Джон Лескроарт
Адвокати на защитата (13)

12

— Извинете, случайно да сте господин Харди?

Сдържайки раздразнението си, той се опита да бъде учтив със сладката млада келнерка. Беше неговата неприкосновена вечер и заедно със съпругата си поглъщаше най-вкусното пиле на света в кафе Зюни. Всички от обкръжението му знаеха, че сряда вечер е посветена изцяло на Франи и е единственото време през седмицата, когато не биваше да го безпокоят по никакъв повод. Дори не си взимаше клетъчния телефон и пейджъра. Той остави вилицата, избърса устата си със салфетката, кимна и се насили да се усмихне любезно.

— Това е името ми, да — отвърна той.

— Търсят ви по телефона.

През ума на Франи мина същата мисъл като на Харди — че трябва да е някое от децата и че щом прекъсваха специалната им вечер, значи се беше случило нещо извънредно. Тя вече се надигаше от стола си, когато келнерката добави:

— Някоя си Ейми Ву.

 

 

Облечен в униформата си, Глицки се бе запътил към кордона от полицейски коли, заграждащи паркинга, когато внезапно спря, смени посоката и се отправи към една унила групичка хора, скупчила се до будката на пазача под светлината, която хвърляше близката улична лампа. Кимна на всички и се обърна към Харди и Франи:

— Какво правите тук вие двамата?

Харди посочи към заграждението, което гъмжеше от полицаи.

— Помолиха ни да не си тръгваме, докато не разговарят с нас. Така че чакаме. — Той се извърна. — Нали помниш съдружничката ми Ейми Ву. — Харди направи пауза, преди да продължи. — Тя е открила трупа.

Ву, която с мъка пазеше равновесие, пристъпи напред и подаде ръка на Глицки.

— Радвам се да ви видя отново, сър.

Глицки задържа ръката й и я изгледа изпитателно.

— Пила ли сте?

— Да, сър — отговори тя. — Няколко питиета при Лу Гърка. Двамата с Бари. Но вече сме добре.

Мъжът се представи — Бари Хес, и добави, че той е позвънил на 911. Глицки тръгна към тълпата, заобикаляща трупа, но се сети нещо и спря.

— Някой разпита ли ви вече? — попита той Хес и Ву. Като хората, открили тялото, навярно ги очакваше дълга нощ в стаята за разпити на полицейското управление.

— Не, сър — отвърна Хес.

— Ще се опитам да изпратя някого при вас колкото може по-скоро — обеща Глицки. После каза на Франи: — Разбирам присъствието на съпруга ти, той си умира за такива шоута, но ти какво търсиш тук?

Тя се усмихна насила:

— Специалната ни вечер.

— О, да, разбира се. Моментът едва ли би могъл да е по-подходящ — каза Глицки. — Добре ли си?

Франи кимна.

— Може би ще ни е по-удобно да изчакаме в колата.

Глицки махна с ръка към колата на Харди.

— Вървете. Сега ще пратя някого.

 

 

След като сержант Белу я разпита накратко — Ву обеща да отиде на другия ден в Съдебната палата, за да даде по-подробни показания — повече нямаше желание да остава с Бари. Но за Франи бе очевидно, че младата жена, разтърсена от убийството и все още много пияна, не иска да бъде и сама. Затова покани Ву да пренощува у тях. На другия ден Дизмъс щеше да я закара на паркинга, за да прибере колата си.

Докато пътуваха към къщи, Ву изпадна в мъртвешки сън. Наложи се да я събудят и Франи да я придържа по пътя към къщата, докато Харди обикаляше квартала — всекидневен ритуал — в търсене на място за паркиране. Когато се прибра, Ву отново беше заспала — Франи й беше постлала разтегателния диван във всекидневната зад кухнята.

Харди не можеше да заспи. Доста след полунощ той се измъкна тихо от леглото, нахлузи чифт сиви домашни панталони и слезе долу.

Мъждивата крушка от петнайсет вата над печката осветяваше слабо тъмната кухня. Харди отвори хладилника и започна да изучава съдържанието му. Онова, за което копнееше, бе малко алкохол, за да спре безкрайния поток от мисли, блуждаещи в мозъка му. Днес беше дръпнал дълга следобедна дрямка, беше пропуснал обичайната бутилка вино на обяд, а вечерята му беше прекъсната. Пияното състояние на Ву, откъртила на разтегателния диван, и липсата на интерес от страна на Франи към чашката преди лягане го бяха накарали да се въздържи от питие, когато се бяха прибрали.

Чашката преди лягане. Добрата стара, невинна малка чашка преди лягане.

Може би трябваше да си я налее сега — два пръста джин с ментовка върху натрошен лед. Щеше да му помогне най-сетне да заспи. А само Бог знаеше колко много се нуждае от сън, ако искаше да бъде трудоспособен на сутринта. Ако сега пийнеше едно малко, щеше да се събуди освежен, готов за предизвикателствата, които щеше да му поднесе новият ден.

А с убийството на Боскачи се очертаваха наистина сериозни предизвикателства.

Но нещо го възпря да отвори фризера и да извади леда.

В кухнята държаха трикрако столче, което Франи използваше, за да достига високите полици. Изведнъж Харди се намери седнал на него — вратата на хладилника още зееше отворена — наведен напред, с лакти, опрени на коленете.

На смътната светлина от крушката над печката и от хладилника той вдигна ръце и заразглежда дланите си. Не трепереха. Като затвори очи, Харди въздъхна шумно.

— Сър? Наред ли е всичко? — фигурата на Ву, застанала на прага, имаше призрачни очертания. Боса, увита в дебелото, подплатено с вата одеяло, предоставено й от домакинята, тя пристъпи напред.

Харди я погледна и вдигна ръка за поздрав.

— Опитвам се да взема важно решение — да си устроя ли среднощна закуска или не. Ти гладна ли си?

— Първо имам нужда от аспирин. Намира ли ви се?

— Разбира се. — Харди се протегна към най-горното чекмедже вдясно до хладилника, където държеше запасите си, така че шишенцето да му бъде под ръка сутрин заедно с кафето и да не се налага да изминава разстоянието до банята.

— Колко таблетки искаш?

— А каква е границата, разрешена от закона? — отговори тя с въпрос.

 

 

— Впечатлена съм, сър. Не знаех, че умеете да готвите.

— Всъщност не умея. Без този черен тиган щях да съм загубен. Знам всичките му тайни и много го ценя. Никога не го мия със сапун, само малко сол, после го забърсвам с кърпа. По него не залепва нищо. Наистина е вълшебен.

Харди бе измъкнал наслуки един от хавлиените халати на дъщеря си и Ву го беше облякла, за да се нахрани. Двамата седяха на масата в трапезарията и унищожаваха един доста течен омлет, приготвен от четири яйца, салам, артишок и сирене „Чедар“. Към него — квасен хляб и по чаша горещ нескуик.

Харди бе затворил вратата към кухнята, за да не събуди семейството си, но въпреки това шепнеше.

— И ако обичаш, престани с това „сър“. Разбирам, че августейшата ми персона внушава страхопочитание, но повярвай ми, под тази достолепна външност бие сърце на ученик.

Ву не успя да сдържи усмивката си.

— Аз имам затъпяващо главоболие, а вие — сърце на ученик. Не искате ли да се разменим?

— Не, благодаря. Но това ще си остане нашата малка тайна. — Харди откъсна залък хляб и го натопи в разтопеното сирене. — Та по повод на тигана. Майка ми го наследила от нейната майка и ми го подари, когато заминах да уча в колеж.

— Обзалагам се, че й е липсвал.

— Не задълго. — Харди ровеше в яйцата си с вилицата. — Моите старци загинаха и двамата още през първата ми година в колежа. Самолетна катастрофа.

— Много съжалявам. Не знаех.

— Е, оттогава мина много време. Вече съм го преодолял.

Ву притвори очи, борейки се с махмурлука, после бутна чинията си настрана.

— Наистина ли?

— До голяма степен. Понякога са ми нужни огромни усилия, за да си спомня дори как изглеждаха. А гласовете им съм забравил напълно. За това ми е мъчно най-много, щеше ми се да бях запазил някакъв спомен за гласовете им. Но понякога ги чувам.

— Мога ли да попитам колко време ви беше нужно? Имам предвид, докато отново се почувствате нормално?

— О, известно време. Със сигурност повече от четири месеца — Харди срещна погледа й.

Ву примижа няколко пъти.

— Не преставам да си втълпявам, че трябваше да направя нещо. Нещо, което баща ми би одобрил.

— Не одобряваше ли, че си станала адвокат?

— Не знам. Мисля, че по-скоро не одобряваше начина, по който живея, нали разбирате.

— Не. Не разбирам.

— Искам да кажа, че съм почти на трийсет, неомъжена, без деца. О, Боже, как ме боли. — Тя притисна пръсти към слепоочията си. — А най-голямата ирония е, че една от причините да следвам право беше да му доставя удоволствие. Мислех си, че ако не харесва мен, поне може да се гордее с постиженията ми. Но изглежда, че за него това нямаше никакво значение.

— Откъде знаеш, че не те е харесвал?

— Може би защото много приличах на мама. Тя го напусна — всъщност напусна двама ни — когато бях на тринайсет. Заради друг, с когото също се разведе година по-късно. После имаше още няколко връзки. — Тя притихна, отново притисна слепоочията си и мъчително си пое дъх.

— Изяж си яйцата — каза Харди. — Няма нищо по-лошо от студени яйца. Майка ти жива ли е още?

Ву сложи една хапка в устата си и поклати глава.

— Не. Почина преди десетина години от емфизема, но всъщност толкова отдавна не я бях виждала, че смъртта й не ме разстрои особено, макар сигурно да звучи жестоко. Обаче татко… — Тя преглътна, отхапа от хляба и пийна малко шоколад. — О, божичко.

Харди я почака да се нахрани и да събере сили.

— Татко съжаляваше, че не си е взел за съпруга чистокръвна китайка. Вместо това се оженил за мама, чернокожа жена, която семейството му веднага намразило. И ето че се появявам аз, досущ като нея, поне по цвят…

— Тя млъкна. — Не че не се опитваше да бъде мил с мен, но човек усеща, когато родителите му не го обичат. С нищо не можеш да им угодиш. Предполагам, че ми писна да се старая да му се харесам и да не получавам нищо в замяна, затова му се разсърдих, а после… — Ву избърса с пръст невидима сълза. — После умря, преди да успея да оправя нещата. — Поклати глава. — Съжалявам, нямах намерение да ви товаря с историята си.

— Няма нищо. Знаех си, че нещо те тревожи. Самият факт, че си загубила баща си, е достатъчно тъжен. А това допълнително бреме… Защо не си вземеш малко отпуска, докато нещата се уталожат?

— Отпуска ли? Не, за Бога. Само работата ми помага да не полудея.

— Въобразяваш си, че като си толкова заета, не се налага да мислиш за личния си живот?

Тя понечи да отговори нещо, после бутна стола си назад и се загърна по-плътно в халата. Наведе глава и започна да я клати бавно — отляво надясно и отдясно наляво.

 

 

Те останаха край масата, като отместиха съдовете настрана. Нескуикът, който повторно си бяха сипали, изстиваше в чашите пред тях.

Харди не искаше точно сега да усилва мъката на Ву, като критикува работата й по случая Андрю Бартлет, но тя сама засегна темата, буквално засипвайки го с порой от думи. Радвала се, че натрила носа на Бранд и разиграла Боскачи. Тези арогантни мъже се уверили, че може да е равностоен противник.

— Все пак трябваше да си сигурна как ще пледира Андрю, преди изобщо да започнеш преговори с Боскачи.

— Знам. Сега го осъзнавам. Но някак ми се изплъзна в суматохата. А и не можех да си представя, че като види доказателствата, Андрю няма да се пречупи и да разбере, че ще загуби.

— Освен ако за него доказателствата не са били от такова значение.

— Но доказателствата винаги са от значение.

— Не. Не винаги. Спомни си някои известни прецеденти от съдебната практика. Ами Марк Доуър, знаменития случай на Уес? Питай го дали въпросът е бил в доказателствата. Не, въпросът е бил в страстната всеотдайност на защитата. Външната страна на нещата.

— Но нямаш нужда от такава защита, ако ти е предоставен изход. Андрю имаше изход.

— И ти наричаш това изход? Осемгодишна присъда?

Тя зае отбранителна позиция.

— Другите алтернативи бяха прекалено рисковани. Все още вярвам, че е лудост да го оставим да отиде на процес.

— Не и ако е невинен.

Ву затвори очи и докосна с пръсти миглите си.

— Моля ви, сър. Не започвайте и вие. Работата не е дали го е извършил или не. Работата е дали биха успели да го докажат. А те вероятно биха успели, защото той най-вероятно е виновен.

Харди подскочи.

— Аха! Ти каза „най-вероятно“. Най-после. Заглождите съмнение.

Ву поклати глава.

— Не съвсем. Във всеки случай не съмнение, което да почива на разумни основания. И недостатъчно голямо съмнение, за да заложа живота му на карта.

— Което ни връща на изходната точка. Добре — каза Харди. — Дори да приемем, че е виновен. Какво друго знаеш за него? В личен план?

— При цялото ми уважение, на кого му пука? Въпросът не е кой е, а какво е направил.

— Не, понякога е важно кой е. Кого виждат насреща си съдебните заседатели. Ако можеш да ги убедиш, че е човек, който не би убил и муха, те никога не биха повярвали, че е отнел човешки живот. Или ако успееш да изнамериш достатъчно основателна причина…

— Става дума за ревност, сър. Диз. Имам предвид, в онзи миг причината му е изглеждала достатъчно основателна, но никое жури на света, дори в Сан Франциско, няма да я окачестви като такава и да го оправдае. Не тръгваш да убиваш хората, които ревнуваш.

— Добре. Ами домашният му живот?

— Разглезен богат хлапак. Няма за какво да се хванеш.

— Но изоставен от родния си баща преди много години, нали? И потиснат от този факт. Не спомена ли нещо за терапия за овладяване на гнева? Ако е извършил убийствата, то е, защото не е можел да се контролира. Самата ти си била изоставена от майка си. Сигурно си способна достатъчно убедително да опишеш на съдебните заседатели какво е гняв. — Харди като че ли едва сега забеляза чашата си с шоколад, надигна я към устните си и направи гримаса. — Вземи случая Дан Уайт. Един прекрасен следобед се вмъкнал в общината и застрелял кмета и един градски съветник, а журито, съставено от негови подобия, буквално го пуснало да си ходи с аргумента, че същата сутрин бил изял прекалено много шоколадови десертчета „Туинки“.

— Не го пуснало да си ходи.

— Все едно, минал с по-малка присъда от осемте години, които Андрю не иска да излежи по никакъв начин. Моето мнение е, че 707 ти предоставя добра възможност да проучиш какво биха казали свидетелите на един евентуален процес…

Тя го прекъсна.

— Как бих могла? Процедурата не се отнася за доказателства, а…

— Ву. Чуй ме. Отнася се за каквото ти поискаш. Ти си в правото си да представиш свидетели, за да се определи до каква степен Андрю подлежи на превъзпитание в системата за непълнолетни. Съдията не може да ти попречи да призовеш когото ти решиш. Няма да допусне тази грешка и да ти даде повод да обжалваш. И така, ще призовеш най-добрия приятел на Андрю. Ще призовеш онзи човек, който го е идентифицирал в процедурата за разпознаване. Ще призовеш училищния му директор, терапевта му, родителите му, сестра му. Ще се опиташ да разбереш какво е станало с Андрю. Не само през онази нощ, а изобщо. Ти не знаеш какво се е случило онази нощ. Андрю също не знае. Той не е бил там по време на убийствата! Как би могъл да знае? По дяволите, та той се е обадил на полицията! Защо му е било да го прави? — Харди се облегна, скръсти ръце и се подсмихна. — С риск да прозвуча като Дейвид Фрийман, ще ти кажа, че би могла истински да се позабавляваш с този случай.

Той се наведе напред, изведнъж придобил напрегнат и съсредоточен израз.

— Но трябва да се ангажираш, Ву. Дали в действителност е виновен или не, твоята работа е да го измъкнеш, като се възползваш от всяка вратичка в закона, която успееш да намериш. Ако те беше послушал и си беше признал — чудесно, щеше да му издействаш сделката. Но той не го направи. Запита ли се защо?

— Сигурно си е мислел, че ще му се размине.

— И защо да си го мисли пред лицето на всички доказателства, събрани срещу него? Да не би да е глупав? Да не би да си е въобразявал, че съдебните заседатели все някак ще го оправдаят?

— Не, не мисля, че е глупав.

— Тогава? Възможно ли е да е смятал, че понеже е невинен, системата непременно ще работи в негова полза? Има ли изобщо такава вероятност?

— Ако е така, той просто е момче без късмет.

— Съгласен съм. И какво означава това без късмет?

Тя се намръщи и сви рамене.

— Предавам се, какво означава?

— Означава, че някой друг е убил жертвите.

Тя извъртя очи към тавана.

— Този прословут друг. Но…

— Не го казвай. Не е нужно да има такъв човек. Просто трябва да поднесеш някаква правдоподобна история на съдебните заседатели като алтернатива. Да вземем например учителя. Как му беше името?

— Муни.

— Добре, Муни е имал друга приятелка, преди да се появи тази… Лора, нали?

— Да, Лора.

— Така. Значи тази друга приятелка също може да е ревнувала. Да е ревнувала колкото Андрю. И на свой ред да го е споделила със своя близка приятелка. И гледай ти, нейният баща също притежава пистолет и тя също няма алиби за онази нощ. — Ву понечи да отговори, но Харди я спря. — Не казвам, че е станало така. Но има нещо, гарантирам ти. Винаги има нещо. — Той замълча и я погледна право в лицето. — Във всеки случай, Ву, аз смятам да проуча тъкмо това.

Отне й една минута да осмисли чутото. После изправи рязко гръб.

— Вие ли? Какво искате да кажете?

— Аз, твоят шеф. Ще бъда втори адвокат по делото.

— Но…

— Страхувам се, че няма никакво „но“.

Челюстта на Ву увисна. Тя преглътна тежко, сведе и отново вдигна поглед.

— Ако смятате, че не мога да се справя с тази работа, защо направо не ме уволните?

— Не. Макар че, честно казано, обсъждахме и тази възможност. Нали осъзнаваш, че всяко твое решение до момента относно клиента ти се оказваше погрешно? Че в значителна степен компрометира репутацията на фирмата?

Тя кимна, неспособна да отрече. Остави я за минута да свикне с новата сурова действителност, после се опита да я смекчи малко.

— Всеки допуска грешки, Ейми. Всеки. Не искаме фирмата да те загуби. Освен това аз също нося вина. И аз не си свърших работата както трябва.

— Каква работа?

— Да те наблюдавам. Да те посъветвам още в първия момент да не сключваш сделката. И после да не те оставям да продължиш. Искаш ли още? Мога да продължа да изброявам, повярвай ми. Но сега и на двама ни се предоставя шанс да поправим грешките си. — Той се наведе към нея. — Слушай, като отхвърли петицията, Андрю всъщност ни даде ясно да разберем, че не го е извършил. Иска ми се да вярвам, че все още можем да измъкнем това хлапе.

— Вие и аз? Заедно?

— Да.

— Да постигнем оправдателна присъда?

— Защо не. Понякога се случва. Ти се подготви за 707 — опиши какъв човек е Андрю, докажи, че е страдал от временна невменяемост, имал е отвратително детство или пък е получил органично мозъчно увреждане вследствие на неправилно поставена зъбна шина. Или пък че, ако е изпаднал в неконтролируема ярост, мястото му е в някоя терапевтична програма, а не в затвора. Аз на свой ред ще се опитам да скалъпя добра история като алтернатива. Докато дойде време за процеса, вече ще знаем позицията на областния прокурор от делото и ще приложим най-подходящата стратегия.

— Значи все пак ще има процес? Надявах се, че на 707 ще получа възможност поне да го задържа в системата за непълнолетни.

— Малко вероятно е — рече Харди. — За убийство първа степен автоматично те съдят като възрастен. Виж, ако ставаше дума за друг вид убийство — например за нещастен случай, за умствено изостанало дете, за дете, убило баща си, който го е изнасилвал… Такива неща. Но при доказано 187 — това беше кодът за убийство първа степен — хлапето се третира като възрастен, ако ще и да е четиринайсетгодишно.

— Щом резултатът е предопределен, защо изобщо им е нужна тази процедура 707?

Харди се усмихна тъжно.

— Защото ти ги накара да прибегнат до нея, Ву. Може и да не си го замисляла предварително, но ги накара.