Джон Лескроарт
Адвокати на защитата (15)

14

Ву се събуди в къщата на Харди с още по-жесток махмурлук. Остра болка раздираше всяка клетка и става от тялото й. В периферията на зрението й играеха светли точки. Колко чаши беше изпила при Лу? Спомняше си за шест, но може би бяха седем или осем, дори девет. Повече, отколкото би я почерпил някой мъж с надеждата да го ощастливи, а Лу беше известен с щедрите дози, които разливаше.

Девет питиета? Петстотин или шестстотин грама водка? Та тя тежеше не повече от шейсет и пет килограма. Трябваше да се радва, че е останала жива.

След като Харди я закара на паркинга „Ол-Дей“, за да прибере колата си, той й препоръча да си вземе свободен ден, да се прибере и да се наспи. Това и направи. Към три часа, след шестчасов сън, тя се обади в офиса и остави съобщение, че ще се яви на работа утре.

После, облечена в джинси и поло, излезе от апартамента си и се отправи към залива. Слънцето блестеше ярко и макар ветрецът да беше слаб, й стана хладно. Тя се провря през няколко грамадни скали на вълнолома и се настани на една от тях, почти невидима сред камънаците, загледана във водата и гушейки се, за да се стопли. После хубаво се наплака.

Когато се върна вкъщи, откри, че Харди й е оставил съобщение. Глицки на всяка цена настоявал да я разпита още сега. Процедура 707 била насрочено за вторник, след пет дни.

Пет дни.

Тя отново прослуша съобщението, за да се увери, че е разбрала правилно. Но втория път чу съвършено същото. Седна на стола си и се загледа с празен поглед през прозореца. Пет дни бяха безумно малко. В никакъв случай нямаше да успее да се подготви.

Но явно не разполагаше с повече време. Областният прокурор, а може би и съдията, й изпращаха много ясно послание, давайки справедлив отдушник на засегнатото си честолюбие. Вече нямаше място за избор или предпочитания, нито за сделки с Бранд или Джакман. Докато часовникът неумолимо отброяваше минутите, тя трябваше да се срещне със семейство Норт, да съгласува действията си с Харди и преди всичко да събере повече сведения за Андрю, да открие що за човек е в действителност. Щом имаше само пет дни, трябваше още сега да започне да работи върху защитата си, но такава защита, която да заслужава името си. Махмурлукът още не й беше минал — в главата й пулсираше тъпа постоянна болка — но не можеше да си позволи лукса да страда. Трябваше да се залови за работа. Като вдигна телефона, тя набра номера на Норт.

Показанията, за които настояваше Глицки — доколкото изобщо бяха важни — в момента не бяха сред приоритетите й.

 

 

Линда Норт посрещна достатъчно радушно обаждането й. В края на краищата, Ву отчасти ги беше убедила, че е изиграла важна роля за задържането на Андрю в системата за непълнолетни — засега. Поне не трябваше още да се явява пред съда за възрастни и не го грозеше доживотен затвор. Стратегията на Ву беше опънала нервите им до крайност, ала в последна сметка се бе оказала успешна. Все още имаха доверие в нея.

Но когато Ву позвъни, Линда тъкмо се готвеше да ходи на фризьор. Затова й каза, че моментът не е подходящ. Това било редовното й седмично посещение в салона и ако пропуснела часа си, Майкъл просто щял да го даде на друга и щяло да й се наложи да преустройва цялата си програма. Много жалко, но просто нямало как. Всички тези модни стилисти били едни и същи. Била сигурна, че Ву я разбира.

Така или иначе Хал нямало да може да се прибере веднага. Вече бил пропуснал много служебни ангажименти заради този проблем с Андрю. А когато не бил в офиса си, довери й Линда, винаги изниквали някакви неприятности. Но ако било толкова важно и спешно, Ву можела да позвъни на Хал в работата и да си уговорят среща там. По-късно той щял да осведоми Линда подробно за разговора им.

Ву, опитвайки се да бъде търпелива, бе предложила да се срещнат в дома им, когато Хал се прибере от работа, а тя се върне от фризьор. Но не. Вечерта също не било удобно. Хал имал някаква делова вечеря само за мъже, а самата Линда смятала по-късно да посети Андрю в МВЦ, но ако Ву настоявала да говори с някого от тях веднага, наистина можела да се обади в офиса на Хал и да отиде при него. Нали не се задавала някаква криза, която непосредствено да застрашава Андрю? Ако не, тогава по-добре да говорела с Хал, той се оправял по-добре от нея с детайлите. По-късно той щял да я информира за всичко, което според Ейми било важно. Централата на Норт Синемас се намираше на Батъри Стрийт, близо до Ембракадеро. Триетажното здание беше голямо, цялото от тухли и стъкло, с модерен дизайн. Ву паркира в подземния гараж, на едно запазено място, до което я упъти пазачът.

Все още облечена в джинсите и полото си — Норт може и да не бързаха да се срещнат с нея, но тя бе напуснала апартамента си презглава, все едно някой я гонеше — Ву взе асансьора до последния етаж, после зави вдясно и тръгна по дълъг коридор, покрит с мек зелен мокет. Стените от двете страни на коридора бяха украсени с десетки филмови плакати в рамки. Любезната млада жена с къса руса коса на рецепцията провери в бележника си и я уведоми, че господин Норт я очаква и ще я приеме след малко. Тя седна в просторното хладно фоайе и зачака, прелиствайки едно списание. През високия от пода до тавана прозорец с тъмни стъкла се откриваше гледка към Трежър Айланд отвъд залива и чак до Бъркли. Прозрачният въздух и безоблачното небе навън създаваха илюзията, че са на една ръка разстояние.

След като прегледа бегло списанието, тя си погледна часовника и се намръщи. Почака още една минута, после загуби търпение и отново се запъти към бюрото на рецепционистката.

— Извинете, господин Норт посетител ли има?

Младата жена вдигна поглед.

— Зает е. Каза, че веднага ще се освободи.

— Да, но бихте ли го попитали пак, ако обичате? Вече минаха петнайсет минути.

Жената сниши глас и каза заговорнически:

— Петнайсет минути са нищо.

Ву се насили да се усмихне учтиво.

— За мен обаче са нещо, боя се. Ще пробвате ли още веднъж, моля? Ейми Ву.

Рецепционистката пукна един балон с дъвката си и сви рамене.

— Разбира се. Помня.

Като натисна няколко бутона на таблото пред себе си, заговори в слушалките на ушите си.

— Хал? Госпожица Ву още чака. — Пауза. — Добре. Естествено, ще й предам.

Тя прекъсна връзката и погледна Ву.

— Каза още две минути. — Но като вдигна длан, бавно разпери и сви пръсти два пъти. Посланието беше ясно: по-скоро десет.

 

 

Минаха осем минути.

Излъчващ власт и енергия, Хал изникна сякаш от нищото и изведнъж се озова на мястото срещу Ву.

— Ейми, съжалявам, че ви накарах да чакате. Тук е същинска лудница. Както обикновено. Тази вечер откриваме новия Дисни, а някакъв идиот на Уолнът Крийк загубил шест ролки. Кажете ми как, по дяволите, могат да изчезнат шест ролки. Започвам да мисля, че някой ги е откраднал.

Тя стана и двамата се ръкуваха.

— Както и да е, вече съм тук. Какъв е проблемът?

Мислех, че сме изчерпали всички правни въпроси, докато назначат следващото дело. Всичко наред ли е с Андрю?

Ву беше благодарна, че и двамата родители поне се бяха осведомили за здравето на Андрю.

— Да, сър. Струва ми се, че е добре. Имам намерение да го посетя, след като си тръгна оттук.

— Чудесно. Той казал на Линда, че май сте разтревожена от онова, което направи. Ще се радва да ви види.

— Значи Линда вече е била при него днес? Каза ми, че ще отиде и тази вечер.

— Така ли? Не знаех. Какво сме днес, четвъртък? Четвъртък сутрин обикновено играе бридж, ако не се лъжа, но може би го е отменила. Трябва да я попитате. Та защо е толкова неотложно да разговаряме? Нали нямате нищо против да останем тук? Можем да влезем и в кабинета ми, ако предпочитате. Все едно.

— Тук е добре. Исках само да ви кажа, че вече насрочиха следващото дело. — Тя замълча. — Ще се състои следващия вторник.

Лицето му доби шокирано изражение.

— Следващия вторник? — Той преброи наум. — Пет дни. Със същия успех можеше да бъде и утре. Мислех, че съдилищата обичат да протакат делата.

— Често наистина го правят. Но в случая областният прокурор е бесен, че Андрю не призна, както се бяхме разбрали. По този начин изразява недоволството си.

— Ама че свинщина. Да си го начука.

— Да, сър.

Той се навъси, гласът му стана груб.

— А аз си мислех, че тази промяна в последния момент е част от стратегията ви. Ето че сега пак тъпчем на едно място. Какво става?

Ву, която очакваше подобна реакция, беше готова с отговора.

— Това е, защото убиха Алън Боскачи, сър. С него щяхме да се споразумеем някак си, сигурна съм, но сега Кларънс Джакман пое нещата в свои ръце. Той просто налага авторитета си. Все пак ще се опитам да обжалвам датата, но шефът ми смята, че е малко вероятно да издействам отлагане.

— Шефът ви?

Тя кимна.

— Дизмъс Харди, трябва да сте чували за него. Много е добър. Което е хубаво, защото, ако делото се проведе в тези скъсени срокове, той ще се притече на помощ.

— И ще иска да му се плати отделно?

— Не. Фирмата ще покрие времето и разходите му. Смятаме, че не е редно да ви караме да плащате, макар да не сме виновни за този проблем с областния прокурор. Аз също ще работя извънредно. Казвам ви го само за сведение. Но трябва да уговорим друг хонорар, ако съдят Андрю като възрастен.

— Обаче ние ще се борим това да не стане.

— С нокти и зъби. Да, сър. Но с Линда трябва да сте подготвени за най-лошото, затова се налага да обсъдим как ще процедираме по-нататък.

— Божичко — простена Хал. — Това няма край. — Той хвърли поглед през рамо — толкова работа го чакаше зад една от тези врати — и отново се обърна към Ву. — Може би трябва да седнем. — Когато седнаха, каза: — Така. Слушам ви.

За двайсетина минути Ву му обясни в какво се състои процедура 707.

Макар да беше привидно сложна, тя всъщност се занимаваше с един-единствен въпрос: „младежът поддава ли се на превъзпитание“ в качеството му на непълнолетен? От гледна точка на съдилищата и правосъдието това определяне беше много важно. Макар някои да настояваха, че една от целите на лишаването от свобода е рехабилитация на пълнолетния затворник за окончателното му връщане в обществото, на практика времето, прекарано в затвора, беше наказателна мярка. Обратно, етиката на системата за непълнолетни имаше далеч по-оптимистичен и вдъхващ надежди облик. Въпреки че лишаването от свобода беше част от процеса, целта бе предимно да се рехабилитира, а не да се наказва непълнолетният.

Ако си в системата за непълнолетни, бюрокрацията цели ресоциализацията ти. Все още имаш шанс да се поправиш, да станеш добър гражданин и пълноценен член на обществото и младежките ти грехове да бъдат опростени. Затова системата се грижеше за превъзпитанието, психическото ти здраве и професионалната ти ориентация, включваше те в различни социални програми. Заради тези програми и това по-специално отношение всеки непълнолетен в системата непрекъснато контактуваше с множество съветници, възпитатели и социални работници, а не само със стражата и охраната.

Но този огромен бюрократичен апарат на надеждата не биваше да се хаби за онези, на които не може да се помогне, които „не се поддаваха на превъзпитание“. Такива младежи, заради своето безсърдечие, жестокост, минали и сегашни престъпления, трябваше да бъдат разглеждане от правосъдието като възрастни. Обществото справедливо ги третираше като непоправими и отказваше да пилее ограничените си ресурси за такава обречена и безнадеждна кауза, каквато беше рехабилитацията им. Освен това не биваше да им се позволява да заразяват останалите деца, които още можеха да бъдат спасени, с престъпното си мислене и поведение. Но първо, съдилищата се нуждаеха от обективна формулировка, за да определят на кои младежи може да се помогне и от кои трябва да вдигнат ръце.

За тази цел, при тежки престъпления, бяха изработени пет критерия за податливост на превъзпитание. Ако съдът преценеше, че непълнолетният се е провалил на теста за който и да било от тези критерии, тогава решаваше, че въпросното лице не подлежи на превъзпитание в системата за непълнолетни и го предаваше на Върховния съд, за да бъде съден като възрастен. Критериите бяха следните: 1. Степен на криминален умисъл; 2. Вероятност за рехабилитация на непълнолетния преди изтичането на юрисдикцията на съда за непълнолетни т.е. преди навършването на двайсет и пет години; 3. Минали криминални прояви на непълнолетния; 4. Успехът на предишни опити на системата за непълнолетни да рехабилитира младежа и 5. Обстоятелствата и тежестта на обвинението, по което непълнолетният е задържан.

 

 

— Добре — каза Норт. — Какво означава всичко това?

— Означава, че ще трябва да поговорим — вие, аз и Линда — за да видим кой от тези критерии приляга към Андрю. Всъщност точка пета, тежестта на обвинението, е ясна. Става дума за убийство, значи е сериозно. Все пак ще я оспорваме, когато стигнем до нея. Междувременно искам да обсъдим останалите критерии, така че ако е уязвим по някой от тях, да изработим защита или поне обяснение за пред съда.

Норт седеше облегнат на канапето с ръце в скута и изпънати напред крака с кръстосани глезени. Лицето му беше мрачно.

— Не го ли направихме вече? Спомнете си втората ни среща у дома, когато искахте да узнаете всичко за издънките му — тогава говорихме за психотерапевта му и всичко останало.

— Естествено, че си спомням. Сега обаче трябва да задълбаем много по-надълбоко. Личностни прояви. Причини защо всъщност не бива да бъде смятан за възрастен.

— Черти на характера?

— Точно така.

Той я погледна.

— Но не казахте ли онзи ден, че не бива да засягаме тази тема? И че ако го направим, обвинението може да изложи собствената си версия и да ни натика в кучи задник?

— Слушали сте ме внимателно — Ву не изглеждаше особено щастлива от този факт.

— Дяволски внимателно. Аз съм добър слушател. А сега твърдите, че трябва да се занимаваме с характера му?

— Може би е малко рисковано. Но ситуацията със сигурност е различна. Главното е да оборим тези критерии. Всеки един поотделно, иначе Андрю ни се изплъзва.

Норт въздъхна тежко и зарея поглед през прозореца.

— Ще поговоря с Линда. Може би двамата ще се сетим за нещо. Ще ми запишете ли петте критерия?

— Веднага.

— Добре. Дайте ми ги и ако ни хрумне нещо конкретно, за което сме пропуснали да ви осведомим, ще ви се обадим. Става ли?

 

 

Ву пристигна преди клиента си в студената тясна стая с надрасканата маса, старите столове и миризмата на антисептици. Внезапно забеляза слънчевите петна по отсрещната стена и осъзна, че през целия ден е била будна не повече от три часа и че дневната светлина вече почти се е скрила.

Щеше ли да се гордее баща й с нея заради това? Че е пропиляла целия си ден? Или предишните седмици? Тя захлупи лице в дланите си, когато я заля пристъп на гадене и световъртеж. От устните й неволно се изплъзна стон.

— Добре ли сте?

Не беше чула ключа, нито отварянето на вратата. Пристав Котрел — младият пристав с очи на старец — стоеше на изхода и възпираше Андрю с ръка, очаквайки знак, че разговорът може да започне. След като не получи отговор, попита отново:

— Добре ли сте, госпожо?

Най-после тя кимна, приставът отпусна ръка и клиентът й влезе.

Вратата се затвори след него.

Андрю придърпа стола си, седна на ръба и я погледна напрегнато:

— Сърдита ли сте ми?

Устата на Ву беше пресъхнала, лицето й лепнеше от пот. Тя затвори за миг очи и избърса челото си.

— Не. Не съм ти сърдита, Андрю.

— Мислех, че ми се сърдите, задето не направих това, което искахте от мен. — Той пъхна ръце между коленете си. — Но не можех да кажа, че съм го извършил.

— Знам — рече тя. — Не се тревожи. Станалото, станало. Сега целта ни е да убедим съдията, че мястото ти е в системата за непълнолетни.

— Но аз мислех, че това е безспорно. — По лицето му се изписа объркване. — Нали точно затова всички толкова се вбесиха.

— Не е съвсем така. Вбесиха се, защото сега ще трябва да се мъчат да те върнат в съда за възрастни.

— Значи казвате, че сделката ви, макар да не се съгласих на нея, ми предоставя нов шанс?

— Да.

Изведнъж объркването изчезна и клиентът й колебливо се усмихна.

— Знаете ли, щом работата ви е да ме защитавате, къде може да сте сбъркали? Може би онзи човек, с когото сте сключвали споразумението, е трябвало да бъде по-внимателен. Мислили ли сте за това? Може би вината изобщо не е ваша?

Това не й беше минавало през ума, особено днес. Но доводите на Андрю отнеха част от напрежението, което чувстваше.

— Е — каза тя, — поне малко съм виновна и аз. Но това, което казваш, е много мило. — И Ву за първи път изпита нещо като съпричастност с Андрю.

Но се налагаше да говорят по работа. След като му обясни подробно петте критерия, отнасящи се до податливостта на превъзпитание, тя се облегна и скръсти ръце.

— Трябва да обсъдим всеки от тях поотделно, Андрю — каза тя. — Ако съдът намери, че не се поддаваш дори само по един от тях, отиваш на съд за възрастни.

— По един?

— Такива са правилата. Страхувам се, че разполагаме с по-малко от седмица, за да се подготвим.

— Но тези критерии — Андрю започна да драска с нокът по масата, — на повечето от тях изобщо не отговарям. Дори не знам какво е криминален умисъл или дали мога да бъда рехабилитиран. Рехабилитиран от какво?

— От престъпното ти минало.

Той я погледна въпросително.

— Аз нямам такова.

— Знам. Обаче не мисля, че умисълът е проблемът, нито рехабилитацията.

— Тежестта на обвинението.

По това нямаше спор.

— Да.

— Но ако не съм го извършил… — И той вдигна очи обнадеждено.

Тя обаче не искаше да подхранва у него напразни надежди. Наведе се напред и докосна ръката му.

— Това дело няма нищо общо с вината или невинността ти, Андрю. Искам добре да го разбереш. Става дума само дали да те третират като възрастен или не. И много ще се потрудят, за да докажат критерия за тежестта, бъди сигурен.

— И им е достатъчен само един?

— Боя се, че да.

— Значи ще загубя?

— Може да загубим, да. Засега. Но ще имаме големи шансове пред съда за възрастни.

— Ами тогава да ме пратят направо там. Щом процедурата е само формалност…

— Не — каза тя. — Трябва да опитаме. Много е важно да останеш колкото може по-дълго тук, от значение е всяка минута. — Ву прочете истинска тревога в очите му: навярно бе започнал най-после да осъзнава какво си бе навлякъл с отказа си да признае. Какво бе навлякъл и на двамата. — Налага се да поговорим за тези неща сериозно, Андрю. Моят партньор, господин Харди, има някои идеи относно тежестта. Няма да им се дадем лесно. Но другите критерии, не искам да има никакви изненади по тях.

— Не знам какви изненади би могло да има.

— Аз също не знам. Но нали затова са изненади.

Той прояви умерен ентусиазъм, когато започнаха да обсъждат евентуалните свидетели по различните критерии — психиатъра, когото бе посещавал за овладяване на гнева, училищния психолог, един от социалните работници в МВЦ. Но само след малко се оклюма, притиснат от бремето на онова, което му предстоеше.

Започна да се разсейва, накрая съвсем се отнесе и Ву, самата тя не във върховна форма, не намери сили да го ободри. Според нея главното чувство, което го ръководеше, бе самосъжаление. Спираше на всяко изречение, гледаше втренчено пред себе си или се взираше в масата. На няколко пъти с мъка преглътна сълзите си.

— Защо си губим времето с това? — казваше той. — Никога няма да спечелим.

Или:

— Аз съм такъв неудачник. Това няма да промени нищо.

Или:

— За всички ще бъде по-добре ако се самоубия, нали?

Последната реплика стресна Ву.

— Защо би искал да го направиш, Андрю? На кого ще помогнеш?

— Ще сложа край на тази глупост. Така или иначе ще ме тикнат в затвора.

Ву призова на помощ цялото си търпение.

— Точно това ще се постараем да избегнем.

— Няма да успеем, нали?

— Не и ако не се опитаме.

Но и на самата нея думите й прозвучаха снизходително, все едно увещава за стотен път малко дете да си изяде кашичката.

— Дори и да се опитаме — каза той.

Напредваха бавно и мъчително, докато накрая го повикаха за вечеря. След излизането му тя се почувства на края на силите си и остана да седи с облегнати на масата лакти. След малко вдигна ръце и притисна очите си с пръсти.

Някой почука.

— Извинете. Госпожице Ву? — На прага стоеше пристав Котрел, който беше дошъл да заключи стаята. Задрямала ли беше? — Добре ли се чувствате?

— Да. Добре съм.

— Не ми изглеждате добре. Да ви донеса ли нещо? Вода?

Тя се облегна бавно назад.

— Какво ще кажете за нова глава? А може би и ново тяло към нея.

— Не би могло да се намери по-хубаво лице — каза той. — И определено не се нуждаете от ново тяло.

В момента тя се чувстваше толкова привлекателна, колкото боклукчийски камион, затова едва не се изсмя на комплимента. Но, помисли си Ву, младежът просто се опитва да бъде любезен.

— Благодаря — каза тя. — Съжалявам, че ви карам да чакате. Имах дълъг ден. — Започна да събира папките и книжата, разпилени върху масата.

— Нека ви помогна, госпожице Ву — каза той.

— Няма нужда, благодаря. Ще се оправя. Можете да ме наричате Ейми.

— А аз съм Рей, както навярно си спомняш. — Приставът почака, докато си прибере документите и ги натъпче в коженото си куфарче. Когато се наведе да го вдигне, той каза: — Това нещо сигурно тежи цял тон. Поне дай да ти го нося. Изтощена, с пулсираща от махмурлука глава, тя най-после кимна:

— Много мило от твоя страна.

Той пристъпи в стаята, вдигна куфарчето и я подхвана под лакътя.

— Сигурна ли си, че можеш да ходиш?

Всъщност тя хранеше известни съмнения, но направи една крачка, после още една и след минута вече вървяха към изхода. Котрел я придружи навън до телената ограда и отвори портала. Остави куфарчето й на земята и когато Ву се обърна да се сбогува, очите им се срещнаха за миг. Тя си помисли, че долавя в тях същото дебнещо изражение, което й беше направило впечатление в съдебната зала. Очите му отново й се сториха някак празни, но изведнъж — сякаш имаше дистанционно, с което да ги контролира — в тях проблесна искрица живот.

— Клиентът ти изглежда доста съкрушен — каза той.

Тя издиша шумно въздух.

— Не го обвинявам. Сам се прецака.

— Как така?

— Бях му издействала осем години в изправителен дом, а той отказа. Сега го заплашва до живот без право на обжалване.

— Ще го преместят при възрастните?

— Още не, но е много вероятно. Опитвам се да го накарам да ми помогне, но той, изглежда, не знае смисъла на думата „съдействие“.

— Може би е просто уплашен.

— Сигурна съм в това. И има защо. О, Боже! — Тя вдигна ръка и притисна слепоочието си. С другата се опря на портала за опора. Котрел пристъпи бързо и я сграбчи за раменете.

— Имаш вид, все едно всеки момент ще припаднеш.

Трябва да поседнеш.

Тя кимна и се облегна на него. Като я подкрепяше, двамата се отправиха обратно към бараките.

 

 

От фоайето на административната сграда Джейсън Бранд видя приставът да й носи куфарчето и да я придружава до портала, където се спряха и поговориха една минута. Не искаше тя да го види, поне докато не беше сама, затова остана на мястото си.

Ву не беше напускала мислите му от нощта, която бяха прекарали заедно, и сега Бранд бе неспособен да откъсне очи от нея. Бе я харесал от мига, в който я видя, още от университета. Но все се случваше така, че единият от двамата или имаше друга връзка, или пък се занимаваше с някой голям процес и образът й повече или по-малко избледня от съзнанието му, докато не се появи в съдебната зала миналата седмица, когато най-после — поне така си помисли — нямаше никаква пречка.

После наистина повярва, че случайната им среща в Балбоа е знаменателна. В онази нощ между тях се получи не само химия, но нещо наистина необикновено, дори магическо. По правило той избягваше случайния секс и за него срещата им означаваше нещо, може би дори нещо важно.

Тази сутрин, когато за миг му мина през ума, че само защото е била близо до Боскачи, когато са го убили, може и тя да е ранена, разбра, че е бил прекалено суров с нея същия ден. Е добре, беше допуснала грешка, като не му каза, че случаят Бартлет не е уреден докрай, но това едва ли беше толкова сериозно и трябваше да й даде възможност да му обясни. Може би, когато се бяха видели в Балбоа, имаха да споделят толкова лични неща, включително секса, че професионалните им отношения бяха останали на заден план. Поне за него със сигурност беше така.

Той не искаше враждебността между тях да продължава. Искаше да й се извини за избухването си. И сега, когато я видя да излиза от бараките, си помисли, че случаят е удобен да говори с нея. Знаеше, че по един или друг начин делото Бартлет ще приключи до няколко седмици, поне що се отнасяше до участието на Ву. Ако Бартлет отидеше на съд за възрастни, повече нямаше да бъдат противници в съдебната зала. Може би щяха да продължат оттам, докъдето бяха стигнали. Само да поискаше да го изслуша. Защото, ако тя се бе отнесла така грубо към него, той не беше сигурен, че щеше да й проговори някога.

И после изведнъж, докато Бранд ги наблюдаваше, приставът я хвана за раменете, после тя се облегна на гърдите му и той я прегърна. Двамата закрачиха обратно към бараките, докато изчезнаха от погледа му.

Усети, че му прималява. Обърна се и тръгна по дългия коридор към централния вход на административната сграда, където имаше по-малка вероятност да се натъкнат неволно един на друг.

 

 

Котрел постоя с Ейми, докато се почувства по-добре, после я посъветва да се грижи за себе си и се върна обратно на работа. Но Ву не помръдна още няколко минути. Остана на пейката точно до вратата, водеща към килиите, като се опитваше да събере достатъчно сили, за да стане и да тръгне към колата си. Когато клетъчният телефон в куфарчето й иззвъня, тя реши да не отговаря, но после се сети, че може и дори е много вероятно да са Норт. След всичко станало тя чувстваше, че колкото и да е изтощена, трябва да е на тяхно разположение — поне това им дължеше. Вдигна телефона при третото иззвъняване.

Не бяха Норт, а шефът й.

— Ейми? Значи вече си накрак. Къде се намираш?

— В МВЦ. Току-що разговарях с Андрю.

— Браво та теб. Как е той?

— Потиснат. Обсъждахме идеята дали да не си основем клуб. Всъщност, шегувам се.

— Е, аз пък не се шегувам. Получи ли съобщението ми, че Глицки иска да те разпита?

В ума й проблесна светкавица.

— О, по дяволите.

— Точно така — рече Харди. — Той още е в кабинета си и току-що ми се обади у дома — макар че отдавна се опитвам да му втълпя да не ме търси по служба вкъщи. Питаше ме как може да се свърже с теб, при това веднага. И понеже малко или много му обещах, че ще го посетиш днес, той се чудеше какво става. Искаш ли да ти дам директния му телефон?

— Предполагам, че се налага.

— Позна.

 

 

Вече наближаваше седем вечерта. Нямаше никой на рецепцията в офиса на Глицки в Съдебната палата, затова Ву прекоси конферентната зала и свърна по късия коридор към вратата на заместник-началника, която беше открехната.

През спуснатите щори проникваха последните отблясъци на дневната светлина, но тъй като електрическото осветление беше запалено, стаята изглеждаше замъглена. Глицки седеше на един от столовете пред бюрото си. Беше леко наведен напред, с лакти, опрени на коленете, и клюмнала глава. Като че ли дремеше. Ву се изненада, че не беше чул приближаването й. Остана за миг на прага в очакване да се обърне и да я познае. Когато това не стана, тя тихо почука на вратата.

Той едва не подскочи, очевидно мислите му витаеха някъде другаде. Върнал се в настоящето, Глицки стана и се насочи към Ейми, като двамата едновременно си погледнаха часовниците.

— Доста бързо се придвижихте от МВЦ дотук — посрещна я той. — Оценявам това.

— По някаква случайност нямаше задръстване — каза тя. — Съжалявам за недоразумението, сър. Трябваше да дойда по-рано. Грешката е моя, а не на господин Харди. Той ми остави съобщение вкъщи, че искате да ме видите, но имам клиент, който здравата е загазил, и първо отидох да го посетя. Не бях осъзнала, че е толкова спешно, макар господин Харди да ми каза.

Изглежда Глицки не намери обяснението й за особено забавно.

— Когато следващия път говоря с него, ще го уведомя, че се опитвате да го прикривате. Но знам каква е истината. Забравил е да ви каже, нали?

— О, не. Наистина не. Той…

Обаче Глицки вдигна ръка, за да я спре.

— Просто се шегувам. — Но не му личеше. Той сви непохватно рамене, полуизвърнат. — Е, сега, след като вече сте тук — рече Глицки, сочейки един стол, — защо не седнете и да започваме.

Ву седна, а той взе касетофона от бюрото си, изпробва го, остави го обратно и изрецитира стандартното въведение, като идентифицира себе си, значката си, номера и темата на следственото дело и мястото, където се намираха. Преди три-четири години, през първата й година след завършването на университета и още преди Трея и Ейб да се оженят, Ву бе изиграла малка роля, помагайки на Харди и Трея да открият убиеца на голямата дъщеря на Глицки. Двамата не бяха общували много — снощи се видяха за първи път оттогава на мястото, където беше убит Боскачи, — но между тях определено имаше някаква нотка на фамилиарност и дори на симпатия. Все пак Глицки беше педант по отношение на процедурите и протокола, а това беше официален разпит във връзка със смъртта на видна личност. Затова не искаше да го провежда по телефона.

— Госпожице Ву — започна той. — Кога и къде видяхте Алън Боскачи за последен път жив?

— Вчера следобед, тук, в Съдебната палата. В кабинета му.

Разполагайки с версията на Харди за събитията и с информацията от Джейсън Бранд, получена чрез Трея, той я преведе през лабиринта на случая Бартлет. После допълни:

— Господин Бранд спомена, че заради провалената сделка Алън ви е намразил.

— Не точно намразил. Не знам защо е казал това. Не беше лично.

— Но срещата ви е била бурна?

— До известна степен, да.

— С повишаване на тон?

— Той викаше. Да, сър. Тъй като се чувствах виновна, аз предимно го слушах и си мълчах.

— Заплаши ли ви? — физически?

— Не. Но в професионален план ми даде да разбера, че повече няма да сключва с мен подобни сделки за петиция.

— А вие как го приехте?

— Не бях особено изненадана след това, което се случи. Оставих го да си излее яда и всъщност не мога да го виня.

— Не реагирахте ли по някакъв начин?

— Разбира се. Бях разстроена и сърдита. Но повече на себе си, отколкото на Алън.

— Добре. И какво направихте след този разгорещен разговор с господин Боскачи?

Тя му описа с подробности, доколкото си ги спомняше, остатъка от следобеда и ранната вечер в заведението на Лу Гърка.

— И сте била там през цялото време? Не сте напускала нито за миг заведението?

— Не, сър. Чак докъм осем, осем и петнайсет.

— Придружена от господин Бари Хес, правилно ли съм разбрал?

— Така мисля. Имам предвид, така мисля, че се казваше. Но да, той беше с мен, когато излязохме от Лу и се отправихме към паркинга.

— Каква е връзката ви с господин Хес?

— Нямаме връзка. Запознахме се при Лу и му позволих да ме целуне един или два пъти, докато вървяхме към паркинга. Наистина не си спомням съвсем ясно.

— Добре. Съдейки по мястото, където е бил убит, много е вероятно господин Боскачи да се е отбил при Гърка.

Случайно да сте го забелязали там?

— Не.

— Помните ли да сте чули изстрел?

— Не.

— Добре. След като открихте тялото, какво направихте?

— Обадихме се на 911 от клетъчния телефон на Бари и повикахме полиция.

— А после? Обадихте ли се на някой друг?

— Позвъних в дома на господин Харди, но той не си беше вкъщи. Децата му ми казаха къде е и аз го открих в ресторанта.

— Защо му се обадихте?

— Защото ми е шеф и си помислих, че ще иска да узнае за Алън веднага.

— В случая действаше ли и като ваш личен адвокат?

— Мой личен адвокат?

— Да.

— Не ви разбирам. По какъв въпрос?

— Смъртта на господин Боскачи.

— Не. Защо ще ми е нужен адвокат… — Тя млъкна.

— Снощи той доста успешно ви предпази да не водите подобен разговор нито с мен, нито с друг. Разисквахте ли това на четири очи?

— Не. Аз бях пияна. Затова не говорих снощи. Вие бяхте там. Разменихме няколко думи, не помните ли? Разбрахме се да ме разпитате днес.

— Така е. Обсъдихте ли с господин Харди показанията си днес?

— Само, че се готвя да дойда и да ги дам.

— Нищо за съдържанието им?

— Не.

— Значи снощи не се обадихте на господин Харди с цел да присъства на местопрестъплението в качеството на ваш адвокат?

— Не, разбира се, че не. Не ми трябваше адвокат.

— Добре, госпожице Ву. Благодаря ви за съдействието.

 

 

Приставът предложи на Линда да се срещне със сина си в централната зала за посетители, много по-голяма от стаята, която бяха използвали последните два пъти. Тя му каза, че предпочита малката стая, тъй като иска да разговаря със сина си в по-интимна обстановка. Но той й отвърна, че е невъзможно, защото стаята за срещи на адвокатите с клиентите им в момента е заета. Тук държаха много деца и всичките си имаха адвокати и родители. Затова тя зачака права — имаше само дванайсет стола — и закрачи до гимнастическия салон и обратно. Най-после се освободи един стол и тя седна между две жени, едната латиноамериканка, другата афроамериканка. Изведнъж си даде безпощадна сметка, че е единствената бяла жена тук.

Със сведен надолу поглед Андрю влезе с провлечената си, леко разкрачена походка, кършейки малко пресилено рамене. Тя се запита каква е тая мода сред тийнейджърите да се държат враждебно и предизвикателно, после се опита да си спомни кога Андрю беше възприел тази походка. Според нея беше по времето, когато престана да й говори — всъщност престана да говори с всички в семейството — преди три или четири години.

Но какво можеше да стори тя? Родителите не бяха в състояние да контролират децата си или да налагат дисциплина. Не и в днешния свят, когато всички порастваха толкова бързо, когато телевизията, филмите и интернет заливаха хлапетата с една и съща култура, караха ги да се обличат по един и същи начин, да говорят на един и същи жаргон, дори да се движат еднакво. Линда смяташе, че е неспособна да наложи влиянието си срещу такава неумолима и вездесъща сила. Ако се опиташе да ги научиш на обноски, да ги възпиташ и дисциплинираш, да моделираш поведението им, те просто не те допускаха до себе си. Дори нямаше смисъл да опитваш, щяха да те намразят още повече заради това. Трябваше да бъдеш техен приятел, ако ти разрешаха, а иначе да ги оставиш намира. Можеше да се надяваш най-много, че накрая ще го надраснат и отново ще влязат в пътя. Но Линда беше сигурна, че това е извън контрола й.

Вътрешната преграда й попречи да го прегърне. Липсваше и контактът. Може би се дразнеше, но слава Богу, още й позволяваше да го прегръща от време на време. Наистина, правеше го неохотно и отговаряше на прегръдката й без всякакъв ентусиазъм. Но все още беше нейното малко момченце и тя не знаеше друг начин да стигне до сърцето му.

Андрю придърпа стола си и седна срещу нея. Не му бяха сложили белезници. Можеха да си държат ръцете през парапета, който ги делеше, макар че Андрю сигурно нямаше да иска.

— Здравей — каза тя.

— Здравей.

Мълчание.

— Не се ли радваш да ме видиш?

— Разбира се. — Пауза. — Благодаря, че се отби.

— Хал и Алиша ти пращат много здраве.

— Не се съмнявам.

— Не искаш ли и ти да им изпратиш поздрави?

Очите му бяха безизразни.

— Защо не.

За миг тя се уплаши, че повече нямат какво да си кажат. Направи нов опит.

— Всичко наред ли е?

— Да.

— Наистина ли?

Вдигане на рамене. Отново мълчание.

— Изглеждаш ми малко уморен. Хранят ли те добре?

— Аха. — Той въздъхна дълбоко и най-после каза нещо съществено. — Адвокатката ми беше тук преди малко.

— Знам. Обади ни се.

— Какво ви каза?

Линда се опита да звучи жизнерадостно, но новината не беше особено оптимистична.

— По твоя случай ще работи още един адвокат от нейната фирма. Казва, че бил наистина добър.

— Ти какво очакваш да каже, че е лайнар ли?

— Ами… — Тя предпочиташе да не използва такъв език, но не искаше да казва нищо, което би могло да прозвучи като поучение. Не и при тези обстоятелства, с всичките неприятности, които му се бяха струпали на главата.

— Разказала на Хал и за тези критерии, според които могат да те задържат тук.

— Да — отвърна той. — Хотел „Риц“.

Линда въздъхна.

— Харесваш ли я?

— Кого?

— Ейми. С Хал мислим, че си върши работата чудесно, а сега води на помощ и този старши партньор. Но ако не я харесваш…

— Всъщност не ме интересува. Наред е, струва ми се.

Няма значение.

— Разбира се, че има, Андрю. Не губи надежда.

— Добре.

— Наистина, недей — повтори тя.

Той поклати глава.

— Да, да, прекрасна идея, мамо. Само дето започва да ми се струва, че никога няма да ме освободят от ареста.

— Не говори така. — Тя протегна ръка през преградата. — Ето, хвани ми ръката.

— Това няма да помогне с нищо.

— Моля те, заради мен.

Той отново въздъхна и пъхна ръка в дланта й.

— Значи във вторник ще се разглежда онова дело, за да се реши дали да ме задържат тук. Тя не ви ли каза, че нещата не са много розови?

— Не точно. Каза, че това щяло да бъде един вид генерална репетиция за процеса, ако се стигне дотам. Което е предимство.

— Обзалагам се, че е.

— Наистина.

Той пак сви рамене.

— Така или иначе, мамо, не съм извършил нищо и въпреки това ме държат затворен. Щом могат да направят това, не мисля, че някога изобщо ще ме пуснат да изляза.

Линда не искаше да спори с него и каза:

— Да изчакаме до вторник и да се надяваме на най-доброто.

— Мамо, най-доброто, дори да спечелим във вторник, са осем години.

— Не, ако те съдят като непълнолетен, най-лошото са осем години.

— Страхотно — каза той. — Може би трябва да празнуваме по този случай.

— Андрю.

— Добре де, добре.

— Да видим какво ще стане. Не падай духом. — Тя му се усмихна съучастнически и му стисна ръката.

Настъпи дълго мълчание. Най-после тя каза:

— Искам да те попитам нещо.

— Давай.

— И искам да ми кажеш съвсем откровено мнението си.

— Добре.

Тя напълни дробовете си с въздух.

— Нали знаеш Нюпорт Оупън… — Това беше тенис турнир в Южна Калифорния, на който присъстваха последните няколко години. — Започва утре и…

Той издърпа ръката си от нейната.

— Вървете.

— Сигурен ли си? — Тя се вгледа в лицето му, за да открие евентуални признаци на колебание, но не забеляза нищо. — Нямаш ли нищо против?

— Защо да имам?

— Ами няма да можем да те посещаваме.

— Всичко е наред. И без това през повечето време ще работим с Ейми. Няма значение.

— Все това повтаряш.

— Защото е вярно. Няма значение.

— Няма да заминем, ако за теб би имало значение, знаеш добре. Дори и най-малкото. Категорично.

— Знам.

— Имаме тези билети от месеци. Наистина са скъпи, но с радост ще ги оставим да пропаднат. Наистина.

— Няма нужда.

— Но дори и да заминем, ще се върнем в понеделник и ще имаме много време до делото.

— Мамо, казах вървете. Най-сериозно. Не е кой знае какво.

— Сигурен ли си? Искам да кажа, напълно сигурен?

— Напълно — отвърна той. — Сто процента. Вървете и се забавлявайте.

 

 

Не беше се стъмнило съвсем, но Ву спусна щорите в апартамента си и запали лампите. Чувстваше се като сдъвкана и изплюта и бе много разстроена от мисълта, че Глицки може наистина да я подозира в убийството на Алън. Когато най-после се прибра у дома след разпита, глътна още няколко аспирина, изми си зъбите и си взе душ.

Главата още я болеше, но вече не толкова непоносимо. Когато се събудеше утре сутринта, щеше да се почувства почти като човешко същество. Срути на леглото и едва успя да се завие презглава, да се обърне настрана и да затвори очи, когато на вратата се позвъни. Този път наистина нямаше да обърне внимание на звъна. Денят й беше ужасен и тя искаше по-скоро да свърши, а единственият начин това да стане бе да заспи. Който и да беше, щеше да си отиде.

Отново се позвъни.

Оставете ме намира! Тя се уви по-плътно в завивките. Но чукането, което последва, прозвуча властно. Три силни удара.

— Ейми, отвори! — Бранд.

Тя отметна одеялата, зашляпа боса към вратата по дъбовия паркет и каза, без да отваря:

— Какво искаш, Джейсън? Опитвам се да спя. Не се чувствам добре.

— Искам да говоря с теб.

— Утре.

— Само две минути.

— Можеш да ми се извиниш и през вратата.

— Не е само това.

— Нима? — Тя се поколеба, после въздъхна. — Ох, добре. Чакай малко да си облека нещо.

Натисна ключа на лампата до вратата, обу си джинсите и напъха в тях жълтата памучна тениска, с която спеше.

Помисли дали да не употреби още трийсет секунди, за да си сложи сутиен — не желаеше да изпраща каквито и да било сексуални сигнали — но щом разговорът щеше да трае само две минути, не си заслужаваше. После веднага щеше отново да се мушне в кревата. Освен това нямаше грим, косата й бе още влажна, а очите й сигурно изглеждаха опустошени. Приличаше на истинска развалина.

Отвори вратата.

Облечен в сив делови костюм, бяла риза и червена вратовръзка, Бранд пристъпваше неловко от крак на крак. Ръцете му бяха пъхнати в джобовете. Той прочисти гърлото си.

— Може ли да вляза?

Като отстъпи безмълвно назад, тя го пусна да мине и затвори вратата.

Той се запъти към голямата маса, която служеше за всичко, придърпа си стол и седна. Огледа се, за да се ориентира, сякаш виждаше стаята за първи път в живота си. Онази нощ бяха толкова нетърпеливи да се озоват в леглото, че не бе имало време да го разведе наоколо. След това той дори не запали лампата — навлече си дрехите в тъмното и просто си тръгна.

Тя се облегна в очакване на плота до мивката със скръстени ръце.

— Бях долу на улицата и видях силуета ти да се движи, после светлината угасна. Помислих, че ако искам да те хвана, трябва да е сега.

— Добре, хвана ме. — После се сепна, спомняйки си какво беше казал. — Бил си на улицата? Какво правеше там?

— Просто си стоях. — Той сви рамене. — Опитвах се да реша дали да се кача и да се опитам да говоря с теб.

Нещо в тона му я накара да преглътне резкия отговор, който й беше на езика. Тя наклони глава.

— Добре. Говори.

— Първо — започна той, — искам да ти се извиня.

— Приема се.

— Но освен това ми е трудно да разбера какво всъщност става. — Той си пое въздух. — Първо миналата нощ тук, после сутринта в кабинета ми…

Тя го прекъсна.

— След това ме обвиняваш в убийство. Не ми излизай с тия приказки, че не разбираш какво става.

— Ейми, кълна се в Бога. Никога не съм те обвинявал в убийство. Изобщо не съм те обвинявал в нищо.

— Колко странно. Аз пък току-що се връщам от Съдебната палата, където Ейб Глицки ме уведоми, че си му казал, че между мен и Алън е имало неприязън. Изглежда това го кара по някакъв начин да ме подозира.

— Не е възможно да съм бил аз.

— Казваш, че не си говорил с него?

— Не. Говорих с него, но само му разказах как се развиха нещата с Бартлет.

— И с мен и Алън.

— Да. Но дори не съм намекнал… Имам предвид… О, я стига, Ейми. Ако Глицки сам е стигнал до този извод… Ако искаш, ще му се обадя утре. Съжалявам, не съм предполагал… — Той я погледна и повтори. — Съжалявам. Тонът й се смекчи. Беше прекалено изтощена за втори рунд.

— Добре, вече казах, че извинението ти се приема. Сега, ако нямаш нищо против, съм уморена, а и твоите две минути свършиха.

Той обаче не помръдна.

— Не исках само да се извиня. — Той наведе глава и си пое дъх. — Исках да те попитам за нас.

— За нас ли? — Тя също си притегли стол и седна до масата. — Първо ме обвиняваш, че съм те прецакала в съда, за да натрупам точки в своя полза. После отиваш при Глицки и някак си успяваш да му пробуташ идеята, че може да съм убила Алън. В цялата тази картинка няма място „за нас“. — Тя млъкна и издиша дълбоко въздух. — Виж, не очаквам нищо от теб, Джейсън. Беше само една нощ. Няма да кажа на никого за нея, така че служебното ни положение не е застрашено. А сега можеш да си вървиш. Всъщност трябва да си вървиш.

— Не е така — каза той.

— Не е ли? Тогава ти ми кажи как е. — Като въздъхна отново, тя поклати глава. — Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, за мен също беше игра, както за теб.

— Не. Е, добре, може би започна като игра. — Той отиде до прозорците и застана с лице към нея. — За миг ми се стори, че нещо става между нас. Имам предвид в личен план. — Той се потупа по-гърдите. — Тук, вътре. — Почака, вперил очи в нея. — Но сигурно съм се излъгал.

Тя не направи опит да му противоречи. Наистина ли очакваше, че ще му повярва? Ако беше казал нещо подобно онази нощ, може би. Защото всъщност беше прав. Между тях се бе промъкнало нещо истинско. И двамата го бяха усетили. Освен физическото привличане, тя почувства някаква дълбока връзка помежду им. А на сутринта той си беше отишъл.

Веднъж ме избудалка, добре. Но два пъти? Не, без мен.

Тишината натежа от напрежение, докато най-после тя я наруши.

— Мисля, че е най-добре веднага да си тръгнеш. Говоря сериозно.