Джон Лескроарт
Адвокати на защитата (2)

1

— Ало?

— Ейми Ву, моля.

— На телефона.

— Спяхте ли? Събудих ли ви?

— Не, просто бях полегнала за минута.

— Петък следобед, а не сте на работа?

— Да, не съм. Не се чувствам много добре. Кой се обажда всъщност?

— Хал Норт. Помните ли ме?

— Разбира се, господин Норт. Как сте? Откъде взехте домашния ми телефон?

— Дадохте ни го последния път, не си ли спомняте?

— Вярно, точно така. С какво мога да ви бъда полезна?

— Андрю отново има проблеми.

— Съжалявам да го чуя. Какво е станало?

— Загази. Току-що го арестуваха за убийство. Там ли сте още?

— Да. Убийство ли казахте? Андрю?

— Да, да, знам. Но е факт. Всъщност са две.

— Извинете, кои са две?

— Какво казах току-що? Слушате ли ме изобщо? Убийствата са две. На учителя и на приятелката му.

— Къде е Андрю сега?

— Отведоха го в затвора. Тоест, в Младежкия възпитателен център. Още няма осемнайсет, иначе щеше да е в затвора.

— От Центъра ли се обаждате?

— Не. С Линда сме на благотворителен бал довечера, но поне още два часа ще си бъдем вкъщи. Може да закъснеем и да тръгнем след три, ако вие…

— Ще бъда у вас, да речем, след половин час.

— Добре. Ще ви чакаме.

 

 

Ву разгледа изпитателно лицето си в огледалото на банята. Никакво количество грим не можеше да скрие торбичките под очите й. Наполовина китайка, наполовина чернокожа, цветът на кожата й беше и без това достатъчно тъмен, а когато се прибавеше умората, очите й хлътваха още повече. Сега, недоспала и с махмурлук след нощния гуляй, Ву си помисли, че изглежда изтощена и поне с десет години по-възрастна от своите трийсет. Не можеше да разбере какво намират у нея мъжете с тази външност, но не страдаше от липсата им, не и след като бе започнала да излиза всяка вечер, откакто баща й почина преди четири месеца; сякаш търсеше нещо и все не можеше да го намери.

Но докато се приготвяше за посещението при Хал Норт, тя се постара да си придаде представителен вид. Не биваше да изглежда непрофесионално. Въпросът бе юридически и тя знаеше, че потенциалният й клиент беше натрупал милиони от голямата си верига кинотеатри. Поне така беше преди две години, когато корпоративният адвокат на Хал Норт, неин състудент от правния факултет, му бе препоръчал Ву за криминалните дела и тя бе представлявала доведения му син Андрю в съда заради дребно хулиганство. Беше го отървала с глоба и малко общественополезен труд. Изчислен в часове, по нейната тарифа хонорарът й възлизаше на малко под две хиляди долара, но когато съдията произнесе снизходителната си присъда, Норт й написа чек за десет бона. Не знаеше дали да се почувства поласкана или обидена, задето той бе решил, че трябва да даде бакшиш на адвоката си.

Тогава Норт беше заявил с присъщия си властен маниер, че отсега нататък тя е неговият адвокат и точка по въпроса. Дори Андрю, който по време на целия процес се беше държал враждебно и дистанцирано, пусна една от редките си усмивки и потвърди. Тя каза и на двамата, че макар да е поласкана, задето са доволни от работата й, за цялото семейство би било най-добре никога вече да няма нужда от адвокат по наказателно право. И бащата, и синът се съгласиха, че в думите й вероятно има смисъл.

Тя полежа още две минути с кубчета лед на очите, увити в кърпа за съдове. Когато стана, избърса лицето си и започна да се гримира — сенки, спирала, червило. Ръката й не трепереше, което леко я изненада. Докато си миеше зъбите сутринта, след като се прибра малко след зазоряване от дома на как-му-беше-името, изпусна четката два пъти, преди да се откаже. Обади се в службата за четвърти път през последните четири месеца — много лошо — да предупреди, че е болна, и се строполи на леглото.

За миг й мина през ума дали да не позвъни на Норт и да си уговорят друга среща за утре. В края на краищата тази вечер семейство Норт имаха благотворително мероприятие — сега се сети, че те винаги бяха заети с нещо — и сигурно бързаха. А тя наистина се чувстваше ужасно. Умът й нямаше да бъде толкова бистър, колкото й се искаше. Но, по дяволите, това не се ли превръщаше вече в правило? Липса на сън, липса на концентрация.

Мразеше се заради това, но някак не можеше да се отърве от чувството, че всъщност няма значение. Разбира се, че има значение, втълпяваше си тя. Както бившият й шеф Дейвид Фрийман никога не се уморяваше да повтаря, правото беше нещо свещено и прекрасно. Ву не беше и сънувала за кариера в него, но после го бе завършила и ето че вече пет години работеше като юрист, само за да загуби вяра и да започне да се отнася цинично към правната система. Тя не беше такава, не и в същината си. Ала постъпваше — и се чувстваше — така прекалено често напоследък.

Истината беше — нашепваше някакъв дяволски глас вътре в нея, — че изобщо не й се налагаше да играе по правилата, които винаги бе приемала като евангелие, още от правния университет. Доказа го ясно през изминалите четири месеца, когато буквално като сомнамбул се яви на не по-малко от десет дела в съда. Никой, нито дори вездесъщият й бос Дизмъс Харди, не бе намекнал, че има проблеми с работата й.

Във всеки случай клиентите винаги бяха виновни. Но нямаше нужда да ги спасява, да ги измъква чисти, като им издейства оправдателна присъда. Не, трябваше само да притисне малко тук, да пофлиртува с областния прокурор там, за да изкопчи по-изгодна сделка — и всички бяха доволни. Ето какъв беше бизнесът, в който работеше. Беше бизнес и тя започваше да разбира как функционира.

Господин Норт беше казал, че синът му е обвинен в убийство и ако се окажеше вярно, щеше да й бъде първото. Но опитът й я караше да вярва, че най-вероятно обвинението е неоснователно. Ако не беше станало объркване с друг човек, в най-лошия случай злополука, навярно ставаше дума за непредумишлено убийство. И разбира се, семейство Норт щяха да искат да разполагат с адвокат. Ако Ву отидеше сега, поне щеше да добие представа за случилото се, да научи някои очебийни подробности. Щеше да има на разположение уикенда, за да налучка някаква следа, ако беше останала.

Красивата къща на Норт беше в дипломатическия квартал, на Клей Стрийт в Пасифик Хайтс. Стари дървета хвърляха сянка върху тротоарите от двете страни на улицата, а повечето резиденции бяха скрити зад някаква преграда — жив плет, желязна ограда или измазани с гипсова мазилка зидове.

Няколко минути след четири часа Ву слезе от колата си, за да натисне бутона на боядисаната в зелено месингова плоча, вградена в стълба от фалшиви керемиди, който подпираше орнаментираната решетъчна врата към алеята за коли. Когато се представи, чу меко щракане, след което се разнесе жужене и портата се отвори.

От съображения за сигурност между портата и къщата имаше много малко разстояние. Ву влезе и свърна вляво, преди да стигне гаража. Алеята за коли беше доста тясна, но близо до входа се разширяваше и описваше кръг — точно там паркира, в пространството, потънало в дълбока сянка. Когато слезе от колата първия път, Ву можеше да види синьото небе през короните на дърветата и да чуе равномерното шумолене на априлския бриз, но тук, в малкия закътан листак, беше тихо. С дипломатическото си куфарче в ръка, тя си пое дъх, затвори очи за миг, за да събере мислите си, после заобиколи колата, изкачи стъпалата към покритата теракотена веранда и позвъни на звънеца.

Хал Норт беше в началото на четирийсетте, дребен жилав мъж, който имаше навика да се облича крещящо и вулгарно, така, както и говореше. Днес отвори вратата в светложълта, разгърдена риза, която разкриваше буйно окосмената му гръд — сред космите блещукаше дебела златна верижка. Носеше бели широки панталони и износени чехли на бос крак. Не беше остарял и с една седмица, откакто Ву го бе видяла за последен път. Гъстата му черна коса беше къса и небрежно разрошена, лицето — непривлекателно и длъгнесто, с едър нос и пронизващи зелени очи, които измериха Ву от горе до долу, докато стискаше ръката й.

— Благодаря, че дойдохте — каза той. — Не ми изглеждате много болна. — И отстъпи крачка назад. — Помните Линда, нали?

— Разбира се. — Ву пристъпи прага и протегна ръка. — Радвам се да ви видя отново, госпожо Норт.

Линда Норт беше поне с осем сантиметра по-висока от Хал и в други времена щяха да я определят като сексбомба. Руса, миловидна, стройна и дългокрака, тя винаги бе поразявала Ву с външността си на една от онези жени, каприз на природата, покрай които годините и житейският опит сякаш минаваха, без да оставят белег или следа. Макар Ву да знаеше, че е малко под или малко над четирийсетте — беше родила Андрю само година след като бе завършила гимназия — изглеждаше на не повече от седемнайсет в джинсите и обувките си за тенис, с мъжката тишъртка и вързаната си на конска опашка коса.

— Ели ще ни направи кафе — и Хал побутна жените пред себе си по късия коридор, който водеше от фоайето към трапезарията. — Ели! — Той отвори със замах вратата към съседната кухня. — Сервирай ни тук! — После се обърна и подкани двете жени. — Сядайте, сядайте. Сега ще дойде. — Той придърпа един стол до съпругата си и седна, като хвърли последен поглед към кухненската врата, зад която се предполагаше, че Ели ще се появи всеки момент, сетне отново се обърна към Ву. — Наистина — започна той. — Признателни сме ви, че се озовахте толкова бързо.

— Направо не можем да повярваме, че това се случи — каза Линда. — Такъв шок. Искам да кажа, дойде ни като гръм от ясно небе.

— Не сте очаквали подобно нещо, така ли?

— Никога — заяви Линда.

— Пълна изненада. — Хал клатеше глава, устните му бяха свити. — Не преставаха да повтарят, че Андрю не е заподозрян.

— Винаги казват така. И знаете ли защо? За да не си мислите, че му трябва адвокат. — Ву направи пауза. — Предполагам, че сте го оставили да говори с полицията?

— Разбира се — каза Линда. — Смятахме, че ще бъде от полза да им съдейства.

Двойката размени погледи.

— Защо не ми разкажете първо какво всъщност се случи — предложи Ву. — Започнете от началото, от престъплението. — Тя се обърна към Хал. — Казахте, че са го обвинили в убийството на учителя му и на приятелката му?

Линда отговори вместо съпруга си:

— Майк Муни и Лора Райт. Те участваха в училищната пиеса и…

— Кое училище?

— „Сътроу“.

Ву не се изненада да чуе това. Сред частните училища в града „Сътроу“ беше обичайният избор на хората с много пари.

— Добре, значи са участвали в училищната пиеса…

— Да — каза Линда. — Андрю и Лора бяха в главните роли и вечер репетираха в дома на господин Муни вместо в училището. И в онази нощ някой просто влязъл и ги застрелял. За щастие Андрю бил излязъл да се поразходи и да си преговори репликите, затова не бил там по време на убийството. Иначе са щели да застрелят и него.

За щастие или пък прекалено удобно, помисли си Ву, но продължи:

— И кога арестуваха Андрю?

— Дойдоха към дванайсет и половина, един. Училището е затворено за пролетната ваканция. Просто го отведоха.

— Аз бях на работа — каза Хал. — Иначе щях да се опитам да ги спра, най-малкото.

— Тогава по-добре, че ви е нямало — Ву седеше на отсрещната страна на масата и можеше да обхване двамата с един поглед. — Кога е станало престъплението?

— През февруари — отвърна Линда. — Средата на февруари.

По лицето на Ву се изписа объркване.

— Какво има? — попита я Хал.

— Май не разбирам нещо. Как така са минали два месеца, като през цялото време полицията се е отбивала, и на никого от вас не му е хрумнало, че Андрю е заподозрян?

— Той каза, че не го е направил — отговори Линда, като че ли това изчерпваше въпроса. — Знам, че не го е направил. Не би могъл.

Ели влезе и разговорът прекъсна, докато подреждаше сервиза за кафе. Веднага щом кухненската врата се затвори след нея, Ву подхвана:

— Госпожо Норт, току-що казахте, че Андрю не може да е извършил тези убийства. Защо не? Имате предвид физически ли, понеже не е бил там? Има ли алиби? Освен разходката, разбира се.

— Но той наистина е излязъл да се разходи — каза Линда. — В това няма съмнение. Освен това — добави тя, — Андрю просто не е такова момче.

Ву знаеше от опит, че всеки човек, стига да е достатъчно мотивиран, може да бъде тласнат към убийство. Забеляза, че Хал бе млъкнал и се взираше в чашата си.

— Господин Норт — каза тя. — Защо са решили да го арестуват точно сега, след два месеца и след като вече няколко пъти са разговаряли с Андрю? Случило ли се е нещо междувременно? Имате ли представа?

Той вдигна поглед към нея и направи гримаса.

— Ами оръжието — прошепна.

— Това не означава нищо! — Очите на Линда заблестяха и гласът й стана остър. — Дори не е свързано пряко с Андрю.

Хал направи предупредителен знак на Ву, която заговори меко на Линда:

— Струва ми се, досега не стана дума за никакво оръжие.

Линда беше готова с отговора.

— Това беше по-рано, през първата седмица или нещо подобно. Полицаите попитаха Хал дали държим оръжие вкъщи и Хал им каза, че има стар регистриран пистолет…

— Деветмилиметров полуавтоматичен „Глок“ — потвърди Хал.

Линда отново се тросна:

— Все едно. Когато Хал отиде да го донесе, не можа да го открие. — Тя се обърна към съпруга си. — Но ти знаеш, че винаги си губиш нещата. Не мога да си представя, че Андрю го е взел.

Ву докосна ръката на Линда.

— Обаче полицията не смята така?

Линда погледна Хал, който отговори вместо нея:

— Те намериха в колата му гилза.

— И какво от това? — попита Ву. — Без оръжието не могат да направят балистична проба.

— Беше просто някакъв боклук, забутан под седалката. Може да си е бил винаги там. Не означаваше нищо.

Ву се постара да прояви съчувствие.

— Значи полицията не спомена изрично за гилзата, когато дойде днес?

— Не. Казаха само, че е арестуван. Имали достатъчно доказателства. Намекнаха нещо за разпознаване — добави тя.

— Бил е подложен на процедура за разпознаване? И вие сте разрешили? Кой се е опитал да го идентифицира?

Хал Норт настръхна.

— Не знам. Някакъв свидетел. Очевидно някой е разпознал Андрю.

— По погрешка — вметна Линда.

— Независимо от това. — Ву заговори внимателно. — Казахте, че е бил в апартамента на Муни. Значи някой трябва да го е видял. Така ли?

— Да, но… — Линда тропна с юмрук по масата.

Хал се пресегна и покри ръката й с длан.

— Вижте — каза той на Ву. — Не знаем защо се е случило всичко това. Но не вярваме, че Андрю го е извършил.

Линда отново удари по масата.

— Ние знаем, че не го е извършил.

— Добре, добре, точно това казвам и аз — поправи се Хал бързо. После се обърна към Ву:

— Все пак полицията трябва да е изградила доста солидно обвинение срещу него, за да го арестува, не смятате ли?

Ву беше повече от сигурна. Явно разполагаха с доказателства, при това — тъй като Андрю беше син на заможен и известен човек — навярно твърде убедителни.

Пистолет в къщата, гилза в колата на Андрю, положителен резултат от полицейска процедура за разпознаване на престъпник. Започваше да си мисли, че всичко, с което разполагаше дотук, говореше за младеж, допуснал ужасна грешка.

— Какво мислите? — попита я Хал рязко.

— Нищо — отвърна Ву. — Още е прекалено рано. Има много неизяснени неща.

— Но той е невинен — каза Линда. — Това поне го знаем.

— Разбира се — съгласи се Ву. — Става въпрос за други неща.

 

 

До неделя следобед, когато отново се срещна с Хал Норт, Ву вече знаеше, че са изправени пред съществен проблем. Но смяташе, че е намерила решение.

Този път в просторния светъл хол с високи тавани бяха само двамата с Хал. Хал седеше на малко канапе, а Ву бе кацнала на един диван.

Линда беше отишла на свиждане с Андрю и щеше да отсъства поне два часа.

Ву имаше късмет, че успя да получи две папки с материали по делото на Андрю от кабинета на областния прокурор малко преди края на работното време в петък. Беше прекарала цялата събота, преглеждайки доказателствата, които полицията беше събрала. Положението изглеждаше много, много лошо.

— Кое е толкова лошо? — попита Норт.

Ву се наведе напред, цялото й тяло тръпнеше от напрежение. Папките стояха неотворени пред нея на масичката за кафе.

— Откъде искате да започна? Всъщност едва ли има значение. Уликите са доста сериозни.

— И водят до заключението, че е виновен?

— Известно ли ви е нещо освен това, за което говорихме в петък?

Норт сви рамене.

— Струва ми се, че проблемът е в пистолета, но не знам защо го свързват с него. Нали не са го открили?

— Не. Още не разполагат с оръжието, но тук има много неща — и тя потупа папките, — които ме убеждават, че онази нощ пистолетът е бил у него. Искате ли да научите подробности?

Норт махна нетърпеливо с ръка.

— Не е необходимо. Щом вие сте убедена, ще бъде достатъчно и за съдебните заседатели. — Той удари с длан тапицерията на канапето. — Знаех си, че го е взел, мамка му. Знаех си, че ме лъже. — Норт имаше вид, сякаш всеки миг ще избухне. Наклони се напред, облегнал лакти на коленете си, после раменете му увиснаха и наведе глава. Най-сетне погледна Ву в очите.

— Ами разпознаването?

— Мъжът от горния е етаж го е видял да напуска местопрестъплението веднага след изстрелите. Резултатът от идентифицирането е положителен.

Норт отново рухна назад, поклати изтощено глава и пак погледна Ву.

— Значи го е направил. — Не прозвуча като въпрос.

— Е, може би не е излязъл да се разходи, за да преговори репликите си, нека го кажем така.

— Божичко. Това ще убие Линда.

— Тя наистина ли му вярва?

— Тук говорим за чувства, не за разум. На мен тази история с алибито му ми се стори доста наивна, но след като Андрю ни я поднесе, трябваше да се придържа към нея. Иска ми се да беше измислил нещо друго, все едно какво. — Норт целият се разтрепери, после изправи гръб и хвърли на Ву поглед, изпълнен с решителност и упорство. — Е добре, госпожице адвокат, какво следва оттук нататък?

Ву беше подготвена за този въпрос и изведнъж се зарадва, че Линда я няма. Хал щеше много по-лесно да се съгласи с плана й, който тя, макар и неохотно, бе избрала да следва — той беше единствената надежда за момчето, макар и пораженски и циничен, защото се основаваше на неоспоримия факт за вината на Андрю.

Като добър адвокат, изправен пред труден случай — по дяволите, като добър човек — тя знаеше, че би трябвало да изгаря от желание да отърве Андрю. В редица отношения именно това беше същността на професията й. Да предостави на клиента си възможно най-добрата защита, която законът позволява. Имаше безброй варианти — невменяемост, временно умопомрачение, психично разстройство, някаква форма на самозащита или непредумишлено убийство — истински миш-маш от причини, поради които едно убийство можеше да бъде ако не напълно оправдано, то поне смекчено. Но всички тези стратегии и варианти на защита предполагаха огромни разноски за семейството на заподозрения, изискваха да им посвети година или повече от живота си и криеха страхотен риск за клиента й, ако се провалеше или дори ако не успееше изцяло.

От друга страна, ако се допуснеше, че Андрю е виновен, Ву знаеше, че може да му издейства сделка, която щеше да му осигури живот след като навърши двайсет и пет — осем години, смятано оттук нататък. При това най-добрият резултат, на който можеше да се надява при останалите сценарии на защита, беше десет години — а вероятно и много, много повече.

И така, макар че изборът беше ужасен, след като претегли фактите, тя убеди сама себе си, че при тези обстоятелства това бе възможно най-добрата стратегия.

— Мисля, че главната ни цел — каза тя, — е да не допуснем да съдят Андрю като възрастен, а да го задържим в системата за непълнолетни.

— Защо да го съдят като възрастен? Той няма осемнайсет. Границата е осемнайсет, нали?

— Точно така. На осемнайсет години автоматично попада в категорията на възрастните. Но това не значи, че областният прокурор няма право да обвинява и по-млади хора по негово усмотрение.

— И от какво зависи?

— От много неща — криминалното досие на обвиняемия, от тежестта на престъплението, от други мъгляви доводи. — Тя си пое дъх, задържа го за миг и го изпусна.

— Трябва да ви кажа, че вече разговарях с помощник областния прокурор, казва се Алън Боскачи. И научих, че на този етап възнамеряват да обвинят Андрю като възрастен.

— Но защо? Какъв е смисълът? Това е първото му истинско провинение. Вярно, че понякога трудно се говори с него, но това не го прави закоравял престъпник или нещо подобно.

— Така е, но имаме две убийства, категорично. Доста сериозна работа. Говорят дори за особени обстоятелства. Всъщност те се налагат автоматично при повече от едно убийство.

— Особени обстоятелства? Да не би да имате предвид смъртно наказание?

— Не, не могат да го изискват, когато лицето е под осемнайсет години в момента на обвинението.

Норт бързо обходи с очи стаята.

— Добре, какво би станало, ако го третират като възрастен? Искам да кажа, какво по-различно.

Ву знаеше, че трябва да изложи аргументите си бързо и без заобикалки. Ако искаше да накара Норт да се съгласи със стратегията й, трябваше да представи положението във възможно най-мрачни краски.

— Две основни неща. Първото и най-важното е, че ако го третират като възрастен, рискува да получи доживотна присъда без право на предсрочно освобождаване. Но не и ако го съдят като непълнолетен. Тогава в най-лошия случай ще го изпратят в изправителен дом, докато навърши двайсет и пет.

Норт обаче, и в това нямаше нищо чудно, остана поразен от най-страшния сценарий:

— Исусе Христе! Доживотна присъда без право на предсрочно освобождаване! Сигурно се шегувате.

— Не, сър. Ако го осъдят.

— Е добре, тогава няма да го осъдят. Последния път успяхте да го измъкнете чист. Дори не го отбелязаха в досието му.

— Последния път, сър, при цялото ми уважение, той беше взел чужда кола за половин час. Това е доста по-различно от убийство.

— Да, но аз ви плащам, за да го отървете. Ако вие не можете да го направите, ще намеря друг, който може.

Ву очакваше такава реакция — отричане, гняв, заплахи. Реши да не отстъпва.

— Навярно ще намерите някой, който ще ви каже, че може. — Тя го фиксира с твърд поглед. — И само ще ви хвърли прах в очите.

— Твърдите, че вие не можете да го направите?

— Не, сър, не твърдя подобно нещо. Решението си е ваше. Ако пожелаете, със сигурност ще опитам. Може и да успея, както миналия път. Да му издействам по-малка, дори оправдателна присъда. Но никой, подчертавам никой, не би могъл да предвиди как ще завърши процесът. Който ви каже нещо различно, е лъжец. А предвид доказателствата, събрани досега, рисковете са огромни. — Тя се овладя и си пое дълбоко въздух. — Това, което мога да направя, може би, е да избегна третирането му като възрастен. Ако съдят Андрю като непълнолетен, в най-лошия случай ще отиде в младежки изправителен дом — а това е далеч за предпочитане пред щатския затвор, повярвайте ми. Когато навърши двайсет и пет години, ще бъде свободен и целият живот ще е пред него.

— Добре, но как ще го постигнете? Да избегнете третирането му като възрастен?

— Там е проблемът, но същевременно това е и единственото решение. За да имаме изобщо някакъв шанс да убедим областния прокурор, трябва да му кажем, че Андрю ще се признае за виновен.

Норт изсумтя.

— Бих искал да видя как ще стане това. Невъзможно.

Ву вдигна рамене и го изчака да осмисли информацията. Норт отново обходи стаята с бърз поглед, облегна се назад в канапето и се намръщи.

— Няма никакъв шибан начин — каза той.

— Добре.

— Мамка му.

— Да, сър.

— Никога няма да убедя Линда да се съгласи. Тя няма да повярва, че го е извършил.

— Чудесно. А какво мислите вие?

— И аз не знам какво да мисля. С хлапето никога не сме били близки, разбирате какво имам предвид. Не го познавам. Предполагам, че е свястно дете. Обичам майка му, бих убил човек заради нея, но синът й е загадка за мен. Дали обаче е способен на убийство… — Той сви безпомощно рамене. — Не знам. Допускам, че е възможно. Обзалагам се, че лъже за онази разходка. Зная, че ми е взел пистолета и за него също излъга. А защо му е да го взима, ако не се е канел да го използва?

— Това е добър въпрос.

Ву запази коментарите за себе си, не желаейки да насилва нещата. Беше сигурна, че Норт сам ще си направи изводите. Както беше сторила тя. Поне що се отнася до положението на Андрю, което бе достатъчно лошо, за да си струва рискът да изправят момчето пред съд за възрастни. Все пак каза сухо:

— Обикновено не арестуват невинни хора, сър. Независимо какво показват във филмите. — И добави: — Не казвам, че Андрю е виновен, но ако си спомняте добре, последния път също отричаше да е взимал колата. Твърдеше, че никога не я е карал. Не знаел за какво говорят ченгетата. Дори се закле.

— Точно както сега — Норт отново се свлече назад и подпря главата си с длан. — Това ще убие Линда — повтори той.

— Е, ако наистина не е виновен… — Ву остави думите си да увиснат във въздуха.

Норт поклати глава.

— Дори да не е виновен, как биха погледнали съдебните заседатели на свидетеля, на пистолета и на мотива? Ревност, нали?

Ву беше прочела показанията на един от приятелите на Андрю, в които се намекваше за ревност. Момчето очевидно е смятало, че учителят и приятелката му са били най-малкото пред прага — ако не и в разгара — на любовна връзка. Но сега Норт за първи път засягаше този въпрос и спонтанното, изречено с равнодушен тон твърдение, звучеше малко угнетително.

Все пак Ву не се опита да го убеждава. Тя вярваше, че властни мъже като Хал Норт се придържат много по-упорито към решенията, които са взели сами. Затова промени тактиката:

— Ето как стоят нещата, господин Норт. Сега Андрю е в Младежкия възпитателен център, още не са го подвели под отговорност като възрастен, така че на практика го третират като непълнолетен. Трябва веднага да проведат така нареченото предварително изслушване — вече проверих, насрочено е за утре, — на което да решат дали да пуснат Андрю вкъщи под ваш надзор.

— Не виждам причина да не го направят.

Като се изключи фактът, че е убил двама души, помисли си тя. Но само въздъхна и каза:

— Във всеки случай, докато го третират като непълнолетен, са задължени по закон да проведат това предварително изслушване. То ще ви даде малко време — немного, признавам — за да премислите отново всичко с Линда и дори с Андрю.

Той тръсна глава.

— Не, тя ще говори с него, но може би аз ще успея да й обясня какво е положението.

Ву отново въздъхна, преди да продължи. Нуждаеше се от съгласието на клиента си, преди да предприеме следващия си ход, и сега беше моментът да го получи.

— На фона на всичко, което обсъждахме досега, господин Норт, много бих искала да го задържа в системата за непълнолетни и да избегна процес за възрастни, ако изобщо е възможно. Това означава обаче, че Андрю трябва да се признае за виновен. Незабавно. Не може би. Ще съобщя на областния прокурор, че той ще признае и с това случаят ще приключи, като в замяна поискам да го осъдят като непълнолетен.

За един дълъг миг Хал остана като вкаменен, сетне кимна веднъж.

Достатъчно двусмислено, но Ву го прие като съгласие.

— Смятате ли, че ще убедите жена си? Искам съвсем ясно да разберете, че ако Андрю признае, няма да има процес — нито в съд за възрастни, нито за непълнолетни. Той направо ще бъде осъден. Но най-тежката присъда, която може да получи, е да го пратят в изправителен дом, докато навърши двайсет и пет.

— Осем години — пророни той. Раменете му увиснаха.

— Осем години. Боже господи.

— Това е максимумът. Действителната присъда може да е по-лека. Такава навалица е в тези трудововъзпитателни училища и толкова често освобождават питомците предсрочно за добро поведение, че може да излезе по-рано, отколкото би излязъл от колежа.

Изглежда Норт започваше да осъзнава истинското положение на нещата, но от това хапът, който трябваше да преглътне, не ставаше по-малко горчив. Той потри бузата си с ръка.

— И все пак става дума за години.

Ву кимна сериозно.

— Да, сър, но в сравнение с целия му останал живот.

Дори да пледирам за по-меко обвинение като възрастен — да речем, убийство втора степен или непредумишлено убийство — ще лежи поне двойно по-дълго. — Тя продължи да настъпва. — При това ще лежи в затвор за възрастни, който е точно като затворите от филмите. Но ако успеем да го обявим за непълнолетен, което не е сигурно…

— Струва ми се, че трябва да опитаме.

— Аз мога да го направя, но трябва да действаме бързо. — После нарочно повтори. — Може би искате първо да говорите с Линда.

Той помисли няколко секунди, сетне отново кимна и каза сякаш на себе си:

— Андрю е инат, но ще клекне, като разбере каква е алтернативата. Ако го съдят като възрастен и го обявят за виновен, Линда няма да го понесе. Наистина няма. — Измъчен, той й хвърли кос поглед. — И така, какво ще правим?

— Страхувам се, че зависи от вас.

Той въздъхна шумно, обзет от отчаяние.

— И кога ще вземат решение дали да го съдят като възрастен или като непълнолетен?

— Скоро. Вече щяха да са решили, ако Андрю не беше арестуван в петък следобед — през уикендите Боскачи отсъства. Но най-вероятно утре сутринта по някое време.

— Утре сутринта? — Очите му я потърсиха, сякаш молеха за отсрочка, но положението едва ли можеше да е по-лошо. — И какво, след като вземат решение? Искам да кажа, подлежи ли на обжалване или нещо такова?

— Имате предвид, ако го обявят за пълнолетен? Не.

Значи е пълнолетен и край.

— Да го вземат мътните. — Той заклати глава. — Не може да бъде. — Най-после се посъвзе. — Значи, ако утре решат, че е възрастен, сме прецакани?

— Ще има процес, да.

— Но казвате, че ще успеете да говорите преди това с този тип Боскачи?

— Ако пожелаете, ще му се обадя вкъщи още днес.

— И това ни дава по-добри шансове?

Тя подбра внимателно думите си.

— Отдалечава ни от най-лошото, нека се изразим така.

— И това е окончателно, така ли? Обявяват го за непълнолетен и излиза на двайсет и пет?

— Да, сър.

— Това е най-добрата сделка, която можем да постигнем, така ли мислите?

— В смисъл на най-сигурна? Да, сър, като оставим всичко друго настрана, така мисля. Но не искам да ви насилвам по никакъв начин. Това е трудно решение и точно в този момент Андрю е невинен по презумпция. Ако признае, нещата ще се променят.

Норт разтърси глава, сякаш искаше да пропъди тази грижа. Завареният му син, с когото се общуваше толкова трудно, който се беше забърквал в толкова много каши, отново го бе направил. Беше постоянно бреме и тревога и ето че сега щеше да скъса сърцето на майка си. Но Норт все още не можеше да признае на висок глас това, което мислеше, затова просто каза:

— Дори да е невинен, посочете ми едно съдебно жури в света, което би го потвърдило. — Въздишка. — Поне ще има живот пред него, когато излезе.

Ву погледна часовника на камината, почака стрелката за секундите да се завърти на деветдесет градуса и произнесе меко:

— Значи ми разрешавате да видя какво мога да направя?

Последен дълъг миг на агония. После:

— Да, мисля, че трябва.

Тя се облегна назад, потъна в меките възглавници на дивана и каза:

— Добре. Добре тогава.