Джон Лескроарт
Адвокати на защитата (11)

10

През нощта вятърът утихна, но все още беше необичайно студено за сезона. Високо, ясно небе, ярко слънце. Зелените площи, покрай които Ву мина на път за Маркет Стрийт, бяха покрити със слана — нещо рядко за града.

Ръцете й трепереха, а очите й горяха, но тя бе благодарна, че делото тази сутрин бе определено за десет часа. Това значеше, че нямаше нужда да се отбива преди това в офиса, което й осигури няколко часа допълнителен сън, от който изпитваше отчаяна потребност след всичките коктейли, придружили снощната й авантюра. Беше се прибрала едва към три след полунощ. Не успя да заспи почти до зори, а два часа по-късно звънът на будилника я изтръгна грубо от обятията на съня. Тя се събуди замаяна, изтощена, изстискана.

Все пак комбинацията от декседрин и еспресо я пораздруса и когато влезе в арестантската килия зад съдебната зала на Арвид Джонсън, се чувстваше почти бодра. Окован с белезници, Андрю седеше на циментовата пейка, облегнат на стената. Изглеждаше притеснен и унил — промърмори някакъв поздрав и отново се зае да изучава шарката на линолеума под краката си.

Ву придаде храбър израз на лицето си и седна до него. От него се носеше мирис на дезинфектанти и сапун.

— Добре ли си? Успя ли да поспиш? Всичко наред ли е? Още ли се придържаш към решението ни от снощи? — На всеки въпрос той вдигаше рамене или кимваше.

Тя продължи, като му каза, че съдията очаква да чуе признанието от собствената му уста. От него се искаше само да следва инструкциите й и всичко щеше да приключи, преди да се е усетил. Той кимна още няколко пъти, докато накрая й изкрещя:

— Знам какво трябва да направя!

Тя прие това като уверение. Всичко щеше да бъде наред.

 

 

Хал и Линда Норт бяха заели местата си на първия ред, хванати за ръка. Ву им кимна — Хал я поздрави в отговор, а Линда само я изгледа с празен поглед. В отсрещния край на залата Джейсън Бранд бе насочил цялото си внимание към съдържанието на няколко папки, разтворени пред него. Упорито избягваше погледа на Ву. „Двата слънчеви лъча“ бяха на своя пост — Нелсън до вратата на арестантската килия, а Котрел зад празната банка на съдебните заседатели. Съдебната стенографка и социалният работник си бъбреха приятелски, после изведнъж вратата към кабинета на Арвид Джонсън се отвори и съдията, облечен в своята тога, зае мястото си. Формалностите отново бяха подминати. След като съдията му кимна, социалният работник се изправи и започна:

— Добро утро. Това е дело за петиция JW02–4555, случаят на Андрю Бартлет, който присъства в съдебната зала. Сред присъстващите са родната майка на непълнолетния Линда Бартлет и вторият му баща Хал Норт.

Адвокат на непълнолетния е госпожица Ейми Ву. Господин Джейсън Бранд е областният прокурор.

Съдия Джонсън му благодари и се взря над очилата си.

— Госпожице Ву, по мое знание непълнолетният ви клиент господин Бартлет и областният прокурор са се договорили за взаимно приемливо споразумение по случая. Вярно ли е това?

Ву хвана ръката на клиента си и двамата се изправиха.

— Да, ваша чест.

Джонсън бе вършил това безброй пъти и докато Ву бе на ръба на нервната криза, за него цялата работа очевидно бе не по-вълнуваща от селска седянка.

— Господин Бартлет, искам да ви попитам дали разбирате решението, което беше постигнато във ваша полза.

Гласът на Андрю бе твърд:

— Да, ваша чест, разговарях по този въпрос с госпожица Ву снощи. — Той се извърна, кимна леко на родителите си и отново се обърна към съдията.

Джонсън продължи:

— И вие разбирате, господин Бартлет, че признавайки се за виновен по обвиненията, повдигнати срещу вас от щата Калифорния, фактически поемате цялата отговорност за убийствата на Майкъл Муни и Лора Райт? И че веднага след това дело ще бъдете въдворен в Младежкия изправителен дом на Калифорния, където ще останете под попечителство до двайсет и петата си годишнина?

Андрю се поколеба за миг и Ву, скачайки на крака, отговори вместо него:

— Да, ваша чест, господин Бартлет разбира.

Но Джонсън поклати глава.

— Бих желал да го чуя от него, госпожице адвокат. Господин Бартлет?

Андрю погледна Ву, после отново съдията. Когато заговори, гласът му почти не се чуваше, затова прочисти гърлото си и започна отначало:

— Разбирам присъдата. Това е, което решихме, и аз трябваше да се съглася. — Като се прокашля отново, той продължи. — Но не се чувствам… — Андрю спря, обърна се пак към родителите си, после към съдията. — Но не мога да кажа, че съм убил някого, защото не съм.

Ву изпита усещането, че пред краката й зейна бездна. Тя улови клиента си за ръката.

— Не, почакай, Андрю! — После се обърна към съдията — Ваша чест, ако ми позволите…

Но Джонсън я принуди да замълчи, като удари с чукчето си. Той свали очилата си и се наведе напред.

— Не, госпожице адвокат, не позволявам. — И посочи с пръст Андрю. — Господин Бартлет, искам да го чуя още веднъж. Не се ли признавате за виновен?

— Ваша чест — в гласа на Ву звучеше паника. Тя не можеше да допусне това. — Искам да помоля за кратко прекъсване.

От дясната си страна чу Бранд да захлопва шумно папките си.

— Молбата се отхвърля — каза Джонсън и отново се обърна към Андрю. — Господин Бартлет? Повторете за какво пледирате.

Този път гласът на Андрю прозвуча по-уверено:

— Току-що казах, че не съм убил никого.

Зад себе си Ву можеше да долови мълчаливото ликуване на семейство Норт. В желанието на всяка цена да накара Андрю да си върне думите назад, тя му зашепна настойчиво:

— Не можеш да направиш това, Андрю. Рискуваш доживотна присъда. Не разбираш ли?

Съдията отново удари с чукчето си.

— Госпожице Ву, господин Бранд — той им направи знак с ръка. — Последвайте ме в кабинета ми, моля.

И закрачи натам с развята тога.

Джонсън ги очакваше, в изражението на лицето му нямаше и следа от доброжелателност, докато затваряше вратата зад тях. Мина веднага на въпроса.

— Не понасям да ме разиграват в моя съд, госпожице Ву. Какво беше това, някаква медийна сензация? Или тактика за отлагане?

Тя се опита да преглътне и си пое дъх.

— Не, ваша чест.

— Не на кой въпрос?

— И на двата, ваша чест. Аз съм не по-малко изненадана от вас.

Джонсън погледна Бранд, който предвидливо бе застанал на почетно разстояние, после отново Ву.

— Това е неприемливо. Какво очаквате да направя?

— Ще говоря с него.

— И каква ще бъде ползата?

— Ще го накарам… Той просто е уплашен. Цялата нощ е прехвърлял в ума си тази мисъл и още не може да свикне с нея.

Съдията скръсти ръце.

— Престанете да ми губите времето. Що се отнася до мен, той отрече вината си. Това наистина е неприемливо, госпожице адвокат — добави той. — Абсолютно неприемливо. — После, без да прави усилия да прикрива яда и възмущението си, продължи. — Е добре, нека шоуто да продължи и да свършваме колкото може по-скоро.

Бранд се обади:

— Ваша чест, ако ми позволите?

— Какво?

— Исках само да кажа, че госпожица Ву не е толкова наивна, колкото изглежда. Тя знае условията на сделката, която е сключила. Или Андрю си признава, или отива на съд за възрастни.

— Мисля, че всички знаем това — каза Джонсън. — Сега трябва да го обявим за възрастен. Госпожица Ву няма как да не се съгласи. — Погледът му, втренчен в нея, не търпеше възражения.

Бранд кимна доволен.

— Тогава искаме това да стане още днес, ваша чест, освен ако планът през цялото време не е бил да го задържим в съда за непълнолетни, без да се съобразяваме с признанието му.

Ву се обърна към съдията, като се опитваше да обуздае гнева си:

— Ваша чест, кълна ви се, че не знам за какво говори той. Не съм имала подобен план. Не исках Андрю да поеме риска да се изправи пред съда за възрастни. За мен признанието беше единственото правилно решение.

Лицето на Джонсън бе свъсено и зачервено.

— Направо не проумявам как е възможно да сте толкова некомпетентна, госпожице Ву. Да пледирате, без да осигурите съгласието на клиента си? — Той не изчака отговора. — Няма значение. Важното е, че господин Бартлет, както несъмнено осъзнавате, вече е в системата за непълнолетни. Сега той не може да бъде съден като възрастен, освен след процедура 707. Да не би да очаквате от мен да повярвам, че не сте го знаели?

Ву внезапно осъзна огромната си заблуда. Досега бе действала така, сякаш се нуждаеше от признанието на Андрю, за да му осигури място в системата за непълнолетни. Но случаят не беше точно такъв. Признанието беше необходимо само, за да може направо да се пристъпи към присъдата. Всъщност с първоначалната си класификация Боскачи вече законно го бе поставил в системата за непълнолетни и докато беше в нея, той бе застрахован срещу LWOP^[1].

— Не бях помислила… — заекна тя.

— Добре — сопна й се Джонсън. — Не сте помислили. Тогава да смятам ли, че се отказвате от процедура 707 и сте съгласна да обявим господин Бартлет за възрастен още днес, както току-що настоя господин Бранд?

— Аз… Не мога да го направя, ваша чест.

— Не! — избухна Бранд. — Разбира се, че не можете. — Очевидно, при това с основание, той мислеше, че предварително е планирала с клиента си да отхвърли петицията. Това не само щеше да забави евентуалния процес на Андрю като възрастен, но издигаше още една административна пречка — процедура 707. Той се обърна към Джонсън. — Нито за миг не вярвам, ваша чест, че това не е бил планът й през цялото време.

— Не е вярно. Просто не е вярно, ваша чест.

Бранд не й обърна внимание.

— Ваша чест, тълкувам това по един-единствен начин: че целта й е била да протака, за да може клиентът й да виси тук с месеци. Сигурен съм обаче, че областният прокурор ще поиска делото да отиде в съда за възрастни, затова искам да помоля 707 да бъде насрочено за възможно най-ранна дата.

Джонсън хвърли последен изпепеляващ поглед на Ву и кимна:

— Склонен съм да се съглася с вас, господин адвокат. Нека се върнем в залата и го впишем в протокола.