Джон Лескроарт
Адвокати на защитата (10)

9

Малка джунгла от дифенбахии, каучукови дървета и други още по-екзотични растения вирееше в ъглите и покрай задната стена на конферентната зала във фирмата. Отворена към закътано преддверие, снабдено с райграс и фонтан, цялата външна стена и част от покрива бяха издадени извън корниза на сградата и създаваха парников ефект, заради което бяха кръстили помещението Солариума.

Часът беше малко след шест и Джина Роук, собственичката на сградата, облечена в консервативен сив костюм, седеше с чаша кафе начело на голямата маса в средата на стаята. Роук наближаваше петдесетте, но малцина биха й ги дали. Винаги бе имала хубава кожа и младежко лице. Благодарение на диетата, на която се бе подложила неотдавна, и редовните физически упражнения брадичката и скулите й бяха добили по-чисти очертания, и фигурата й като цяло изглеждаше по-слаба, макар и още налята. От лявата й страна Дизмъс Харди, подражавайки на стария си наставник Фрийман, отпиваше вино от голяма чаша. Срещу тях Уес Фарел се опитваше да им разкаже някакъв виц, който единодушно бил обявен за най-смешния на света. Но не му позволяваха да започне.

— Кой е гласувал за това нещо? — попита Харди. — Трябва да е някаква фалшификация. Мен, например, никой не ме е питал. А теб, Джина?

— Не.

— Виждаш ли? А ние и двамата сме всеизвестни с чувството си за хумор.

Фарел не се предаваше.

— Това е една много престижна група за проучване на вицове със седалище в Швеция или там някъде. Не биха седнали да се допитват до хора като теб и Джина.

— Значи е европейски виц — констатира Харди, — което ми намирисва на арогантен европоцентризъм. Та казваш, че по мнението на някакви си шведи е най-смешният виц. Точно тези чалнати шведи, които имат най-висок процент самоубийства в света.

— Може ли все пак да разкажа вица? — попита Фарел. — После ще решите.

— Добре — каза Харди. — Но като ни съобщи предварително, че е най-смешният виц на света, това гарантирано го прави с четирийсет процента по-малко смешен.

Фарел настояваше.

— Остават ви шейсет процента. Заслужава си, обещавам.

— Нямам търпение — каза Роук.

Харди обаче продължи да се заяжда.

— Ти смя ли се с глас, когато го чу, Уес?

— Не, но аз никога не се смея с глас на вицове.

— Смя се на вица за Мръсния Харолд.

Фарел се ухили.

— Вярно е.

— Значи, съдейки по собствения ти отговор, този нов така наречен най-смешен виц на света не е толкова смешен, колкото вица за Мръсния Харолд.

— Проклети адвокати — каза Фарел. — Винаги ще извъртите нещата.

— Какъв е този виц за Мръсния Харолд?

Харди се обърна към Роук:

— Това детенце имало много неприличен език и учителката никога не го вдигала. Един ден преговаряли азбуката и трябвало да назовават по една дума с всяка буква и после да съставят с нея изречение. Стигнали до „д“ — Харолд вдигал ръка на всяка буква — и учителката най-после го посочила, защото предположила, че няма мръсни думи с „д“.

— Джудже! — възкликна Роук с усмивка. — Познавам едно джудже с много голяма пишка.

— Това е. — Харди отново отпи от виното си.

Фарел се възползва от възможността.

— Отиват Холмс и Уотсън на къмпинг, разпъват палатката си и лягат да спят. Два часа по-късно Холмс казва:

„Уотсън, какво виждаш?“, а Уотсън вика: „Виждам милиони, милиони звезди.“ Холмс пита: „И какъв извод си правиш от това?“ Уотсън отвръща: „Представям си, че около звездите кръжат планети като нашата и на всяка може да има живот“. А Холмс го скастря: „Уотсън, глупак такъв, някой ни е задигнал палатката!“ — Добре — лицето на Роук остана безизразно. — След като чухме вица, може би най-после ще започнем. След четирийсет и пет минути имам хандбален мач.

Бяха се събрали за месечната среща на партньорите, за да отчетат приходите и разходите на фирмата. През следващите двайсет минути Харди ги запозна с баланса. Всички сътрудници имаха добри резултати — сякаш движена на автопилот, фирмата бе натрупала значителни постъпления. Сделката на Ву с Боскачи беше тема на друг разговор и тъй като досега още нищо не се бе объркало, Харди предпочете да запази притесненията за себе си.

В точка „Разни“ той им съобщи за предстоящия ангажимент на фирмата с кампанията на Джакман и това му се стори добра възможност да засегне чувствителната тема, която трябваше да обсъдят. Дали кандидатурата на Джакман не би подтикнала Роук да се върне на работа? Или поне да идва по-редовно?

Роук изпъна гръб на стола си. Очите й зашариха между двамата мъже.

— Този въпрос ме обижда, Диз! Какво правя с времето си си е моя работа.

Погледът на Харди не трепна. Той се постара гласът му да не прозвучи остро.

— Не оспорвам това, Джина. Ти заслужаваш цялото време, което смяташ, че ти е необходимо. Но все пак получаваш доста прилична заплата от фирмата, имаш си лична секретарка и голям офис, който стои предимно празен.

Роук заговори бързо, като изяждаше думите си.

— Ами ако просто напусна и започна да искам наем за тази сграда? Мога да се откажа от приличната си заплата и пак ще имам по-високи доходи отсега. Какво ще кажеш на това?

Харди поклати глава.

— Не това искам. Не мисля, че и ти го искаш. Не те критикувам. Ако не искаш повече да работиш, имаш пълната ми подкрепа. Също и на Уес. Но когато започнахме заедно, имахме бизнес план, според който и тримата да участваме равностойно, полагайки труд наред с другите съдружници. А това не се случва. Макар че показателите ни са добри, трябва да се борим с нокти и зъби, за да не изоставаме.

Харди се наведе и сключи ръце на масата пред себе си. Гласът му още беше мек, почти нежен.

— Просто се опитвам да разбера какви са плановете ти, Джина, за да знам какво да правим. Така, както стоят нещата сега, ти ни костваш само разходи, без да носиш приходи, фирмата трябва да наваксва разликата, което не е маловажно. Длъжен съм да го кажа. Сега времената са благоприятни, но ако стане напечено, можем да се окажем изправени пред големи трудности.

Роук взе да пише нещо в жълтия бележник на масата пред нея, взирайки се в драскулките си.

— Добре — рече накрая, без да вдига поглед. — Ще си помисля няколко дни, ако нямате нищо против.

— Естествено — каза Харди. — Каквото и да решиш, Джина, ще го приемем. Просто фирмата трябва да е наясно, това е всичко. Разисквахме някои нововъведения и искаме да знаем дали са приложими, ей такива неща.

— Разбрах те — каза Роук. — Наистина. — И като се усмихна хладно, тя бутна назад стола си, събра си записките и им пожела лека нощ.

След като вратата на Солариума се затвори след нея, Харди изпусна дълга въздишка и срещна дяволития поглед на партньора си над масата.

— Е, това беше — Фарел приглади веждите си с пръсти. — Бих казал, че като цяло мина доста добре. Ще сипеш ли и на мен малко вино?

 

 

Харди остави куфарчето си на пода до любимия си фотьойл, после мина по дългия коридор на къщата си. Преди да я обнови, старата викторианска постройка нямаше коридори, а всички стаи на долния етаж бяха свързани с хола. Сега бяха обособени — голяма, модерна кухня, зад нея всекидневната и спалните на двете деца. По правило не пускаха често телевизора, затова сега се изненада, когато дочу приглушения му звук. Надникна във всекидневната:

— Какво става?

Франи се извърна от канапето, на което седеше с Винсънт.

— Ейб.

Харди се присъедини към тях.

— Какво е направил пак този смахнат човек?

На екрана се виждаше Глицки, който се мръщеше пред цяла батарея микрофони.

— Не това не е вярно — говореше той. — Консултирах се с началника на полицията и с лейтенант Лание, но решението беше мое. Тогава ми изглеждаше най-доброто възможно. Никой не би могъл да предвиди, че господин Броуди ще избяга. Всъщност самото му залавяне мина без произшествия.

Камерата показа красивата репортерка, чието лице неизменно запазваше ведрото си изражение, независимо дали съобщава за терористична атака или за промоция на кухненски мебели.

— Но въпреки коментара на заместник-началник Глицки си остава фактът, че ЛеШон Броуди, все още смятан за въоръжен и крайно опасен и заподозрян в няколко убийства, се намира на свобода, след като вероятно е откраднал оръжието на един от полицейските служители и е участвал в драматична престрелка с полицията, дошла да го арестува тази сутрин в Невада. Критиците намират най-малкото за прибързано решението на Глицки да не задържи Броуди, докато е седял по-рано тази сутрин в автобуса на терминала в центъра на Сан Франциско. Трудно бихме могли да не се съгласим с тях, имайки предвид бягството на заподозрения и извършените от него престъпления.

— Трудно, но не невъзможно — каза Харди. Когато се появи водещият от студиото и стана ясно, че новинарите ще продължат да дъвчат кокалите на Глицки, той грабна дистанционното и изключи телевизора. — Забелязахте ли, че тя не спомена кои са тези критици? Или може би съм го пропуснал? „Трудно бихме могли да не се съгласим с тях“ — имитира той гласа на репортерката. — Що за поднасяне на новини е това?

— Много лошо — каза Винсънт. — Те дори не слушаха какво им казва чичо Ейб.

— Колко дълго го показваха? — попита Харди.

— Достатъчно дълго — гласът на Винсънт мутираше. Той прочисти гърлото си и продължи: — Какво са очаквали от него да направи? Да застреля целия автобус, за да пипне един-единствен тип?

— Напипа същината, струва ми се. — Франи сложи ръката си на коляното на Харди. — Може би трябва да му се обадиш? Главата му сигурно е пламнала. А как мина твоят ден?

— Явно по-добре от деня на Ейб, макар че и аз имах неприятности. — Той си погледна часовника. — Дали вече се е прибрал? — И без да дочака отговор, започна да набира телефонния му номер. — Тук е най-добрият ти и вероятно единствен истински приятел — произнесе Харди в слушалката. — И ако ме чуваш…

— Какво?

— Виждам, че следиш обажданията си.

— И ти би го правил на мое място. Не престава да звъни, та пушек се вдига.

— Това е телевизията. Осигурява ти моментална слава.

— Страхотно, само че не мечтая за слава.

— Това ти е проблемът. Навярно си единственият човек в Америка, който не мечтае. Медиите просто не знаят какво да те правят. Може би трябва да си наемеш гримьор. Да изтрие от лицето ти това нацупено изражение. Знаеше ли, че имаш белег на устните си? Сигурен съм, че биха могли да заличат и него.

Отсреща настъпи мълчание. После Глицки попита:

— По някакъв повод ли ми се обаждаш?

— Не съвсем. Току-що те даваха по новините. Мислех, че ще се радваш да чуеш приятелски глас. И само за сведение, Винс е на твоя страна.

Съпругата на Харди се обади до него:

— Франи също.

— Чух това — каза Глицки. — Предай и на двамата моите благодарности.

Франи стисна крака на Харди.

— Попитай го… Не, чакай, дай на мен. — И тя грабна слушалката. — Ейб, какво ще правите с Трея тази вечер? Варя огромна тенджера спагети. Защо не наминете? Да се махнете от всички тези хора, които не ви обичат като нас.

 

 

Ву бе намислила да посети Андрю още веднъж преди утрешния ден. Не искаше да влезе в съдебната зала на Арвид Джонсън, без да е изяснила нещата докрай с клиента си. Но откри, че й е нужно малко време, за да събере сили за срещата.

Седеше в заведение, което някога трябва да е било приятно кафене, на половин пресечка от МВЦ. Но мястото бе посещавано толкова често от клиентелата на съда за непълнолетни, че бе загубило чара си. Сега дъската за съобщения до вратата бе отрупана с визитни картички на адвокати, частни детективи и поръчители за гаранция, както и със снимки на изчезнали деца. На една маса, до захарта и сметаната, се издигаха купчини вестници. На пода в дъното на кафенето спеше питбул, завързан с верига. Зад бара млада жена с обеци на езика и на веждите прибираше чаши и бършеше тезгяха.

Навън хълмът хвърляше дълга сянка, но фасадите на отсрещните сгради бяха окъпани от последните лъчи на залязващото слънце. Вятърът гонеше всички боклуци, които тежаха по малко от половин килограм, по пустата улица.

Денят на Ву — от събуждането й сутринта сама и с махмурлук до срещата й със семейство Норт, след това с Андрю, а после и словесната й схватка с Джейсън Бранд — сякаш нямаше край, а най-трудните мигове несъмнено все още й предстояха.

Е, може би не най-трудните. Защото през този половин час, откакто Бранд едва ли не я беше изритал, се разкъсваше от вина, гняв и срам. Най-лошото бе, че не можеше да го обвинява. Той имаше право. Дори и да не беше започнала първа да флиртува с него предишната вечер, тя знаеше, че сделката с Андрю още не е консумирана. Ако претендираше, че е етичен адвокат, щеше веднага да разкаже на Бранд за конфликта си с Андрю. Просто не беше честно да правиш секс с опонента си в съдебната зала.

Докато отпиваше от кафето си, Ву още се ядосваше на себе си, ужасена от онова, което беше направила, и от ситуацията, в която се бяха забъркали с Бранд, ситуация, режисирана от нея самата.

Беше рискувала служебното положение и на двамата — и още го рискуваше, ако истината излезеше наяве — само за да задоволи някаква своя неопределена и жалка потребност от близост. Знаеше, че е под достойнството й или поне под достойнството на личността, която бе, преди смъртта на баща й да изтръгне почвата под краката й. Беше се превърнала в нестабилна, хищна, манипулативна и опасна жена, типа, който винаги беше мразила и отбягвала. А най-страшното беше, че авантюрата с Бранд тотално я бе заслепила — дори не й хрумна да обсъди с него случая на Андрю. Пламна искра, получи се физическо привличане, обилно смазано с алкохол, и тя му се поддаде безразсъдно.

Независимо че й беше колега, добър човек, когото един ден можеше истински да хареса и да започне да му се възхищава. Може би дори нещо повече. Разбира се, сега не можеше да става и дума за това, всички изгледи за бъдещето бяха разбити. Това също я съсипваше — загубата, глупостта, която беше проявила.

А сега — тя погледна часовника си — точно сега трябваше да се изправи пред младия си клиент, за да изтръгне от него мъчителното решение, което дори нямаше да бъде негово. Трябваше да го остави да се яви пред съда за възрастни. Тогава той със сигурност щеше да бъде осъден за някаква степен на убийство, но всичко щеше да бъде в рамките на системата. Сега, заради своята арогантност, глупост и слепота, беше допуснала цялото бреме да падне върху плещите на едно нещастно и отчаяно дете. Чудеше се дали щеше да намери сили, за да понесе това бреме. При предишната им среща, когато беше рухнал, дори беше съзряла в това възможност да го убеди да направи онова, което тя искаше. Но ако чисто и просто не успееше да се справи?

Тя поклати глава, довърши кафето си и остави чашата на масата.

Подобно на историята с Джейсън Бранд, това беше още един пример за начина, по който действаше — без да мисли за последиците. Можеше само да се моли Андрю да се окаже в действителност виновен, както бе вярвала през цялото време. А беше успяла да убеди и родителите му. Така признанието на Андрю, макар и трудно, поне щеше да бъде приемливо и дори за предпочитане като стратегия.

На път към бараките тя спря и погледна още веднъж оградата от бодлива тел. Закле се, че след като получи признанието на Андрю тази вечер, никога вече няма да поставя свой клиент в подобно положение. Но първо трябваше да получи признанието. Първо това. После щеше да започне да работи върху себе си.

Вече нямаше връщане назад, беше стигнала прекалено далеч. Не можеше да позволи на ужасните събития от деня да отслабят решителността й и да я направят сляпа за дълга й.

— Не се размеквай точно сега — каза си тя и се отправи към бараките.

 

 

— Кой беше?

Франи свали очилата си и остави романа, който четеше. Беше в леглото, облегната на възглавницата си. Бе разпуснала червената си коса, която се разстилаше по раменете й и хвърляше красиви отблясъци.

Харди се извърна от бюрото си до вратата.

— Ейми.

Франи хвърли поглед на часовника до леглото.

— В единайсет и петнайсет?

— Не искаше да се тревожа и да губя от скъпоценното време за сън, толкова необходим на мъжа, когато достигне определена възраст.

— За какво е трябвало да се тревожиш?

Той сподели с нея загрижеността си да не би на Ву да се наложи да уговаря наново Боскачи.

— Но тя току-що се е прибрала след истински маратон от срещи с Андрю в МВЦ и пледоарията й най-после била готова. Искаше да ми го съобщи.

— Какво облекчение. Щях да се въртя цяла нощ. — Франи отново посегна към книгата си и спря. — Отне й двайсет минути, за да ти съобщи това?

— Да ми обясни подробно.

— На колко години е това момче?

— На седемнайсет.

Франи направи физиономия.

— На седемнайсет, значи.

Харди кимна.

— И, за съжаление, убиец. Двоен убиец по-точно. Изглежда най-накрая изплюл камъчето пред Ейми.

— Признал си, имаш предвид?

— Е, съгласил се да направи признание, което значи, че Ейми ще пледира виновен. И тъй като точно такава е сделката, която тя сключи с Боскачи, радвам се, че момчето най-после се е вразумило.

— И каква е сделката с Боскачи?

Харди посвети жена си в подробностите, като приключи с коментара, че Ейми е била достатъчно умна да държи родителите настрана, докато е упражнявала натиск върху хлапето.

— Защо? — попита Франи.

— Защото казал на мама и тате, че не го е извършил.

— Но всъщност го е извършил?

— Да, щом ще пледира виновен, значи е.

— Тогава защо казваш, че ако родителите му били там, нямало да се съгласи?

Харди се отправи към гардероба.

— Защото, любов моя, той продължава да ги разиграва. Татенцето плаща сметките. Първо се прави на светец и ги лъже в очите, че е невинен, а после, за да си спаси кожата, казва истината на Ейми. Най-хубавото е, че сетне отново може да твърди пред родителите си, че Ейми го е принудила да признае. По-точно изнудила. Всъщност той е добро момче и не е убивал никого.

Измина дълъг миг на мълчание, като през това време съпругата му се взираше в празното пространство пред себе си.

— Колко си циничен.

— Животът прави умните хора цинични — каза той. — Тъжно, но факт.

— Не всички. — Франи изпусна дълбока въздишка.

Сянка на отвращение пробяга през лицето й.

— Да си циничен не е лошо — обясни Харди. — Спестява ти много душевни терзания.

— Да, знам. Така мислиш ти. — Тя затвори очи за секунда и въздъхна уморено. — Безпокоя се за теб.

— За мен? Откъде накъде?

Стиснала устни и борейки се със силните емоции, които я бяха завладели, тя каза:

— Няма значение — и се извърна от него.

— Само малко хумор, Франи. Опитвах се да те разведря.

Гърдите и се вдигнаха и спуснаха два пъти. Най-после го погледна.

— Ето затова се безпокоя. Че приемаш всичко на шега.

Той продължи да я закача.

— Ами че то си е шега.

На нея обаче изобщо не й беше смешно. Изведнъж отметна завивките, скочи от леглото, почти изтича до банята и затвори вратата след себе си. Ключалката щракна.

Харди остана за миг неподвижен, с наведена глава. След десет секунди отиде до вратата, почука и прошепна:

— Фран? Добре ли си?

Стори му се, че чува хлипане.

— Каквото и да съм направил, извинявай. — Почака един момент. — Повече няма да се шегувам, ако излезеш. Обещавам.

Най-после тя се обади:

— След минута.

Но минаха по-скоро десет.

Той лежеше в леглото с ръце зад тила. Едва смееше да я погледне от страх да не я уплаши. Не бяха се карали от близо година и половина, преди престрелката. Не искаше между тях да има недоразумения. Не каза нищо, докато тя се настаняваше в своята половина от леглото и придърпваше завивката върху себе си.

— Нямах намерение да бъда толкова мелодраматична — каза тя. — Съжалявам.

Той почака една-две минути. Стори му се много дълго.

Най-после тя въздъхна.

— Не искам да те критикувам. Само че толкова се тревожа за теб.

— Не е необходимо. Аз съм добре.

— Може и да си, но вече не си човекът, който винаги си казвал, че искаш да бъдеш. — Тя поклати глава. — Не знам как да се изразя.

— Няма нищо. Помисли си. Не бързам заникъде.

Тя се бори със себе си още известно време, накрая въздъхна отново.

— Просто не знам дали е останало нещо, което още да те интересува.

— Ти ме интересуваш. И децата.

— Не. Знам, че ни обичаш, но имам предвид теб, твоя живот. Щастлив ли си от живота, който водиш?

В ума му се въртяха милион готови отговори, обичайната торба с късметчета. Но не това очакваше да чуе тя. Попита я, полуизвърнат към нея:

— Дали съм щастлив? Какво те кара да мислиш, че не съм?

— Не го мисля.

— Но нещо те подтикна да ме попиташ, точно сега.

Тя се пресегна и докосна гърба му.

— Не само сега. И може би е същото нещо, което те кара да не ми отговориш.

Той я погледна в лицето.

— Казвам ти честно, че не разбирам какво имаш предвид, Франи. Нямам чувството, че върша нещо различно.

— Наистина ли?

— Да. Поне не съзнателно.

— Ами това момче, за което Ейми току-що ти се обади? Андрю?

— Какво за него?

— Радваш се, че ще го затворят за осем години?

Харди сви рамене.

— Това е за предпочитане пред алтернативата да лежи до живот. Именно такава е сделката, която сключи Ейми. Изглежда ми добра.

— Ако е виновен.

— Ейми казва, че е признал, значи по всяка вероятност е виновен. Ако сделката се развали, пак ще чака дълго, докато започне процесът, дори накрая да го обявят за невинен.

— Значи нямаш нищо против невинен човек да лежи осем години?

— Чакай малко. Първо, казах, че най-вероятно не е невинен. И второ, той вече е в системата. Както казах, ще трябва да чака най-малко две години, докато машината се задвижи.

— Значи остават шест години. След шест години собственото ти малко момче ще бъде на двайсет.

Харди потри бузата си с длан.

— Значи цялата работа е заради Андрю Бартлет?

Франи поклати глава.

— Работата е за… — Тя започна отначало. — Изглежда че всичко, което вършиш напоследък, по някакъв начин манипулира правилата. Всичко е само цинизъм, пари и сделки.

Гласът на Харди стана суров.

— Може би не си спомняш добре миналата година, Франи. Когато двамата с теб се опитахме да играем по правилата и получихме полароидна снимка на децата си с червени кръгове, ограждащи гърдите им. Образът още не е избледнял пред очите ми. Така че да, предполагам, малко ми писна от цялата тая концепция за игра по правилата. Щом съм достатъчно добър да ги нарушавам и така да улеснявам живота си, бих бил мухльо, ако не го правех.

— Това ли си втълпяваш?

Той я изгледа с блеснали от гняв очи.

— Да, това. И се справям чудесно.

Франи на свой ред го погледна гневно.

— Сигурно затова пиеш през цялото време? Защото ти помага да забравиш как си живял преди?

— Това, което правя, е да издържам семейството си, Франи. По най-добрия начин, който ми е известен.

Франи видя как едно мускулче заигра по челюстта му.

— Виж какво — каза тя. — Вчера сутринта сключи сделка за онзи насилник на деца, а имаше времена, когато не би го допуснал и на метър от себе си.

— Но спечелих петдесет хиляди долара…

— Стига. Днес отиде на обяд, изпи няколко питиета и сключи сделка от името на фирмата си да подпомогнете избора на областния прокурор. След това пи вино на срещата с партньорите ти и се опита да сключиш сделка с горката Джина, за да я накараш да се върне на работа, когато знаеш много добре, че сърцето й е разбито…

— Нека те попитам нещо, Франи — чие сърце не беше разбито, особено след… — Думите му увиснаха във въздуха.

Франи почака, докато отново срещне погледа му.

— Нямам намерение да те ядосвам. Просто не вярвам, че ти си мъжът, сключил всички тези сделки.

— А кой съм аз всъщност? — Смехът му прокънтя кухо и сухо. — Човек, загубил вяра в системата. Но сметките продължават да пристигат, утре другиден ще готвим децата за колежа. Какво се предполага, че трябва да направя? Да скръстя ръце?

— Може би трябва да направиш нещо, което обичаш. — Тя се примъкна по-близо до него и обви раменете му с ръце. — Затвори очи. Прегърни ме. Не е нужно да взимаш решение сега, още тази нощ. Но дори и слепец може да види колко си нещастен и как не се спираш по цял ден, само и само да бъдеш зает с нещо.

— Яж, пий и се наслаждавай, защото утре ще умрем.

Тя го целуна.

— Няма да умреш утре.

Усети как се отпуска до нея и дишането му става по-равномерно. Прегърна я и тя се сгуши в него. След малко той каза:

— Мисля, че може би наистина прекалявам малко с пиенето.

Тя забеляза уклончивите думички, с които си служеше: „мисля“, „може би“, „малко“. Но въпреки това беше някакво признание, което, надяваше се, щеше да постави началото.

След още няколко минути тялото му съвсем притихна. Сънят се опитваше да го надвие.

— Уморен съм — каза той. — Освен това се безпокоя и за Ейб. — Думите бяха промълвени едва чуто.

И Харди заспа.

 

 

Като се върна в апартамента си, Ву смени деловия си костюм с черна кожена минипола, червена прозрачна риза върху сутиен с телесен цвят и дебело кожено яке. Петнайсет минути след телефонния разговор с Дизмъс Харди тя вече се провираше сред тълпата в Индиго, друг бар от Триъгълника. Като въртеше в ръката си с добре поддържан маникюр първия си коктейл „Космополитън“ за вечерта, тя се покатери на високото столче пред бара и разкри голяма част от краката си. Оглушителната музика — безкрайният тътен на бас китари и барабани — правеше разговорите невъзможни. Но тя нямаше нищо против.

Не й се говореше и не й се мислеше — нито за Джейсън Бранд, нито за Андрю Бартлет.

Ву смъкна якето си, метна го на скута си и проточи врат, за да огледа групичките мъже, които пиеха и се смееха край нея. Забеляза, че един от мъжете — красив по някакъв небрежен начин, с дълга руса коса и обеци на ушите — улавя сигналите, които изпращаше доста красноречиво.

Наистина проявяваше голям интерес.

Тя се усмихна, смъкна се от стола си и, хванала с едната си ръка чашата, а с другата якето, си запробива път към него.