време, за да разруши бариерите помежду им, които пречеха на задълбочаване на връзката им.