Джон Лескроарт
Адвокати на защитата (36)

35

Една сряда, малко преди един часа по обяд, Ву се запъти по коридора и свърна вдясно към кабинета на Харди, като мина точно зад работното пространство на Филис. Но явно възрастната жена имаше очи и на гърба си, защото щом Ву се изравни с нея, тя се завъртя на ергономичния си стол и й препречи пътя с ръка.

— Той е зает и не желае да го безпокоят. Имате ли уговорена среща?

Ву спря, като се насили да се усмихне учтиво:

— Току-що си отворих пощата — каза тя, размахвайки жълт плик, — и съм сигурна, че ще иска да види това.

— Така казват всички. Вие, съдружниците, сте убедени, че господин Харди иска да ви вижда и това, разбира се, е така. Ние с него обсъдихме този въпрос. Той с радост отделя време за партньорите си, но наистина предпочита моментът да е удобен по-скоро за него, отколкото за вас. — Навярно Филис действително вярваше, че с усмивката си на училищен възпитател смекчава посланието. — Извинете — каза тя, когато един от телефоните й иззвъня и тя се обърна да го вдигне.

Ву не се поколеба нито за миг и се отдалечи колкото може по-тихо. Почука на вратата на Харди.

— Госпожице Ву! — разнесе се зад нея недоволният глас на Филис. В същото време отвътре прозвуча едно „слушам“ и тя побърза да влезе.

Шефът й, свалил сакото и разхлабил възела на вратовръзката си, ровеше в чекмеджетата на бюрото си. Приветства появата й с усмивка, приветлива в сравнение с поведението му, което издаваше очевидна тревога.

— Как успя… — започна той, но бе прекъснат от острото жужене на интеркома. Пресегна се, натисна бутона и отново произнесе „слушам“, този път в слушалката. Знаеше, че от всички неща, които Филис мрази — а бе научил от опит, че те обхващат почти всички форми на човешко общуване — кавалерийският му поздрав по телефона може би я дразни най-много.

— Господин Харди! Казах на госпожица Ву, че не желаете да ви безпокоят, но тя въпреки това влезе.

— Виждам и ви уверявам, че вече съм обезпокоен, Филис. Грешката не е ваша. Веднага ще я смъмря. Благодаря ви.

Без да изключва микрофона, той се обърна строго към Ву:

— Госпожице Ву, когато кажа на Филис, че не желая да ме безпокоят, очаквам от вас и от останалите съдружници… — После натисна бутона и прекъсна връзката. — Да щурмуваш вратата не е особено умно, Ву. Имам нужда от тази жена, независимо дали вярваш или не. Тя е изключително добра в работата си.

— Може би, но не е твърде мила.

— И не бива да бъде. Ако беше мила, всички щяха да се изнизват покрай нея. А понеже не е, някои от колегите ти се страхуват да отидат дори до тоалетната, за да не ги забележи, и така остават на бюрата си и работят без прекъсване. Това е полезно за фирмата.

Ву си позволи да се усмихне.

— Наистина заприличваш все повече и повече на господин Фрийман.

Харди наклони глава.

— Приемам го за комплимент от най-висша степен. Да си ми виждала стреличките?

— Стреличките ти? Че кога съм ги виждала изобщо?

— Не знам. Но вчера бяха тук, или онзи ден, не помня, а сега ги няма. Изчезват вече за втори път през последните два месеца. Струва ми се, че си губя ума.

— Може би го пазиш за по-големи дела.

Харди престана да тършува из чекмеджетата и ги захлопна едно след друго.

— За съжаление май няма кой знае какви признаци и за това.

Като огледа стаята за последен път, най-после се предаде и се облегна в големия си кожен стол зад бюрото.

— Та какво е толкова важно, та рискува да си навлечеш възмущението на Филис?

Тя му показа плика.

— Това е направо страхотно.

— Какво е то?

Тя му го подаде и той извади листовете отвътре.

Скъпа госпожице Ву,

Отдавна се каня да ви пиша, за да благодаря на вас и на господин Харди за всичко, което направихте за мен, но трябваше да наваксвам много в училище. Все не намирах време. Както сигурно сте научили от майка ми, „Сътроу“ ме прие обратно — благодарение на парите на Хал и на влиянието на господин Уагнър, който ме накара да подпиша документ, че обещавам повече да не нося зареден пистолет в училище.

О-о. Или в противен случай какво? Ще ме изключат?

Забравяйки факта, че ние вече не притежаваме оръжие и че ако реша, нищо не може да ме спре. Но не се безпокойте. Съгласен съм, че идеята не е добра.

Другата причина, поради която нямах време, е че отново се отдадох на писане — започнах в деня, в който излязох, но пиша съвсем различни неща от „Перфектен убиец“. По-миролюбиви, дори по-весели. Може би съм постигнал напредък, защото точно днес ми се обадиха от списание „Максуини“. Казаха, че искат да поместят последния ми разказ. Мислех, че ще се радвате да узнаете това, както и колко съм щастлив, че опитът ми за самоубийство не сполучи. Наистина много щастлив.

Нали знаете онова прочуто изречение от „Ана Каренина“? „Всички щастливи семейства си приличат; всяко нещастно семейство е нещастно по своему.“ Е, времето ми в моето собствено нещастно семейство свърши и може би един ден, когато създам свое, то ще е по-различно. В разказа, който ще публикува „Максуини“, се разправя за един човек, прекарал детството си в по-щастливо семейство. Надявам се, че ще ви хареса.

Но не забравяйте едно нещо става ли? Всичко е измислено.

 

 

Бранд и Ву седяха на една маса в дъното на „Балбоа“. Сервитьорът им бе донесъл напитките, но те не ги бяха докоснали. Когато Бранд свърши да чете писмото на Андрю, го подаде внимателно на Ву. Измина една дълга минута, преди да проговори.

— Неприятно ми е, че се опитах да го тикна зад решетките до края на живота му. — Отново замълча. — Никога досега не съм имал обвиняем, който да е невинен, знаеш ли? Това те кара да се замислиш.

— Може би сега се питаш дали не си изпратил в затвора някого, чието място не е там?

Той помисли малко.

— Всъщност не. Не смятам. Искам да кажа, Бартлет беше изключение. Поне се надявам да е така. Но да си призная, не съм сигурен. Алън Боскачи също е бил убеден, че онзи Уелдинг е виновен. Странно — продължи той, — но това по някакъв начин ме кара да вярвам по-силно в системата. В края на краищата Андрю Бартлет е свободен, въпреки че и аз, и Джонсън положихме всички усилия да го унищожим. Понякога системата работи.

 

 

Харди и Глицки почти не се бяха виждали от шест седмици.

След ареста на Екзекутора и въпреки щастливата развръзка медиите изядоха Глицки с парцалите, обвинявайки го за политически некоректния му стил на работа. Многобройните публикации за ролята му в провала с ЛеШон Броуди, съчетана с явното му незачитане не само на законовите, но и на основните човешки права на заподозрените, особено ако произлизаха от тинята на обществото, доведоха до не едно искане за оставката му. Някои правозащитни организации настояха процедурите по вземането на решения в полицейското управление да бъдат разследвани и призоваха за формирането на различни комитети, които да надзирават и да критикуват управленската структура.

Как така бе отнело толкова дълго време на полицията почти двайсет часа да сглобят късчетата информация, които свързваха Лукас Уелдинг със сина му и сегашната му самоличност? Защо, макар че се радваха на лукса да разполагат с неограничени бюджетни средства, никой от полицията не бе успял да открие по-скоро, че жертвите на Екзекутора са били членове на едно и също съдебно жури? Защо се бяха забавили да издирят адреса на последната жертва, Уенди Такахаши? Ако бяха работили по-експедитивно и ефикасно, можеше да й спасят живота. Как бе допуснал Глицки един цивилен, който не заема изборна длъжност, да се намесва в решения, включващи участието на високоспециализираното тактическо звено?

И така нататък, и така нататък.

За щастие Батист, Лание, Джакман и самият кмет — в рядък и някак изненадващ изблик на солидарност — бяха подкрепили до един Глицки, като поеха своя дял от вината, ако изобщо можеше да става дума за вина. Накрая, най-неочаквано, цялата олелия затихна.

Въпреки всичко Глицки усещаше, че дните му на заместник-началник най-вероятно са преброени. Не можеше да каже, че това щеше да му разбие сърцето. Дори бе обсъдил с Батист и Лание възможността отново да стане инспектор, за да може да се занимава с различни разследвания, без да му тежи бремето на административните задължения. Всички знаеха, че не беше политик — тогава защо да не го оставят да работи там, където от него наистина би имало полза, вместо на място, където при цялото си старание и дори известни успехи създава само главоболия на Управлението?

Харди, от своя страна, прекара по-голямата част от времето да обучава съдружниците и партньорите си как да работят с така наречените „влиятелни клиенти“. Самият той беше загубил вкус към сделките и преговорите. Това, което му харесваше най-много, бяха съдебните процеси. Един от съдружниците, Греъм Русо, го бе помолил да стане втори адвокат в местен процес за убийство с вероятна смъртна присъда, който изискваше изключително умела защита. Русо смяташе да пледира някакъв вид невменяемост, за да спаси живота на клиента си. И в интерес на истината Харди познаваше златни ретривъри с повече мозък от клиента им, който му напомняше на Лени от романа на Стайнбек „За мишките и хората“: „Разкажи ми за зайците, Джордж“. Без съмнение клиентът бе извършил ужасни неща, но Харди не вярваше, че щатът ще го екзекутира. Какъвто и да бе изходът обаче, делото обещаваше да бъде сложно и интересно. Големи неща. Той просто искаше да бъде част от тях.

Известно време прекара и в зубрене на закона за имиграцията — съзираше тук огромна пазарна ниша, която в Калифорния непрестанно се увеличаваше. Използва за опитни зайчета Саларко. Осигури си спонсорството на неколцина от клиентите на Хуан, чиито градини поддържаше всичките живееха в относителен разкош и макар да беше още новак в тази област, имаше основания за надежда, че Саларко ще си спестят част от бюрократичните тегоби на делата за гражданство.

Днес обаче, неделя, първия ден на юни, Харди и Глицки гледаха бейзболен мач на „Джайънтс“ на стадион „Пакбел“, съблекли якетата си и нахлупили на главите си шапки на любимия отбор, които да ги предпазват от яркото слънце. Един от клиентите на Харди им бе осигурил билетите.

Харди счупи един фъстък и го прокара с глътка бира.

— Как ти е жлъчката?

— Последната новина е, че искат да ми я извадят — Глицки сръбна от кока-колата си. — Казах им не.

— Защо не?

Глицки сви рамене.

— Вече имам достатъчно метал във вътрешностите си, стига ми за известно време. Няма да позволя да ме режат три пъти, както правят в днешно време. Моят лекар дори си направи тъпашка шега: „Все едно те ръгат с нож в корема“. Всъщност, наистина те ръгат с нож в корема.

Смешен човек.

— Да, но щом болката е от жлъчката…

— От другата страна е.

— Какво?

— Болката. Не е от страната на жлъчката. Нарича се ирадираща болка. Казват, че се срещало доста често. Настъпят те по пръстите на краката, а те заболява ръката.

— А, така ли? На мен ми се случва през цялото време.

Глицки му хвърли подозрителен поглед.

— На мен пък не. Затова съм малко скептичен към диагнозата. Освен това, не е истинска болка, имам предвид, не е остра болка, а по-скоро някакво пърпорене.

— Да не би да е пак сърцето ти?

Глицки поклати глава:

— Не. Знам какво е усещането и не е това.

— И какво ще правиш, след като отказваш да ти оперират жлъчката?

— Ще си живея така. Вече мина една година и още не съм умрял. Трея го отдава на стреса, а тя не е глупава. Докато траеше цялото това безумие с Котрел, бе доста непоносимо. Сега съм по-добре. Това е моята теория.

— Дано не е теория на относителността. Тя вече е била открита.

— Помниш ли когато разследвах случая Боскачи и организирахме най-голямата хайка в историята?

— Е, и?

— Толкова усилия, допълнителни човешки и финансови ресурси, а, общо взето, не постигнахме нищо. Не искам да ти гъделичкам самолюбието, което и без това е достатъчно голямо, но ако не се беше добрал до жената на Муни, никога нямаше да го хванем.

— Може би.

— Може би, но работата е там, че никой не си направи труда да провери, да потърси, да открие нещо. — Той се наведе напред и сниши гласа си. — Говоря за нас. Никой не ни разкри. Никой няма да ни разкрие. Никога. Защо трябва да се тревожа всеки божи ден, всеки проклет божи ден, че някой ще ни разкрие и животът ми ще бъде съсипан.

Харди отбеляза с известна изненада, че Глицки, който никога не ругаеше, употреби думата „проклет“. Той хвана ръката на приятеля си.

— Никой не ни търси, Ейб. Наистина. — Стисна ръката му. — Забрави. Животът е прекалено кратък.

— Само си помислих, че ако се върна в отдел „Убийства“, бих продължил разследването.

Харди се ухили.

— Ето затова е такова удоволствие да те познава човек. Но нека те питам нещо: точно сега стомахът ти пърпори ли?

Глицки се облегна на седалката си и се съсредоточи за минута, после поклати глава:

— Не.

— Приеми го като малка победа. Стъпка напред.