Джон Лескроарт
Адвокати на защитата (24)

23

Грижите на Харди по Франи — да я заведе на лекар, да я върне вкъщи, да я сложи в леглото и да я нахрани — бяха по-важни от всичко останало, включително от повторната среща с Хуан Саларко, и му отнеха по-голямата част от сутринта. Милата Ребека бе казала на майка си, че след като татко бил взел голямата кола, нямала друг избор, освен да закара на училище Винсънт и себе си с кабриото. Затова, след като се преоблече в деловия си костюм и си уговори по телефона среща с директора на „Сътроу“, той запраши към гимназията на децата, откри колата си на паркинга и остави бележка на Ребека, уведомявайки я за счупения прозорец на джипа, за да не си помисли, че инцидентът е станал пред училището.

Вече в собствения си спортен автомобил, той подкара към жилището на Саларко, установи, че камионетката му не се вижда никъде и реши да се върне отново след края на работния ден. Доколкото му бе известно, жената на Хуан, Ана, говореше само испански. Освен това се съмняваше, че тя ще знае къде точно работи съпругът й във всеки момент от деня. Колкото и да бе нетърпелив да разпита отново Саларко, явно се налагаше да почака. Искаше да му зададе още няколко въпроса, отговорите на които можеха да се окажат решаващи.

До „Сътроу“ не бе далеч и той стигна преди края на голямото междучасие за обяд. Административната част беше празна и Харди се запъти право към директорския кабинет. Директорът преглеждаше някакви книжа на бюрото си, но стана, когато Харди надникна вътре.

— Господин Уагнър? Извинете, че се натрапвам така, но отвън няма никой, а аз не разполагам с много време. Дизмъс Харди, адвокатът на Андрю Бартлет.

Уагнър, представителен, контешки облечен мъж с папийонка и тиранти, протегна ръка през бюрото.

— Разбира се. Как е той? — Когато му се обади по-рано, Харди му разказа за опита за самоубийство.

— Жив е — отвърна Харди. — Засега това е достатъчно добра новина.

Уагнър се завъртя на стола и хвърли поглед през прозореца към училищния двор, който още гъмжеше от ученици.

— Ужасна трагедия за училището ни — рече той. — Като си помисля, че е идвал тук ден след ден, седмици след като… — Той въздъхна. — Нашите психолози са доста разстроени. В края на краищата, сред децата се е разхождал убиец, седял е заедно с тях в час.

— Предполагаем убиец — поправи го Харди.

— Все едно. — Уагнър се завъртя обратно и каза без заобикалки: — Моля ви, господин Харди, наистина ли вярвате, че е възможно Андрю да е невинен?

— Да, възможно е. Макар че сигурно ще ми бъде доста трудно да го докажа.

— Окуражаващо е да научиш, че някой мисли така. Всичко, което чух след арестуването му, недвусмислено сочи за вината му.

— И аз самият чух същото. Всъщност, продължавам да го слушам.

Уагнър премести някакви документи на бюрото си.

— Знаете ли, ще бъде чудесно за училището, ако се окаже невинен. Достатъчно неприятно е, че двете жертви бяха членове на малкото ни общество. Така или иначе, ще мине дълго време, докато раните заздравеят.

— Всъщност, сър, това е причината да ви посетя. Утре Андрю има насрочено дело и се питах дали няма да ми направите една услуга. Разбрах, че сестра му също учи при вас.

— Точно така.

— Знам, че молбата ми е малко необичайна, но бих искал да й задам няколко въпроса, а също и на другите двама ученика, които са участвали в пиесата с Андрю. Наистина ще ми бъде от полза. Разбира се, бих могъл да се видя с тях довечера в домовете им и в присъствието на родителите им — а може би и на адвокатите им, помисли си Харди, — но съм притиснат от времето. Възможно ли е да ми отделите една свободна стая и да повикате тримата ученика от час за няколко минути? — Когато видя, че Уагнър не остана очарован от идеята му, побърза да добави: — Господин Норт ме увери, че ще проявите готовност да ми сътрудничите всячески за защитата на сина му.

Уагнър се поколеба за миг.

— Вероятно ще мога да го уредя. — Прозвуча училищният звънец и той погледна стенния часовник. — Петият час — каза той. — Заедно ли искате да ги разпитате или поотделно?

— По-добре поотделно — отвърна Харди.

 

 

Но не беше толкова просто. Желанието на Уагнър да изчисти името на Андрю за доброто на „Сътроу“ навярно го накара да забрави факта, че при никакви обстоятелства не бива на допуска негови ученици да разговарят с адвокат без разрешение на родителите. Очевидно обаче не можеше да остави Харди и сам в стая със свой ученик.

Харди бе принуден да приеме предложението на Уагнър разговорите да се проведат в неговия кабинет. Помисли си, че това страшно ще обърка плановете му — бе възнамерявал едва ли не да подложи на кръстосан разпит всяко от децата, ала нямаше избор. Ако искаше срещите изобщо да се състоят, трябваше да се примири с присъствието на директора.

Алиша се появи първа. Харди не знаеше почти нищо за нея, освен онова, което беше чул от Ву или от Андрю. Подозираше само, че навярно тя е прототипът на сестрата в разказа на Андрю, която се заключваше в стаята си, за да слуша транс музика и да пуши трева. Първото му впечатление от нея — много красива, с разкошна дълга тъмна коса, чиста кожа и ясни очи — го сепна леко и го накара да затаи дъх. Историята на Андрю, напомни си, беше измислена. Ако съдията упорстваше и откажеше да приеме тази концепция, Харди щеше да призове Алиша за свидетел и да спечели рунда без всякакви по-нататъшни дебати.

Тя пристъпи доверчиво в кабинета, хвърли поглед на Харди, когото не познаваше, и се обърна към Уагнър:

— Искали сте да ме видите, сър?

— Алиша, това е господин Харди. Той е един от адвокатите, които представляват Андрю, и иска да размени няколко думи с теб, ако нямаш нищо против.

Лицето й стана сериозно, тя кимна първо на Уагнър, а после на Харди.

— Разбира се. Добре. Защо да имам нещо против? Макар да не бих казала, че с Андрю сме близки.

— Защо? — попита Харди.

— Ами не знам. Той просто… Предполагам, че нямаме много общо.

— Значи не си в течение на събитията около него?

— Само в общи линии. Знам онова, което ми казаха татко и Линда. Мислех, че е станало някакво недоразумение и татко трябва да се оправи с него.

Начинът й на изразяване се стори интересен на Харди.

— Ще се изненадаш ли, ако научиш, че Андрю опита да се самоубие тази сутрин? — попита я той.

Тя зяпна. Цветът се изтегли от лицето й. Погледа Уагнър.

— Вярно ли е това? Мъртъв ли е?

— Опитал е да се обеси — каза Харди. — Но не е успял.

Краката й сякаш омаляха и без да поиска позволение, тя седна на един стол.

— Типично за Андрю — каза Алиша. — Винаги е бил толкова емоционален и толкова… нещастен. А после, когато Лора… беше убита, стана още по-лошо. — Тя се обърна и погледна Харди право в очите. — Но не вярвам, че той я е убил. И вие не вярвате, нали?

Харди поклати отрицателно глава.

— Има някои факти от онази нощ, които не съвпадат.

— Виждате ли? Така си и знаех.

Харди не й възрази. Стана и се заразхожда из стаята с ръце в джобовете.

— Проблемът обаче е, че не знам дали нещо не се е случило в живота на Андрю, нещо, което да има връзка с господин Муни или с Лора и да е дало основание на някой друг да ги убие.

— Със сигурност не е наш ученик — обади се Уагнър.

— Не намеквам това. Няма никакви доказателства, че е замесен някой друг от „Сътроу“. — Харди отново се обърна към Алиша. — Но ти си му сестра. Може да си чула Андрю да казва нещо, което тогава да ти се е сторило несъществено, но сега, когато размислиш, да ти изглежда важно.

Знаеше, че вероятността Алиша да му предложи някаква алтернативна теория за престъплението е нищожна, като се имаше предвид, че двамата се движеха в различни компании, но поне можеше да започне да гледа по друг начин на положението на брат си. Харди знаеше от опит, че училищата — подобно на мъжките клубове или затворените женски общества — си имат своите тайни. Ако Андрю не беше убил Муни и Лора, тогава истинският извършител може би имаше някаква връзка със „Сътроу“. Най-малкото, можеше да узнае някакви клюки от Алиша или от някой от другите ученици, които Да му дадат основа, върху която да стъпи в съда — за разлика от сведенията, с които разполагаше сега.

А той не разполагаше с никакви.

 

 

Ник и Хъни са имената на героите от младата двойка в пиесата „Кой се страхува от Вирджиния Улф“, принудени да слушат цяла вечер нападките и язвителните реплики, които си разменят Джордж и Марта, чиято връзка е пред разпад. Муни бе поверил главните роли на Андрю и Лора, а второстепенните роли се изпълняваха от Стив Рандъл — като Ник, и Джери Крофт като Хъни. Ако Алиша отговаряше на представите за онова, което в гимназията наричат „популярно“ момиче, то Джери беше нейната противоположност. Косата й бе боядисана с тъмна къна, а очите й — драматично очертани с черен туш. Слаба като безпризорно дете, обута в някакви шалвари, толкова смъкнати на хълбоците, че откриваха ивица срамни косми на корема й под черната тишъртка. В допълнение към сребърните обеци, които украсяваха двете й уши, тя бе пробила и накичила с халки и носа, веждите и езика си. Когато влезе в кабинета, поздрави Уагнър и Харди със зле прикрита досада. Вдигна шалварите си с няколко сантиметра.

— Та за какво съм ви?

Уагнър повтори същото обяснение за втори път. Момичето измери с поглед Харди от главата до петите, явно виждайки в негово лице още един дърт натрапник от калъпа на Уагнър. Костюм и вратовръзка. Зализан тип, който си отвори устата, за да каже:

— Опитвам се да разбера истината за събитията през онази нощ.

Тя извъртя очи към тавана, същинска актриса.

— Какво значение има? Ако сте адвокат на Андрю, при това добър, ще пробвате да го отървете и без да знаете истината. Затова ме оставете намира, ясно ли е? А за онази нощ — нямам представа какво е станало. Не съм била там.

— Добре — каза Харди. — Благодаря, че си направи труда да се отбиеш. — И я отпрати, като махна с ръка.

Той също умееше да играе тази игра.

Тя погледна объркано първо Харди, после Уагнър.

— Това ли беше всичко?

С каменна физиономия Харди сви рамене.

— Очевидно нямаш желание да говориш за това. Аз искам да помогна на Андрю и съм сигурен, че в „Сътроу“ ще се намерят и други ученици, които искат същото. Затова нека не си губим взаимно времето. Съжалявам, че ти прекъснах часа.

Тя пристъпи от крак на крак, после се напери.

— Кой казва, че не искам да помогна на Андрю?

Без да я удостоява с отговор, Харди вдигна очи от бележника, в който си драскаше нещо, сякаш изненадан, че още е тук.

— Останах с такова впечатление. Но няма проблем. Още веднъж благодаря. — Върна се към записките си и каза на Уагнър. — Нека да дойде Стив Рандъл.

— Чакайте малко! Стив също не знае нищо.

Харди рече търпеливо:

— Е, ако е така, сигурен съм, че той самият ще ни го каже.

— Какво може да ви каже? И той не е бил там.

— Ще видим, Джери. А ти? Какво знаеш, например, за Лора?

— Имате предвид за нея и Муни?

— Да речем, като за начало.

— Ами най-важното е, че между тях нямаше нищо. В сексуално отношение.

— Но Андрю е мислел, че е имало?

— Може би. Искам да кажа, през първите две седмици от репетициите Лора наистина си беше паднала по него. Аз също, ако искате да знаете истината. Той беше такъв… разбирате ли?

Харди си позволи насърчителна усмивка.

— Какъв е бил господин Муни? Искаш ли да ми разкажеш?

Джери въздъхна.

— Виждали ли сте родителите на Лора?

— Не. Те не искат да ме видят.

— Ето на. И нея не я виждаха много. Ох, ще седна. — И тя се тръшна на пода. — Та за Майк… за господин Муни, при него нямаше бариери. В училище се държеше като учител и така нататък, но когато играехме, правеше така, че да се чувстваме равни. Абсолютно равни. Направо ти влизаше под кожата. Цареше пълно разбиране.

— Разбиране за какво по-точно? Можеш ли да ми обясниш?

Тя помълча, размишлявайки.

— Разбираше кой си, какво чувстваш.

— А Лора? Как реагира тя на това?

— Вие как мислите? Както пустинята попива водата. Тя разцъфна, човече. Всички разцъфнахме.

— Тогава ли Андрю започна да ревнува?

Джери не отговори веднага.

— Добре — заяви най-после тя. — Нека изясним това веднъж завинаги. Първо, да, Андрю наистина превъртя.

Но не забравяйте, че това беше през ноември, четири месеца преди убийствата. Четири месеца. Знаете ли колко дълго е това? Колкото половината учебна година.

— Ясно. Но ти каза, че Андрю превъртял? Какво имаше предвид?

— Как да ви кажа, трябваше да познавате Лора.

— Вие двете бяхте ли приятелки?

— Най-добрите. — Както бе седнала на пода с кръстосани крака, Джери се наведе напред и се протегна. Движението беше несъзнателно, но й даде достатъчно време, за да овладее емоциите си. — Знаете ли, че тя бе в тежка депресия?

— Не. Не бях чул за това.

— То е ключът към всичко. Откакто се помни, все ходеше по разни терапевти. Преди две години направи опит за самоубийство. Това известно ли ви е?

Харди и Уагнър размениха погледи. Уагнър кимна утвърдително.

— Знаеш ли защо? — попита Харди.

— Поради милион причини. Но най-вече домашната обстановка. Тя направо вонеше.

— В какъв смисъл вонеше?

— Ами, главното, безхаберни родители. Те са големи тежкари, да знаете. Чували ли сте за Райт? Пътно строителство Райт? Както и да е, имат огромна къща и едно крило бе само нейно. Връща се вкъщи от училище, прибира се в стаята си и се зарежда. Слуша онази безумна транс музика, хевиметъл и тем подобни.

— Кои състави?

Джери поклати глава.

— Едва ли ги знаете. Не свирят за хора като вас. Нека кажем просто, най-тъмната страна на музиката. Та тъпче се тя с валиум и други боклуци, с всичко, до което може да се докопа, но никой не забелязва. Искам да кажа, нали родителите й я виждат всеки ден? И Лора е добре, носи само шестици и петици. Мама и татко са доволни, стига да не им досажда, за да могат да препускат от парти на парти. Същото като при Андрю, разбирате ли?

— И по отношение на дрогата, така ли?

— Не. Андрю не се дрогира, но хавата вкъщи е същата. Отсъстващи родители. Ето какво ги свързваше.

Мислите на Харди отново се върнаха към разказа — сестрата в „Перфектен убиец“ не беше Алиша, а приятелката му. Той беше описал нея.

След това се запита дали родителите на Лора не бяха разбрали за бременността й и, поддали се на слуховете за похожденията на Муни, не бяха приписали бебето на него. И дали това не ги бе подтикнало към определени действия. Записа си нещо в бележника и пак се обърна към Джери:

— Какво общо има това с господин Муни? — попита той.

Тя сгърчи лице в недоумение. После думите излязоха колебливо от устата й:

— Мисля, че Лора се нуждаеше от някого, който да забележи, че е жива. Може би Андрю се е нуждаел от същото. Това беше основното, схващате ли?

Харди не схващаше съвсем, но кимна, защото се боеше да не я отблъсне.

— Е добре. Значи имаме две хлапета, две изгубени души — Андрю и Лора — вкопчили се едно за друго. Нали? После едното от тях внезапно се събужда изведнъж тя е… не знам дали щастлива е точната дума, може би… оценена. Майк, господин Муни, я е накарал да се почувства по този начин, само тя, без Андрю. Ако ме питате, тъкмо затова превъртя Андрю. Лора беше добила тази нова самоувереност и му се изплъзна. Не заедно с Майк, а сама. Но Майк я бе стимулирал и Андрю не знаеше как да се справи с това.

— А как се сдобриха? — попита Харди.

— Точно това е смешното. Същото, струва ми се, се случи и с Андрю. Майк наистина го смяташе за много добър актьор. Даде му главната роля. И Андрю най-накрая омекна. Бил постъпил глупаво и се извини. Когато пак се събраха с Лора, беше… не знам как да се изразя… като че ли беше на друга плоскост.

— Значи според теб Андрю вече не е ревнувал от господин Муни, не и когато са станали убийствата?

— В никакъв случай. Не ревнуваше. Познавах ги много добре, връзката им беше здрава.

— Но не му е казала, че е бременна? Ти знаеше ли за това?

Джери впери очи в пода.

— Да. Обаче тя смяташе да абортира. Не искаше пак да прецака нещата с Андрю, като го въвлича в тази история. Беше по-добре той да не научава. Затова оставаше до късно с Майк онези вечери, да обсъждат подробностите около аборта. Майк щеше да й помогне да го уредят. Тя просто не можеше да го сподели с родителите си.

— Съгласен съм. Но възможно ли е Андрю все пак да е разбрал за бебето и да е настоял да го задържи? И да се скарали заради това?

— Съмнявам се. Понеже иска бебето му да живее, да го убива? Не, не мисля. И като говорим за това, Андрю не е убивал и Лора. Нито Майк. Няма начин. Той просто не е такъв.

Харди се наведе напред.

— Тогава имаш ли някаква представа кой може да е бил?

— Знам, че ще ви прозвучи налудничаво — каза тя и тъмните й очи заблестяха, — но не смятам, че е бил някой, който ги е познавал. — Една сълза, черна от туша, се търкулна по бузата й. — И двамата бяха страхотни.