Джон Лескроарт
Адвокати на защитата (18)

17

— Имаме проблем.

Седнал зад бюрото си, Харди покани Ву да влезе. Тази сутрин тя се бе облякла и гримирала много грижливо. Често го правеше и само по себе си не беше нещо необичайно. Но в тъмносиния си костюм на фини райета изглеждаше толкова различно от жената с тежък махмурлук, увита в хавлията на дъщеря му, че Харди примигна при вида на тази метаморфоза. Той бе прослушал отново касетата, записана в дома на Хуан Саларко — нещо в нея продължаваше да го смущава, — и сега свали слушалките от ушите си, като се обърна към Ву.

— Давай.

— Той е писател.

— Кой? Андрю?

Тя кимна.

— Компютърът му. Вчера, докато ме е нямало, са донесли още доказателства. Този диск — тя го вдигна, — никак не ми харесва. Искаш ли да видиш?

— Тъкмо ще си запълня деня. — Той взе диска от нея и го пъхна в компютъра си.

— „Перфектен убиец“ — прочете Харди.

— Чудно заглавие.

Пръстите на Харди пробягнаха по клавиатурата. Ву застана зад него, докато текстът запълваше екрана. Бавно и внимателно двамата прочетоха краткия разказ на Андрю за някакъв млад мъж, който, полудял от ревност, убива приятелката си и учителя си по английски. През следващите десет минути единственият звук, който изпълваше стаята, беше щракането на мишката.

Когато стигнаха до края, сърцето на Харди се разтуптя и по челото му изби пот. Той бутна стола си назад, стана и отиде да отвори един от прозорците, за да влезе чист въздух. След минута се обърна към Ву.

— Най-добре да отида и да се видя с клиента.

— Мога ли да ти задам един въпрос? — попита Ву. Двамата пътуваха в колата на Харди към МВЦ, със спуснат покрив. — Приличам ли ти на чудовище?

— Съвсем не — Харди се смути. Погледна я. Светлината на светофара се смени и той потегли. — Защо питаш? Някой ти го каза ли?

— В известен смисъл. Че съм безчувствена. Че у мен няма нищо истинско.

— Кой го твърди? Някой от фирмата?

— Не. Един колега.

— Който и да е, прати го при мен. Беше доста истинска миналата вечер, докато ми разказваше за баща ти.

— Но тогава бях пияна и бях свалила гарда.

— По този въпрос съм особено сведущ. Пак се зачита.

— Не знам. — Тя се извърна на седалката. — Но си мисля, че ако хората ме виждат такава, сигурно и баща ми е виждал в мен само това.

Харди се опита да омаловажи нещата.

— Може вината да не е била твоя. Може би баща ти е бил неспособен да изрази онова, което изпитва.

— Не, той наистина не ме одобряваше. И не ме харесваше особено.

— А може би се е ужасявал от идеята да разкрие истинските си чувства, затова е бил прекалено суров с теб. За да не можеш да се възползваш от влиянието си върху него и да го нараниш. — Като се опита да я разведри, той добави: — И ако случаят е такъв, най-добре внимавай. Тези неща са генетични, да знаеш. — Харди й хвърли бърз поглед.

Ву рязко се обърна напред и се вторачи в пътя.

— Добре ли си? — попита той.

Тя кимна със стиснати устни. Но не каза нищо.

 

 

По време на цялото му обучение в най-добрите учебни институции на Сан Франциско на Андрю бе налагана модерната парадигма за здравословно хранене на подрастващите. „Сътроу“ разполагаше със столова, където се сервираха пресни сокове и салати, и именно там, само за четири долара и четирийсет и пет цента той си купуваше всекидневния обяд. През годините, подобно на повечето от съучениците си, принудени да гледат на видеокасети в училище бруталното клане на животни, той бе започнал да вярва, че човешките същества не бива да ядат месо. Няколко дни след ареста си той бе отказвал да се храни, но гладът го принуди да преодолее скрупулите си. Освен това вегетарианската алтернатива в МВЦ бе същинска помия.

Ву обаче не смяташе, че храната е причината за днешната му летаргия и бледност. Беше се избръснал, сресал и изкъпал, но в затворническите дрехи — сини дочени панталони и сива памучна блуза — не показваше никакви признаци, че се е отърсил от депресията, завладяла го вчера следобед. Дори изглеждаше по-зле.

Поздрави Харди намусено и отегчено. Едва-едва докосна протегнатата ръка, която адвокатът вече се канеше да отдръпне — толкова дълго се проточи колебанието му. Ву се зае да обяснява присъствието на Харди — имал повече опит в делата за убийство и…

— Вече ми казахте вчера. Значи отивам на съд за възрастни?

— Не непременно — отвърна Ву. — Надяваме се, че това дело…

Но той отново я прекъсна:

— Не е вярно. Вчера казахте, че е безнадеждно. Дори да се заловят само за един от критериите, и е свършено, нали?

Андрю отново се бе натъпкал в стария ученически чин. Ву седеше на масата, а Харди се бе облегнал на стената в ъгъла, със скръстени ръце. Говореше делово:

— Винаги можеш да признаеш. Сигурен съм, че ако поговоря с Джонсън, той ще приеме, че си решил да промениш мнението си. Искаш ли да го направиш?

Андрю бе забил поглед в чина.

— Това означава автоматично осем години.

— Правилно — каза Харди.

Той вдигна очи.

— Не съм го извършил.

— Тогава — започна Харди, — не искаш да излежиш тези осем години, така ли?

Не последва отговор.

— Което, независимо дали ни харесва или не, ни изпраща на процес за възрастни, освен ако не спечелим делото другия вторник — рече Харди.

Андрю посочи Ву.

— Тя казва, че не можем.

— Имаме известни проблеми — призна Харди, — обаче сме развили и някои стратегии. Но за да проработят, ни е нужна помощта ти. Стига да смяташ, че си заслужава да опитаме.

Андрю сви рамене.

Харди пристъпи напред и заговори рязко:

— Смяташ ли? Или не смяташ? Не разчитам ясно сигналите ти. Може би ще благоволиш да използваш думи?

Беше очевидно, че Андрю не бе свикнал да му говорят толкова грубо.

— Добре — каза той най-после. — Какво трябва да направя?

— Нека започнем с това да ми разкажеш за пистолета — рече Харди.

— И какво за него?

— Любопитен съм да разбера защо си го взел със себе си на репетицията онази вечер.

Андрю беше готов с отговора.

— Той просто беше в задния ми джоб. Носех го от седмици.

— Но си го извадил от джоба онази вечер. В апартамента на господин Муни. Така ли е?

— Да.

— Как се случи?

Той вдигна рамене.

— Беше само за реквизит, това е всичко. Знаете, че поставяхме „Вирджиния Улф“. Това беше пиесата. И Майк — Муни — реши, че ако на сцената има пистолет, може би ще допринесе за засилване на напрежението. Няма го в сценария, вярно, но той искаше да види как ще е с него.

— Значи той те помоли да занесеш пистолет на репетицията?

— Не. Така или иначе го носех постоянно със себе си, затова просто го извадих. Идеята беше моя. Мислех, че ще е страхотно.

Харди си помисли, че моментът е удобен да раздвижи малко нещата. Той изобрази на лицето си развеселена усмивка, приближи се до масата и погледна Ву.

— Момчето си го бива, Ейми — каза той. — Тази версия направо е блестяща. Вече разбирам защо са го избрали за главната роля.

— Какво общо има това? — попита Андрю.

Харди запази небрежния си тон:

— Говоря за актьорско майсторство, Ейми, за какво друго.

— Аз не играя. Това е, което наистина се случи. — Мълчание. — Наистина.

Харди кимна, подсмихна се отново и се обърна към Ейми:

— По дяволите — каза той. — Много впечатляващо. Говоря сериозно. Ако бях съдебен заседател, щях да съм страшно разколебан.

— Аз също — рече Ву. — Ще го привлечем като свидетел.

Харди погледна момчето.

— Винаги е много трудно да се реши дали подсъдимият да се призове като свидетел или не. Но в случая си имаме работа с актьор от световна класа и ще е срамота да не се възползваме.

— Защо говорите така? Не играя никаква роля. Казвам ви истината.

Харди отново се обърна директно към Ву.

— И наградата печели…

— Казвам истината, дяволите да ви вземат!

Харди не отвърна на предизвикателството. Оттегли се обратно в неутралния си ъгъл и пак се облегна на стената, като скръсти ръце.

— Кажи му ти, Ейми.

— Андрю — подхвана тя. — Андрю, погледни ме.

Той откъсна измъчения си поглед от масата.

— Господин Харди е скептичен, защото в „Перфектен убиец“ ти описваш същата история, която…

Андрю скочи като ужилен.

— Откъде знаете за разказа? Аз никога… — Той хвърли поглед към ъгъла, където Харди стоеше като паметник на безгрижието. Никаква помощ оттам. Обърна се отново към Ву. — Никога дори не съм го разпечатвал.

— Знаем — отвърна Ейми. — Но го имаш запазен на диска.

Харди заговори:

— Процедурата е стандартна, Андрю. Полицията извършва обиск и преглежда файловете в компютъра ти, прочита електронната ти поща. Това е единственото ми възражение срещу историята ти. Иначе е написана добре. Напомня ми малко Холдън Колфийлд^[1], но не си взел предвид последните технически постижения. Не ти ли хрумна, че ще обискират дома ти? Че ще преровят всичко, за да се доберат до някоя улика?

Андрю се сви на чина с наведена глава и безпомощно увиснали рамене. Оставиха го минута-две да осмисли новата информация, доста дълго време при дадените обстоятелства. Най-накрая той въздъхна и вдигна глава.

— Вижте — каза той. — Не играя роля. Казвам ви истината, разберете. Разказът ми е измислен. Героят ми е измислен.

— Тревор — обади се Ву.

— Точно така, Тревор. Този Тревор…

Харди го прекъсна:

— Андрю, това е най-изобличителният документ, който някога съм чел, а съм доста дълго в тази игра. Никой съдия на света не би те оправдал, ако прочете това, а той с положителност ще го прочете. Колко разказа, подобни на този, имаш в компютъра си?

— Нито един.

— Слава Богу — каза Ву. — Какво, по дяволите, си мислеше, че правиш, Андрю?

Той й се озъби:

— Мислех си, че пиша разказ. Нали знаете? Плод на авторовото въображение.

— Всички сме чували за авторовото въображение — каза Харди. Не беше помръднал от мястото си в ъгъла до вратата. — Но това просто… Изобщо не вярвам, че е измислица.

— Вярвайте каквото си щете. Не сте ли чели „Престъпление и наказание“? Или „В дан на удоволствието“ от Джон Ланчестър?

— Чела съм и двата романа — каза Ву. — И какво от това?

— Ами, току-що бях прочел „В дан на удоволствието“ в началото на годината, когато започнаха проблемите с Лора. — Очите му шареха между адвокатите му. — Когато започнахме да репетираме с Майк, тя… също като Джули от разказа ми толкова се прехласна по него, че ме накара да се усъмня. Всъщност заради това скъсахме.

— Това го няма в разказа — каза Харди. — Скъсването.

— Не — отвърна Андрю. — Точно затова историята е измислена. Споменах ли го вече? Струва ми се, че да.

Устните на Харди се усмихваха, но не и очите.

— Не знам кой ти е втълпил, че сарказмът представлява мощно оръжие в един дебат, Андрю. Който и да е бил, не ти е направил услуга. Разбирам, че си измислил историята си. Не е толкова трудно да се схване. Но трябва да признаеш, че много неща вътре изглеждат така, сякаш са почерпани от собствения ти опит. Искаш ли да ни разкажеш по-подробно за това или не?

Андрю се размърда неспокойно. Обърна се за подкрепа към Ву, която като че ли бе по-склонна да му съчувства, но физиономията й остана каменна. Най-после проговори:

— Когато написах това, ревнувах Лора от Майк. Исках да се поставя на мястото на онзи странен тип от книгата на Ланчестър.

— И си успял — каза Ву и добави, като се обърна към Харди. — „В дан на удоволствието“.

— Трябва да я прочета — рече Харди с привидно безразличие.

— Накрая — продължи Андрю — тъкмо по тази причина не изпратих разказа никъде. Беше прекалено банален. Искам да кажа, един наистина умен тип, който всъщност е побъркан. Сюжет, експлоатиран милион пъти. Освен това смятам, че краят не ми се удаде. Исках Тревор да измисли наистина уникален начин, по който да извърши убийствата, но в последна сметка пак прибягнах до пистолет.

Харди усети, че го обхваща някакво сюрреалистично чувство за дезориентация. Пред него седи клиент, обвинен в убийство, а единственото, което прави, е да обсъжда сюжета на разказа си, който може да го окачи на бесилото.

— Имаш ли публикувани творби? — попита той.

— Не. Но съм ги пращал на много издатели. Получих много любезен отказ от списание „Максуини“ за една от тях, всъщност поощрение.

— Радвам се за теб. — Най-после Харди си придърпа един стол и седна до масата. — Слушай, Андрю, при всички положения трябва да поразчепкаме малко този разказ. Не можеш да отречеш, че той те представя във възможно най-неблагоприятна светлина.

— Но разказът не е толкова лош — каза Андрю.

— Не, той е превъзходен — отвърна Харди. — Само че не говоря за литературните му достойнства. Говоря за събитията и мотива около тези две убийства, които действително са били извършени, за които си обвинен и които доста точно са отразени в разказа, написан от теб два месеца по-рано. Две убийства — на учителя и на приятелката ти. Пистолетът на баща ти. Дори алибито ти.

— Не забравяй любимия ми момент — каза Ейми. Тя извади текста, който бе принтирала в офиса си, отгърна на нужната страница и почете на глас: — Става дума за оръжието. Ето какво казва твоят герой. Ами ако се отърва от оръжието? Дори да открият по-късно куршумите, няма да бъдат в състояние да направят балистично сравнение. Проверявам, за да се уверя, че пистолетът не е произведен в Израел, където стрелят с оръжията, преди да ги продават. После информацията от балистичната проба се вкарва в компютъра заедно с името на купувача, така че дори да не открият оръжието, могат да идентифицират притежателя му.

— Вярно е — заинати се Андрю. — Така постъпват. Открих този факт, докато правех проучванията за разказа си.

— Браво на теб — каза Харди. — Но това не е най-важното. Дай на мен, Ейми.

Тя му подаде страниците и той ги прелисти към края.

— Какво ще кажеш за тази част, Андрю? Как, мислиш, ще погледнат на теб съдебните заседатели, ако прокурорът им прочете на глас този откъс, а той несъмнено ще го направи? Връщам се и откривам телата. Обаждам се на 911. Те ще си помислят, че няма начин да съм се върнал, ако аз съм ги застрелял. Ще ме заподозрат ли ченгетата? Да. Обаче аз съм се отървал от пистолета и от ръкавиците. Нощта, в която го извършвам, взимам дрехи за смяна — същите като тези, с които съм облечен — и ги прибирам в найлонова торба в камионетката си. Също и обувки. Изхвърлям целия комплект, преди да се върна и да намеря труповете. Ченгетата ме оглеждат, но аз съм чист. А Майк и Лора са мъртви.

— Хей! Няма такова нещо! — Андрю понечи да стане. — Не съм написал Майк и Лора, а Джули и Майлс. Имената на героите ми.

— О, прав си, извинявай! Сигурно ми се е сторило, че имаш предвид Майк и Лора, затова го прочетох така. Грешката е моя. — Харди остави листовете на масата и погледна клиента си. — Слушай, Андрю. Всичко това не само много се доближава до случилото се в действителност, но говори за умисъл и предварително планиране. Освен това е изпипано хитро. Нали си спомняш, това беше един от критериите, които се готвим да опровергаем.

Андрю отново се сви на чина и скръсти ръце. Като се имаше предвид надигналата се катастрофа, изражението на лицето му беше почти спокойно.

— Добре — Харди смени темата. — Нека се върнем към ревността ти.

— Никога преди не бях изпитвал подобно чувство. Беше толкова… завладяващо. Щом Лора заговореше за Майк, веднага я прекъсвах. Не можех да търпя да я слушам. Предполагам, че започнах да се държа като пълен идиот.

Ву наостри уши.

— Как по-точно?

— О, по всевъзможни начини. Свалях приятелките на Лора. Нагрубявах я пред другите. Апострофирах Майк…

— Но не си прибягвал до физическо насилие?

— Не.

— Никога? — натърти Харди. Този факт беше от онези, които в никакъв случай не биваше да остават недоизяснени. — Никога ли не си я удрял? Никой ли не те е виждал да го правиш?

— Никога не съм я удрял — каза той. — Не бих я наранил. Аз я обичах.

— Добре. — Харди забарабани с пръсти по масата. — Нека се върнем пак на разказа. Как смяташ, че трябва да постъпим с него?

Андрю въздъхна.

— Това е измислена история. Не знам какво друго да кажа. Героят не съм аз. Джули не е Лора, Майлс не е Майк. Има десетки факти, които не отговарят на действителността.

— Назови ми някой съществен — подкани го Харди. — Нещо, което би се отразило върху преценката на съдебните заседатели.

— Ами, главното е, че в разказа Тревор спи с много други момичета. А аз не съм го правил.

— Да не би да си девствен? — попита Харди. — Разказът не звучи, сякаш го е писал девственик.

— По онова време бях — каза Андрю и в гласа му се промъкна нотка на гордост. — Представях си какво би чувствало и правило момче като Тревор.

— Чудесно — Харди продължаваше да дълбае. — Но е малко пресилено да наричаш това главното, Андрю. Може би ще ни кажеш нещо за престъплението, по какво убийството в историята се различава от истинското.

Момчето потърси погледа на Ву за подкрепа, но тя също очакваше отговора му.

— Добре — каза той най-накрая. — Добре. В разказа си пиша, че Тревор почти е решил да не използва пистолета на баща си, нали? Той разбира, че ако го стори, ченгетата ще го свържат с престъплението. Щом съм разбрал това достатъчно ясно, когато съм го писал преди четири или пет месеца, какъв смисъл би имало да си послужа с пистолета на Хал?

Харди сви рамене.

— Може да си открил някакъв начин.

— Обаче не съм. Значи не съм го направил. Не в действителния живот.

Ву се намеси.

— Но пистолетът на Хал е бил там, Андрю.

— Вижте, идеята ми хрумна от разказа — да има пистолет на сцената…

Харди го прекъсна:

— Вече говорихме за това. Нека се спрем на нещо по-лично. Най-добрият ти приятел — Лани, нали? Та Лани е свидетелствал, че си смятал, че Муни и Лора са интимни. Затова си занесъл пистолета в училище и…

— Аха! — викна Андрю тържествуващо. — Моят герой Тревор никога не е показвал пистолета на никого в училище. Аз също не бих го показал на Лани, ако смятах да го използвам. Помислете само, това би било безсмислено. Може ли момче, достатъчно умно да измисли герой като Тревор, да бъде толкова тъпо, че да размахва пистолета наляво и надясно?

— Умните момчета непрекъснато вършат глупости — отбеляза Харди. — Въпросът е дали си вярвал, че Лора и Муни са правили секс.

Победен, Андрю се облегна назад.

— Може и да съм вярвал. Затова и написах разказа. Но после се сдобрихме…

— Ти и Лора? — попита Харди. Спори му се уместно да направи разграничение между измислицата и действителността. — Мисля, че пропусна скъсването. По кое време беше това?

— Преди Коледа. Две седмици, след като започнаха репетициите на пиесата.

— И защо скъса с нея?

— Тя скъса с мен. Заради ревността ми.

— Но след Коледа се събрахте отново?

— Точно така.

— Как се случи?

Пак тази нотка на гордост.

— Тя ме убеди, че нямам повод да ревнувам.

— С други думи — вметна Ву, — сте започнали да правите секс.

Андрю кимна.

— Но в разказа — настоя Харди — това, че Джули прави секс с Тревор, е без значение. Всъщност само подклажда ревността му.

— Правилно. Обаче с нас не беше така. — Изведнъж лицето му се проясни. — Можете да питате Лани, той ще ви каже.

— Какво? — уточни Ву. — Че с Лора сте правили секс?

— Не — въпросът го засегна. — Не съм му разказвал за това. — Андрю прочете съмнение по лицата им. — Това е истината! Не съм се перчил. Лора и аз… То беше нещо лично. Нямаше нищо общо с разказа. Това беше още една причина да не го пращам никъде — всички тези описания щяха да обидят Лора, да наранят чувствата й. Ние не бяхме такива. Тревор беше такъв. Толкова ли не проумявате?

Харди го подкани:

— Бяхме стигнали до Лани.

— Не съм казвал нищичко на Лани. Всъщност досега не бях разказвал на никого за това. Никой не подозира, че сме го направили. Знаехме само ние двамата.

— Да допуснем. — Без да се впечатли от представата на Андрю за собствената му добродетелност, Харди продължи инквизицията. — Какво тогава трябва да питаме Лани?

— Дали съм продължил да ревнувам, след като се сдобрихме. Искам да кажа, не съм му обяснявал как и защо, не съм споменавал за секса. Но му казах, че ревността ми е история.

— Обаче си продължавал да носиш пистолета в джоба си? И като говорим за това, нека те попитам как тази празна гилза — предполагам, че е от пистолета на баща ти — се е озовала в колата ти?

— Просто лош късмет. Като взех пистолета, исках да разбера как се чувства човек, когато стреля. Затова отидох една нощ на брега и гръмнах няколко пъти.

— От вътрешността на колата?

— Не, отвън. Някоя гилза трябва да е рикоширала и да е влязла обратно през прозореца.

— Възможно е — каза Харди. — Но си остава фактът, че си носил оръжието със себе си поне няколко седмици, след като казваш, че вече не си имал намерение да го използваш. Освен, разбира се — Харди направи пауза, — ако истината е друга.

— Трябваше да го върна на мястото му. Сега осъзнавам това. О, и още нещо, току-що си спомних…

— Току-що си спомни? — каза Харди. — Не започвай да си спомняш разни неща сега, Андрю.

— Не, става дума за разказа, нещо, което определено е трябвало да направя, което Тревор направи, когато излезе да се разхожда. Той намери за уместно да влезе в онзи магазин и да разговаря с продавача, спомняте ли си?

— Съвсем живо — отвърна Харди. — И какво?

— По време на моята разходка, на истинската ми разходка онази вечер, аз не направих нищо подобно. Не съм се отбивал в никакъв магазин. А би трябвало, не намирате ли? Тревор е помислил за това, значи трябваше и аз да помисля.

— Страхотно — рече Харди. — Това се казва напредък. Все пак проблемът, до който стигнахме, е че не си върнал пистолета в чекмеджето на баща си. И господин Саларко случайно го е забелязал у Муни. — Той направи три крачки към стената и се обърна. — Андрю, уверявам те, че съм много по-мек от всеки друг, който би те разпитвал в съдебната зала. Искам да упражним отговорите ти, така че да имаме възможност да… може би… да им придадем по-позитивно звучене, когато и ако се изправиш пред съдията. Ще ми съдействаш ли?

— А имам ли друг избор?

Харди отвърна остро:

— Вече ти казах. Другият ти избор е да пледираш виновен, както Ейми ти предложи още в самото начало, ако — и тук има едно голямо „ако“ — прокурорът още е склонен на споразумение. Това ли искаш? Не? Добре, тогава ето последният ми въпрос. Лора оставаше ли понякога в апартамента на Муни, след като ти си тръгваше? Известно ли ти е, дали после изобщо я е закарвал до вкъщи?

— Да.

— Също като в разказа ти?

— Освен ако не са… — Той се поколеба.

— Правили секс? Сигурен ли си? — Андрю забави отговора си и Харди го атакува. — Да! Отговорът е да, Андрю. Ти си сигурен в това. Ако застанеш някога на свидетелската скамейка, няма да има абсолютно никакво съмнение. Ясно ли ти е?

Укротен, клиентът му кимна.

— И да не съм сигурен, съдебните заседатели пак ще решат, че имам мотив.

Стиснал устни, Харди кимна.

— Добре, Андрю. Правилно. А ти си убеден, че не са правили секс, защото двамата с Лора сте го обсъждали, така, както сте обсъждали всичко останало, нали?

— Да, сър, точно така.

— И понеже сте си казвали всичко, ти си знаел всичко важно за нея и за живота й, така ли е?

Андрю изведнъж застана нащрек.

— Да, горе-долу всичко — отвърна той. — Всичко важно.

— Андрю — Ву не можа да издържи. — Господин Харди ти намеква, че Лора е била бременна. Знаеше ли го?

— Съобщиха ми след аутопсията.

— Но преди това? Не знаеше ли, че тя носи твоето дете?

Харди попита:

— Помниш ли онази ДНК проба, която са ти взели, когато са те арестували? Обадиха се да ни съобщят резултатите, малко преди да дойдем тук днес. Бебето е било твое.

— Така и трябва — отвърна Андрю. — Няма начин да е другояче.

— Но не го знаеше, докато Лора беше жива? — попита Ву. — Че е била бременна? Не ти е казала?

— Не. Не е.

Очите на Андрю помръкнаха. Той току-що бе уверил адвокатите си, че с Лора си споделят всичко — най-интимните си тайни — а ето че не бе имал ни най-малка представа за бременността й. Харди, убеден, че никога досега не бе имал по-ненадежден клиент, хвърли бърз поглед на Ву.

Андрю изглежда го забеляза.

— Положението е лошо, нали?

Харди разтърка с длан челото си.

— Може би е време да направим кратка почивка — каза той.