Вирджиния Хенли
Прелъстен (39)

Глава тридесет и девета

Когато излезе от спалнята си, носеше кремава ленена рокля и обувки от ярешка кожа със същия цвят. Черната й коса бе навита на класически кок. Това бе добре възпитаната лейди Антония Лам със знатен произход.

Адам Савидж я очакваше на горната площадка на великолепното стълбище. Тъмните му дрехи бяха с безупречна кройка, ризата — снежнобяла, поклонът — едновременно учтив и официален. Слязоха заедно и влязоха в огромната кухня.

— Жените би трябвало да гледат, а не да слушат — обърна се Джон Бул с поучаващ тон към Киринда.

— Жените би трябвало да се гледат, а не да се слушат — поправи го тихо Адам.

— Виждаш ли? Негово превъзходителство е съгласен с мен — заяви самодоволно тамилът.

Антония го изгледа възмутено. Погледът й се изпълни и с презрение, когато го насочи към неговия господар.

— Тогава негово превъзходителство е гаден песоглавец!

Внезапно дочу идващите откъм трапезарията гласове. Разговорът се водеше на френски. Съмняваше се, че това бяха слугите.

— Джон Бул, моля те погрижи се пътните чанти на нейно превъзходителство да бъдат отнесени долу.

После се обърна към Тони и я подкани с жест да тръгне пред него към трапезарията.

В мига, в който влязоха, трима мъже станаха на крака. Гласът на Савидж прозвуча меко като коприна:

— Позволи ми да ти представя нашите гости, скъпа моя. Това е граф Дьо Барас… прекрасната му съпруга… дъщерите му.

Френският аристократ целуна ръката на младата жена.

— Мадам Соваж, за мен е чест.

Говореше със силен акцент. Очевидно знаеше малко английски. Антония се опитваше да не гледа втренчено в дамите, отрупани с венецианска дантела и със смешни високи перуки на главите.

Леопардът я представи и на другите двама мъже.

— Херцог Дьо Мен. Маркиз Дьо Сен Симон.

Антония се запита дали не трябва да се поклони.

— Enchante!^[1] — промърмори херцогът.

— Beaute du diable!^[2] — заяви маркизът и целуна ръката й.

Адам извади ключ от джоба на сакото си.

— Скъпа моя, отключи храма за тези господа. Нещата, складирани там, са техни. Веднага след като семейство Барас приключи със закуската, ще се погрижа да се качат отново на борда на кораба.

Тони бе напълно объркана. Какво, по дяволите, ставаше тук? Железният ключ в дланта й все още пазеше топлината от тялото на Савидж. Нима очакваше от нея да предаде оръжието на тези французи? Искаше й се да захвърли ключа в лицето му. Всички присъстващи обаче имаха такива безупречни маниери, че се чувстваше задължена да се държи като дама. Като в транс се запъти към изхода. Французите я последваха.

Отвън имаше десетина товарни коли. Гостите размениха по няколко думи с кочияшите; очевидно фургоните бяха техни.

Младата жена си пое дълбоко въздух, отключи и отвори бавно вратата.

— Уух!

Възкликна при вида на разкрилата се пред очите й красота. Прекрасни мебели в стил Луи XIV, скринове с извити крака, позлатени канапета, столове и маси стояха край предмети на изкуството, картини, огледала в позлатени рамки и други безценни принадлежности. Все едно, че бе попаднала в пещерата на Аладин.

Кутии със севърски порцелан и прекрасни кристали бяха наредени до бляскави планини от сребърни фруктиери, подноси, прибори, сервизи за чай. Защо този дяволски Савидж я бе оставил да си мисли, че храмът е пълен с пушки?

Поклони се на господин херцога и се запъти обратно към къщата. Слава богу, Джон Бул все още бе в кухнята.

— Кои са тези хора? — попита тя. — Откъде е безценната стока в храма?

— А, вие да не би да живеете под камък? Не знаете ли, че френските аристократи ги тикат като плъхове в затворите? Тези тук са късметлиите. Други са били избити в леглата си от разбунтувалите се тълпи. Негово превъзходителство доведе това семейство от Франция снощи. Всяка седмица прави по три такива курса. Те пренасят тук всичко, което притежават, преди сганта да го е разграбила или опожарила.

Това наведе Тони на мисълта, че херцогът и маркизът бяха пристигнали по-рано и сега бяха дошли да си приберат нещата, които Адам съхраняваше.

Широките рамене на Савидж изпълниха рамката на вратата.

— Елате, лейди Лам, готови сме за отплаване.

Бузите й пламнаха. Защо все си мислеше най-лошото за него? Почувства силно раздразнение. Защо подозираше, че той бе развеселен?

— Не съм закусила — заяви предизвикателно.

— Кулинарните магии на Максуайн те очакват.

Повдигна й се и трябваше да преглътне няколко пъти, за да се пребори с неразположението си. Той наистина се забавляваше от ситуацията, копелето!

По време на краткото пътуване до Лондон Тони странеше от него. Господин Бейнс стоеше на руля, така че Адам да може да прави компания на семейството на граф Дьо Барас.

Усети пристъп на морската болест и си спомни за прекосяването на Бискайския залив. Спомни си също така и за нелегалната дейност на Савидж по цялото протежение на френското крайбрежие. Защо нито веднъж не й бе минало през ума, че всъщност той рискуваше живота си, за да помага на хората?

Още щом се върна на Кързън Стрийт, Роз се захвана с нея.

— Виждам, че бързо си се излекувала от носталгията си! Защо отиде да се навърташ край Идънуд? Аз ще ти кажа защо, Антония. Мисля, че си хлътнала по настойника си. Господин Савидж е постъпил добре, като те е пратил обратно тук. Онова, от което се нуждаеш, е съпруг. Човек с твърда ръка и непоклатим морал, който да сложи край на безпътния ти живот. Ще поговоря с настойника ти по този въпрос.

— Съжалявам, че съм те накарала да се притесняваш, бабо — рече разкаяно Тони, макар да й се искаше да крещи и да вилнее.

Като се прибра в стаята си, извади легена и повърна. Може би беше бременна?

Отхвърли незабавно тази мисъл, но знаеше, че е напълно възможно.

На следващата сутрин, още преди да отвори очи, отново й се гадеше. Причината бе миризмата на бекон, която се носеше от кухнята. Антония бе добре запозната с признаците на бременността. Това бе главна тема за разговор сред дамите по време на всякакъв вид събирания. Но преди да измине и час, вече се чувстваше съвсем добре и изпълнена с благодарност, че издайническите признаци изчезнаха така бързо, както се бяха появили.

Роз се готвеше да излезе на разходка с файтон със своя посетител. Преди да тръгне обаче, успя да накара внучка си да обещае, че в сряда вечерта ще присъства на приема у семейство Олмак. Франсис Джърси бе истинска подвижна енциклопедия, даваща информация за търсените ергени.

Тони крачеше из дневната като затворено в клетка животно.

Когато чу звънеца, се подразни. Нямаше настроение да се среща с когото и да било. Реши, когато господин Бърк влезе да съобщи името на посетителя, да му каже, че няма да приема никого. В дневната обаче влезе не икономът, а Адам.

Изпълниха я противоречиви емоции. Разкъсваше се между желанието да го прогони завинаги от живота си и да се хвърли в ръцете му. Не направи нито едното, нито другото. Порази я начинът, по който бе облечен. Носеше овехтяло сако и под него нямаше риза. Беше небръснат, обувките му бяха износени, а в ръцете си стискаше смачкано кепе.

— Калайджия, шивач, войник, моряк, богаташ, бедняк, просяк, крадец? — попита заядливо тя.

— Тони, искам да дойдеш с мен. Облечи дрехите на брат си. Не се престаравай, едно старо сако за езда ще свърши добра работа.

Прииска й се да се изсмее в лицето му. Вгледа се в лицето му. Очите му, както обикновено, я зовяха да направи това, което искаше от нея.

Младата жена слезе на долния етаж; дъхът й секна, когато Адам се приближи до нея. Докосването му я накара да подскочи, сякаш я бе изгорил. Той ловко прибра косите й и ги покри с кепето на Антъни.

Отвън ги чакаше карета. Антония се настани мълчаливо и те се понесоха към центъра на града. Не му зададе въпроси. Савидж не приличаше на другите хора. Той живееше по свои собствени правила.

Файтонът спря на Ландън Бридж и потегли веднага, щом слязоха от него. Прекосиха реката по моста и внезапно се озоваха в друг свят.

— Веднъж ме попита къде съм живял като дете. Ще ти покажа — заяви той.

Сградите бяха паянтови. Това не бяха къщи, а коптори. Мръсни, вонящи, пренаселени бордеи. Заемаха редица след редица, подобни на загнили зъби. Обитаваха ги дрипави мъже, жени и деца.

Улиците бяха задръстени с боклуци. Краставо куче преследваше два плъха. Тони стисна зъби, за да не повърне. Видя, че всички жени и деца бяха босоноги. Само мъжете носеха окъсани обувки.

Навсякъде кипеше работа. Хората може да бяха мръсни и мизерно облечени, но определено не бяха мързеливи.

Въздухът бе влажен, калдъръмът — мокър и хлъзгав поради голямата близост с Темза.

— При прилив повечето от тези къщи се наводняват — отбеляза Адам.

— Нямах представа, че отсрещният бряг изглежда така.

— О, не е само този бряг. Ще ти покажа Уайтчапъл.

Тесните му улици бяха не по-малко мръсни и мизерни. На всеки ъгъл имаше кръчма стояха окъсани, долнопробни проститутки.

— Бедността невинаги е резултат от мързел. На бедните се плащат оскъдни заплати.

— Някои от тези проститутки не изглеждат по-възрастни от дванайсет-тринайсет години — промълви смаяно младата жена.

— Не хаби съжалението си за тях, скъпа. Запази го за малките деца. В Сейнт Джайлс, недалеч от Ландън Уол, има няколко вертепа, където спят по петстотин деца. Там обучават по-големите момчета да бъдат крадци, момичетата — проститутки, а малките ги продават.

Антония го гледаше изумена; гърдите й се бяха стегнали от болка. Как можеше да предположи съществуването на подобни неща? И как можеше да не мисли за тях сега, след като ги бе научила?

В Смитфийлдс, зад Тауър ъф Ландън, младата жена трябваше да закрие носа си заради непоносимата воня. Вървяха до глезените в кравешки лайна, останали от животните, които отвеждаха в кланицата. Продавачите от съседните месарници бяха струпали черва и дреболии направо на улицата.

— А после се чудят защо толкова хора умират от тиф — отбеляза саркастично Савидж.

Тони не знаеше дали ще издържи още дълго, но следваше покорно Адам.

— Населението на Лондон е един милион. Бедните обитават три квартала. Те са безлични, анонимни, неуки. Хиляди от тях завършват живота си в приюти. Парламентът разрешава построяването на приюти, а след това ги оставя на някой фабрикант, за да му осигурят евтина работна ръка. Единственото, което иска законът от него, е да ги поддържа живи. Бедните родители са принудени да дават децата си да работят в заводите от петгодишна възраст. Ако опитат да избягат, ги оковават. И никога повече не виждат дневната светлина. Те са недохранени, работят по петнайсет часа дневно и измират като мухи. За щастие бедните се размножават като зайци.

Младата жена докосна корема си; бе се сетила за детето, което може би носеше. Леопардът хвърли поглед към лицето й и забеляза сълзите й и моментално се разкая.

— Сладка моя, мисля, че вече видя предостатъчно.

Силната му длан я прихвана през кръста и я поведе към Сейнт Пол, където имаше стоянка на коли. Едва когато седна, Антония си даде сметка, че краката й треперят. Облегна се на кожената облегалка и затвори очи.

— Онези, които не отидат в приют, свършват тук.

Клепачите й се отвориха и тя видя, че минаваха покрай затвора „Флийт Призън“.

Не проговориха, докато каретата не спря на Кързън Стрийт. Савидж взе ръката й в своята.

— Утре ще говоря в парламента. Искам да присъстваш, да ми бъдеш морална подкрепа. Сега вече ще можеш да пишеш в дневника си и за нещо друго, освен за мен.

Махна кепето и копринената маса на косите й се разпиля около раменете. После я целуна по челото и отвори вратата на файтона.

Естествено през нощта я преследваха кошмари.

На сутринта отвори гардероба. Стори й се, че има поне два пъти повече дрехи, отколкото си мислеше. Прокара длан по шумящата тафта, по шепнещите коприни и нежното кадифе. Сега й изглеждаха много по-красиви, в разцветки, от които дъхът й секваше. Даде си сметка каква щастливка беше.

Бе се държала като разглезено дете, когато недоволстваше, че трябва да носи женски дрехи. Та това бе истинска привилегия — да бъде жена и да притежава толкова много и луксозни тоалети. Реши да облече най-яркия цвят, с който разполагаше, така че да се забелязва отдалеч в залата на парламента.

Оранжевата рокля, подплатена с тъмнокафяво кадифе на ръкавите и подгъвите, беше изумителна. Положи големи грижи за косата си, така че лицето й да бъде оградено с къдрици, а на рамото й да пада дълга букла. Никога повече нямаше да сложи перука, след като бе видяла комичните бели ужасии върху главите на мадам Барас и нейните дъщери. Накрая сложи широка сламена шапка с оранжеви панделки.

Франсис Джърси дойде да вземе Роз с каретата си за тяхната разходка в парка, превърнала се в задължителен ритуал.

— Антония, скъпа, ти си като чужденка тук. Разкажи ми всички последни клюки от Бат. Бо Наш все още ли се подвизава със самочувствието на кралица? Уагс го наричаше „Фоли“ зад гърба му, знаеше ли?

Тъй като нямаше и понятие от Бат и неговите интриги, Тони побърза да смени темата:

— Вие знаете всичко, лейди Джърси. В колко започват речите в парламента?

— Боже, там ли отиваш? Трябва да са насядали в девет, но някои членове като Джеймс Фокс и скандалният Шеридан буквално се излягат върху пейките и си отспиват след поредния нощен гуляй. Кой ще говори?

Младата жена погледна към баба си с надеждата, че няма да спомене за нейното „пристрастие“.

— Адам Савидж. Помоли ме да му бъда морална подкрепа.

— О, Роз, хайде да отидем с Антония. Всички жени го преследват. Никой не знае коя е любовницата му, но се говори, че имал няколко.

— Едва онзи ден споменах колко глупаво би било една жена да изгуби ума си по мъж като Савидж — отбеляза сухо лейди Рандолф.

— О, Роз, ако имаш дори само два грама синя кръв във вените си, как би могла да му устоиш?

Антония се опита да не обръща внимание на забележката на лейди Джърси, но когато пристигнаха на „Уестминстър“ си даде сметка, че бе имала пълно право. Качиха се към балкона за страничните слушатели и сърцето й се сви при вида на толкова много пристигащи дами. Присъстваха всички жени, които бяха посещавали къщата на Халф-мун Стрийт. Най-богатите, най-елегантните и най-красивите лондонски дами оглеждаха тоалетите си и бъбреха учтиво.

Тони се надвеси напред, за да огледа мъжете под тях, а очите й мятаха гневни зелени пламъци. Говореше някой, вероятно председателят на парламента, но груби забележки от двете страни го прекъсваха непрестанно.

Не беше трудно да открие Индиън Савидж. Всичко в него бе неповторимо — косите, дрехите, излъчващата сила фигура. Отмести насила поглед от него. И без това бе достатъчно самонадеян. Арогантността му бе смайваща. Да покани всичките си завоевания, за да му вдъхват морална подкрепа. Не виждаше нищо морално в порочната свиня!

— Господа, давам думата на уважаемия член от Грейвзенд.

Савидж се изправи. Сред представителите на парламента настъпи тишина, а почитателките му от балкона въздъхнаха.

— Господин министър-председател, господин председател на парламента, уважаеми колеги. Първо, с огромно задоволство съобщавам, че съпругите на членовете на парламента постигнаха нещо, което ние все още не сме осъществили. Съпругите и на виги, и на тори съумяха да забравят партийните различия в името на едно похвално дело. Великодушието им ме учуди. Набират се средства за създаването на първата лондонска болница за безпризорни деца. Предлагам правителството да подкрепи този проект.

Адам спря да говори. Вдигна очи към балкона и се поклони на дамите. Те се изправиха като една и го аплодираха. Без да се усети, Антония постъпи също като тях.

Председателят трябваше да призове към ред, за да даде възможност на Савидж да продължи.

— Ако трябва да прочета целия списък от реформи, които възнамерявам да предложа, ще се наложи да стоим тук до деня на Страшния съд. Затова ще бъда възможно най-кратък. Първо бих искал да съобщя сумата, която е необходима, за да се павират и осветят улиците на Уестминстър. Канализацията в центъра на града е, меко казано, ужасяваща. Господи, събудете се и помиришете! Други градове ще последват примера на Лондон и скоро нашата столица ще предизвика завистта на континента. Втората сметка е във връзка с предложението за основаване на Общество за подобряване условията на живот на бедните. За бедните трябва да бъдат отворени аптечни пунктове, раздаващи безплатни лекарства. Ако бъдат научени на основните хигиенни правила и на чистота, гарантирам, че случаите на заразяване с тиф ще намалеят рязко. Лондонската полиция не е ефективна. Тя не успява да въдвори ред и законност сред едномилионното население. Предлагам следващата сума да бъде гласувана за създаването на ефикасна полицейска сила. Човек, който се разхожда из лондонските улици, рискува да изгуби живота си, някой крайник или собствеността си. Малцина от вас изпитват симпатии към реформирането на затворите. В цялата система обаче се ширят подкупите и корупцията. Обитателите на бедняшките квартали отиват в затвора, а техните собственици — в банката. На богатите всичко се прощава, затова пък към бедните се отнасят по най-брутален начин. Миналата седмица публично бе обесено седемгодишно момче, защото откраднало лъжица.

В залата настъпи необичайна тишина. Тони усети буца в гърлото си. Очите на седналата до нея лейди Холанд се напълниха със сълзи.

— Вие проявихте огромно великодушие, като ми отделихте толкова време, при положение, че парламентът го чакат купища важни проблеми за разрешаване. Съвестта ми обаче няма да намери покой, ако не засегна още една последна тема: детския труд. Фабриките и заводите стигнаха дотам да зависят от труда на пет-шестгодишни деца, принудени да се трудят по петнайсет часа дневно. Надявам се парламентът да приеме закон, който да забрани приемането на работа на деца под деветгодишна възраст и ще задължава работодателите деца под петнайсет години да не работят по повече от дванайсет часа дневно.

Думите му предизвикаха разногласия в залата, но дамите заръкопляскаха. Антония вдигна полите си и забърза надолу по стълбите. Не знаеше след колко време щеше да излезе Адам, но искаше да види първо нея, когато се отворят вратите на парламента.