Джон Лескроарт
Адвокати на защитата (9)

8

Цялата сутрин Глицки имаше срещи.

Първата беше с лейтенантите от Бюрото и се състоя в отдел 19, зала на втория етаж в Съдебната палата, която почти не пропускаше дневна светлина. Тъй като в Бюрото за разследване работеха трийсет и двама лейтенанти, всеки от които трябваше да представи кратък доклад за основните моменти от текущата си работа през седмицата, изминала от последното им събиране, срещата се очертаваше да бъде дълга.

Глицки се настани на мястото на съдията и след встъпителните си думи, изразяващи мнението му в полза на количествения напредък в работата на полицията — извършени арести, връчени призовки, възбудени следствия, подкрепа за жертвите на престъпления и т.н. — слуша в продължение на почти два часа, водейки си записки, доклади за какво ли не: от кражби на коли и обири на домове до убийства и престъпления от страст, от палежи и бомбени заплахи до наркотици и сексуален тормоз, домашно насилие и прочее.

Всичко това беше досадно, освен другото крайниците ти се сковаваха от седене. Ето защо Глицки смяташе, че не е необходимо да се събират толкова често. Той мислеше, че след още няколко месеца тези срещи ще станат излишни, след като ясно бе заявил на началник-отделите си, че очаква от следователите да извършват арести и да прибират криминалните типове от улиците. Това бе основната им работа. Патрулите в униформа извършваха по-голямата част от арестите. Инспекторите обикновено добавяха заключителните щрихи към делата. Но истинската работа на инспектора се състоеше в това да разрешава случая. Да събира доказателства и да извършва арести на базата на престъпления, които са в процес на разследване, тоест когато арестът на местопрестъплението е невъзможен.

Новата му политика бе започнала да жъне плодове, но ето че девет от отделите му не бяха извършили нито един арест през изминалата седмица. Имаше още какво да се желае. Въпреки всичко общият брой на арестите през периода бе осемдесет и четири в сравнение със седемдесет и осем предишната седмица. Според него това можеше да се окачестви като прогрес, но най-вече циникът в него му подсказваше, че щеше да се окаже обикновена манипулация с цифри или изчистване на стари, разрешени случаи, които досега не бяха успели да стигнат до съда. Ненужно престараване, за да му хвърлят прах в очите.

След срещата той задържа Лание от отдел „Убийства“ и му предаде картичката с имената на братята на Елизабет Кеъри. Лание трябваше да натовари един от инспекторите, работещи по случая, Пат Белу или Линкълн Ръсел, със задачата да проучи Тед Рийд, лудия брат, който живееше край езерото Елсинор. Ако излезеше, че е бил в Сан Франциско миналата седмица, от този храст можеше да изскочи заек.

В десет и петнайсет той вече седеше в кабинета на началника на полицията Батист, където се провеждаше среща на Борда по социалните въпроси. Още цял час Глицки слуша градския директор на човешките ресурси да излага с изтощителни подробности последните предложения за подобрения в пенсионните планове и застраховките за здраве и живот на полицейските служители. Като например, какви би трябвало да са удръжките при операция за смяна на пола? Или дали алкохолизмът трябва автоматично да се смята за професионално заболяване, което изисква преждевременното пенсиониране на полицая поради нетрудоспособност?

В единайсет и половина беше повикан при кмета. Да се усмихва, за Глицки бе форма на мъчение, но през следващия един час бе принуден да прави само това, докато фотографите го снимаха заедно с други местни ВИП персони и с членовете на руска делегация, пристигнала да проучи възможностите за бизнес в града на Залива. Доколкото разбираше, за присъствието му нямаше друга причина освен очевидното желание на кмета да впечатли руснаците с високопоставен, окичен с панделки полицейски служител в униформа.

Шофьорът му, сержант Тони Паганучи, го заврънка да отиде на обяд. Защо не се срещнеше със съпругата си, с Кларънс Джакман и някои други хора в ресторанта на Лу Гърка? Но Глицки нямаше никакво време. Трябваше на всяка цена да се върне в Съдебната палата за една пресконференция в един часа, което беше след двайсет и пет минути.

Паганучи го остави при сградата на Съдебна медицина. Глицки влезе в палатата през задния вход. Като прескачаше по две стъпала наведнъж, единственото му физическо упражнение за деня, вместо да използва асансьора, където някой непременно щеше да настоява да обсъди с него някакъв въпрос, той необезпокоявано се шмугна във външния офис.

Съседният на неговия кабинет се заемаше от заместник-началника на администрацията. Брайс Джейк Лонгориа, белокос достолепен мъж в униформа с тих и приятен глас, седеше зад бюрото си и работеше на компютъра. Глицки спря на прага, докато Лонгориа вдигна поглед, усмихна му се и посочи монитора.

— Просто се опитвам да свърша малко истинска работа през обедната почивка.

— Разбирам те. И аз бих изпробвал същата стратегия, ако можех да отделя време, за да се науча да се оправям с компютъра си. Но за съжаление не мога. — Глицки пристъпи в стаята. — Бих искал да те попитам нещо, ако ми отделиш една минута.

— Една минута. Давай.

— Трябва ми името на човек, който е бил съдебен заседател преди петнайсет, може би двайсет години. Дали има някаква база данни, където да открием делото?

Лонгориа се замисли.

— Не знаеш ли датата или името на подсъдимия?

— Не. Само това, че е било процес за убийство и са намерили човека за виновен.

Лонгориа се прокашля сухо.

— Ако е било по времето на Прат, би могъл да потърсиш в архива. Не може да е имало повече от три-четири такива процеса или дори по-малко.

— Боя се, че е било много преди нейната администрация. Някъде в края на седемдесетте или в началото на осемдесетте.

— Златните години. — Лонгориа поклати глава. — Може би долу има някакви запазени папки. — „Долу“ беше подобното на пещера подземие на Съдебната палата, където на огромна площ и многобройни, високи до тавана лавици, се съхраняваха милиони документи за дела, едва ли не още от основаването на града. — Но ще трябва да преровиш всяка една поотделно.

— Това е другата трудност — каза Глицки. — Процесът може да не се е състоял в Сан Франциско.

— Е, тогава разбери първо това. Ако имаше номера на делото, името на обвиняемия и дори на съдията…

Глицки сви устни.

— Да, но ги нямам.

— Ако се заемеш да търсиш сам, ще ти отнеме повече от две години, и то при положение, че случаят е местен.

Щом е толкова важно, на твое място бих назначил добър екип, но пак няма да е бързо.

— Всъщност не знам дали е важно. Засега е само въпрос.

Ала Лонгориа бе ченге до мозъка на костите си. Знаеше, че всеки уж случайно зададен въпрос може да се окаже ключов, затова подхвърли друга идея.

— Мъчна работа, но ако твоят човек е бил старши съдебен заседател, може би името му е публикувано във вестниците. Би могъл да провериш. Иначе… — Той вдигна рамене. — Съжалявам.

— Няма значение — каза Глицки. — Благодаря. — Като влезе в собствения си кабинет, Глицки се настани зад бюрото си. На телефонния му секретар имаше записани единайсет съобщения, а на PDA устройството му — още шест.

Пресконференцията му започваше след петнайсет минути. Целта й беше да обясни на обществеността защо полицейското решение да се позволи на един заподозрян в повече убийства, свързан с подземния свят, е било единственото правилно. Когато взеха това решение, Глицки не изпитваше никакви съмнения. ЛеШон Броуди, смятан за въоръжен и опасен, вече бе заел мястото си в автобуса за Солт Лейк, когато получиха сигнал за местонахождението му. Вместо да щурмуват претъпкания автобус и евентуално да предизвикат криза със заложници, Батист, Глицки и Лание бяха решили да алармират властите в Невада и Юта, за да проследят рейса в необозначени коли и да заловят заподозрения, когато слезе, независимо дали в Солт Лейк или някъде по пътя. Както и предполагаха, ЛеШон слезе да се разтъпче в Елко и полицаите го арестуваха без никакви инциденти. Но сега се изискваше заповед за екстрадиране и Глицки се канеше да разясни всичко това на печата.

Взел участие в десетки подобни шоута досега, той си представяше въпросите и никой от тях не му подобряваше настроението. Да не би Глицки да твърдеше, че полицията съзнателно е допуснала опасен престъпник да пътува няколко часа заедно с невинни, нищо неподозиращи граждани? Каква гаранция имаха, че ЛеШон няма да вземе заложници веднага, щом мине границите на щата? Не можеха ли просто да използват спецчастите и да го арестуват на територията на този щат, като избегнат тромавите процедури по екстрадирането? Но преди всичко, защо изобщо го бяха пуснали да се качи на автобуса? Защо не бяха използвали сълзотворен газ? Или парализиращ? И да го тикнат право в затворническата килия?

Глицки отвори средното си чекмедже и глътна три антиацида. Като притискаше стомаха си, той отново си погледна часовника. Имаше още дванайсет минути. Не беше слагал залък в устата си след кифлата, която изяде в шест и петнайсет. Отвори чекмеджето с фъстъците, върнато на мястото си, и изсипа една шепа на бюрото. Телефонът иззвъня и Глицки разсеяно вдигна слушалката. Секретарката му каза, че ще го свърже с шефа, и след две секунди прозвуча разтревоженият глас на Франк Батист.

— Ейб, трябва да те видя веднага. Онова лайно е духнало.

— Кой? Какво е станало?

— ЛеШон. Избягал е.

Преди да бъде издигнат на поста областен прокурор, Кларънс Джакман работеше в малка частна юридическа фирма и не беше особено запознат с политиката на града. Всъщност това бе една от причините кметът да го посочи за длъжността — Джакман беше опитен администратор и именно от такъв се нуждаеше офисът. През първите месеци областният прокурор се постара да навакса относителната си неосведоменост, като даваше всеки вторник неофициален обяд, за да бъде в течение на политическия живот.

Сега, подготвяйки се за първите общи избори по-късно тази година, Джакман беше събрал повечето от хората, които канеше на своите обеди, за да разбере дали имат интерес да участват в кампанията му. Той се надяваше, че към края на седмицата кандидатурата му ще бъде издигната и искаше да научи какво мислят основните му поддръжници.

Групата се събра около голямата кръгла маса в дъното на бар-ресторанта на Лу Гърка, който се намираше срещу Съдебната палата. Всички се познаваха. Дизмъс Харди седеше между Джеф Елиът, репортера в инвалидна количка от Кроникъл, и Алън Боскачи, сравнително отскоро в групата, но с тенденция да остане. Съпругата на Ейб Глицки Трея, която работеше в старата фирма на Джаксън, а сега беше негова лична секретарка, седеше от другата страна на Боскачи, отляво на областния прокурор. Глицки също щеше да е добре дошъл, но очевидно работата му го задържаше. Част от някогашните играчи липсваха — Дейвид Фрийман беше мъртъв, а Джина Роук просто бе загубила интерес, и бяха заместени от двойка градски надзорници, младия амбициозен жизнерадостен дебеланко Харлен Фиск и неговата леля, стара мома на име Кати Уест, която напомняше на граблива птица.

Деловата част от срещата свърши бързо — и нищо чудно, тъй като всички бяха уверили Джакман в безрезервната си подкрепа. Харди щеше да организира партито за набиране на средства — единодушно решиха, че най-добрата храна и пиячка ще получат при Моузес — след около шест седмици, Фиск и Уест щяха да започнат да агитират, ако се наложеше да сключват и сделки, опитвайки се да спечелят поне мажоритарна подкрепа от вечно разделения Борд на надзорниците. Боскачи, самият той политическо животно, щеше да наеме и да надзирава евентуалния мениджър на кампанията и да прехвърля голяма част от всекидневната административна работа на извънредно способната Трея. Като обективен и неутрален вестникар, какъвто се предполагаше, че трябва да е, Елиът можеше да обещае само, че ще продължи да отразява със същата, ако не и с по-голяма симпатия работата на кабинета на областния прокурор дотогава, докато Джакман поддържа политиката и програмата, толкова успешни през първия му мандат. Елиът щеше да използва и цялата си популярност и влияние, за да накара Кроникъл да подкрепи Джаксън следващия ноември, нещо, което вестникът вероятно и без това щеше да направи, но един-двама вътрешни адвокати никога не бяха излишни.

Така че всички бяха от един отбор и докато допиваха кафето си, на масата цареше дух на солидарност. Харди беше разменил няколко незначителни любезности със заместник областния прокурор, докато заемаха местата си, но оттогава не бяха разговаряли много. В интерес на истината Харди намираше неизменно самодоволната външност на Боскачи някак отблъскваща — винаги закопчаната догоре риза, окичена с папийонка, изглеждаше с половин размер по-малка, като издължаваше гладко обръснатата му брадичка и правеше тъмните му очи по-изпъкнали, та на човек му се струваше сякаш всеки момент ще получи удар. На петдесет и две години, той заглаждаше назад гъстата си черна коса с някакъв брилянтин, така че да се открива благородното му чело. Но Харди знаеше, че като съюзник можеше да бъде много верен и надежден. Той се възползва от случая да благодари на Боскачи за любезността, която бе проявил към Ейми Ву вчера по делото на Андрю Бартлет. Боскачи махна с ръка.

— О, няма нищо. Тя е толкова симпатична, че на човек му се иска да направи нещо мило за нея. — После, като се наведе и сниши глас, добави: — Освен това — разбира се, тя не го знае — но не можеше да избере по-удобен момент за нас.

— За нас?

Той посочи групата на масата.

— Кларънс. Всички ние. Ще спечелим точки, като произнесем двете присъди до края на седмицата, когато Кларънс обяви кандидатурата си. Тогава ще може да каже, че има петдесет присъди за убийство до този момент от мандата си, за няма и четири години.

— Шегуваш се. Толкова голям ли е броят им?

— С двете на твоята съдружничка стават точно толкова. А петдесет звучи къде-къде по-добре от четирийсет и осем, ако разбираш какво имам предвид.

— Не знам, на мен и четирийсет и осем ми звучи добре.

— Не ме разбирай погрешно. Четирийсет и осем е чудесна бройка. Но ние смятаме, че на обикновените хора ще им хареса повече цифрата петдесет, ще я запомнят по-лесно. При администрацията на Прат нямаше дори петдесет повдигнати обвинения за убийство.

— Помня добре — каза Харди. — Съмнявам се, че са били и петнайсет.

Боскачи зашепна:

— Дванайсет, ако искаме да бъдем точни. Което е една от причините да имаме такъв голям брой сега. Между нас казано, ние задвижихме някои от изостаналите случаи. — Той се ухили триумфално. — Така че твоята госпожица Ву се появи точно навреме — дойде при мен с разумна и дори, ако мога така да се изразя, благотворителна молба, от която можем да извлечем изгода. Тя каза, че не е изключено вторият баща на хлапето — нали познаваш Хал Норт? Киносалоните Норт? — да ни бъде толкова благодарен, че сме спестили на синчето му трийсет и повече години строг тъмничен затвор, че да пожелае да изрази признателността си към Кларънс по по-осезаем начин.

— Същото спомена и на мен, но на твое място не бих очаквал чека толкова скоро.

Изведнъж лъсна отблъскващата страна от личността на Боскачи. Лицето му потъмня видимо. Харди се изкуши да се протегне и да махне папийонката му, за да може да си поеме дъх, но той заговори достатъчно ясно, без никакво затруднение.

— Защо? Някакъв проблем ли има? Норт би трябвало да се разтопи от благодарност.

Мислейки трескаво и съзнавайки, че за малко да издаде неволно пред Боскачи собствените си опасения относно начина, по който Ву водеше делото, Харди каза:

— Не. Не виждам проблем, Алън. Само че осем години са си осем години и завареният му син така или иначе трябва да ги излежи. Малко вероятно е Норт да гледа по същия начин на сделката като теб.

— Тогава — каза Боскачи — някой трябва да му обясни. Предвид случая на момчето му — а той е отвратителна каша, не го забравяй — това е може би най-добрата сделка, на която сме се съгласявали от гледна точка на заподозрения. Надявам се, че докато стане време да набираме сериозно средства за Кларънс, той ще го разбере. Обзалагам се, че твоята госпожица Ву няма да има нищо против да си побъбри с него, за да му очертае по-ясно картинката. — Той направи пауза. — Всеки може да го направи, но най-добре да бъде тя. Мисля, че тази жена може да омае и змия. Щастлив си, че я имаш, но сигурно го знаеш, нали?

Харди се насили да кимне колкото може по-любезно.

— Затова й плащаме тлъстите хонорари, Алън. Целият този чар плюс остър като бръснач ум. Ако не вярвах в космическата истина, че винаги сме на страната на добрите, бих казал дори, че е малко нечестно.