Джон Лескроарт
Адвокати на защитата (28)

27

— … И после хората се чудят къде бъркат във възпитанието на децата си — каза Франи. Вече й бе омръзнало да търка чаршафите и смяташе да наруши лекарската забрана, като слезе долу за вечеря. Харди обаче я беше надхитрил, като й занесе в спалнята подноса с храната — италианския специалитет фетучино Алфредо. Сега седеше до леглото й, напъвайки собствената си порция спагети на масичката до телевизора.

— Не съм сигурен, че Хал и Линда се чудят — отвърна той. — Ако ги питаш, не са сбъркали никъде. Те са страхотни родители. Трудили са се здраво и сега имат право да си гледат спокойствието.

— Е, не можеш да оспориш основната концепция.

— Добре, но извоюването на това право коства известна енергия. Все пак трябва да наглеждаш децата си и да предугаждаш нуждите им; и понякога, опазил Бог, се налага да казваш не. Постоянно трябва да се уверяваш, че се чувстват обичани, дори когато ги мразиш.

— Особено когато ги мразиш.

— Това също. Виждаш ли, не е толкова сложно.

— Макар да съм те чувала да казваш неведнъж, че възпитанието на малките съкровища е най-трудното нещо на света.

— Само защото се придържам към клишето — отвърна Харди и отново забоде нос в чинията си.

Франи като че ли се натъжи. След известно време каза:

— Може би просто са уморени. Имам предвид Норт.

Харди остави вилицата си.

— А кой не е? Въпреки това трябва да присъстваш в живота на децата си, поне малко. Не че голям процент от тях не биха се справили, дори ако ги изоставиш. Но момче като Андрю, което и без това е преживяло много, е застрашено и родителите са длъжни да го забележат, не мислиш ли? — Той поклати глава, набоде на вилицата си няколко спагети и задъвка замислено. — Едно от хлапетата, с които разговарях в „Сътроу“ днес, беше онова момиче, Джери, надупчена навсякъде, където може да се промуши игла — нали знаеш, викат му пиърсинг — и осеяна с татуировки. Не съм моден експерт, но ми се стори наистина добро дете. Стабилно, мотивирано, готово да помогне. Тя е участвала в пиесата заедно с Андрю.

— И какво за нея?

— Ами когато се появи, сякаш беше излязла от някоя брошура за проблемни деца. Но трябваше да я чуеш как говори за Андрю и Лора, младежи, които на пръв поглед са задоволени и си имат всичко. Тя обаче знаеше отговора. Нарече родителите им отсъстващи. Отсъстващи, даже когато са си у дома. А за Хал и Линда дори не може да се каже, че се свъртат много вкъщи. Франи се пресегна и покри с длан ръката на Харди.

— Какво ще стане сега? Имам предвид с Андрю?

— Утре сутринта ще го върнат обратно в МВЦ. Ейми ще го придружи.

Франи си пое дъх и от гърдите й неволно се изтръгна стон. Като затвори очи, тя се облегна на възглавниците.

— Ами ти?

— Не аз, а ти. Това не ми прозвуча добре.

— Просто малко ме боли, това е всичко.

— Това е всичко, а? Да не би случайно да си забравила да си вземеш болкоуспокояващото?

Тя поклати глава, доколкото й позволяваше шината на врата.

— Не е толкова лошо. Не желая да се дрогирам.

— Ако и без това не беше ранена, щях да те тупна по главата. — Харди стана и отиде в банята, намери шишенцето с лекарството и се върна. — Ето. Веднага изпий една таблетка и си почини. Утре можеш да станеш и ако искаш, да страдаш целия ден.

— А ти какво ще правиш?

— Ще измия съдовете, ще видя децата и ще легна да спя.

— В навечерието на делото? Сигурно се шегуваш.

— Да — каза той.

— Не, наистина, какво ще правиш?

— Наистина? Не знам точно. Ще проведа няколко телефонни разговора. Трябва да открия начин да помогна на хлапето. Особено след онова, което се опита да направи миналата нощ. — Наведе се над нея и тя обви шията му с ръка, после го целуна продължително. Когато се изправи, каза: — От друга страна, бих могъл да разчистя тези глупави съдове от леглото и напук на здравословното ти състояние да се отдадем на обичайната акробатика.

— Мило предложение, но с това сътресение на мозъка, главата наистина ме боли. — Тя му се усмихна слабо. — Не ми е приятно да го казвам.

— Няма нищо. Все пак трябва да свърша малко работа. — Той приседна на ръба на леглото. — Но само за сведение, целувката беше невероятна.

— Благодаря ти. И аз мисля така. Знаеш ли защо?

— Защо какво?

— Защо изведнъж ми се прииска да те целуна.

Харди сви рамене.

— Предполагам, че е обикновеното животинско привличане.

— И това също — каза тя. — Но главно защото харесвам човека, който напоследък се навърта наоколо. Проявява загриженост за клиентите си, общува с децата си. Всички тези неща, които са свързани с чувствата, нали се сещаш. — Тя докосна ръката му. — И ще бъде чудесно, ако си остане такъв и занапред.

— Той ще си помисли. Но без обещания.

— Разбира се. И без натиск. Просто искам да го знае.

Харди се наведе и двамата се целунаха нежно за втори път.

— Ще го има предвид — каза той.

 

 

Както си му е редът, Харди бе дал на всички, с които беше разговарял днес, визитната си картичка с домашния и служебния телефон. Беше взел и техните телефони и ги бе предупредил, че може да се наложи да ги призове като свидетели по делото на Андрю, но за момента това не изглеждало много вероятно. Никой от тях не му бе предоставил дори най-незначителното доказателство, което би си заслужавало да представи в съда и което би му позволило да развие и най-изсмуканата от пръстите алтернативна теория за убийствата. На Харди му трябваше нещо реално, но даже за себе си нямаше никаква догадка, камо ли разумно обяснение.

Последният факт, при положение че почти бе повярвал в невинността на Андрю, го огорчаваше най-много. Ако някой друг беше убил Муни и Лора Райт, той нямаше представа кой и по каква причина го е извършил. Може би най-потискащото беше, че сега Харди бе убеден, че Хуан Саларко — или по-точно Ана Саларко — е видял истинският убиец да бяга от местопрестъплението.

Но тъй като полицията му бе обещала да ходатайства за него пред имиграционната служба — обещания, за които Харди знаеше, че са празни — Саларко не можеше да признае, че е допуснал грешка при идентифицирането. А нищо чудно и сам да си вярваше. Вероятно за него всички англосаксонци изглеждаха горе-долу еднакво, особено младежите, облечени в суитшърти с качулки.

Той довършваше телефонния си разговор с Кевин Бролин, психиатъра, лекувал Андрю от проблемите му с гнева като по-малък, и когото Харди искаше да призове на следващия ден като свидетел по втория критерий, а именно — потенциала на Андрю за рехабилитация. Норт се бяха обадили на Бролин веднага, след като бяха научили за опита за самоубийство, и самият Харди бе имал възможност да поговори с него в болницата по-рано тази вечер, веднага след малкото си спречкване с Хал и Линда. Бролин изглеждаше компетентен и съпричастен, и, което бе по-важно, убеден, че Андрю е преодолял проблемите с гневните си изблици — по мнението на психиатъра той нямаше склонност към физическо насилие. Бе се научил да обуздава негативната си енергия и да я преобразува в творческа — като писането или актьорството. Бролин дори тълкуваше вегетарианството му като съчувствие към животните, чието месо се използва за ядене. Харди не му спомена за разговора си с Андрю в затвора по въпроса за вегетарианството, нито пък остана особено убеден от професионалното мнение на Бролин, че момчето е неспособно на насилие. Той познаваше хора, също насочили „негативната си енергия“ към творчески изяви, и въпреки това способни на отвратителни актове на насилие. Двете неща не се изключваха взаимно. Но ако като психиатър и експерт Бролин вярваше в обратното и бе готов да свидетелства в съда — срещу хонорар от хиляда долара — Харди нямаше нищо против. Навярно нямаше да успее да убеди съдията, но Бролин със сигурност щеше да изтъкне дяволски сериозен аргумент, при това трудно оборим, особено ако Джейсън Бранд не разполагаше със свидетел, който да го опровергае.

Харди още говореше от телефона в кухнята, когато входният звънец иззвъня. Стенният часовник показваше десет без двайсет.

— Някой ще отвори ли вратата? — провикна се той.

— Само секунда! — обади се Винсънт от стаята си.

Ребека изтъкна вечното си оправдание:

— Уча си уроците!

Звънецът прозвуча отново. Харди се извини на доктора и като закри с ръка микрофона, кресна:

— Веднага!

— Бек! — изрева Винсънт.

— Казах, че уча! — не отстъпи Ребека.

— Аз също! Не е честно! — оплака се от стаята си Винсънт.

Чу се трясък от захвърлена книга — израз на протест, а после като че ли се преобърна стол. Гняв, навсякъде гняв. Синът му изтича към вратата.

Харди се върна към разговора си.

— Работите по цял ден с деца, докторе. Как успявате?

— Аз съм един старец на четирийсет и пет години — отвърна Бролин.

Откъм входната врата долетя гласът на Винсънт:

— Татко! За теб е!

Като закри отново микрофона, Харди извика:

— Кажи, че ще се освободя след минута!

Харди чу стъпките на момчето да се връщат, после четиринайсетгодишният му син мина покрай него, без да го удостои с поглед.

Харди приключи набързо разговора с Бролин, каза му, че ще се видят в МВЦ сутринта и прекоси трапезарията на път към всекидневната. Там не го очакваше никой, а входната врата все още беше затворена. Възможно ли беше, почуди се той, Винсънт да е оставил човека да мръзне навън и да му е затръшнал вратата под носа? Беше сигурен, че с Франи са научили децата си на елементарна учтивост, която включваше да се канят посетителите вътре.

Но очевидно не беше така.

Зад стъклото на вратата се мярна сянка и Харди отвори.

Младият човек му се стори познат. Беше го виждал съвсем скоро, но не можа да си спомни веднага.

— Господин Харди — каза той. После, като видя колебанието на Харди, добави: — Стивън Рандъл от „Сътроу“.

— О, да, разбира се. Извинявай. Синът ми не те ли покани?

— Каза, че ще дойдете след минута.

Харди въздъхна и отвори вратата по-широко, като отстъпи крачка назад.

— Ще влезеш ли? Мога ли да ти предложа нещо? Някаква топла напитка, може би?

— Не, благодаря, няма нужда — каза той и се насочи към пейката до прозореца.

Спретнато издокаран, висок колкото Харди, с кестенява коса и хубава кожа, гладко избръснат, той явно беше представител на модния лагер, противоположен на онзи, към който принадлежеше партньорката му от пиесата Джери. Носеше светлокафяви памучни панталони и черно кожено яке върху синя риза. По време на разговора им по-рано през деня в „Сътроу“, не бе особено словоохотлив, като се оправда с факта, че не е бил близък нито с Андрю, нито с Лора. Но ако все пак Андрю бил убил господин Муни, Стив се надявал да бъде наказан. Харди му бе изложил проформа теорията си, че Андрю може и да е невинен, но остана с впечатление, че това мина покрай ушите на момчето. Очевидно обаче сега, след като бе дошъл, нещо го бе заглождило.

— Откъде знаеш къде живея? — попита Харди.

Рандъл сви рамене при този, според него, безсмислен въпрос.

— Нали имах телефонния ви номер. Беше лесно да открия адреса в Мрежата.

— Можеш да направиш това?

Ново свиване на рамене. Харди изобщо беше ли излязъл от ерата на кроманьонците?

— Разбира се — отвърна той. — В Мрежата можеш да намериш всичко.

На Харди му се искаше да попита как се бе добрал точно до това нищожно късче информация и дали няма начин да го махне от публичната сфера, но реши, че няма смисъл. Пък и момчето не бе дошло да си бъбрят за киберпространството.

— Та какво мога да направя за теб, Стивън? — попита той.

Стив седеше сковано, с ръце на скута. Макар и постлана с възглавници, пейката не бе особено удобна и нямаше облегалка. А сега, когато стигнаха до целта на посещението му, Рандъл изведнъж стана резервиран, дори се смути.

— Ами… — започна несигурно той.

Харди му се притече на помощ:

— Да не би да си спомни нещо, което искаш да споделиш с мен?

— Нещо такова.

Харди зачака търпеливо в проточилата се тишина. Вън на улицата префучаха две коли, а откъм Гиъри се чу вой на сирена. Градски шумове. Най-сетне Харди наруши мълчанието:

— Стивън.

— Да, знам. — Той въздъхна дълбоко, пое си шумно въздух. — Но преди да ви кажа каквото и да било, трябва да ми обещаете, че ще си остане между нас.

Харди присви очи и вдигна глава.

— Знаеш ли кой е убил Муни и Лора?

— Не. Но знам нещо. Не зная какво може да означава и дали изобщо означава нещо. Замалко да ви го кажа в края на разговора ни днес. Обаче тогава Уагнър щеше да разбере и да сметне, че трябва да уведоми родителите ми. Все едно, то не ми излиза от ума и затова дойдох. Може да няма никаква връзка с убийствата, но определено е важно за мен и за много други хора. Лични неща. Разбирате ли ме?

— Не искам да ме помислиш за бавно загряващ, Стивън, но би ли ми обяснил? Имаш думата ми, че каквото и да е, ще си остане между нас.

Нова въздишка.

— Изглежда наистина вярвате, че Андрю може и да не ги е убил, нали?

Харди избегна директния отговор:

— Вярвам, че е възможно някой да е отишъл в апартамента на Муни, докато Андрю се е разхождал. Ако е така, бих искал да знам кой и защо или и двете.

— Добре. Това, което ще ви кажа… То е тайна. Как ще реагирате, ако разберете, че господин Муни беше гей?

Това прозвуча толкова перверзно и същевременно бе толкова очевидно, че на Харди му се зави свят. Той стоеше прав до камината, но сега прекоси стаята и седна на отоманката до фотьойла си.

— Ще кажа, че доста се е постарал да го скрие.

— Да, при това съвсем умишлено. Познавате ли баща му?

— Срещнах се с него, да.

— Майк го обичаше повече… повече от всичко на света, бих казал. И не можеше да допусне той да научи. Щеше да разбие сърцето му, направо нямаше да го понесе.

— Бащата, християнският пастор, е нямало да го понесе?

— Южнобаптисткият свещеник, да.

— Но как е възможно? Искам да кажа, това е Сан Франциско, живеем в двайсет и първи век. Бащата на Муни трябва да е виждал стотици такива хора.

— Да, но не и собствения си син. Не и Майкъл. Освен това той не е свещеник от Сан Франциско, който изповядва болни от СПИН. Предполагам, че е мил човек, но неговата църква е по-консервативна. Синовете и дъщерите на Гомора ще се превърнат в сол и така нататък. Справедливо възмездие за грешниците. Чувал съм го. — Стив заговори с писклив глас: — „Хомосексуалността винаги е грях и винаги е въпрос на избор. Не е въпрос на генетика, както на някои им се иска да вярват, а упадъчен начин на живот на онези нещастници, които нямат нито сили, нито смелост да го отхвърлят.“ Все едно е от петдесетте години, нали? Но става дума за бащата на Майкъл.

Дали бащата на Майкъл или не, Харди моментално осъзна огромното стратегическо значение на тази информация за Андрю. Ако можеше да я изложи в съда утре — или на процеса, ако се стигнеше дотам — тогава всичко, което трябваше на направят той и Ву, бе да не позволяват на подзащитния си да свидетелства, а това винаги бе избор на защитата. Междувременно съдебните заседатели, особено в Сан Франциско, естествено щяха да предположат, че както Андрю, така и всеки друг в „Сътроу“ е знаел, че Муни е бил гей. А това от своя страна щеше автоматично да елиминира първия мотив на обвинението — ревност.

Това не само щеше да открие пътя към алтернативна теория за престъплението — а именно, защита, основаваща се на „някой друг го е извършил“, — но щеше да позволи на Харди и Ву да подложат на съмнение първоначалното полицейско разследване, довело до арестуването на Андрю. Полицията несъмнено е трябвало да разпита и хора, запознати с този аспект от личния живот на Муни; пропускът й дори да идентифицира Муни като гей говори само колко небрежно е било водено следствието още от самото начало. И ако Харди успееше да изкопчи от Саларко признанието, че не е чул изстрели, и дори да хвърли сянка на недоверие върху показанията му на очевидец, тогава на клиента му се предоставяше най-малкото шанс да се изправи пред едно раздвоено жури, а после може би да пледира за по-леко обвинение. Новината наистина беше много, много голяма.

Стига да бе вярна.

Стига да можеше да я съобщи на съдията или на съдебните заседатели.

Но най-важното, стига да не беше просто поредната клюка.

— Стивън — произнесе Харди. — Трябва да те питам нещо и мисля, че вече се досещам за отговора, но пред закона има голяма разлика между това да си чул еди-какво си и да си го изпитал. Имахте ли връзка с господин Муни?

Стивън не отговори веднага.

— Да — каза най-накрая.

Само с тази единствена дума цялата представа на Харди за Майк Муни се преобърна с главата надолу. Щом си бе позволил да прави секс с един от учениците си, независимо дали от женски или от мъжки пол, тогава той не бе онази нежна и чувствителна душа, онзи състрадателен човек, за какъвто повечето го мислеха. Беше хищник.

— Готов ли си да свидетелстваш за това пред съда? — попита той.

Нямаше как да не зададе този въпрос. Това беше много важна информация и макар че самият факт изпълваше Харди с гняв, той нямаше друг избор.

Въпросът едновременно изненада и уплаши момчето. То се замисли за миг, преди да отвърне:

— Не.

— Защо не?

— Не, освен ако това не е единственият ви шанс да спасите Андрю, а аз не намирам, че то може да му помогне с нещо. Затова ви помолих да обещаете, че ще си остане между нас.

— Въпреки това ще те попитам пак: защо не?

Рандъл издържа погледа му.

— Вие подигравате ли се с мен?

— Не, защо да се подигравам?

— Защото ме питате дали бих свидетелствал. — Той се изсмя горчиво. — Няма да се разкрия, господин Харди, никога.

— Добре.

— Не и докато уча в „Сътроу“. Няма начин.

Харди се наведе напред и облегна лакти на коленете си.

— Толкова ли е лошо? Винаги съм смятал, че ако си гей, няма по-подходящ град за живеене от Сан Франциско.

— Може би за възрастните гейове, но не и ако си тийнейджър. Направо ще те линчуват. Искате ли да чуете една история?

— Казвай.

— Имах един приятел, Тони Холис, можете да проверите. Миналата година излезе на светло и беше пребит от хулигани в Ное Вали — четири пъти за шест месеца, винаги, когато на някоя улична банда й доскучаеше. Накрая, струва ми се, на Тони му писна и се нагълта с цяло шише хапчета. — Той млъкна, сякаш да събере мислите си. — Затова няма да призная нищо публично. А вие ми обещахте, че също ще мълчите. Ако проговорите, ще отрека. Това се отнася и за господин Муни.

— Защо и за господин Муни?

— Обещахте да не говорите и за него.

— Да, но това беше, когато… — Харди направи пауза. — Не съм сигурен, че разбирам защо е толкова важно да не се разчува за него, след като вече е мъртъв.

— По същата причина, по която и докато беше жив. Не искаше баща му да знае. За него това беше най-важно то нещо. Живееше този потаен живот, само и само старецът да не узнае истината. Щом той не е искал да му причини тази мъка, как бих могъл аз да го направя? Не мога. Когато разговаряхме днес, ми казахте, че ако знам нещо, трябва да постъпя правилно. Е добре, според мен не е правилно да ви оставя да разкажете всичко на бащата на Майк.

— Тогава как да се възползвам от тази информация, щом не мога да я разглася?

— Не знам. Това не е мой проблем. — Той се изправи. Приличаше на възпитано дете, което без да иска е изтърсило някаква глупост и сега се чуди как да си взе ме думите назад. — Вижте, наистина съжалявам. Мислех, че е важно да ви кажа, за да знаете с какво си имате работа.

— Не ме разбирай погрешно, Стивън. Наистина го оценявам, но…

Младежът го прекъсна:

— Но от вас зависи как ще постъпите.

Харди поседя известно време във фотьойла си, потънал в размисъл. После стана, прекоси трапезарията и отиде в кухнята. Поспря за малко в тъмната и празна всекидневна и се полюбува на тропическата си риба. После запали осветлението и почука едновременно на вратите към стаите на двете си деца, разположени перпендикулярно.

— Само секунда!

— Уча си уроците!

Той почука отново.

— Искам да видя незабавно и двама ви.

Последва познатото мърморене. Докато се отвори първата врата и се появи Бек, той вече стоеше насред, хола, пъхнал ръце в джобовете си, привидно спокоен и нехаен. Винсънт също се показа, видя намусената физиономия на сестра си и погледна баща си. Подозирайки какво ще последва, той заличи от собственото си лице всички следи на недоволство и попита услужливо:

— Какво има?

Харди ги наблюдава изпод вежди цели десет секунди, преди да продума с най-сдържания тон, на който беше способен:

— Вероятно ви е убягнало от вниманието, че майка ви лежи горе в леглото си, пострадала доста зле. И макар да осъзнавам, че домашните, над които и двамата се трудите толкова усърдно, са далеч по-важни от работата, която върша аз, за да ви храня и обличам, не мисля, че е прекалено да изисквам от вас да допринасяте за гладкото протичане на живота в този дом, когато, например, съм зает да говоря по телефона. И нека ви кажа, че съм силно разочарован, задето трябва да го споменавам на хора на вашата възраст, за които се предполага — или поне така си мислех, — че това им се е превърнало в навик. Но очевидно съм грешал.

Той помълча за момент, гледайки двамата в очите.

— Та ето какво. Когато звънецът или телефонът звънят и майка ви или аз или и двамата ви помолим да отворите или да вдигнете слушалката, не искам да чувам за домашни, нито пък че трябва да чакам и една секунда. Искам и двамата да скочите начаса и дори да се надпреварвате кой е по-бърз. И който и от вас да отвори пръв вратата, очаквам да окажете на посетителя — който и да е той — онова гостоприемство, каквото би следвало да получи в дома на цивилизовани хора. Ти например, Винсънт, не бива да оставяш госта, който търси по име някого в тази къща, да стои вън на прага в студа. Освен това, ако е възрастен, когото не познаваш, трябва да го погледнеш в очите, да му подадеш ръка и да се представиш. После трябва да поканиш този човек и дори — знам, че може да бъде досадно — да поведеш любезен разговор с него и да го накараш да се почувства удобно, докато онзи член на семейството, когото търси, не се появи. Това звучи ли ви поне малко познато? Не сме ли водили този разговор и преди? Ребека тръсна косата си.

— Ако това се отнася само за Винсънт, татко, аз трябва да си уча…

Харди се извъртя към нея и я прекъсна:

— Всъщност, драга моя, не се отнася само за Винсънт.

Твоите уроци не те освобождават автоматично от домашните ти задължения. Винсънт също има уроци. Вярваш или не, дори баща ти от време на време има домашни, като например тази вечер. Сравнително важни домашни.

Майка ти също непрекъснато има домашни. Така че домашните не са извинение, за да бягаш от ангажиментите си като член на това домакинство. Ясно ли е?

Тя шумно и демонстративно си пое дъх. Това много оскърби Харди.

— И като говорим за учтивост, предпочитам да не слушам театралните ти въздишки или да гледам киселата ти физиономия, Винсънт. Тук всички живеем заедно. Всички си имаме задължения. Затова трябва да се уважаваме взаимно, да си помагаме, да бъдем любезни един към друг и към гостите си. — Той премести поглед от дъщеря си към сина си и обратно. — Има ли нещо неясно в това, което казах току-що? Винсънт?

Синът му унило се подпираше на рамката на вратата. Поклати отрицателно наведената си глава.

— Винсънт — повтори Харди. — Погледни ме. В очите.

Така. Разбра ли всичко, което казах?

— Да.

— Какво да?

— Да, сър.

— Това е правилният отговор. Ребека?

— Да, сър. Съжалявам.

— Още по-добре. — Харди се обърна в мига, в който апаратът в кухнята започна да звъни. — Не е нужно никой от вас да се безпокои — каза той. — Аз ще вдигна.

 

 

— Обикновено не се обаждам толкова късно — започна Глицки, — но телефонът ти дълго даваше заето и си помислих, че още не сте си легнали. Как е Франи?

— Спи, надявам се. Освен ако точно в този момент не си връзва връзките на маратонките. Но предполагам, че не се обаждаш да ме питаш за нея.

— Всъщност не.

— Очакваш да ти се моля ли?

— Не. Никога няма да повярваш какво открихме за Екзекутора.

— Само не ми казвай, че е червенокосо джудже.

— Може и да е — отвърна Глицки. — Но може и да е използвал заглушител.

— Пак с тези заглушители.

— Не разполагахме с нищо друго, затова изпратих половината инспектори от „Убийства“ да поразпитат в Туин Пийкс. Говорихме с двайсет и един граждани, които живеят наблизо, и никой от тях не е чул изстрели, също както при Боскачи. Подобно е и положението в квартала на Елизабет Кеъри. Помниш ли я? Никой на цялата улица не е чул нищо, а всички са си били вкъщи. Нищичко.

— Какво искаш да кажеш? Че всички убийства са дело на Екзекутора?

— Това е работната хипотеза. Във всеки случай, имаме четири изстрела в гъстонаселени квартали и никой не чува нищо. Изглежда малко странно.

Харди не беше съвсем съгласен. Градът бе шумен. Ушите на хората бяха толкова претръпнали за всевъзможните звуци, че лесно можеха да пропуснат изстрел. Така или иначе, макар още да не бе готов да го спомене на Ейб, когато дойдеше времето, можеше да се изкуши да призове приятеля си на свидетелската скамейка по делото Андрю Бартлет и тогава щяха да са му от полза показанията, че един изстрел не звучи по-различно от прословутия кучешки лай в нощта.

Очертаваше се още една алтернативна теория, която можеше да се пръсне като сапунен мехур.

Но изведнъж му хрумна нещо.

— Чакай малко. Боскачи ли каза? Какво общо има той? Мислиш, че Екзекуторът е застрелял и него?

— Не знам — отвърна Глицки. — Но идеята е съблазнителна, не смяташ ли?

— Че убийствата са свързани? Разбира се. Обаче трябва да признаеш, че разполагаш само с догадки. Понякога хората просто не чуват, особено изстрел, за който си мислят, че е гръм от спукана гума, ако изобщо го доловят. Обзалагам се, че повечето от тях не биха чули и шум от дрънкане на желязо. С това не казвам, че го е извършил Тенекиеният човек.

— Звучиш ми като Трея.

— По-лошо е, че може да звуча и като други хора.

— О, със сигурност. Но не всичко е вятър и мъгла. Обадих се пак в лабораторията и ги помолих да извършат физически оглед на куршумите от Туин Пийкс. Лаборантът не можа да направи балистично сравнение с куршума на Алън, прекалено е деформиран, но забеляза по другите куршуми същите следи от одраскване или протриване, от същия калибър. Не би могъл да се закълне в съда, но се обзалага, че е използвано едно и също оръжие със заглушител.

— Възможно е — каза Харди. — Но след като не може да се закълне в съда, а съм чувал, че тези неща имат тежест именно там… — Харди не искаше да обижда ченгетата на Глицки, затова се прекъсна. — Така или иначе, изглежда все пак си постигнал някакъв напредък — каза той. — Ако обаче ми кажеш и че си открил връзка между жертвите и процеса, на който онази Кеъри е била съдебен заседател, че може би Алън е бил обвинителят, тогава ще започна да мисля…

— Това е! — възкликна Глицки, гласът му преливаше от рядък за него ентусиазъм. — Точно това забравих. Благодаря.

— Моля, пак заповядай — рече Харди, преди да разбере, че говори в замлъкналата слушалка.