Джон Лескроарт
Адвокати на защитата (16)

15

На Харди не му се щеше да излиза от къщи след вечеря, но процедурата 707 наближаваше със застрашителна бързина и той чувстваше, че няма избор. След като сама го бе посъветвала отново да вложи сърце в работата си, Франи нямаше как да възрази. И двамата знаеха какви белези бе оставила върху брака им в миналото трудовата етика на Харди и съзнаваха иронията на позицията, която съпругата му бе заела. Ако Харди наистина искаше да се отдаде телом и духом на този случай, това означаваше, че непрекъснато ще му се налага да работи извънредно. Такава беше цената. Затова, когато й каза, че трябва да излезе и да поговори със съседа на Майк Муни, на нея не й оставаше нищо друго, освен да го целуне за довиждане, като дори успя да се пошегува.

— Съпрузи — каза тя. — Какво да ги правиш, нито да живееш с тях, нито да ги убиеш.

Той беше обмислил една стратегия, която, макар и дръзка, не бе невъзможна, и им предоставяше шанс да надхитрят съда на процедурата 707, ако всичко се наредеше според плановете. Вече беше казал на Ву, че може съвсем спокойно да призове всички свидетели, които намери за добре. Независимо от равнодушното поведение, което демонстрираше Джакман, съдия Джонсън нямаше да иска да рискува делото да бъде върнато за обжалване. Той едва ли можеше да засегне защитата повече, отколкото вече го беше направил. А Ву щеше прекрасно да се възползва от това предимство, за да разбере как някои от свидетелите биха се държали на процеса.

Но Харди реши, че може би ще му се удаде да направи още една стъпка, като убеди Джакман, че е в интерес на правосъдието да бъдат допуснати свидетели на самото престъпление. Това определено щеше да е необичайно, тъй като на този вид процедури обвинението трябваше само да докаже, че става дума за случай, който може да се представи на съда, че е налице престъпление и че няма никакво съмнение, че някой е убил Муни и Лора. Но в предишната си кариера Кларънс Джакман никога не бе практикувал наказателно право и дори след три години на поста областен прокурор бе някак смущаващо некомпетентен относно винтчетата и болтчетата, които движеха сложния механизъм на съдебната система. Харди се надяваше също, че Бранд, самият той млад и сравнително зелен, бе тласнал Джакман към тактическа грешка, като избърза толкова със 707 след смъртта на Боскачи.

Съдия Джонсън щеше да се нервира, че на защитата са предоставени само пет дни, за да се подготви за процедурата. Без съмнение ядосан и чувствайки се лично оскърбен, той щеше да е склонен да задоволи желанието на областния прокурор да обяви Андрю за възрастен — повече от Бранд или Джаксън имаше интерес да постави Ву на мястото й — но Харди и Ву щяха да се постараят до понеделник съдията да научи, че защитата смята това неприемливо бързане за въпрос, подлежащ на обжалване. И ако въпреки всичко Джонсън не отменеше датата, поне щеше да се стресне от заплахата за обжалване и можеше да позволи на защитата да призове свидетели, свързани с главното дело като функция от петия критерий за податливост — тежестта на обвинението.

Ако Харди и Ву успееха да постигнат това, Андрю щеше да се сблъска не с обикновена административна процедура, а де факто със съдебен процес. И ако загубеше на 707, в най-лошия случай Харди и Ву щяха да получат два шанса да изслушат тезата на обвинението. И да я оспорят. И дори Андрю да загубеше отново на процеса за възрастни, Харди все още можеше да обжалва, като се обоснове, че са били принудени да се явят на 707, преди да са се подготвили както трябва.

Харди знаеше, че това е не само смело и рисковано, но щеше да предизвика истинска бомба в съда. Знаеше обаче, че понякога върши работа.

Затова, когато свърна по Бомон Авеню, първата пресечка след булевард Гиъри, той бе обзет от умерен ентусиазъм. Отдясно зееше огромно празно пространство, където зави и паркира. Беше шофирал със свален покрив на своето кабрио — нямаше мъгла и вятърът, който духаше през последните дни, най-после беше отслабнал. Остана в колата си, под открито небе, като се опита да се проникне от сцената на престъплението. Нямаше закъде да бърза, затова реши да чака, да наблюдава и да слуша. Ако искаше идването му тук да има смисъл, трябваше да си даде време.

Пресечката беше къса. Единайсет сравнително малки двуетажни здания се гушеха между главната артерия на Гиъри и съседната улица, която беше Анза. Търсеният адрес беше четвъртата сграда откъм Анза — най-малката на улицата, поне отвън. Разположена малко по-назад, тя беше и единствената сграда с морава отпред, с алея за коли и с отделен гараж отстрани. Прозорците на горните етажи светеха, а на долния, където беше жилището на Муни, тънеха в мрак.

Най-сетне той дръпна ръчната спирачка, взе бележника си от седалката до него, излезе от колата и се облегна на една от уличните лампи откъм неговата страна. Общо шест на брой, като по чудо всичките работеха и осветяваха изненадващо ярко мястото. Това не бе най-необикновеното нещо на света, помисли си Харди, но на неговата собствена улица, намираща се в подобен гъстонаселен квартал от предградията, това почти никога не се случваше.

Той си отбеляза да провери дали от общината не са инсталирали нови лампи след убийството на Муни. Понякога някой участъков капитан или квартално ченге, повикани на местопрестъпление в някой от тези кокетни квартали, се възползваше от възможността да уведоми съответните власти за установена неизправност. Ако преди два месеца улицата е била значително по-тъмна, това можеше да има значение за свидетелските показания на очевидеца. Застанал на тротоара, Харди дочу някакво постоянно ритмично бучене. Той започна да си тактува просто от любопитство — не смяташе, че наистина е нещо, което си заслужава да отбележи. Наоколо всеки четири секунди уличният шум от Гиъри, отдалечена на не повече от шейсет метра, се усилваше драматично, когато зелената светлина отприщваше трафика в източна посока. Шумът не можеше да се нарече оглушителен, но веднъж доловил го, Харди започна да се ослушва по-внимателно, опитвайки се да установи максималната му сила.

Достатъчно висок ли беше, за да заглуши звука от изстрел? Не му се струваше вероятно. Най-близките съседи пак щяха да чуят нещо. А по-късно през нощта ставаше още по-тихо.

Въпросът за изстрелите трябваше да се изясни и той си го записа.

Разходката на Андрю играеше много важна роля във версията му и Харди реши да я провери. Той засече времето и тръгна на юг, като измина няколкото пресечки до Търк, където свърна на изток покрай периферията на Лоун Маунтин Колидж. По това време на нощта пътят беше достатъчно тих и вероятно човек можеше да си запамети репликите, разхождайки се по него. Във всеки случай предоставяше за целта по-добра възможност от която и да било друга отсечка в близост до Гиъри. Имаше и много малко място за паркиране край улицата — точно там Андрю беше казал, че е паркирал колата си в нощта на убийствата.

Вместо да изминава целия път до другата оживена улица, Масоник, Андрю каза, че отново е свил на юг, прекосил е кампуса на университета на Сан Франциско при бейзболното игрище и е излязъл през малка задънена улица. Когато описвал маршрута си на детективите, Андрю не си спомнил името й, но Харди с радост констатира, че описанието му съвпада — по една павирана пътека можеше да се стигне пеша до кампуса в края на улицата.

Когато тръгна обратно на запад през Фултън, той откри, че се върви малко по-бавно по нанагорнището. Трафикът също бе значително по-оживен — за Андрю навярно е било по-трудно да се съсредоточи върху наизустяването на репликите в тази част от разходката, а може би и не. Просто нямаше начин да разбере.

Мина покрай черквата „Св. Игнасий“ на върха на хълма, продължи надолу две пресечки до Станиън, после зави надясно и стигна до колата си. Погледна си часовника. Без да бърза особено, бе успял да извърви разстоянието за осемнайсет минути — доста по-малко от половиния час, който бе изразходвал Андрю. Макар че не бе изключено да е спирал веднъж, два или повече пъти, за да си повтори някоя реплика или просто да помисли, той не бе споменал изрично, че си е почивал по пътя. Тези дванайсет минути разлика никак не се харесаха на Харди. Той направи нова отметка в бележника си.

Когато прекоси улицата, спря под уличното осветление и вдигна поглед към прозорците на Саларко. От прочетеното в полицейските доклади Харди знаеше, че този важен свидетел не бе съдействал охотно на следствието. Той беше градинар, който си имаше проблеми с имиграционните власти — не притежаваше зелена карта. По някаква ирония съпрузите Саларко бяха привлечени като свидетели, само защото Андрю бе споменал за тях на полицията. Сержант Тейлър го беше попитал дали има някаква представа кой може да се е обадил на 911 преди него — някакъв мъж с мексикански акцент.

Андрю услужливо ги бе уведомил за съседите отгоре — обзалагал се, че били те, а и бил сигурен, че същата вечер са си били вкъщи. Бебето им ревяло непрекъснато и им пречело да репетират. Андрю бе казал на сержант Тейлър, че това била една от причините да излезе навън, където било достатъчно тихо, за да се съсредоточи, вместо да учи репликите си в една от задните спални на Муни.

Тогава Тейлър попитал Саларко дали не е видял или чул нещо или дали не е звънял на 911. Отначало съседът отговорил отрицателно. Бебето им било болно и със съпругата му били загрижени единствено за него. Но Тейлър се сетил да го попита за статута му на пребиваване, после обяснил, че няма нищо общо с имиграционната служба и че показанията на Саларко могат да се окажат извънредно важни за разследването на едно убийство, което фактически би го поставило в по-изгодно положение пред ла мигра. Харди знаеше, че това вероятно е било цинична лъжа от страна на Тейлър, но бе постигнала целта си — Саларко бе проговорил.

На тротоара пред къщата Харди си пое дълбоко дъх, надявайки се, че ще успее да разговори мъжа отново.

 

 

Вратата, която водеше до жилището на Саларко на горния етаж, беше откъм страната на алеята за коли отзад. Малка открита камионетка заемаше по-голямата част от пространството между тази и съседната сграда. Над вратата нямаше лампа и Харди не чу нищо, когато натисна звънеца, но след няколко секунди долови звук от стъпки, слизащи по стълбището. После се разнесе женски глас:

— Si? Que es?^[1]

— Senora Salarco?^[2]

— Si. Pollcia?^[3]

— No. Habla ingles?^[4] — Харди се напъна да изрови от паметта си малкото испански думи, които знаеше. — Soy abogado de Senor Barttlet^[5].

— Momento.^[6]

Стъпките се оттеглиха. Харди имаше време да разгледа камиона и сградата. От двете страни на празната камионетка имаше дървени подпори. Не видя инструменти. Прозорците на кабинката бяха спуснати. Къщата беше стара, паянтова и много малка — два пъти по-малка от другите постройки на улицата. Харди се запита как така един нелегален работник може да си позволи наема дори за кучешка колиба в този квартал и си отговори сам, че всъщност къщата едва ли е по-голяма от кучешка колиба и поне отвън — не по-красива.

По стълбите се чуха други стъпки. Този път се обади мъжки глас на английски, макар и със силен акцент.

— Да?

— Господин Саларко? — каза той през вратата. — Казвам се Дизмъс Харди и съм адвокат на Андрю Бартлет. Онзи случай на убийство, помните ли? — Никакъв отговор. — Бих искал да поговоря с вас, ако ми отделите няколко минути.

Саларко не се забави да отвори. Може би, помисли си Харди, в лицето на всеки замесен в случая той виждаше чиновник, който може да му помогне да получи мечтаната зелена карта. Ако беше така, Харди нямаше нищо против да го остави с блажената заблуда.

С червендалестото си голобрадо лице той се стори на Харди много по-млад от двайсет и осемте години, които бяха записани в протокола. Малко над среден ръст, по тениска и джинси, Саларко можеше да мине за щангист със своите масивни ръце, силно развити рамене и тънък кръст. Но лицето — Харди отново се върна на него — беше момчешко.

— Tardes senor…^[7] — Как беше името ви, моля?

— Харди. Дизмъс Харди.

— Дизмус. Не съм чувал това име.

Харди отвърна жизнерадостно:

— Никой не го е чувал. На ваше място не бих се безпокоил.

Те се качиха по тясното стълбище, което свършваше при друга врата, водеща към хола на семейството. Малко по-голяма от бокс в обща спалня, но спретнато обзаведена от Армията на спасението. На масичката за кафе, в кошничка от мъниста, се мъдреше бутилка вино „Модело Негро“, а до нея — джобно издание на „Сто години самота“. Значи градинарят обичаше да чете, при това сериозна литература. Беше хубаво да го разберат предварително.

Телевизорът беше включен на испански канал. Саларко го изключи, покани Харди да седне на канапето.

— Бира? — попита той и Харди кимна. Когато се върна с напитките, Саларко седна на другия край на канапето. — Та какво искате да знаете?

Харди остави бирата си на масата и се настани по-удобно.

— Просто искам да прехвърлим събитията от нощта на убийството, когато сте позвънили на полицията. Имам копие от показанията ви и се питах дали ще се съгласите да ги повторите със свои думи.

— Разбира се. Няма проблем.

— Но преди да започнем, искам да ви попитам дали сте разговаряли с някой адвокат от кабинета на областния прокурор за показанията си или за идентифицирането на Андрю Бартлет.

Той размисли за миг, после поклати глава.

— Не, никакви адвокати. Говорих само с полицията, три или четири пъти. Но не с адвокати.

Това прозвуча на Харди правдоподобно. При нормално развитие на събитията този случай нямаше да стигне до съд преди да е минала поне година. Който и да бъдеше обвинител на Андрю в един евентуален процес за възрастни, още не беше имал възможност да се запознае дори със собствените му показания. С всички тези преговори за сделки, а после с цялото това бързане да се извади Андрю от системата за непълнолетни, Харди се съмняваше, че дори Бранд си бе направил труда да се запознае с всички факти около престъплението. В края на краищата, той нямаше да бъде страна по делото.

Следователно теренът пред Харди беше чист. Но преди да започнат разговора, бе важно Саларко да разбере позицията му. Той му връчи визитната си картичка, както беше редно, и започна:

— Искам да знаете, че аз представлявам Андрю Бартлет, момчето, което сте идентифицирали като убиеца на господин Муни и на момичето, Лора Райт. Аз съм негов адвокат. Искам да чуя вашата версия, защото се опитвам да открия какво всъщност се е случило.

Сериозността, с която бе произнесена тази кратка реч, имаше ефект. Саларко смъкна ръка от облегалката на канапето и я положи в скута си. Веждите му леко се смръщиха.

— Ще говоря само истината — каза той. — Както досега.

— Моля ви само за това. Благодаря. — Харди извади портативен касетофон от джоба си и го постави на масата. — Ще възразите ли, ако запиша изявленията ви?

На Салерко не му беше ясно дали трябва да се съгласи или има право да откаже. Кимна, после зачака.

— С какво искате да започна?

— Разкажете какво се случи онази нощ.

Ново кимване.

— Най-важното е, че тогава Карла, бебето ни, беше болно. С висока температура. Плачеше ли плачеше, но накрая, някъде към девет часа, най-после успяхме да я приспим. — Той се пресегна за бирата си и отпи. — Но точно тогава отдолу, нали разбирате, точно под нас, чухме това… разправията.

— Физическа?

— Не знам. Не можех да видя, но чувах силни крясъци — един мъж, двама мъже и една жена. Силни, наистина силни! И разбира се, те събудиха Карла. Тя отново се разрева… Имате ли малки деца?

— Две — отвърна Харди. — Но вече са големи.

— Е, тогава знаете как е… когато плачат. Поне мен ме прави… Не знам как е думата. Impaciente. Подлудява ме.

— Нетърпелив — рече Харди и си помисли: при това най-меко казано.

— Si. Нетърпелив. Та значи Карла отново започва да реве, а мен ме изкарва от търпение шумът отдолу. И започвам да тропам по пода, ето така. — Той заудря с пети. — Бум, бум и за няколко минути шумът утихва, после крясъците започват отново и Карла реве.

— Какво стана след това? — попита Харди.

— След това слязох долу да ги помоля да престанат.

— Почакайте малко — Харди се напрегна. Никъде не беше прочел такова нещо. — Казвате, че сте слезли долу малко след девет часа и сте говорили с хората?

— Si.

— Кой беше там?

— Момичето, сеньор Майк и момчето.

— Андрю? Момчето, което идентифицирахте в процедурата за разпознаване?

— Si.

Харди си пое дъх. Това никак не беше хубаво. Ако Саларко беше видял Андрю в къщата отблизо, шансът да го сбърка на процедурата за разпознаване беше минимален. Той сръбна малко бира, за да прикрие безпокойството си и следващият въпрос уж небрежно се изплъзна от устните му.

— Какво стана после? Те обещаха ли да спрат да се карат?

По лицето на Саларко се изписа смущение.

— Какво има? — попита Харди.

— Нищо — каза Саларко. — Не знам. Но да, казаха, че ще престанат.

— И после стана тихо?

— Да.

— За колко време?

— No se^[8]. Когато бебето плаче, не усещаш как минава времето, нали знаете. Но пак успяхме да го приспим и с Ана си пуснахме телевизора, тук, в тази стая, съвсем тихо, но тогава… Този вик, момичето, а после… Трясък. Тук се чу съвсем ясно, все едно нещо тежко се строполи. Цялата къща се разтресе. Веднага след трясъка — шум от трошене, от чупене на стъкло. А няколко секунди след това — изведнъж отново бам, къщата пак се разтресе, някой затръшна външната врата под нас.

Саларко се беше изправил, имитирайки сцената.

— Ана се приближава до този прозорец тук, аз съм зад нея, а долу момчето бяга. Спира под лампата, ей там, обръща се и Ана започва да отваря прозореца, за да… за да му се разкрещи, мисля, но тогава Карла започва пак да плаче. Madre de Dios^[9]! — Саларко сякаш отново преживяваше всичко, обърна се към Харди и се хвана за главата. — Няма ли край това?

— А после?

— После… Спомням си, аз… Не мога да спя, бебето ми плаче вече от десет часа. Хукнах надолу. Отивам да им вдигна скандал, но когато стигам входната врата, удрям по нея с юмрук, а тя… се отваря. — Ръцете му увиснаха край тялото. — И тогава ги виждам.

— Муни и момичето?

— Si. На пода, много кръв около тях. Влизам. Момичето е простреляно, мисля, че в гърдите, и е облегнато на задната стена. Там има голям лампион, който е съборен на пода, счупен, направо натрошен до нея, но свети лампата на тавана, а също и в cocina^[10] А сеньор Майк лежи по гръб с дупка на лицето. Никога няма да го забравя.

— Разбирам — отвърна Харди. — Съжалявам.

Саларко се върна до канапето и приседна на ръба.

Изглежда си спомни за бирата си и надигна бутилката, изпразни я и погледна Харди:

— Otros^[11]?

Харди не беше доизпил първата си бира и не искаше друга, но страхувайки се, че Саларко може да спре да приказва, отвърна:

— Gracia. Si^[12].

Когато се върна с две нови студени бири, той ги остави на масичката за кафе и започна без подканяне.

— Та значи там е телефонът и аз го вдигам и звъня на 911 и казвам какво виждам, къде съм. И докато говоря, забелязвам пистолета на малката масичка пред канапето. — Той се наведе напред и почука по дървото. — Същата като тази тук.

— И какво направихте после?

— После разбирам колко зле изглеждат нещата — аз в тази стая с пистолета. Мисля си, че момчето може би ще се върне. Ако ме види там, може да каже, че съм бил аз.

— Че сте били какво?

— Че аз съм убил тези хора.

— Защо ви е било нужно да го правите?

Саларко разпери ръце.

— Шумът. Веднъж вече бях слизал да се оплаквам. Може би следващия път съм взел пистолет за по-сигурно. А и жената на телефона, опитва се да узнае името ми, а по петите ми е la migra. Знам, че трябва да се махна. Не бива да съм там, когато дойде полицията. Затова се връщам тук и гледам през прозореца, докато момчето се връща, а после идва полицията.

— Имате предвид Андрю?

— Si.

— Видяхте го на светлината на лампата от прозореца?

— Si.

— Същото момче? Сигурен ли сте?

Саларко остави бутилката си, обърна се и погледна Харди право в очите.

— Съжалявам, сеньор, но беше той. Същата коса, същите дрехи…

— Какви бяха дрехите?

— Като тези, дето всички ги носят. Не знам как им викат… Торбести?

— Смъкнати?

Саларко кимна.

— Si. Смъкнати панталони. Освен това… — Той направи жест, като че ли навлича нещо през главата си. — Като Еминем в онзи филм.

— Имате предвид качулка? Суитшърт с качулка?

— Si. Точно така.

— И дори под качулката сте разпознали лицето му? И беше същото?

След съвсем кратка пауза Саларко кимна.

— Si. Разбира се. Беше същото момче, да.

Харди му вярваше. Всъщност трябва да е бил Андрю, който се е връщал от разходката си или откъдето е ходил. Може би е избягал, а после се е сетил, че е забравил пистолета, който могат да го свържат с него. Като вдигна поглед, Харди съзря някаква искра в очите на Ана, която бе застанала на кухненската врата. Може би някой ден трябва да си поговори и с нея, но за тази вечер беше достатъчно. Отпи за последен път от бирата си и се изправи.

— Благодаря, че ми отделихте време. Много ми помогнахте.

— Съжалявам за момчето, сеньор. Наистина съжалявам.

— Благодаря — каза Харди. — Аз също съжалявам.