Джон Лескроарт
Адвокати на защитата (20)

19

При предишната администрация на областния прокурор предпочитаният метод за уволнение беше розов слип, който оставяха на стола на нарочения, докато отиваше на обяд или отскачаше до съда. И това, само за да се избегне директната дискусия или конфронтация. Работиш вече шестнайсет години на тази служба, имаш три деца, две от тях току-що постъпили в колеж, отдалечаваш се от мястото си за петнайсетина минути и хоп — изненада! Превърнал си се в чиновник, изгонен без предупреждение. Благодаря за чудесните спомени. Понякога потърпевшият приемаше това толкова зле, че известно време областният прокурор държеше въоръжен детектив на пост пред офиса, в случай че на някого му хрумнеше да изрази протеста си, упражнявайки насилие.

В това отношение Боскачи имаше по-прям стил на управление, което значително улесняваше Глицки и Лание. Беше провеждал разговори очи в очи с всички заместник областни прокурори, които подлежаха на уволнение при Джакман. От тези разговори се пазеха протоколи, както и други лични данни, подредени по азбучен ред в кантонерката му за документи. Това стесняваше списъка на отявлено недоволните бивши заместник областни прокурори от седемнайсет на трима и Глицки беше предал тези три имена на инспекторите Белу и Ръсел.

Останалите четиринайсет щяха да бъдат разпитани и проверени от служителите в отдел „Престъпления от общ характер“, макар да не хранеха големи надежди, че тези разследвания ще доведат донякъде. Последният служител Боскачи бе освободил преди почти година. В едно от сепаретата на Лу Гърка Глицки тъкмо обясняваше на Марсел Лание защо според него е малко вероятно след толкова време някой да се вбеси толкова на Алън, че да го убие.

— … но въпреки това смятам, че трябва да проверим. Да елиминираме най-очевидните, после да продължим надолу по списъка.

Лание нагъваше днешния специалитет — пържени тестени топчета с много подправки в млечен сос с чесън и лютив ориз.

— Дори не съм убеден, че тези момчета са най-очевидните заподозрени — каза Лание. — Макар че вчера ми се сториха добра отправна точка. Щом никой не е чул изстрела, вероятно е бил използван заглушител. А в такъв случай най-вероятно става дума за професионалист.

Глицки пиеше чай с лед.

— От лабораторията казаха, че по куршума има следи от одраскване, които биха могли да са от заглушител. Не със сигурност, но с голяма вероятност. Ако е бил професионалист — съгласен съм, тогава губим.

Дълги години Лание беше работил като инспектор в отдел „Убийства“ под ръководството на Глицки и сега двамата разискваха неща, които им бяха до болка познати.

— Явно не е било грабеж — рече Лание. — Затова трябва да е някой, когото Боскачи е познавал. Следователно е налице мотив.

— Правилно. Можем ли да елиминираме семейството?

— Да.

— Съгласен съм. И не е водил никакъв процес, който си заслужава да споменем. Само едно убийство, чиито обстоятелства са доста ясни. Повечето дела е прехвърлял на подчинените си. Такава му е била работата.

— Да, но е възможно с някое свое действие да е разбунил духовете. Изправяше пред съда и типове, които отдавна са в системата, в очакване на процесите си. Беше непопулярен заради тази програма.

Лание извади бележник и си записа нещо.

— Вярно е — каза той.

Глицки кимна.

— Може би трябва да разберем кой е бил наред. Някой, свързан с подземния свят — с руската, китайската, виетнамската или нашенската мафия. Не съм в течение на последните събития. Някоя от тях известна ли е с това, че използва заглушители по-често?

— Всяка от тях. Част от бизнеса.

— Добре. Като говорим за бизнес, как стоят нещата с профсъюзите?

Лание набоде на вилицата си едно тестено топче и кимна:

— Не мисля, че техен човек би се разбеснял до такава степен заради преговорите, та да поиска да очисти Алън. Той просто пазеше гърба на Кларънс. Затова е по-вероятно да им е отстъпил дори повече, отколкото трябва.

— Съгласен. Не си струва да ровим там, след като не разполагаме със следа.

— Тогава кой остава? С мотив, имам предвид.

— Нашият професионалист? На него му плащат. Това също е мотив. — Глицки поклати глава. — Но засега го изключваме като ненадежден. Някой друг.

— Целият останал цивилизован свят?

Изкушен да се усмихне и да си развали репутацията, Глицки отпи от чая си. Той вдигна поглед към Лу, който застана до масата им.

— Ейб, ти няма ли да ядеш специалитета?

Глицки бе опитал една хапка и беше установил, че не е гладен.

— Страхотен е, Лу, но има кисело мляко, а аз съм алергичен към него.

— Ей, защо не каза веднага? Ще накарам Чуй да ти забърка нещо друго. Отзад има цяла тава с тестени топчета, още топли, може да ти ги залее със соев сос или оцет. Ще си оближеш пръстите.

— Благодаря ти, Лу, но двамата с Марсел вече си тръгваме. Отиваме на среща. Всъщност, тъкмо се канехме да поискаме сметката.

— Добре. Веднага ще я уредя. — Той посочи недокоснатото блюдо. — Но това не ми харесва. Ако пак се случи, моля те да ми съобщиш незабавно. Аз пък ще кажа на Чуй. Тя винаги използва кисело мляко, защото придава на ястието онзи типично гръцки вкус, който всички обичат, но за теб е готова по всяко време да приготви нещо специално, Ейб. Съвсем сериозно.

Когато се оттегли, Глицки каза:

— Най-ужасното е, че наистина би го направила, знам си. Та докъде бяхме стигнали? До целия цивилизован свят? Какво ще кажеш да провериш всички, които е тикнал зад решетките? Като прокурор, имам предвид.

— За последните двайсет и пет години? Къде се е чуло и видяло подобно нещо?

— Всъщност не знам. Но пак е по-малко от целия цивилизован свят. Освен това ни помагат и хората от отдел „Престъпления от общ характер“. Те вече започнаха да нищят всички, които са излезли наскоро.

— Значи смяташ, че може да е някой бивш затворник?

— Точно така.

Лание поклати глава.

— Но те обикновено не постъпват така, Ейб.

— Разбирам. — Глицки помисли за секунда. — Добре, ще зарежем тази работа за няколко дни и ще обходим изложбите на оръжия.

— За какво?

— За да разберем кои производители продават заглушители. — Глицки изпревари отговора на Лание. — Човек никога не знае. Може да извадим късмет. Поне ще се занимаваме с нещо. Сам ще проверя някое от тези местенца.

— Смяташ, че изложителите ще се разприказват?

— Или трябва да се заемем с тях, или да преровим досиетата от последните двайсет и пет години и да извадим всички дела, които Боскачи е спечелил. А изложителите ще говорят с мен, бъди сигурен. Няма да нося униформата си.

— Да бе — подхвърли Лание. — Това ще ги заблуди.

 

 

По план този петък следобед Глицки трябваше да открие някакъв музикален фестивал, организиран от Пакистанската асоциация на Сан Франциско в парка Голдън Гейт. Когато се върна в кабинета си, той прекара пет минути в душевна борба, преди да вдигне слушалката и да се обади на Франк Батист.

Каза на шефа, че са постигнали малък напредък по случая Боскачи и че той лично иска да провери някои факти. Дали някой от пресслужбата не би могъл да го замести на пакистанската веселба, като каже няколко трогателни приказки — със сигурност щели да се приемат по-добре от което и да е негово изказване. Вече бе на вратата, когато го повика заместник-началникът на административния отдел Брайс Джейк Лонгориа. Макар че и той като останалите заместник-началници трябваше непрекъснато да тича нагоре-надолу, днес Лонгориа отново седеше зад бюрото си и работеше на компютъра.

— Тъкмо излизах, Брайс. Какво мога да направя за теб?

— Няма да те задържам. Просто се питах дали има някакво развитие по онзи твой въпрос за съдебните заседатели.

— Онзи мой въпрос?

— По който говорихме миналия път. Търсеше човек, който е бил съдебен заседател горе-долу преди сто години.

Глицки затвори очи и прерови паметта си. Поклати глава, готов да се откаже, когато името изплува в ума му.

— Елизабет Кеъри — рече той.

— Може би. Не съм сигурен, че спомена име.

— Точно за нея ставаше дума. Застреляна на прага на къщата си миналата седмица.

— И още не разполагаш с нищо?

— Дори нямах време да се занимавам с нея. Пет минути след като говорихме с теб, научих за бягството на ЛеШон Броуди, а после убиха Боскачи. Така ме завъртя шайбата, че госпожа Кеъри съвсем ми изскочи от главата и все още няма никакъв шанс да се върне обратно там. Защо питаш? Да не би да имаш някаква идея?

— Не — Лонгориа поклати глава и вдигна рамене. — Просто ми замириса на истинска полицейска работа и привлече вниманието ми.

— И ти ли? — В гърлото на Глицки заклокочи смях.

Лонгориа махна с ръка, сочейки наоколо.

— Този кабинет — каза той. — Нали знаеш как е.

— Слушам те.

— Та накъде си се запътил?

Глицки пристъпи една крачка напред.

— Между нас казано, Брайс, бягам от училище. Отивам да разгледам някои изложби на оръжие.

— За какво?

— Да видя кои продават нелегално заглушители. Никой не е чул изстрел, когато са убили Боскачи.

Лонгориа вдигна пръст, обърна се към компютъра си и натисна няколко клавиша.

— Виж първо това — каза той. — Може да ти спести разходката.

Глицки, който не гореше от желание да си спести разходката, се приближи и се облегна на бюрото.

— Какво трябва да гледам?

— Току-що въведох търсене за „заглушители на оръжие“. Знаеш ли колко сайта излязоха? — Той придвижи курсора. — Пет хиляди осемстотин двайсет и един. А ти се каниш да обикаляш изложби.

— Може да стане по-бързо, отколкото да преравям всичко това.

— Пък и няма да си затворен в кабинета си.

— Най-вече. — Глицки се залепи за екрана. — Откога заглушителите станаха законни?

— О, няма такова нещо — оживи се Лонгориа. — От тези сайтове става ясно, че продажбата на заглушители е разрешена само за правителствени агенции и полицейски звена.

— Полицейски звена ли? Ние не ги използваме.

— Напротив. ТАС разполагат с няколко. Тактическото звено. Не го ли знаеше?

— Не съм имал много вземане-даване с ТАС.

— Когато кацнат на покрива на сграда със заложници, като слизат надолу по етажите, те гърмят по лошите момчета, изпречили се на пътя им, без да искат да будят цялата улица. Това е легално, поне според федералните закони. Но разгледай тези сайтове.

И Лонгориа щракна няколко пъти с мишката.

— Гледай. Има списания с инструкции как да си направиш сам симпатичен малък заглушител с подръчни средства. Разбира се, те са с гриф „Само за сведение“ или „За академични цели“. Сигурен съм обаче, че едва ли някой си е купил такава книжка, за да си измайстори заглушител.

— Не — каза Глицки. — Това би било грешен ход. — Той вече бе решил, че все пак ще предприеме своята обиколка, колкото и малко изгледи за успех да имаше. Сбогува се с Лонгориа, но на вратата се обърна още веднъж.

— Все пак, ако откриеш нещо за Елизабет Кеъри, ще се радвам да го науча.

— Ще запомня.

 

 

Всеки уикенд в Северна Калифорния се състояха изложби базари на оръжия. Глицки бе проверил в интернет, после проведе два телефонни разговора и узна, че този уикенд щеше да има изложения в няколко окръга — Санта Роза, Сан Хосе, Фримонт, както и в Сан Франциско Кау Палас, който беше в Брисбейн, окръг Сан Матео. Колкото повече обмисляше идеята — при положение, че нямаше да си губят времето да търсят някакъв професионален стрелец — толкова повече му харесваше. Всъщност заглушителят наистина можеше да го отведе до някаква следа. Или поне, както бе казал на Лонгориа, щеше да му помогне да се откъсне за малко от офиса и от безкрайните срещи в първия истински хубав ден тази година.

С туристическите боти и камуфлажното облекло се чувстваше далеч по-удобно, отколкото с униформата. Освен това така не приличаше много на ченге — в случая камуфлажът бе от предимство. Докато пътуваше към Кау Палас, той уреди негови хора под прикритие да присъстват на останалите шоута и да му докладват резултатите в понеделник. Ако изскочеше нещо, Глицки можеше да подбере интернет доставчиците и да вземе от тях списъците с адресите на клиентите. Дори ако успееше да склони „Алкохол, тютюн и огнестрелни оръжия“ да им сътрудничи, щеше да отнеме толкова време, колкото да преровят ръчно всички наказателни дела от двайсет и пет годишната практика на Боскачи. Но сега, в ранния следобед, той бе на път към изложбата, возен от личния си шофьор. Паганучи насочи черния таурус към паркинга на Кау Палас и Глицки го освободи за два часа.

Дясната половина на огромната, подобна на хангар конструкция помещаваше над триста щанда, претъпкани с всевъзможни видове оръжие, както и със съответните помощни облекла, екипировки, амуниции и литература. Можеше да се намери всичко — от най-малкия въобразим пистолет с един куршум до ловджийски пушки, снайпери, винтовки, както и всякакъв тип барабанни револвери с шест патрона и полуавтоматични оръжия. Разбира се, изложбата не се ограничаваше само до огнестрелни оръжия — производителите бяха изложили забележително богат асортимент от паравоенни и приспособления за лична употреба, включително арбалети, ловджийски и бойни ножове, прашки с дървени чатали и кожени аксесоари. А имаха по един щанд на края на всяка пътека. Изглежда бизнесът им процъфтяваше. Глицки нямаше как да не констатира, че въпреки непрестанните нападки на антиоръжейното лоби Втората поправка си бе взела своето, дори в такава либерална Мека като Сан Франциско. Това му достави радост.

Като ченге, макар да бе загрижен от факта, че все повече заредени пистолети попадаха в ръцете на деца и — или — престъпници, той нямаше нищо против идеята хората да притежават лично оръжие за самоотбрана и за защита на домовете си. По-малко очарован остана от страховитите снайпери и ножовете със зловещ вид — оръжия, чието единствено предназначение можеше да бъде военно и чиито единствени мишени бяха човешките същества.

Но не видя никакви заглушители.

Във всичките петдесет щата заглушителите бяха незаконни, но същото се отнасяше и за марихуаната. Глицки не вярваше, че заглушителите се намираха по-лесно от дрогата, но един от информаторите му, два пъти осъжданият Уолтър Флегър, на когото бе позвънил по мобилния телефон, го упъти вярно. В Кау Палас трябвало да потърси някой си Морт. Нужно било само да си приготви стодоларова банкнота и да има подръка още една хилядарка в брой.

През първия час Глицки обиколи изложбата, като на пет щанда спря да си побъбри с продавачите, дребни производители. Дълго време не беше излизал на улицата и сега чувстваше, че плува в свои води. Усещането беше приятно.

След престрелката миналата година Моузес Макгуайър беше прибрал всички оръжия, които бяха използвали, включително двата му револвера „Колт 357“. Не му бяха липсвали особено — той носеше своя „Глок 40“ автоматик на колана на униформата си всеки ден. Сега обаче нещо го подтикна да спре пред щанда на „Колт“. Имаше още двама клиенти, но мъжът зад тезгяха веднага се обърна към Глицки.

— Как сте, сър? — Джери, както можеше да се прочете на табелката с името му, беше в средата на трийсетте.

Под ризата си носеше кожена жилетка, имаше малки рижи мустачки и беше подстриган като морски пехотинец. — Желаете ли да си купите някакъв пистолет днес?

Глицки бавно се огледа наоколо. Оръжията бяха навсякъде, докъдето се простираше погледът му. Той се обърна към Джери и кимна.

— Така изглежда, нали?

— Запознат ли сте с „Колт“?

— Горе-долу. Едно време притежавах два. Някой ми ги открадна. — Технически погледнато, не беше лъжа. — Искам да видя дали някоя от тези играчки ще ми пасне. — Той посочи под тезгяха. — Този „Питон“ изглежда като братчето на онзи, който загубих. Триста петдесет и седем.

— Да, сър. — Мъжът го извади и го постави на тезгяха.

— Може ли? — попита Глицки и го взе.

Претегли го в едната, после в другата си ръка, завъртя барабана, махна го, сетне вдигна пистолета на височината на очите си и се прицели.

— В кой бранш работите?

Глицки върна барабана на мястото му.

— В охранителния. — Като се усмихваше само с устните, но не и с очите си, той сниши глас и попита заговорнически. — Какъв вид заглушител приляга на този, Джери?

Джери не чуваше въпроса за първи път. Обърна се, порови в едно чекмедже на бюрото зад него и след няколко секунди постави пред Глицки цветна гланцова брошура.

— Проблемът, сър, е, че що се отнася до заглушителя, „Колт“ препоръчва модел М1911 с патрони калибър 45 АСР. Той, разбира се, е полуавтоматичен и към него върви заглушител SOS–45…

Глицки го прекъсна:

— Пистолетите, които ми откраднаха, бяха модел 357 и имах заглушители и към двата. Тях също ми задигнаха.

— Да, добре, сър. Но…

— Май се опитвате да ми кажете, че ако не си взема полуавтоматичен, не можете да ми помогнете.

— Не. Съвсем не. Макар че нямаме право да продаваме никакви заглушители, нито дори да ги излагаме, както сигурно разбирате. Но ако проявявате интерес…

— Може би не ме слуша внимателно, Джери. Проявявам интерес точно към този пистолет, точно сега и точно тук и случайно имам хилядарката, за да го купя. Не искам да използвам полуавтоматичен. Те дават засечка, разбираш ли? Да не би да искаш да ме убедиш, че не мога да си избера заглушител от тази лъскава брошурка точно за този патлак, в който искам да вложа малко долари? Защото ако е така, може би ще намеря друг продавач наоколо, който ще ми услужи с по-голяма охота. Той остави револвера на стъкления тезгях.

— От друга страна, ако ме снабдиш с един заглушител екстра качество за това оръжие, ще ти дам кредитната си карта и ще намина пак след този смешен срок от петнайсет дни за „охлаждане на страстите“. Ще те препоръчам и на неколцина приятелчета. Чуваш ли какво ти казвам? — Той се наведе и отново сниши глас. — Някой ме посъветва да попитам за Морт, ако срещна проблеми.

Това без съмнение беше магическата дума. Джери метна поглед на другите си клиенти, които почти не им обръщаха внимание.

— Изчакайте две минути — каза той.

 

 

Минаха по-скоро двайсет, през които Глицки се помота наоколо и през пет минути се връщаше на щанда на „Колт“. Четвъртия път Джери разговаряше с нисък и набит плешив мъж и посочи Глицки.

— Това е, ъ-ъ…

— Ейб — Глицки протегна ръката, в която стискаше стодоларовата банкнота.

— Морт. — Ръкостискането на мъжа бе вяло и потно, но прибра банкнотата като фокусник, бързо я погледна и очевидно остана доволен. — Да вървим — рече той.

Запътиха се към главния изход, като Морт вървеше на няколко крачки пред Глицки, без да се обръща. Поставиха печат върху билета на Глицки, за да може пак да се върне. Навън двамата завиха надясно и тръгнаха под яркото слънце към паркинга. Притиснат плътно към телената ограда, един бял ван се бе разплул в мършавата сянка на самотен евкалипт. Морт почука веднъж, после втори път на задната врата, обърна се и без да каже дума или да направи знак на Глицки, се запъти обратно през паркинга.

Когато вратата най-после се отвори сред завеса от цигарен дим, Глицки пристъпи напред. Ако си бе мислил, че Морт е дебел, то човекът, който седеше на въртящата се седалка в задната част на вана, бе направо огромен. Тежеше поне сто и петдесет килограма, въпреки че набраната хавайска риза навярно добавяше най-малко още десет кила към теглото му. Продължаваше да пуши и пухтеше като ковашки мях при всяко вдишване и издишване. Присви очи към слънцето през дима и каза:

— Деветстотин долара. Кеш.

Глицки размаха ръка, за да пропъди дима. Във вана нямаше никакво проветрение.

— Така разбрах и аз. Трябва ми за Колт, модел 357. — Той извади портфейла си и започна да отброява банкнотите, като ги оставяше на мръсната разръфана постелка.

Грамадният мъж отново изпъхтя, загаси цигарата си, после се извърна и се пресегна за едно от дебелите черни кожени куфарчета, наредени на един рафт зад предните седалки. Постави го в скута си и го отвори, изследва съдържанието му за момент и извади дълъг и тежък метален предмет.

— Този заглушител не е фалшив — каза той, като му го подаде. — Може да елиминира шум от порядъка на седемдесет и пет децибела. Мога да ви го монтирам на пистолета срещу сто долара или си го вземете и си го инсталирайте сам. Съветвам ви обаче да оставите тази работа на мен. Както виждате, имам всички необходими такъми. А вие като нищо можете да се гръмнете по невнимание.

Лявата част в дъното на вана представляваше нисък метален работен тезгях с менгеме и цял арсенал спретнато подредени инструменти. Той грабна една метална кутия от тезгяха, избърса веждите си и запъхтян от усилието се наведе, за да прибере банкнотите на Глицки. След като ги преброи отново, ги пъхна в металната кутия. Сложил я обратно на тезгяха, мъжът измъкна от джоба на панталоните си малък тефтер със спирали.

 

— Ще ми дадете ли телефонен номер? За предпочитане на клетъчен. Променям седалището си, а обичам да държа клиентите си под око.

Дланите на Глицки се изпотиха от напрежение. Дотук цялата операция протичаше според сценария, описан от информатора му, но ако този тлъст мъж имаше партньор, който седеше в някоя от стотината коли наоколо, за да го прикрива, нещата щяха да загрубеят. Той остави заглушителя на рогозката и мушна ръка отзад на колана си, сякаш се кани да извади портфейла или мобилния си телефон. Вместо това измъкна своя Глок от кобура му.

Отначало по лицето на тлъстака се изписа слаба изненада, сякаш предполагаше, че Глицки му показва оръжието, за което бе купил заглушителя. После, осъзнавайки как и накъде е насочен пистолетът, той отпусна ръце на скута си, сетне ги вдигна бавно.

— Можете да си вземете обратно парите — каза той. — Както и всичко, което си харесате. Въобще не ми пука. Вземете и камиона, все ми е тая.

— Дръж си ръцете така, че да ги виждам, и се измъквай оттук.

Той се дръпна назад, когато мъжът тромаво се надигна от въртящия се стол и с жалък вид запълзя на четири крака по пода на вана. Тъмната му коса висеше на мазни кичури около лицето.

— Излизай — каза Глицки. — С лице към оградата, ръцете над главата. Сега бавно си вдигни ризата — искам да видя колана ти — и се обърни. Панталоните. Покажи си глезените.

— Не съм въоръжен.

— Всички казват така. Предпочитам да се уверя с очите си.

Глицки го накара да отстъпи от оградата и, все още с лице към нея, да се облегне на длани и да разкрачи широко краката си. След като го претърси, Глицки му позволи да се изправи и да се обърне.

— Какво искаш? — попита мъжът.

Като не преставаше да се цели в гърдите му, Глицки каза:

— Покажи ми някакъв документ за самоличност.

От шофьорската книжка на мъжа стана ясно, че се казва Джеймс Мартин Юинг и живее в Редуд Шорс, на около десет километра южно оттук. Глицки пъхна портфейла му в задния си джоб.

— Какво искаш? — попита отново мъжът.

— Все още се опитвам да реша — отвърна Глицки. — Струва ми се, че днес е щастливият ти ден. Аз съм от полицията на Сан Франциско.

Мъжът реагира необуздано.

— Дявол да го вземе!

Глицки запази спокойствие.

— Всичко, което искам от теб, е онова малко тефтерче с телефонните номера на клиентите ти. Него и парите си, естествено. Мислиш ли, че можем да го уредим мирно?

Очите на Юинг се бяха превърнали в цепки, докато обмисляше трескаво отговора си.

— Какво друго?

— Колко заглушителя си продал тук през последните няколко месеца, помниш ли?

— Не знам.

— Джеймс — Глицки насочи пистолета към капачката на коляното му, гласът му бе тих, но заплашителен. — Не се прави на ударен. Изработваш сам повечето от тези заглушители, нали?

— Да. У дома имам железарска работилница.

— Така. Виждаш ли? Вече започваш да ми сътрудничиш. Затова те питам пак, докато още си в настроение. Колко от тези джаджи си продал, да кажем, последния месец?

— Примерно десет.

— Десет за един месец. Това ли е средният им брой?

— Горе-долу. Виж, човече, ако наистина си ченге, си играеш с огъня.

— Оценявам загрижеността ти — каза Глицки. — Сега дай да видя тефтерчето. Хвърли го на земята до краката ми. — Глицки се наведе да го вземе и го разтвори. Беше съвсем малък бележник, с по десетина реда на страница. Една трета беше запълнена с телефонни номера. Явно Юинг беше в бизнеса отскоро. Глицки пъхна бележника в джоба на ризата си. — Добре, Джеймс, ето какво искам от теб. Дай ми ключовете от вана си. Сега искам да тръгнеш през паркинга към ей онзи изход, най-далечния. Тръгвай, малко движение ще ти е от полза.

— Ще ме застреляш в гръб.

— Не мисля, но при всички положения върви и не се обръщай. Хайде.

— Портфейлът ми е у теб.

— Точно така. Ще го оставя в колата.

Юинг огледа паркинга за помощ, но в петък следобед тук не беше оживено. Най-после тръгна. Когато измина стотина метра, Глицки затвори задните врати, покатери се на седалката на шофьора, отвори прозорците и запали мотора. Като погледна в огледалото за обратно виждане — Юинг продължаваше да върви — той се обърна, взе металната кутия от тезгяха и извади парите си. Прегледа останалите банкноти и прецени, че са някъде към две хиляди долара, после затвори кутията с парите и я остави на мястото й.

Подкара вана към изхода, до който бяха паркирани две празни коли на полицията от Брисбейн. Нарочно спря така, че да блокира пътя им, и слезе, като остави мотора включен, а портфейла на Юинг — на предната седалка. После напусна паркинга и скочи на задната седалка на очакващия го автомобил — Паганучи беше точен, като му нареди да натисне газта и ако трябва, да пусне сирените и светлините. Имаше среща със съпругата си и не искаше да закъснява.

 

 

— … най-голямото удоволствие, което съм изпитвал като ченге.

Трея го докосна нежно по лицето.

— Колко е хубаво, че отново те чувам да говориш за удоволствие.

— Смяташ, че е хубаво да говоря за това? Представи си какво е да го изпиташ. Мислех, че повече никога няма да ми се случи.

— Каза мъжът, който неотдавна открадна стреличките на най-добрия си приятел за забавление.

— Това беше отмъщение, не забавление. Честта ми беше засегната.

— Аха.

Двамата бяха хапнали сандвичи и борш в един деликатесен безименен бар на Клемънт, и сега бутаха количката на Рейчъл, като се наслаждаваха на мекия сумрак и необичайната за сезона топлина.

— Най-хубавото е, че разполагам с номерата от тефтерчето на господин Юинг и най-късно до понеделник ще имам списък с имената на клиентите му. Това са реални хора, с които ще се заловим, всеки от тях е нарушил закона за притежаването на заглушител и аз ще насъскам ченгетата по петите им.

— Наистина ли вярваш, че някой от тях е убил Алън?

— Не, малко вероятно е. Но поне ще проверим. Може някое от имената да изскочи в друга част от разследването.

— А междувременно ти ще се ровиш в убийството и светът пак ще е хубав.

Глицки не отговори, но знаеше, че Трея има право. Той я прегърна през рамо и я притегли към себе си.

— Не искам да изглежда така, все едно танцувам върху гроба на Алън, но като търся убиеца му, смятам, че си запълвам времето с нещо наистина полезно. Не е като да ходя по разни срещи. — Някаква мисъл му се мярна и той се прекъсна. — Какво ще кажеш за това? Ще опитам да привлека „Алкохол, тютюн и огнестрелни оръжия“, за да ни помогнат. Те имат достъп до списъци на хора, поръчали заглушители по интернет. Сигурно няма да са склонни да споделят информацията, но след като разполагам с имената от списъка на Юинг, може би ще успея да сключа сделка, нали?

— Това ти липсва, нали Ейб? Разследването на случаи.

Той измина още няколко крачки, после спря, обърна се и я целуна.

— Така ли мислиш?