Джон Лескроарт
Адвокати на защитата (14)

13

Още преди да вдигнат тялото, на паркинга „Ол-Дей“ се изредиха високопоставени представители на всички градски власти. Освен Глицки дойдоха неговият шеф Франк Батист и подчиненият му от отдел „Убийства“ лейтенант Марсел Лание. Разбира се, появи се и Кларънс Джакман: в края на краищата жертвата беше неговият главен заместник. В лимузината си пристигна, облечен в смокинг, и самият кмет, когото бяха повикали от някаква официална вечеря.

Всички се съгласиха, че това не е обикновено убийство — филизите на кариерата на Боскачи бяха плъзнали поне в половин дузина посоки. Директно или индиректно, приживе той бе водил дела срещу много и най-различни правонарушители — членове на банди, босове на престъпни групировки, наркотрафиканти, художници фалшификатори, изнасилвачи и убийци. Но той бе участвал извънредно активно и в бурните, понякога ожесточени преговори с градските профсъюзи. В политически план бе избран да ръководи предизборната кампания на Джакман и с безцеремонния си нападателен стил си бе създал не един неприятел сред съмишлениците на шестимата или осмината конкуренти на областния прокурор.

Преди да се разотидат, видните личности единодушно решиха да отпуснат за следствието извънредни средства. Полицейското управление, като всички градски институции, имаше бюджет, към който трябваше да се придържа. Но когато се случваше нещо необичайно — земетресение или папска визита, например, кметът нареждаше да се отпуснат извънредни средства от Общия фонд. На практика това означаваше, че парите щяха да бъдат неограничени. Инспекторите не биваше да се безпокоят за наднормените си часове, полицейската лаборатория можеше да прави всякакви, дори най-сложни проби и тестове и целият апарат — за разнообразие — работеше в синхрон в името на общата цел. Що се отнася до разследването на конкретния случай, изборът за негов ръководител логично се спря върху Ейб Глицки — не само в качеството му на заместник-началник на полицията, но и на бивш шеф на отдел „Убийства“.

Сега, още преди сградата да се е събудила за живот и преди да е пристигнал който и да е от персонала, Глицки се бе усамотил кабинета си с Джеф Елиът, влиятелния журналист от Кроникъл, който списваше рубриката „Градът говори“. И Елиът, и Глицки бяха членове на неформалния клуб на Джакман и бяха преживели много неща заедно. Без да са близки приятели, те се разбираха толкова добре, колкото можеха да се разбират ченге и репортер.

Може би това се дължеше отчасти на факта, че въпреки принципната си ненавист към любопитните журналисти, Глицки не можеше да не се възхищава на храбростта, с която Елиът понасяше заболяването си — множествена склероза. Брадатият репортер живееше и работеше така, все едно не трябваше да се придвижва с инвалидна количка или патерици или със специално приспособената за него кола. Нямаше и следа от самосъжаление в поведението на Елиът, макар че той повече от мнозина други имаше право да го изпитва. Беше истински борец и Глицки го уважаваше.

— Поне — тъкмо казваше Елиът — не се налага да говорим за ЛеШон Броуди, каквато беше първоначалната цел на това интервю.

Глицки сърбаше от чая си, седнал зад бюрото си.

— Все пак бих искал да чуя мнението ти по въпроса, просто така, от любопитство.

— Не е ли ясно? Твоите действия бяха напълно разумни. И всъщност, преди онези клоуни, които го заловиха, да му позволят да избяга… — Той не довърши изречението си. — Какво трябваше да направиш, да щурмуваш автобуса ли?

— Очевидно. Но това, което не разбирам, е цялата тази злоба, прибързаността, с която се хвърлят обвинения. Не че се чувствам лично засегнат, разбира се. Аз съм ченге, следователно нямам чувства.

— То е ясно — каза Елиът. — И за какво ли ти трябват? Но знаеш по-добре от всеки друг как се раздухва масова истерия. Имаш късмет, че не си на изборна длъжност. Броуди щеше да ти коства службицата.

 

 

— Независимо от факта, че взех правилно решение? Не, не ми отговаряй. Всъщност не беше въпрос. Но извън протокола, всичко това ме кара да мисля, че не съм създаден за лавиране. Гените ли са ми сбъркани, що ли…

— Не знам. Някои от нас, неандерталците от медиите, намират това твое качество за освежаващо. Каквото ти е на сърцето, това ти е на езика и в повечето случаи казаното дори има смисъл. Обществеността или трябва да го приеме, или не. — Елиът се размърда в инвалидния си стол. — Ако не внимаваш, може да се превърнеш в герой от комиксите.

Глицки прокара пръст по белега на устните си.

— Малко вероятно е — каза той, — но ако ми дадеш извънбюджетни средства и убийство, в което да ги инвестирам, може и да не бъда съвсем безполезен.

— Което ни връща към Алън.

Отривисто кимване.

— Несъмнено. Макар че е още рано за коментари — не бих могъл да ти кажа нищо, което да използваш. Още сме наникъде. Миналата нощ изпратих двойка инспектори да разпитат обитателите на съседните сгради. Никой нито е чул, нито е видял нещо. Всъщност се надявах ти да имаш информация за мен.

Елиът се поколеба за миг, после поклати глава.

— Не беше всеобщ любимец, но не съм чувал някой да му е имал зъб до такава степен, че да го убие. Дано успея да поговоря с Кларънс, той сигурно е съкрушен.

— Така е. Но и той е толкова озадачен, колкото всички останали. Алън беше непоклатим като скала. Идваше на работа рано, оставаше до късно, страхотен администратор, верен като куче.

— Да е уволнявал някого напоследък? — попита Елиът.

— Двама души. Проверяваме ги.

Прочистването на предишната администрация на областния прокурор от излишния баласт беше постоянна, макар и не приоритетна политика през изминалите три години. Но на засегнатите страни едва ли им се струваше толкова маловажна, колкото на останалите, Глицки можеше да се обзаложи.

— Истината, Джеф, е, че смятаме да преровим целия живот на Алън. Това е нещо, което умея да правя, не е като ходенето по срещи и обедите с бизнесмени. И този път, за разнообразие, разполагаме и с хората, и със средствата, за да си свършим работата както трябва. Ако това убийство не е чиста случайност, в което се съмнявам, ще открием кой го е извършил. — Той вдигна очи, леко изненадано. — Не казах ли току-що нещо, което може да се цитира?

 

 

Тъй като паркингът „Ол-Дей“ бе ограден с полицейски кордон и не можеше да паркира там, Джейсън Бранд трябваше да остави колата си почти на шест преки от Съдебната палата и да измине останалото разстояние от пътя пеша. В осем и половина вече се въртеше в коридора пред кабинета на областния прокурор, когато се появи Трея Глицки.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита тя, като се представи ненужно. Всички помощник областни прокурори, дори онези, които работеха предимно извън палатата, я познаваха.

Бранд измъкна ръцете от джобовете си и се представи на свой ред. Опита се да се усмихне непринудено, но си личеше, че е нервен.

— Питах се дали господин Джакман може да ми отдели една минута.

Тя направи гримаса на съжаление.

— Не си спомням да имате уговорена среща…

— Отнася се за Алън.

Трея си пое дълбоко дъх.

— Ами тогава… — Тя отключи вратата и каза. — Бедният човек. Изглежда толкова… толкова невероятно. — Тръсна глава, сякаш да проясни мислите си и отново се обърна към него. — Не знам кога — и въобще дали — господин Джакман ще дойде тази сутрин. Знам, че е останал на местопрестъплението дълго след полунощ, после отишъл в дома на Алън. Затова може да се забави или изобщо да не дойде. Почакайте го, ако желаете.

Бранд й благодари и седна на стол близо до вратата на Джакман. Трея вдигна транспарантите, включи компютъра си, провери гласовата поща, накрая погледна стенния часовник. Телефонът иззвъня и тя го вдигна.

— Кабинетът на областния прокурор — Трея сниши гласа си. — Здравей. Не, не още. Ще ти се обадя веднага, щом се появи. Всъщност не. — Пауза, после по лицето й пробяга усмивка. — Аз също. Чао.

Когато затвори, Бранд я попита:

— Това съпругът ви ли беше?

— Много сте проницателен.

— Прочетох, че е натоварен с разследването.

— И аз прочетох същото. Излезе, преди да съм се събудила тази сутрин. Не мога да си представя кой го е извършил. А вие? Да не би затова да искате да се видите с Кларънс?

Бранд поклати глава.

— Не. — Той се поколеба. — Малко е нелепо да говорим за работата на Алън, вместо за смъртта му, но след като вече не е между нас… Не знам, изглежда ми важно да уведомя господин Джаксън за развитието на случая, за да не го научи от клюките. Няма нищо общо с убийството на Алън.

— За какъв случай става дума?

Леко смутен, Бранд започна да извърта, после все пак каза:

— Ами за този в МВЦ… — Той я осведоми накратко. — Андрю Бартлет, съдът за непълнолетни, прецаканата сделка, Ейми.

Трея едва ли не подскочи при споменаването на името.

— Чакайте малко. Ейми Ву?

— Да, госпожо.

— И тази сделка е била между нея и Алън?

— Правилно. Беше дошла да му обяснява как хлапето — Андрю, клиентът й — я преметнало или по-точно преметнало двамата. — Забелязал нещо странно в изражението й, той попита. — Какво има?

— Нищо. Сигурна съм, че не е нищо. — После, след кратка пауза, допълни. — Знаете ли, че именно Ейми откри тялото?

— Моля?

Тя кимна.

— Наистина. Ейб — съпругът ми — го спомена снощи, когато се прибра, защото и двамата я познавахме донякъде. Всички са били на местопрестъплението.

Докато осмисляше информацията, очите на Бранд хлътнаха навътре.

— И тя ли е била ранена? — В гласа му прозвуча истинска загриженост. — Добре ли е сега?

— Кой?

— Ейми. — По изражението на Трея личеше, че не го е слушала. — Искам да кажа, наблизо ли е била, когато са простреляли Алън? Добре ли е?

— Мисля, че й няма нищо. Дори съм сигурна.

Бранд изпита такова облекчение, че за момент главата му олекна. Чувството го изненада и вероятно му пролича.

— Ейми приятелка ли ви е? — попита Трея.

— Не — отвърна той, може би прекалено бързо. — Просто колега. И двамата работим по случая, но от противоположните страни. Знам, че вчера имаше намерение да говори с Алън. Затова си помислих, че може да са били заедно, когато това се е случило.

— Не — каза Трея. — Била е с някакъв друг мъж при Гърка и двамата са го открили, когато отивали до колите си.

— Кой е бил другия мъж?

— Нямам представа. Някакъв случаен, струва ми се. Ейб ще ги разпита и ще разбере.

 

 

Харди слезе от асансьора в преддверието на офиса си. На рецепцията седеше Филис със страдалческо изражение, преплела нервно пръсти на бюрото пред себе си. Тя се изправи и каза:

— Извинете, сър, казах му, че не може да нахлува така, но той отвърна, че няма да имате нищо против. Каза, че ако не ви се поправело, сте можели да повикате полицията.

— За кого говориш, Филис?

— За лейтенант Глицки.

Харди разкри зъби в дяволита усмивка.

— Сега той е заместник-началник, Филис. Мисли си, че правилата вече не важат за него.

Заместник-началникът се бе разположил на канапето в кабинета му, подпрял лакти на коленете си. Веднага щом Харди затвори вратата след себе си, Глицки започна:

— Защо снощи не ми каза, че вчера следобед Ейми Ву е имала сериозен конфликт с Алън Боскачи? Около три часа, преди да умре? В Съдебната палата, която, ако не ми изневерява паметта, е на няма и двеста метра от мястото на убийството? Според теб този факт не е ли важен за разследването? Или си се страхувал, че ще я подложим на кръстосан разпит, което вероятно трябваше да направим?

— И аз се радвам да те видя, Ейб — каза Харди. — Как беше сутринта ти?

— Дълга.

— Искаш ли чай?

— Искам отговори.

— И ще ги получиш. Чакай да си направя кафе.

— Разбира се. Къде е Ву сега?

Застанал на бара, където се суетеше около кафе машината, Харди се обърна.

— Току-що я оставих до палатата. Посъветвах я да се отбие при Лание, за да може той да я приклещи и да ти развали репутацията, която и без това достатъчно пострада напоследък. Кой ти пусна мухата за нея?

— Джейсън Бранд казал на Трея за разправията. Очевидно се е развихрил грандиозен скандал.

— Не го познавам. Този Бранд.

— Питай Ейми Ву, тя го познава.

— О, почакай — каза Харди. — Представителят на областния прокурор в МВЦ? Случаят Бартлет?

— Сега е случаят Боскачи.

— Хм. — Той натисна бутона на машината за еспресо и отново се обърна. — Виж какво, Ейб. Съжалявам, че забравих да го спомена снощи, но ако си спомняш, много неща ми бяха на главата. Нали видя Ейми на паркинга? Едва се крепеше на краката си, толкова беше пияна. Десет минути, след като ни освободи да си ходим, тя вече спеше в колата ми на път за вкъщи.

Той си взе чашата и седна до Глицки.

— Знаеш ли как се напила? След скандала с Алън отишла при Лу и започнала да се налива с водка. Правила го без прекъсване до момента, в който си тръгнала заедно с някой си Бари или Лари или Джери, пет минути преди да открият тялото на Алън. При Лу е имало поне десетина типа, които си точели лигите за нея в продължение на четири часа и всичките вкупом или поотделно ще се закълнат, че през това време не е напускала заведението и следователно не е могла да застреля Алън. Аз лично също мога да се закълна в това.

— Все пак трябваше да ми го кажеш още снощи. Кого и как ще разпитваме, не е твоя работа, Диз.

Харди отпи от кафето си.

— Мисля, че вече ти се извиних за това, но ако не съм, отново ти поднасям най-тържествено своите извинения.

— Искам и аз да говоря с нея. В най-скоро време. Да запиша показанията й на лента.

— Тя без съмнение ще бъде очарована да ти сътрудничи всячески. Да не би господин Бранд да я обвинява в убийство? Посочи ли някакъв мотив?

— Не. Той дори не знаел, че тя го е открила, докато Трея не му казала. Но когато разбрах за скандала, поразпитах из палатата. Някои хора са чули Алън да крещи след нея в коридора. Това било няколко часа, преди да го убият.

— Сигурно е вярно. Но ти гарантирам, че напразно си губиш времето. Ву не е убила Алън, Ейб. Тя ли е най-вероятният ти заподозрян?

Глицки се облегна и кръстоса крака.

— Все още не разполагаме с нищо. Никакви улики на местопрестъплението с изключение на куршума, прекалено деформиран, за да може да бъде сравнен, дори с помощта на компютъра. Не че имаме с какво да го сравняваме. Нито помен от гилза. Един свидетел казва, че май някаква кола потеглила от паркинга точно преди да се стъмни, но дори не си спомня цвета й.

— Ами семейството на Алън?

— Какво за него? В момента съпругата е на успокоителни. Кларънс й съобщил новината и тя припаднала. Две деца, на осем и на десет. Всички са съсипани.

След кратка пауза Харди попита:

— Над какво работеше той?

— Само едно активно дело. За убийство. — На въпросителния поглед на Харди Глицки поясни. — Откакто стана главен помощник-прокурор, прехвърляше повечето дела на подчинените си.

— И какво беше това убийство?

— Нали си спомняш — оня старец Матюсън, дето отровил съпругата си, а после и себе си, но по чудо оживял?

Важното обаче е, че около този случай няма свидетели, които биха пожелали смъртта му. Иначе, през всички тези години Алън е допринесъл за осъждането на хиляди хора. Но нали знаеш, никога не обвиняват прокурора. Той просто си върши работата.

— Почти никога.

Неохотно кимване.

— Знам. Така или иначе, ще разровим всичко.

— Тогава все ще откриете нещо.

— Да се надяваме — каза Глицки. — Макар че навярно само ще си изгубим времето, би ли казал на госпожица Ву, че искаме да говорим с нея? Можеш ли да го уредиш?

— Вероятно. Наистина я оставих до палатата преди един час, за да си прибере колата. Имаше намерение да се прибере след това вкъщи и да поспи, но може и да те очаква пред кабинета ти с надеждата да си побъбри с августейшата ти особа. Макар че на твое място първо бих поразпитал в бара на Лу Гърка. Със сигурно е била атракцията на вечерта снощи. Хората трябва да са я запомнили.

— Не се съмнявам. Мислиш ли, че може да е политическо убийство?

Харди сви устни.

— Не знам, Ейб. Едва ли. Кампанията дори още не е започнала, пък и ако трябва да се убива някого, по-логично е да е кандидата, а не евентуалния организатор на кампанията, не смяташ ли? — Той остави чашата си и погледна Глицки. — Но няма физически улики, така ли?

— Един сплескан куршум.

— Някога искало ли ти се е да изпсуваш, ей така, от сърце?

Глицки стана, бръсна някаква въображаема прашинка от униформата си и отвърна.

— През цялото време, Диз. През цялото шибано време.

 

 

Светлото полирано дърво на вратата към стария кабинет на Харди на горния етаж беше облепено цялото с пъстри стикери: „Убий телевизора си“, „Бъди любезен за разнообразие“, „Нямаше ли да бъде страхотно, ако училищата имаха всичко, от което се нуждаят, и правителството трябваше на организира продажба на курабийки, за да построи бомба?“, „Подкрепете правата на белите мечки“, „Иисус идва и олеле, Боже, колко е кисел!“ Може би имаше още двайсетина от този сорт, всички в унисон с колекцията на Уес Фарел от тишъртки.

Не за първи път, когато гледаше този паметник на Първата поправка в защита свободата на словото и на изразяването, Харди се питаше дали бяха постъпили умно, като взеха Фарел за старши партньор във фирмата. Навремето, когато бизнесът им прохождаше, този ход изглеждаше оправдан, Фарел бе извървял трудния път на адвокатската професия, поемайки един сърцераздирателен случай след друг, често безплатно, дори когато сам беше на ръба на банкрута.

Но едва ли не напук на себе си, бе успял да си изгради солидна практика, занимаваща се предимно с имуществени дела. Освен това беше състрадателен. Помагаше на клиентите си, грижеше се за тях, черпеше мотивация от техните интереси. В редица случаи, като се оставеше настрана повърхностната липса на професионализъм, той бе дори перфектният адвокат. Обличаше се добре в съда, съобразяваше се със съдиите и уважаваше съсловието на чиновниците. И не ще и дума, че си тежеше на мястото във фирмата.

Но ако Филис смяташе, че Харди се разминава леко с представите за адвокат, то според нея Фарел направо беше луд, макар че благодарение на добрите му обноски още не бе имала повод да го захапе. И за щастие на Уес, а може би и на цялата фирма, работният периметър на Филис се ограничаваше с рецепцията и краткото разстояние до дамската тоалетна. Тя се хранеше и прекарваше почивките си на стола си в преддверието, заобиколена от своите телефони и ниския полиран махагонов шкаф, който Фрийман беше поръчал за нея още през 1985 година, когато беше купил и реновирал сградата.

Доколкото беше известно на Харди, Филис никога не бе изкачвала четиринайсетте стъпала до стария му офис, сега владение на Фарел. Беше сигурен, че ако го бе направила, щяха да разберат, защото с положителност щеше да се разпищи от ужас, преди да умре намясто от покруса и унижение.

Харди чу Фарел да разговаря по телефона. Почука веднъж и отвори вратата. Беше прекарал на това място повече от десетилетие и преместването му го накара най-малкото да се почувства странно, ако не и потиснат. Беше пожертвал старото си писалище, металните си шкафове за папки, гарнитурата от изкуствена кожа. Беше се върнал още веднъж, след като нещата му бяха разчистени, и, застанал насред празната стая, обърна нова страница в живота си.

Сега, с мебелите на Фарел, кабинетът до голяма степен отразяваше характера на новия си стопанин. Първата промяна — бюрото — беше толкова фундаментална, че Харди остана поразен. За него мястото на едно бюро беше в средата на стаята, обърнато към вратата. Беше подиумът, от който човек ръководеше бизнеса си. Създаваше чувство за дистанция или етикет. А основното му предназначение беше да побира нещата, нужни за работата ти. Фарел явно не мислеше така. Неговото бюро беше разположено в един от ъглите, под прозорците с изглед към Сътър Стрийт. Зад него имаше стол, на който Фарел почти не се задържаше. В момента столът, както и повърхността на бюрото, бяха отрупани с безразборно нахвърлени книжа — папки, писма, някои от тях неотворени, бележници, вестници и какво ли не още.

Така се отваряше доста голямо пространство, което Фарел беше превърнал в един вид всекидневна. Когато Харди влезе, той се бе изтегнал на едно от канапетата от зелената си гарнитура, свалил вратовръзката и обувките си. Огромното каучуково дърво в един от ъглите разстилаше листата си върху облегалката на въртящия се стол. В друг ъгъл, кацнал върху бамбукова масичка за списания, имаше малък телевизор. На стената, където по-рано Харди държеше мишената си за стрелички, Фарел беше монтирал малък баскетболен кош. Край барплота, зад канапето имаше достатъчно място, за да могат четирима души спокойно да играят на джагито. На стената до бюрото Фарел имаше навик да използва амбалажна хартия, върху която чертаеше диаграми, проследяващи развитието на различните му дела. Фарел му направи знак да почака една минута. Харди заобиколи канапето, вдигна от земята две топки и се прицели в коша веднъж, втори път. След малко Фарел се сбогува с човека на другия край на линията и се обърна към Харди.

— Какво има? Давай накратко, защото очаквам клиент след десет минути.

— Значи си разтребил за него?

Фарел огледа помещението, търсейки някакъв проблем, но очевидно не намери никакъв.

— Човекът е прекарал десет от последните дванайсет години в затвора и се страхувам, че въпреки усилията ми, скоро пак ще се върне там. Това ще бъде най-хубавата стая, която някога е виждал. Обичам клиентите ми да се чувстват удобно. Та с какво мога да ти помогна?

Харди му подхвърли топката, която държеше.

— Не мога да си намеря стреличките. Питах се, дали не си ги взел без да искаш.

Фарел стреля в коша и потупа джобовете си.

— Не вярвам. — Той отиде при сакото си и симулира претърсване. — Не, и тук ги няма. Кога забеляза липсата им?

— Сега. Преди няколко минути. Тъкмо размишлявах, както аз обичам…

— Провери ли в бюрото си?

— Навсякъде. Нищо не разбирам. Къде ли са се дянали?

Фарел си погледна часовника.

— Сигурен съм, че ще изскочат отнякъде. И за какво размишляваше?

Харди приседна на крайчеца на канапето.

— Алън Боскачи, предимно. Малко за Ейми. Включих се в онзи случай с непълнолетния, над който тя работи, и тъкмо навреме, струва ми се.

— Какво отношение има тя към Боскачи? — Фарел беше седнал и си завързваше връзките на обувките. — Гадна работа, това убийство, нали? Сигурно съм от малцинството — а аз обикновено съм, — но някак си харесвах този тип. Строг и праволинеен, но не гадняр.

Харди кимна сериозно.

— Знам, и аз изпитвах същото.

— Някой има ли идея кой може да го е извършил? Или защо? Или нещо друго?

— Още не. Ейб беше тук сутринта. Разменихме няколко приказки. — Харди се поколеба. — Той, изглежда, храни съмнения, че може да е била Ейми.

Фарел спря да се занимава с обувките си и вдигна рязко глава.

— Я стига!

— И аз му казах така. Нали знаеш за провалената сделка? Алън й се разкрещял и хората чули. Но за късмет или не, Ейми била в бара на Лу Гърка, където здравата се натряскала, горе-долу по времето, когато Алън трябва да се е преселил на оня свят.

— Значи сега е чиста?

— Не смятам, че въобще има нещо общо. Но Ейб настоява да запише показанията й, защото такава му е работата. — Той още държеше една от топките и я метна в коша. — Обаче, като говорим за Ейми, обади ми се и Кларънс. Беше любезен, както обикновено, но ми даде ясно да разбера, че предвид развитието по случая Бартлет дотук и цялата тази история с Ейми и Алън, ще придвижи по най-бързия начин процедурата 707, за да върне Бартлет обратно в съда за възрастни. Не можел да допусне хората — било то моите приятни и добронамерени съдружници — да разиграват безнаказано офиса му.

— Кога? — попита Фарел.

— Какво сме днес? Четвъртък? — попита Харди. — Следващия вторник. Пет дни.

— Пет дни?

— Чу ме добре.

— Не може да го направи. Трябва да ни даде време за обжалване.

— И аз му казах същото, но току-що проверих и се оказа, че може. Нямаме право да подаваме жалба въз основа на някаква непълнота в дело, което сами сме предизвикали.

— Но никой не може да се подготви за каквото и да било дело за пет дни. Просто е невъзможно.

— Малко или много, той цели точно това, Уес. Кларънс иска да тикне момчето при възрастните, където му е мястото, и иска да го направи веднага, за да изтрие петното, както деликатно се изрази. В края на краищата по-нататък бихме могли да отложим предварителното изслушване и да разполагаме с колкото време ни е нужно, за да се подготвим за процеса. Но доколкото зависи от Кларънс, другата седмица Андрю ще излезе от системата за непълнолетни. И ще го заплашва доживотна присъда без право на предсрочно освобождаване.

— Нали няма да допуснеш това?

— Не — отвърна Харди. — Вече съм мислил по въпроса. Останалото е малко мътно.

Фарел се изправи, закопча си ризата и грабна вратовръзката си.

— Значи така. Още ли ще вдигаме веселбата с шампанско за добрия си приятел Кларънс?

Харди не се усмихваше.

— Не е лесно — каза той.

— Стига си се кахърил. Все ще ти хрумне нещо.

Интеркомът избръмча и Филис съобщи на Фарел, че клиентът му се качва по стълбите.

— Съжалявам, но трябва да си вървиш — рече Уес. — Този симпатяга, клиентът ми, наистина мрази адвокатите.