Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дизмъс Харди (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Second Chair, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2009)
Разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Джон Лескроарт. Адвокати на защитата

Издателство „Весела Люцканова“, София, 2004

Редактор: Весела Люцканова

Художник: Валентин Киров

ISBN 954–311–027–1

История

  1. — Добавяне

33

Джейсън Бранд не беше толкова разочарован, колко — то би трябвало да бъде, от решението на Джонсън. Всъщност, докато слушаше изложението на Харди в съда тази сутрин, той осъзна, че дори част от фактите, изнесени от опонента му, да се окажеха верни, той обвиняваше невинен човек. А защо му трябваше на Харди да лъже, щом думите му можеха да бъдат проверени? После, когато съдията му нареди да се обърне към областния прокурор за по-нататъшното уреждане на случая, фактически от него се сваляше цялата отговорност. Той бе спечелил процедура 707 по същество и това бе задачата, която му бе поставена. Сега всичко беше приключило. Джонсън бе съобщил решението си и онова, което щяха да правят той и Ву отсега нататък извън съдебната зала, нямаше вече никаква връзка с делото. Технически погледнато, може би трябваше да изчака до следващата сряда, когато решението щеше да бъде оповестено официално, но той не можеше да издържи дотогава, трябваше да я види още сега. Щеше да поеме риска и ако това не се харесаше на някой от шефовете му, той имаше обяснение, макар и съшито с бели конци — щеше да твърди, че са започнали да се срещат едва след отсъждането. Вече не се налагаше да бъдат противници в съдебната зала.

Но след малкия им спор в МВЦ не бе имал случай да поговори с нея, за да си определят среща. Тя, Харди, Андрю и родителите му празнуваха победата около масата на защитата и за миг той бе уловил погледа й — послание или обещание прочете в него? — след което си тръгна. Беше се обадил в офиса на Джакман и Трея му каза, че ще гледа да го вмести в графика на прокурора малко след четири, което значеше, че не бива да закъснява нито секунда.

Когато Бранд влезе, Джакман стоеше прав, заобиколи бюрото си и му подаде ръка, което той прие като знак за уважение, дори за одобрение. Те седнаха на двата края на ниското канапе пред масичката за кафе. Джакман го попита какво толкова важно има и Бранд го осведоми накратко.

— Можем бързо да проверим това — рече областният прокурор с присъщия си спокоен тон. Стана отново и отиде до вратата. — Трея — повика я той, — има ли някакъв шанс да ме свържеш веднага със съпруга си?

— Ще опитам.

— Прехвърли го на моята линия. — Джакман се върна в кабинета и още не стигнал бюрото си, телефонът иззвъня. — Ейб. Тук изникна един въпрос. В кабинета ми е един млад човек, Джейсън Бранд, който беше обвинител по делото Андрю Бартлет в МВЦ. Майк Муни и… Точно така. Да, случаят е на Харди… Наистина ли? Съдията отложил произнасянето на решението си, докато не получи повече информация. Може би ще кажеш на господин Бранд с какво разполагаш, за да ми докладва… До бре, за Муни също, но всичко. Благодаря.

Джакман затвори.

— Нали знаеш къде да отидеш?

— Да, сър.

— Тогава върви.

В импровизираната компютърна зала до кабинета му измъченият и изтощен Глицки осведоми Бранд за събитията, докато едновременно приемаше рапорти от хората си и отговаряше на въпроси на доброволците. Стенният часовник показваше четири и четирийсет.

— Знам. Харди ми остави вече три съобщения за куршумите в жилището на Муни, но в момента имам по-важна работа. Не разполагаме с тези куршуми. Не ги открихме първия път, затова смятам, че е малко вероятно да ги намерим и при следващото претърсване.

— Но лично вие вярвате ли, че Муни е една от жертвите на Екзекутора?

Глицки сви устни.

— Вие не вярвате ли?

— Не знам.

— Ами започнете да вярвате. Не казвам, че вече сме в състояние да го докажем, обаче, що се отнася до мен, няма спор.

— А Бартлет?

— Предполагам — каза Глицки, — че е погрешният човек, озовал се на погрешното място в погрешния момент.

Непрекъснато звъняха телефони и някой от рецепцията се провикна:

— Шефе, вашата линия!

Глицки грабна слушалката, после отвори един бележник и започна да записва с бясна скорост.

— Колко пъти? — каза той. — Как е името? Някой виждал ли го е? Снимат ли посетителите с видеокамера? — Глицки смръщи устни. — Добре, звучи разумно. Продължавайте да проверявате.

Той затвори и повиши глас:

— Слушайте всички! — Останалите шумове в стаята незабавно утихнаха. — Обади се Дейвид Брако от „Коркоран“. Лукас е имал син, Рей Уелдинг, който го е посетил в затвора четирийсет пъти за последните три години.

Няма оставен адрес. Брако е изискал телефонните обаждания от платения автомат в блока на бащата и всеки момент ще ни ги изпратят по факса. Сара — обърна се той към Евънс. — Ще вземеш трима души и ще проверите всички райони с кодове 415, 408, 511 и 650, тоест всички райони около залива, за имена и адреси.

Може би това е нашият човек.

— Този мъж Уелдинг, бащата — не можа да се сдържи Бранд в желанието си да допринесе с нещо, — трябва да е имал адвокат, който да е придвижил жалбата му. И този адвокат сигурно познава сина, нали? Ще знае и къде живее.

— Може би — отвърна Глицки. — Но няма да иска да говори с нас. Ние сме ченгетата, не забравяй, лошите момчета.

— Но ако синът е Екзекутора?

Глицки не отговори, защото някой пак му извика да вдигне телефона. Този път той слуша мълчаливо, без да си записва нищо, и когато затвори, стаята бе притихнала. Главата му увисна, брадичката опря гърдите му. Той бавно заудря с юмрук по бюрото в безсилна ярост.

Всички търпеливо изчакаха, докато вдигне глава.

— Последният местен заседател — каза той. — Уенди Такахаши, по баща Шуи. Онази, която се е преместила обратно тук едва миналия месец. — Това бе причината да не я издирят по-рано.

— Мъртва ли е? — попита някой.

— Преди да успеем да стигнем там — каза Глицки. — Може би съвсем малко преди това. Белу стои на пост пред апартамента й от два часа, охранявайки мъртва жена. — Очите на Глицки, помътнели от умора и гняв, бяха изцъклени.

Бранд излезе в рецепцията и спря до един униформен полицай.

— Какво искаше да каже с това, последният местен заседател?

Мъжът, който изучаваше една компютърна разпечатка, отговори машинално като зомби.

— Имаше шестима местни — Муни, Рийд или Кеъри, Монтроуз, Уонг, Толман, а сега и Шуи-Такахаши. Тя беше последната.

Споменаването на Муни като първата жертва на Екзекутора не убягна от вниманието на Бранд.

— Ами другите шест? — попита той.

— Четирима са се преместили, двама са починали.

Опитваме се да открием четиримата. Предполагам, че онези двама, мъртвите, не са в непосредствена опасност.

 

 

Ву се върна в офиса на Сътър Стрийт и след като прие поздравленията на малката група, събрала се в кабинета на Харди, се извини и отиде да се обади на Бранд в МВЦ. Нямаше го и тя му остави съобщение, че иска да го види, като продиктува служебния и домашния си телефонен номер. Може би, добави тя, могат дори да вечерят заедно по-късно тази вечер. Да започнат отначало и да карат по-полека. Опиянена от радост и изпълнена с доверие, след като бе чула решението на Джонсън за Андрю, тя си помисли, че понякога има справедливост на този свят.

Но Бранд не беше в кабинета си. Щеше да й се наложи да почака.

Кошничката на бюрото й преливаше от книжа — неотворена поща, материали, оставени от секретарката й. Най-отгоре беше последната чернова на паметната записка, която бе изготвела за Фарел. Тя я взе от купа, оттласна се от бюрото си, качи краката си върху него и се зае да я препрочита.

Десет минути по-късно още бе погълната от работата си, задраскваше пасажи с червена химикалка и добавяше нови, когато някой почука на вратата.

— Влез!

— О, ти работиш — каза Харди.

— Нали затова ми плащаш. Какво има?

— Отивам в Съдебната палата, за да видя дали няма да мога да разменя някоя дума с Глицки. Ще се опитам да го накарам да побързат с повторното претърсване на апартамента на Муни.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Всъщност се канех да ти предложа да си починеш малко. Като управляващ партньор искам да ти кажа, че днес ти допринесе за това доброто да надделее. А то не се среща толкова често, та да си позволим да го игнорираме. Дейвид Фрийман, урок номер шест. Затова е твой свещен дълг да си вземеш свободна вечер и да се насладиш на победата.

— Дейвид Фрийман никога не си вземаше свободно време.

— Не е вярно. Всеки път, когато печелеше дело, празнуваше, та пушек се вдигаше.

Ву погледна черновата на бюрото си и въздъхна.

— Не смятам, че сме спечелили. Не и до следващата сряда. Чак тогава, ако изобщо…

— Свършено е — каза Харди. — Щом Джакман разбере, че Саларко не са чули изстрели, предполагам, че дори и без куршуми с белези от заглушител по тях, няма да даде ход на делото. Тази вечер Андрю си е вкъщи, Ву. Няма как да не наречеш това победа.

— Добре, но тази победа не е моя заслуга.

— От къде на къде?

— Ти си този, който откри всички несъответствия. Аз създадох само проблеми.

Харди остана за миг неподвижен на прага, после пристъпи вътре и затвори вратата.

— Слушай, Ву — започна той. — Това беше първият ти важен случай. Естествено, че не можеше да си съвършена. Всъщност никой не е съвършен. Важното е, че си извлече поука.

Тя постепенно се отпусна и кимна утвърдително.

— Добре тогава — продължи Харди. — Клиентът ти е свободен, отборът ти току-що спечели купата, шефът ти казва да си вземеш почивка до края на деня, а ти си скубеш косите, че може би победата още не е сигурна, че нямаш заслуга за нея или че е можело да си по-добра. Не го прави. Винаги можеш да станеш по-добра, но трябва да съзнаваш и когато си достатъчно добра, не мислиш ли?

Тя отново въздъхна, хвърли поглед на документите си и най-после го погледна, като му се усмихна измъчено.

— Добре.

— Можеш да продължиш да се самонаказваш утре. Няма да те спирам. Но тази вечер си дай почивка и се махни оттук.

Харди е прав, мислеше си тя. Човек трябва да се възползва от хубавите мигове, когато може.

Беше малко след пет и неочаквано топло, след като пролетният вятър бе духал цял ден. Някаква ласкава мекота изпълваше въздуха. Тя паркира преди Честнът и реши да повърви пеша по булеварда, като се остави на инстинктите си да я водят по магазините, от които избираше разни деликатеси за празнична вечеря за двама у дома. Вкъщи щеше да отвори всички прозорци, за да влезе чист въздух, после щеше да нареди на масата с изглед към моста апетитни блюда с морски дарове, хрупкав хляб и ваза свежи цветя. След това щеше да се сгуши в стола си и или да чете, или да слуша музика или и двете едновременно, докато чака Джейсън да се обади. Ако не днес, щяха да се видят най-късно утре и ако бе писано да се получи нещо между тях, щеше да се получи.

Разхожда се почти цял час и обиколи поне половин дузина магазини, като си бъбреше с продавачите и дори с някои от клиентите. Купи жълти нарциси и пресен чеснов хляб, мариновани сърца от артишок, салата от спанак, малко морски език и круши ранозрейки.

Стълбището на къщата, в която живееше, бе окъпано в ярка слънчева светлина и тя пое към апартамента си на четвъртия етаж. Когато стигна на своята площадка, спря и хвърли поглед през прозореца към квартала и отвъд него — тъмнозелените кипариси в Президио, стотиците лодки за разходка долу в залива.

Какво великолепно място!

Изведнъж, може би за пръв път в съзнателния си живот, тя разбра, че се чувства благословена и дори щастлива.

Остави на земята плика и цветята. Извади ключовете от чантата си, отключи, вдигна покупките си и влезе. Затвори вратата след себе си, пусна райбера и сложи веригата.

Зад нея един мъжки глас каза:

— Обърни се бавно и се отдръпни от вратата.

 

 

Следобедната навалица в „Балбоа“ не беше толкова гъста, колкото нощната тълпа, но Джейсън Бранд пак имаше късмет, че си намери място на бара. Подаде двайсетдоларова банкнота и си поръча бира.

— Бира ли? — Сесил държеше бутилка „Джак Даниълс“. — Видях те да влизаш и ръката ми автоматично посегна към уискито. Двойно, с лед.

— Не и днес — отвърна Бранд. — Бира.

— Каква марка?

— Мокра и студена. Търся Ейми, да се е мяркала?

— Още не. — Той започна да налива „Сиера Невада“ от кранчето на бара. — Сега, като се замисля, всъщност не съм я виждал доста отдавна. Откакто онази вечер си тръгнахте заедно, доколкото помня. Мислиш ли, че е добре?

— Да. Днес бях с нея в съда. Добре е.

— Казваш, че е добре. Значи се срещате?

— Не. В съда представляваме противниковите страни. Би било срещу правилата.

— Срамота — каза Сесил.

— Аха — Бранд поднесе чашата към устните си и отпи.

Сесил обслужи неколцина клиенти малко по-надолу на бара и смени канала на телевизора. Когато се върна, Бранд въртеше чашата си на плота, като се взираше в жълтеникавата течност.

— Добре ли си? — попита Сесил.

— Да, чудесно.

— Въобще не изглеждаш чудесно. Изглеждаш нещастен.

— Заради Ву — рече Бранд. — Мисля, че съм влюбен в нея.

— Казваш го, сякаш току-що ти е хрумнало.

— Ами да.

— Още ли ще се виждате в съда?

— Не мисля. Не и след днешния ден.

— Ами щом си влюбен, братле, не се размотавай, ами направи нещо. Някой като нищо ще ти отмъкне мацето под носа. На твое място не бих търкал стола с жалкия си задник, очаквайки я да се появи. Щях да я намеря и да си кажа мъката.

Бранд тъкмо поднасяше чашата съм устните си, но спря насред път, остави я на бара и се втурна към изхода.

— Хей, рестото ти!

— Задръж го.

 

 

Той седеше на фотьойла й, след като излезе иззад паравана, където се беше скрил, докато я чакаше. Бе насочил към нея пистолет — пистолет с дълга тръба, прикачена към дулото, която изглеждаше много тежка. Тя седеше до масата с ръце в скута. Торбата с покупките още беше на пода до вратата, където я бе оставила, за да заключи.

— Откъде знаеш къде живея? Как влезе тук?

Смехът му беше гърлен, безрадостен.

— Много ме бива да откривам хората. А влязох по същия начин, както влизах по къщите, когато бях малък.

Важното обаче е, че съм тук.

— Какво искаш?

— Да си довърша работата.

— И каква е тя? Тази твоя работа?

— Мисля, че вие, типчетата от правния бизнес, бихте я нарекли „компенсация за причинени щети“.

— Тогава не може да има общо с мен. Аз не съм ти направила нищо.

— Наистина не си. Не лично на мен. В твоя случай може би е по-правилно да се кажа, че искам да ти преча да нанесеш по-големи злини.

— По-големи от какво? Не съм навредила на никого.

— Ейми, Ейми, Ейми. Престани, моля те. Сама не си вярваш. Ами Андрю Бартлет?

— Днес Андрю бе освободен от ареста. Не го ли знаеше? Това вреда ли го наричаш?

— Може би си забравила опита му за самоубийство. Наистина ли ти направи толкова малко впечатление? И това ли не наричаш вреда?

— Но аз не съм…

Той удари със свободната си ръка по облегалката на фотьойла и изръмжа, като оголи зъби.

— Как ли пък не, мамка ти! Случайно да ти е хрумвало, че го е направил, защото ти го накара да повярва, че никога няма да се измъкне? Но не, ти не разсъждаваш по този начин, нали? Не си виновна за нищо, нали?

— Не. Не е вярно. Някои неща са изцяло по моя вина. Моля те, не размахвай това нещо. Съжалявам — каза тя. — Каквото и да е станало, не съм имала предвид…

— Изобщо не разбираш какво ти говоря. Не ми пука какво имаш предвид или какво си имала предвид. Ти играеш същата игра, каквато всички играеха с баща ми, не виждаш ли? И ти си като Алън Боскачи преди двайсет години — арогантна, самонадеяна, твърдоглава и дяволски заблудена! — Той отново вдигна оръжието. — Не мърдай!

— Не съм мръднала. Само…

Дулото със заглушителя сочеше право в гърдите й.

— Не ме интересува. Като кажа нещо, няма да ми противоречиш. Щом казвам да не мърдаш, значи няма да мърдаш.

— Съжалявам. Няма повече. Обещавам. Но съм нервна. Трябва да се изпишкам.

— Ами пикай!

Тя понечи да стане, но той отново излая, надигна се от фотьойла с насочен пистолет.

— Сядай долу!

— Но нали каза…

— Казах, че можеш да се изпикаеш. Не съм казал да ходиш някъде.

Тя го зяпна, после стисна краката си.

— Какво общо имам аз с Алън Боскачи? — Не биваше да го оставя да млъкне, трябваше да печели време, всяка секунда беше ценна.

— Ти си същата като него.

— Вече го каза. Но защо?

— Наистина ли питаш защо? Като че ли не знаеш. — Той се облегна и положи пистолета на коленете си. — Видях те първия ден с Бартлет, беше толкова сигурна, че е виновен, готова да го пратиш за половината му живот в пандиза, без изобщо да ти пука за истината. Също както Боскачи постъпи с баща ми. Изпрати го зад решетките до живот, без въобще да го е извършил.

— Баща ти ли?

— Точно така. Баща ми.

— Какво не е извършил?

— Изнасилил и убил майка ми, ето какво.

Тя притисна ръце към стомаха си.

— Съжалявам, но наистина не знам за какво говориш.

Говоря за моя баща, по дяволите! За моя баща! — И той отново вдигна оръжието, като се наведе напред. Подържа го насочено към нея пет секунди и пак рухна назад. — Баща ми — повтори той с мъртвешко спокойствие.

— Нищо не знам за баща ти. Кой е той?

— Лукас Уелдинг. Името му беше Лукас Уелдинг.

— Добре — каза тя кротко. — Разкажи ми за него.

 

 

Джейсън Бранд стигна площадката и му се стори, че долавя гласове отвътре. Спря и се ослуша, почти се обърна да си ходи, но после помисли, че след като е дошъл дотук, може просто да й каже, че е минавал наблизо и се е отбил да я попита дали иска да излязат да пийнат нещо или да се срещнат по-късно в „Балбоа“. Беше достатъчно безобидно. Ако човекът вътре с нея се окажеше само приятел или съсед, тя щеше да го покани да влезе, после да си довърши разговора с другия и да го изпрати. След това нощта щеше да бъде тяхна.

Когато доближи вратата, спря за момент и се заслуша. Да, два гласа, един мъжки и един женски. Почука — три пъти бързо едно след друго — и гласовете вътре моментално замлъкнаха. Изчака в проточилата се тишина, като на лицето му се изписа нарастващо изумление. После изведнъж истината за това какво всъщност трябва да е чул лъсна пред очите му с безпощадна яснота.

Той примигна няколко пъти и прехапа долната си устна. Раменете му увиснаха.

Ама че глупак.

Обърна се към стълбите.

Тогава чу гласа й зад вратата:

— Кой е?

За секунда си помисли да не отговаря, а да хукне надолу и да се махне, преди да е изпаднал в още по-неудобно положение. Но тя го беше помолила да й вярва, да вярва в човека, който е. Дължеше й поне това. Да й даде шанс да бъде открита с него.

— Ейми, аз съм, Джейсън.

— Джейсън. — Стори му се, че долови облекчение в гласа й, но това усещане се изпари при следващите й думи. — Моментът не е подходящ. Съжалявам.

— Добре ли си?

— Чудесно. Но, наистина, моментът не е подходящ.

— Добре, но ако може…

Джейсън, махай се! Остави ме намира, по дяволите! Изчезвай оттук, разбра ли? Или ще си имаш неприятности! Говоря сериозно!

 

 

— Отлично — похвали я той. — Беше много добра. Никой не би останал след подобни думи.

— Не. Той е мухльо — каза тя, като се обърна. — Но ти го знаеш. Само че моля те, нека отида до тоалетната!

Бранд стоеше на улицата в настъпващия здрач и гледаше към прозореца й. Гневният й изблик го бе пронизал в стомаха. Дори сега, замръзнал на мястото си, облегнат на стената на сградата на отсрещната страна на улицата, той още притискаше с ръка корема си.

Струваше му се, че не може да помръдне. Гледаше втренчено прозореца, но не виждаше никакви сенки, никакъв признак на движение вътре.

Може би бяха легнали на леглото?

При тази мисъл сякаш отново някой заби юмрук в стомаха му, но изведнъж го озари прозрение: това просто не можеше да бъде. Не това се случваше там, горе. Увереността му не беше плод на разумно мислене. Беше на някакво друго ниво, убеждение, което проникваше в костите му. Да, тя наистина беше в апартамента си с някого, но дори да имаше романтична среща, по никакъв начин не би го изгонила толкова грубо. Не беше в нейния стил, още повече като имаше предвид връзката, която чувстваше, че се заражда между тях. Нямаше да се отнесе така с него, не и сега.

Нямаше никакъв смисъл.

После внезапно си припомни думите й. Ще си имаш неприятности. Тази интимна, изразителна и двусмислена парола между тях, а сега Ейми му я бе изкрещяла през заключената врата. Ще си имаш неприятности. Някак не на място, дори и в този контекст.

Предупреждение? Или зов за помощ?

Божичко, помисли си той. Какъв съм идиот. Тя просто ми отряза квитанцията. Да върви по дяволите.

Но вече пресичаше улицата по обратния път.

 

 

— Боскачи беше толкова сигурен — каза той. — Всички съдебни заседатели бяха сигурни. Обявиха го за виновен, всичките до един.

Той я бе последвал в тоалетната, изчаквайки на прага, докато свърши, и я бе придружил обратно до стола й. Сега довършваше историята си.

— Много съжалявам — каза тя. — Нямах представа.

— Нима? Ето още нещо, което не знаеш. Не знаеш какво е да ти отнемат дома, когато си на седем години. Не знаеш какво е майка ти да е убита и да обвиняват баща ти за смъртта й, после да го осъдят, а теб да те изпратят при приемни родители. Имаш ли представа за това?

— Не, нямам — отвърна Ву. — Съжалявам. — Тя наистина съжаляваше, но най-вече се страхуваше да умре и си помисли дали не може да го накара да я пощади. — Трябва да е било ужасно за теб.

— Ужасно е слабо казано. И ми отнеха името, уговориха ме да приема моминското име на майка ми. Нали не съм искал хората да знаят, че баща ми е убиец? Нямало ли да бъда по-щастлив с различно име? Не разбираш ли — те ми отнеха живота!

— Сигурна съм, че не са го направили нарочно. Имам предвид Боскачи и съдебните заседатели…

— Надявам се да горят в ада. — Внезапно той трепна и отново се върна в настоящето. — Тринайсет души и всичките толкова убедени, а всъщност на съвсем погрешен път. — Той се изсмя на някаква мисъл. — А сега, повече от половината са съвсем мъртви!

Тя усети как във вътрешностите й се разля хлад.

— Какво искаш да кажеш?

— Какво искам да кажа? Искам да кажа, че ги убих. Още ли не си загряла? Всичките живееха наблизо, в красивия Сан Франциско и околностите му.

Кръвта се отдръпна от лицето й, когато се досети.

— Ти си Екзекутора.

— Добре — каза той. — Защо мислиш, че се насочих към теб?

— Не знам.

— Наистина ли? Тогава ще ти кажа. Защото ти беше госпожица Адвокатката Професионалистка, която не се е срещала с хората, с които работи. И какво излиза? Ти си защитникът на Андрю, единственият човек в цялата шибана система, за когото се предполага, че работи за него, но ето че го уговаряш да пледира виновен и го изпращаш за осем години на топло. Гледам те в съда и те слушам какво му говориш, виждам как нещата се повтарят, как никога няма да се променят, защото всичките сте един дол дренки.

Той вдигна пистолета и тя си помисли, че сега ще я застреля, но той наведе оръжието и като преглътна, продължи:

— Беше ми толкова смешно. Защото знаех, че не го е извършил. А знаеш ли защо знаех? Защото го бях извършил аз.

— Ти си убил Муни?

Той кимна.

— И хленчещата му малка приятелка. Което ме навежда на мисълта, че като свърша с теб, може би трябва да се обадя на партньора ти и да му благодаря, че сутринта бе така любезен да ме предупреди колко малко ви остава да ме разкриете. Нямах намерение да върша повече работа днес, но като го чух какво каза в съда, разбрах, че трябва да побързам. Макар че и без това скоро щях да тръгна.

— Къде? — попита тя.

Той й се ухили с противната си празна усмивка.

— На път. Но първо да приключим с теб.

— Моля те — каза тя. — Моля те недей. Свали оръжието.

— Тогава не ме карай да го използвам. Не ми се ще да седя в една стая с труп. Труповете вонят. Затова стой мирно и си затваряй устата.

— Добре — отвърна тя. — Няма да мърдам. Какво искаш да направя?

— Нищо — каза той. — Чакам да се стъмни. — Отново тази празна усмивка. — Толкова по-лесно е да вървиш, когато е тъмно.

 

 

Бранд се отдалечи на пръсти от вратата на Ейми и слезе на втория етаж, най-близкото място, където смяташе, че няма да го чуят горе. Извади клетъчния си телефон и го включи, но нямаше обхват.

Като дишаше на пресекулки, той излезе от сградата на тротоара, получи сигнал и набра номера за директна връзка с полицията, който знаеше наизуст като всички заместник областни прокурори. Не искаше да звъни на 911, защото може би щяха да го разберат погрешно и да пристигнат със сирени и светлини.

— Обажда се Джейсън Бранд. Свържете ме със заместник-началник Глицки, моля, в Съдебната палата. Да, случаят е спешен. Кажете му, че съм открил Екзекутора.