Джон Лескроарт
Адвокати на защитата (26)

25

С вдигнат покрив на кабриото, свалил сакото и вратовръзката си и разкопчал най-горното копче на ризата си, Харди, с надянатите на ушите си слушалки, можеше да бъде сбъркан със стресиран мениджър, който слуша магнетофонен запис на упражненията си за релаксация. Всъщност той прослушваше отново ролката с показанията на другия актьор в пиесата, Стив Рандъл, с когото бе разговарял в „Сътроу“, след като приключи с Алиша Норт и Джери Крофт. Беше паркирал срещу къщата, станала сцена на убийствата.

Когато малко след три часа камионетката на Хуан Саларко се зададе, Харди пъхна касетофона в джоба си, спусна гюрука и излезе от автомобила. На отсрещната страна на улицата Саларко тъкмо отваряше вратите на малкия си гараж. Докато се обърне, Харди вече стоеше до калника откъм страната на шофьора. Вдигна ръка с преувеличено нехайство — чувство, каквото всъщност далеч не изпитваше.

Той съзнаваше, че бе започнал да храни съмнения във вината на Андрю, откакто беше изслушал няколко пъти внимателно записа от разговора си с Хуан. Но, напомни си той, дали тези съмнения щяха да се потвърдят или разсеят, зависеше от онова, което Саларко щеше да му каже през следващите десетина-петнайсет минути. Ако наистина беше чул два изстрела или дори нещо, което би могло да се изтълкува като изстрели, надеждите на Харди щяха да рухнат. До този момент не бе осъзнал колко много се беше вживял в случая.

— Здравей! — поздрави небрежно той.

Момчешкото лице на Саларко разцъфна в усмивка.

— Деезмус — проточи той и пристъпи напред да стисне ръката му, която без проблем можеше да размаже. — Опитвам се този уикенд да се свържа с вас, след като се обадихте, si?

— Si, обаче съпругата ми претърпя злополука със ски. Добре е, но бях зает с нея. Сега бих искал да поговорим, ако нямате нищо против.

Саларко помълча, навярно превеждайки си думите му наум, после каза:

— Разбира се. Само първо разтоварвам камиона, нали?

Слънцето грееше ярко, но лекият ветрец бе хладен и Харди реши да му помогне, за да се сгрее. Като че ли бе най-естественото нещо на света да сваля греблата, лопатите и машината за подкастряне на дървета от дървените им гнезда от двете страни на камионетката, докато Хуан търкаляше косачката и по-тежките съоръжения надолу по саморъчно изработената дървена рампа към гаража. Когато привършиха, Хуан заключи гаража и камионетката и те влязоха заедно в къщата.

На вратата Хуан се провикна „Hola“^[1], отговори му женски глас и той прекоси всекидневната покрай телевизора, по който вървеше американски сапунен сериал, насочвайки се към кокетната кухничка. Ушитите на ръка пердета — яркожълта басма на червени и оранжеви цветя — хвърляха сянка върху плота и масата, но закриваха само наполовина прозорците и позволяваха на силното слънце да наднича вътре.

Ана се обърна при влизането им. Отправи на съпруга си сияйна усмивка, която обаче незабавно се изтри от устните й, щом съзря Харди. На газовата печка къкреше голяма тенджера — зехтин и чесън — докато тя режеше зеленчуци на плота: лук, зелени и червени чушки и домати, а Карла, бебето, си играеше доволно в кошарката с някакви пластмасови букви.

Саларко вдигна детето и го гушна. После целуна съпругата си, прошепна нещо в ухото й и отиде при хладилника, за да извади две бири. Харди пое своята, отпи и отправи комплимент на домакинята, опитвайки се да стопи леда.

— Тук ухае страхотно.

Тя кимна учтиво и се върна към зеленчуците си. Все още държейки Карла под мишница като футболна топка, Саларко се доближи до масата и седна на един стол, канейки Харди с жест да заеме другия. Той извади касетофона от джоба си и го включи, след като получи безмълвно съгласие.

— С какво мога да ви помогна? — попита Саларко.

Харди бе чакал толкова дълго да зададе въпроса си, че заговори още преди да е седнал.

— Има нещо, което не доизяснихме последния път, а може да се окаже наистина важно.

Саларко премести бебето на коляното си и започна да го друса.

— Добре.

— Шумът от изстрелите.

— Какво за него?

— Докато разговаряхме, а и когато прослушах записа от разговора ни, ми направи впечатление, че говорите за шум от разправия долу, след като вече сте слизали веднъж да им направите забележка. Помните ли?

— Si.

— Така. Ако нямате нищо против, бих искал да повторим заедно с вас тези няколко минути. От първия шум, който отново е разбудил Карла. Смятате ли, че ще успеете да се върнете мислено назад и да си припомните точно какви звуци сте чували? И какво ви е минало през ума?

— Добре.

— Можете да помислите малко — каза Харди. — Не бързаме за никъде. Искам отново да си представите всичко. Карла е имала висока температура и е плакала цяла вечер, после най-накрая е заспала. Тогава сте отишли с Ана във всекидневната и сте си пуснали тихо телевизора. Помните ли всичко това?

Саларко се беше съсредоточил — идеалният свидетел, който се стреми да пресъздаде цялата истина.

— Да — каза той. — Представям си го.

— Чудесно. Последния път ми казахте, че сте чули вик, вик на момиче. — А после първия шум, който сте чули — нарекохте го бам, е разтресъл къщата, все едно се е строполило нещо тежко.

— Si.

Саларко слушаше внимателно. Той бе престанал да друса Карла и пъхна един от пръстите си в устата й вместо биберон. Лицето му доби далечен израз.

— Дотук вярно ли е? — попита Харди. — Първите шумове са били вик и после бам, нещо като тъп удар или разтърсване.

Саларко кимна.

— А сега да видим втория шум. Казахте, че е звучал, все едно нещо се чупи и се троши стъкло. — Харди забеляза, че Ана бе престанала да реже зеленчуците, макар да не се обърна.

— Да, точно това чувам — отвърна Саларко. — Чупене на стъкло. Така беше.

Харди хвърли още един бърз поглед на Ана. Тя не бе помръднала.

— И накрая — каза той, — последният шум отново е бил трясък. Не казахте, че е звучал, сякаш някой затръшва входната врата. Казахте, че някой е затръшнал вратата.

— Si. Окей.

— Искате да кажете да? Така ли?

— Точно така. Да.

— А сега бихте ли описали всеки от тези звуци? Припомнете си ги съвсем точно и ми кажете дали някой от тях е приличал на изстрел от пистолет.

В очите на Саларко пробяга изненада, а може би нещо друго — признание за допусната грешка или просто страх. Той облиза устните си. Младежкото му лице внезапно се състари.

— Няма нищо — каза Харди. — Никога не сте свидетелствали, че сте чули изстрели. Казали сте, каквото сте казали и хората са го изтълкували. Сега аз ви питам. Имаше ли изстрели? — За момент му се стори, че го е уплашил, щраквайки невидим капан. Но не можеше да си позволи да загуби доверието на Саларко. Ако това се случеше, Андрю щеше да бъде съден като възрастен и навярно осъден. Самият Харди навярно никога нямаше да узнае истината за случилото се през онази нощ в долния апартамент.

През цялото време на разговора си с Хуан бе долавял подсъзнателно говора от телевизора в съседната стая — на английски. Сега, изпитвайки нужда да пренасочи енергията и да накара тези свидетели да проговорят, той се възползва от шанса.

— Госпожо Саларко?

Раменете на Ана се стегнаха, после въздъхна и се обърна.

— Si?

— Ще потвърдите ли разказа на мъжа си? Начина, по който описа шумовете? Някой от тях прозвуча ли ви като изстрел?

Без дори да се замисли, тя отговори:

— Не. Досега не бях помислила, но никой от звуците не приличаше на изстрел от пистолет. Само другите шумове. — Тя се обърна към съпруга си. — Carino? Si? Es verdad^[2]?

Той кимна, сякаш черпеше сили от нея. Като си пое дъх, се обърна отново към Харди:

— Сега като се връщам назад, не мога да кажа, че някой от тези шумове звучеше като изстрел.

От облекчение на Харди почти му се зави свят. Не само че бе изкопчил това толкова важно признание, но го беше записал и на лента, беше записал и двамата съпрузи. Сега, вместо да бъдат главните свидетели на обвинението, с показанията си Саларко ако не оневиняваха, то поне помагаха на Андрю.

Ана приближи, взе бебето и се облегна на съпруга си.

— Говорите отлично английски, госпожо Саларко — забеляза Харди.

В момента тя не изглеждаше нито доволна, нито горда от този факт.

— Три години — каза Ана. — Хуан и мен — аз се упражняваме вкъщи.

— И научавате по нещичко от телевизията?

Тя хвърли поглед към хола, после сложи нежно бебето обратно в кошарката му.

Харди ги остави да свикнат с новия развой на събитията. Сръбна от бирата си и каза:

— Както ви обясних и преди, аз не съм от имиграционната служба. Няма да ви замесвам с тях, независимо какво кажете или направите. Ако дойдат да ме разпитват за вас, няма да им отговарям. Единственият човек, който ме интересува, е Андрю. Започвам да вярвам, че може би не той е убиецът.

— Но аз… — заекна Хуан. — Той беше. Видях го с очите си.

— Да, видели сте го — потвърди Харди. — Всъщност видели сте го два пъти. Веднъж, когато сте слезли да се оплачете, и втория път, когато се е върнал, след като сте позвънили на 911. Така ли е?

— Да. Но имаше и трети път.

Харди се сепна, преплете пръсти и се облегна назад. После стисна бутилката бира, сякаш търсеше опора. Не искаше да рискува да отблъсне Саларко, но се налагаше да засегне темата, опасявайки се от нещо много по-лошо, отколкото погрешната интерпретация на Хуан или липсата му на прецизност относно изстрелите.

— Именно за този трети, или по-точно втори път, искам да поговорим — започна той. — Когато вратата долу се е затръшнала, двамата с Ана сте изтичали до прозореца и сте видели някой да излиза на улицата.

— Не беше някой — каза Хуан. Той се изправи на стола си със скован гръб и преметна крак връз крак. Разбра накъде бие Харди и това не му хареса. — Беше момчето. Андрю. Видях го.

Страхувайки се да не го загуби, Харди надигна бутилката и отпи една глътка.

— Не казвам, че не сте го видели, Хуан. Щом твърдите, че сте го видели, значи сте го видели и точка по въпроса.

Саларко кимна отривисто. Изведнъж сякаш взе да му писва от всичко това, а също и да се страхува от последиците. Когато взе бутилката си и отпи, Харди се възползва от възможността.

— Само че когато говорихме миналия път… Лентата от разговора ни е тук, ако искате, може да я чуете… Но аз си записах и точните ви думи. — Той извади сгънат лист жълта хартия от джоба на ризата си, разгъна го пред тях и каза: — Ето. Слушайте. „Ана се приближава до този прозорец, тук, аз съм зад нея, а долу момчето бяга. Спира под лампата ей там, обръща се и Ана започва да отваря прозореца, за да… за да му се разкрещи, мисля, но тогава Карла започва пак да плаче.“. Ето какво сте казали, Хуан. Това ли е, което си спомняте?

Саларко остави бутилката си и се втренчи навън през пердетата.

Харди го притисна.

— Причината, поради която всичко това е толкова важно, Хуан… Причината, поради която това разпознаване е толкова важно… — Той включи с поглед и Ана — е, че съществува съвсем малко съмнение човекът, когото сте видели двамата през прозореца, да не е човекът, убил господин Муни и момичето. Съвсем малко съмнение.

Саларко се намуси, лицето му забележимо потъмня.

— Беше Андрю — повтори той.

— Не споря с вас. Може и да е бил Андрю. Със сигурност е изглеждал като Андрю, със същия суитшърт с качулка, с който е бил облечен онази вечер. Но чуйте какво сте ми казали, с вашите собствени думи. Казали сте, че Ана отишла до прозореца, а вие сте били зад нея.

— Излиза, че вие самият не сте били точно до прозореца, така ли? Възможно ли е да сте били на няколко крачки зад нея?

Мълчание.

— После момчето бяга надолу по алеята. — Харди забърза ритъма. — Спира под лампата и се обръща. В този момент вие го виждате. Той е под светлината, обръща се, с качулката на главата…

Харди погледна Ана, която стоеше като препарирана.

— Тогава Ана понечва да отвори прозореца, да му извика. Тя е ядосана, вие сте ядосан, и точно в тази секунда бебето отново се разревава. Вие сте зад съпругата си, която стои до прозореца и се опитва да го отвори, и изведнъж бебето започва да плаче, вие се обръщате и, проклинайки и ругаейки, отивате при него.

— Да — рече меко Саларко. — Да. Точно така беше.

— В такъв случай — каза Харди, — след като сте били зад съпругата си, на няколко крачки от прозореца, а тя е стояла пред него, опитвайки се да го отвори, пък момчето с качулката на главата е било отдалечено на петнайсетина метра, в мъждивата светлина на една от уличните лампи, моля ви да ми обясните как е възможно да сте видели лицето му?

Саларко се втренчи в една точка по средата на масата, отбягвайки погледа на Харди. Най-после вдигна очи.

— Съжалявам, сеньор, но беше Андрю — каза той.