Джон Лескроарт
Адвокати на защитата (5)

4

Името Младежки възпитателен център или МВЦ имаше някакво благодушно звучене, сякаш арестът за непълнолетни беше един вид пристан, където съветваха своенравните деца, почивен дом, пълен с меки тапицирани столове и канапета, тънещ в пастелни цветове и с музика ню ейдж за фон. Всъщност в доброто старо време, когато сградата бе още нова, обстановката беше горе-долу такава. Хлапета, задигнали емблема на автомобил, изпушили някой джойнт или пък избягали от училище, се озоваваха в МВЦ, където ги задържаха ден-два и им набиваха в главите колко сериозни могат да са последствията, ако нарушаваш закона.

Днес тези сравнително дребни простъпки оставаха извън полезрението на полицейското управление. Младежките престъпления обикновено бяха също толкова тежки, колкото престъпленията, извършени от възрастни, затова в днешен Сан Франциско основната функция на МВЦ беше най-вече да държи под ключ истински опасни криминално проявени лица, които по една случайност още нямаха осемнайсет години. Наистина, центърът разполагаше с помещения, където охраняваха склонни към самоубийство младежи. Там държаха и няколко десетки безпризорни или малтретирани деца, докато им намереха подходящи приемни родители. Но „вилата“, както наричаха този затвор, приютяваше главно убийци и крадци. Повечето от питомците очакваха разглеждането на делата или процесите си, които се състояха в съдебните зали на съседното административно крило.

Ву мразеше да закъснява. Тази сутрин, между срещите си с Боскачи и Харди, бе успяла да разговаря и с Хал Норт. Разказа му за успеха, който бе постигнала при Боскачи, и си уговори среща със семейството преди изслушването — смяташе, че предвид многобройните неща, които трябваше да обсъдят, срещата щеше да бъде продължителна. Беше особено нетърпелива да узнае резултатите от разговора на Хал със съпругата и заварения му син по въпроса за признанието, което се очакваше от момчето да направи, но той смутено й обясни, че с Линда не са имали много време, защото трябвало да присъстват на някакво събиране в яхтклуба. Все пак й каза да не се тревожи. Щял да уреди всичко с Андрю и Линда, докато станело време да се явят пред съда.

Това беше първото официално явяване на Ву пред съда в МВЦ. Отначало загуби пътя, после попадна в задръстване. Наложи се да измине на бегом нанагорнището от улицата, където успя да намери място за паркиране. После мина през административната сграда и пое по стръмния път към „вилата“, като спря за малко пред портала на увитата с бодлива тел ограда, за да успокои дишането си. В отговор на позвъняването й се появи един съдебен пристав, който, без да произнесе нито дума, я въведе в самата сграда — едноетажна постройка, която й напомни на смесица между войнишка барака и гимназия в бедняшки квартал. Мрачно и потискащо колкото си щеш, помисли си тя.

Приставът я придружи до една олющена дървена врата в дъното на коридора и я отвори. Седнал на старомоден ученически чин в отсрещния ъгъл на тясната стая, близо до единствения прозорец, Андрю Бартлет вдигна ръка за вял поздрав.

— Ето я. — Хал стоеше от дясната страна на Линда, облегнат на стената, със скръстени ръце и видимо недоволен. — Най-после.

— Хал. — Линда хвърли смутен поглед на съпруга си, после се усмихна на Ву. — Всичко е наред. Важното е, че сте тук.

— Съжалявам. Движението беше ужасно. Тръгнах дори половин час по-рано — излъга тя, разкри зъби в усмивка и като си пое дъх, се обърна към клиента си. — Радвам се да те видя отново, Андрю. Как си?

Момчето наведе глава и сви рамене.

— Добре — смотолеви той.

Уверена и подготвена, Ву му се усмихна още по-широко.

— Чудесно — каза тя. — Не се безпокой. Ще те измъкнем оттук още днес.

Линда изчурулика:

— Смятате ли, че ще успеете?

— О, да, така мисля.

— Наистина ли? — попита Хал.

— Най-вероятно — отговори тя. — Днес е прослушването, на което да решат дали да задържат Андрю под стража, докато го осъдят. Не виждам причина защо да го правят.

— И какво ще стане? Ще го освободят под гаранция?

Ву поклати глава.

— Не. Мисля, че вече ви обясних. Съдът за непълнолетни не приема гаранции. Съдията или ще пусне Андрю да си отиде вкъщи с вас и Линда, или ще нареди да го задържат тук под стража.

— Толкова просто? — Линда хвърли отчаян поглед на сина си. — Или едното, или другото?

— Да. Вижте как изглеждат нещата в нашия случай. Двама родители, които проявяват загриженост и изразяват подкрепа. Непълнолетен с чисто полицейско досие без риск да избяга. Вие двамата ще го пазите, нали? — Тя се обърна към Хал. — И после, вашето обществено положение, сър. А ако съдията настоява за по-голяма гаранция, предполагам, че сте готов да заплатите за частна охрана, дори за денонощна. Така съдът ще бъде сигурен, че Андрю няма да се забърка в нови неприятности.

— Не му и трябва — каза Хал.

— И аз мисля така. Освен това…

Но Андрю най-после проговори, като я прекъсна:

— Какво искате да кажете с това „да го осъдят“? Нямате ли предвид „процес“?

Ву премести удивен поглед от клиента си към втория му баща, после към Линда.

— Това е едно от нещата, които трябва да обсъдим. Мислех, че вече сте…

Хал се намеси бързо:

— Чаках вас, за да…

— За да какво? — попита Андрю.

— Просто да поговорим за случая.

— Какво за него?

— Доказателствата, пледирането, такива неща.

— Какво имате предвид под пледиране? — Линда, чийто глас изведнъж стана остър, отстъпи една крачка, така че да наблюдава едновременно Хал и Ву. — Той ще пледира невинен. Невинен, нали така?

Ву си пое трескаво дъх.

— Ами както казах, има някои правни въпроси…

На вратата прозвучаха три резки почуквания и приставът я отвори.

— Време е — каза той. — Да вървим. Не мога да карам съдията да чака. — После, може би усещайки напрежението в стаята, попита. — Наред ли е всичко?

— Напълно — отвърна Ву. Обърна се към Линда и Андрю. — Ще имаме цялото време на света да говорим за всичко след изслушването. Нещата ще се наредят, ще видите.

Линда погледна Хал, сякаш търсеше опора.

— Надявам се.

Приставът стана нетърпелив.

— Съжалявам, но всички незабавно трябва да напуснете — рече той. — Разглеждането на делото е след десет минути. — После погледна Андрю. — Ти ще тръгнеш пръв. И по-живо.

— Не можем ли да вървим заедно? — попита Линда.

— Не, госпожо. Той е под арест. Такива са правилата.

Когато се отправиха надолу към административната сграда, Ву наруши тягостното мълчание, което се бе възцарило между тях, откакто тримата напуснаха стаята за посетители.

— Главното е — каза тя — че всички сме съгласни кое е най-доброто за Андрю.

— Скъпа — Хал спря и прегърна жена си през раменете. — Вчера вече обсъдихме всичко това.

— Знам, но си мислех, че е по-скоро хипотетично. Вътре обаче двамата звучахте така, сякаш Андрю ще се признае за виновен и ще отиде в затвора. Как е възможно?

Ву се насили да погледне Линда в очите и да демонстрира увереност, каквато не изпитваше.

— Истината е, че трябва да обсъдим и такъв вариант. Ако го осъдят като непълнолетен, не го заплашва опасността от доживотен затвор без право на предсрочно освобождаване.

— Но той не е виновен — повтори Линда. Обърна се към Хал. — Нали всеки път, когато инспекторите пристигаха с нещо ново, си го казвахме. А после тази ужасна грешка с разпознаването… — Гласът й се прекърши. — Той не го е извършил, Хал. Не ми казвай, че го вярваш.

Ву определено знаеше какво вярва Хал и какво не, затова се намеси, за да спаси положението.

— Не смятам, че сега е моментът да обсъждаме дали е невинен или виновен, госпожо Норт. Важното е, че ако си признае, ще спести на съда значителните разходи във време и пари, които поглъща един процес. В замяна областният прокурор ще го обяви за непълнолетен и ще избегне ДЗБППО.

— ДЗБППО? — учуди се Линда. — Какво значи това?

— Доживотен затвор без право на предсрочно освобождаване. Такава присъда би получил като възрастен.

Норт изпръхтя.

— Но изслушването днес е фиктивно. Днес той не е обвинен като възрастен, нали?

Линда се обърна към Ву.

— Така ли е?

— Да, госпожо. Затова сме тук, да минем през тази съдебна процедура. Да получим шанс Андрю да се прибере у дома за няколко дни.

— Вкъщи можем да обсъдим всичко по-подробно — каза Хал. — Ще имаме достатъчно време на разположение.

Линда, която все още не беше убедена, въздъхна тежко. Обърна се да огледа „вилата“, увита в дрехата си от бодлива тел, и раменете й увиснаха.

— Добре — каза тя уморено. — Хайде поне първо да го извадим оттук.

— Такъв е планът — Ву й се усмихна храбро. — Наистина.

 

 

Ву седеше на масата на защитата в очакване на съдията. При процедурите в съда за непълнолетни беше прието областният прокурор да представлява не народа, а ищеца, и лицето, обвинено в престъплението, не беше ответникът, а непълнолетният. Тази фина подробност бе въведена, за да се спази правната процедура, според която нещо се приема за факт, независимо дали е наистина такъв, за да се избегнат техническите затруднения. Така ролята на прокурора не беше да обвинява престъпниците, а по-скоро да отправи петиция, за да препоръча на щата съответното третиране на непълнолетния, за когото имаше шанс след пълна рехабилитация да се върне в обществото. Дори ако това третиране означаваше шест или осем години в Младежкия изправителен дом на Калифорния или МИДК, технически погледнато, не беше същото като затвора, макар че понякога бяха нужни големи усилия да се обясни на младежите тънката разлика.

Отляво на Ву на масата на ищеца седеше опонентът й Джейсън Бранд. Бранд, който още не бе навършил трийсет, вече имаше четиригодишна практика като обвинител в МВЦ. Главата му беше едра, с прилежно вчесана тъмнокестенява коса, носеше добре скроен тъмносив костюм, бяла риза и синя вратовръзка. Приветлив, с пъргав ум, дори чаровен, той се усмихваше често и се разбираше добре с всички, включително с адвокатите на защитата, срещу които се изправяше. Самата Ву отдавна хранеше тайна симпатия към него. Двамата се бяха виждали неведнъж на чашка, макар да му се носеше славата, че щом съдията удари с чукчето, личните отношения преставаха да съществуват за него.

Изведнъж Бранд вдигна глава като животно, подушило плячката си. Той хвана Ву да го наблюдава крадешком, кимна й любезно и отново се зарови в книжата си. Ву се престори, че разглежда помещението, което беше по-малко от повечето съдебни зали в Съдебната палата в центъра на града, но имаше това предимство, че през високите и широки прозорци проникваше естествена светлина.

Недалеч от Бранд седеше един младолик пристав и разговаряше с жена на средна възраст, за която Ву предположи, че е съдебната стенографка. Липсваха съдебни заседатели — такъв беше редът в съдилищата за непълнолетни — и все пак имаше спретната банка за тях с дванайсет стола, които постоянно стояха празни. В галерията откъм страната на обвинението също нямаше никой — заради сигурността на непълнолетните в съдебната зала не се допускаше публика.

Ву се извърна от стола си и кимна окуражително на родителите на Андрю, единствените присъстващи освен длъжностните лица. Хал и Линда седяха един до друг, допрели бедра, на пейката зад перилата на подсъдимата скамейка. Те се държаха за ръце и като че ли се крепяха взаимно. Очите на Ву се спряха за кратко на Хал, който наведе леко глава встрани, после вдигна пръст и посочи към другия край на помещението, където една врата тъкмо се отваряше. При звука Ву се обърна и видя как приставът от „вилата“ побутва Андрю пред себе си.

Тътрейки крака, Андрю се запъти към нея — със стегнатите си в белезници китки и безформените сиви затворнически дрехи изглеждаше крайно безпомощен. Като спря пред масата й, вдигна поглед към майка си. Очите му се разшириха в няма молба, а устните и челюстта му откровено затрепериха. Тя се уплаши, че в следващия момент може да се разплаче, и за да го предотврати, стана, заобиколи масата си и му помогна да седне.

— Не е нужно да бъде с белезници — каза тя на пристава. — Как се казвате?

— Нелсън — отговори приставът малко изненадано, като държеше Андрю за рамото. В предстоящата процедура той не играеше официална роля и определено беше необичайно за един адвокат да го заговаря по каквато и да е причина.

— Е, добре, пристав Нелсън, този млад човек няма нужда от белезници.

На Нелсън му беше все едно.

— Зависи от съдията — каза той. Все пак пусна Андрю и отстъпи няколко крачки встрани. Облегна се на банката на съдебните заседатели и се вгледа равнодушно във Ву, което й се стори по-страшно, отколкото ако беше проявил открита неприязън.

Ву се пресегна и потупа Андрю по ръката.

— Всичко е наред — рече тя. — Не се тревожи.

Той я погледна, после огледа помещението и отново спря очи върху майка си.

— Мамо — каза и не успя да продължи. Сълзите му заплашваха да рукнат, но той ги преглътна. Така уязвим, приличаше на малко дете. Мисълта, че този трогателен юноша се е прицелил в човек и е дръпнал спусъка не веднъж, а два пъти, внезапно порази Ву и за първи път й се стори нелепа.

Тя изпита симпатия към него и същевременно облекчение, че го вижда толкова дълбоко отчаян. Навярно щеше да се наложи да стигне до дъното, преди да осъзнае, че няма надежда да пледира невинен. След като разговаряха и тя го запознаеше с доказателствата, той щеше да разбере колко е безполезно да настоява, че не го е извършил. Щеше да погледне истината в очите. Андрю не беше глупав — тя му хвърли последен поглед, уверена, че ще го убеди да си признае, ако иска да се спаси.

 

 

Попрехвърлил шейсетте, съдия У. Арвид Джонсън си беше изградил репутацията на разумен и честен юрист, който не бързаше да реже глави. Джонсън, когото адвокатската гилдия в града наричаше свойски зад гърба „Уарвид“, зае мястото си тихо, без появата му да бъде оповестена нито от пристава, нито от стенографката. Сякаш изведнъж се материализира от нищото и изникна на леко повдигнатия подиум — белокос и с малко смешна външност, той излъчваше едновременно добродушие и твърдост.

Като кимна формално на двамата адвокати, без да се обръща по-специално към никого, съдията каза:

— Добре.

Смъкна очилата на върха на патрицианския си нос и нареди на социалния работник да извика първия случай. След като го направи, чиновникът описа за протокола присъстващите в залата, включително в галерията, и съдия Джонсън започна:

— Господин Бранд, имате ли коментари по делото?

— Да, ваша чест.

— Говорете.

Бранд се изправи зад масата си. Гласът му прозвуча ясен и спокоен в малкото помещение.

— Ваша чест, тъй като това е случай на убийство, ищецът настоява на непълнолетния да се наложи постоянна мярка на неотклонение.

— Той е под юрисдикцията на съда за непълнолетни — каза остро съдията. — Областният прокурор е взел решение да не го третира като възрастен. Оттук заключавам, че това е направено с определена цел, или греша?

— Не, ваша чест, съвсем не — Бранд прие невъзмутимо смъмрянето, може би защото имаше готов отговор, и то добър. — Ние очакваме, че господин Бартлет ще се признае за виновен и ще получи максимума в младежкия изправителен дом. Разбира се, тъй като е под осемнайсет години, ще остане известно време затворен тук, в МВЦ, вместо в щатския затвор. Но ние разчитаме на бързо отсъждане по два параграфа за убийство първа степен. Затова, естествено, ищецът допуска, че случаят изисква задържане под стража.

Закована за стола си, Ву остана изненадана, когато Бранд благодари на съдията и си седна. Той беше казал, каквото имаше да казва, кратко и сладко.

Съдия Джонсън кимна и се обърна към нея.

— Госпожице Ву?

Ву се опита да преглътне, но устата й беше пресъхнала. Тя знаеше, че Бранд обича да изкарва опонентите си от равновесие и един от начините да го прави бе да им обърква плановете. Но все пак се учуди, когато чу това толкова безцеремонно изявление. Под стража. Край на историята.

— Госпожице Ву — повтори Джонсън. — Бихте ли си направили труда да отговорите?

Тя скочи на крака.

— Съжалявам, ваша чест. Просто бях… — тя спря, опита се да избистри мозъка си и започна отново. — Ваша чест, преди да продължим, бих искала да помоля да свалят белезниците от китките на клиента ми.

— Молбата се отхвърля. Не вярвам това изслушване да продължи толкова дълго, че да си заслужава упражнението. Ищецът поиска задържане. — Джонсън отново бутна очилата на върха на носа си и се взря над тях. — Тук говорим за двойно убийство. Случаите на убийство налагат задържане под стража.

— Да, ваша чест, разбирам — каза Ву. — Но господин Бартлет по никакъв начин не представлява заплаха за обществото…

Гласът на Бранд изплющя:

— Дотогава, докато не му върнем пистолета.

Джонсън се нахвърли върху него:

— Достатъчно, господин Бранд.

— Съжалявам, ваша чест. Не можах да се сдържа.

Джонсън се намръщи:

— Внимавайте да не се повтаря.

— Да, ваша чест.

Но с това прекъсване Бранд без съмнение постигна целта си — да нанесе изненадващ удар на Ву. Тя изгуби нишката на мисълта си и замълча в очакване съдията да каже нещо.

— Продължавайте, госпожице Ву — подкани я Джонсън.

Тя хвърли бърз поглед на Бранд, който изкриви устни в подобие на усмивка. Ву погледна клиента си, после отново Бранд и най-сетне се опомни:

— Ваша чест, остава фактът, че Андрю е непълнолетен, не възрастен. Непълнолетен без криминално досие.

— Ако ми позволите, ваша чест — стана от мястото си Бранд. — Говорих с господин Боскачи точно по този въпрос преди час и той ме осведоми, че — както вече изтъкнах пред този съд — няма да повдигне обвинение срещу заподозрения като възрастен, воден единствено от очакването за бърза присъда.

— Ваша чест — каза Ву. — Моят клиент няма криминално минало…

— Сега вече има — прекъсна я Бранд.

Джонсън изгледа остро прокурора, очевидно отправяйки му предупреждение. Обърна се към Ву, като отново намести очилата си.

— Госпожице Ву, досега не чух нито един сериозен аргумент от вас защо трябва да отхвърля молбата на ищеца за задържане под стража.

— Ваша чест — Ву си пое дъх. — Клиентът ми е водил нормален живот през двата месеца, след като са станали убийствата. Знаел е, че е заподозрян през по-голяма та част от това време и не е създал никакви неприятности, нито се е опитал да избяга.

— Вярно е — каза Джонсън. — Но ще се съгласите, че едно е да знаеш, че си вероятен заподозрян, и съвсем друго — да бъдеш действителен, арестуван заподозрян, нали?

— Да, ваша чест, но днес родителите му присъстват тук, в залата и очакват да го отведат вкъщи. Не виждам защо да не го направят. Няма риск клиентът ми да избяга. Остават му два месеца до края на учебната година, а той е отличен ученик. Със сигурност няма да представлява по-голяма заплаха за обществото отколкото през изминалите два месеца, докато е ходел на училище и си е живял у дома.

Джонсън не каза нищо. Ву предполагаше, че е чувал същия аргумент стотици пъти. Той се намести на стола си и се обърна към прокурора:

— Господин адвокат.

Бранд бавно се изправи, обърна се и отправи прям поглед към Андрю Бартлет. Поклати глава. После изведнъж го посочи с пръст и извиси глас:

— Това не е нечие добро малко момче. Това е мъж, убил хладнокръвно двама души и областният прокурор няма да му даде възможност да нарани още някого.

Андрю понечи да стане.

— Но аз не съм ги убил! — извика той.

— Да, убил си ги — викна Бранд в отговор. — Дяволски добре знаеш, че си.

Съдията тресна по масата с чукчето си.

— Госпожице Ву, да няма повече подобни изпълнения отстрана на клиента ви. Господин Бранд, предупреждавам ви за последен път. Укротете изблиците си, чувате ли ме? Ще адресирате забележките си към съда.

— Да, ваша чест. Съжалявам.

— Преди малко също съжалявахте. Да не се повтаря. — Джонсън си отбеляза нещо, после фиксира Ву с ядосан и нетърпелив поглед, като че ли тя беше тази, която нарушава съдебния протокол.

— Нареждам непълнолетният да остане задържан под стража — каза Джонсън. — Пристав, отведете го обратно в килията му.

След тези думи съдията удари с чукчето си, стана и излезе през задния вход на съдебната зала.

Решението, както и оттеглянето на Джонсън бяха толкова неочаквани, че за минута в залата се възцари мъртва тишина. Ву притисна с ръка стомаха си, където почувства внезапна и дълбока празнота. Зад себе си чу Линда да казва:

— Това ли беше? Не може да бъде. Значи няма да го пуснат?

После, когато пристав Нелсън приближи масата, извика:

— Почакайте малко. Андрю!

Момчето се извърна на стола си, за да погледне майка си.

Ву възпря с ръка пристава.

— Моля ви! Дайте ни една минута, може ли?

В галерията Линда Норт беше напуснала мястото си и се приближаваше. Тя почти бе стигнала мястото на подсъдимия, когато Андрю също скочи на крака. Но Нелсън я беше изпреварил, изръмжа и сграбчи с такава сила рамото на Андрю, че прекатури стола. Както беше с белезниците, момчето залитна и се просна на земята. Главата му се удари в линолеума и за миг остана да лежи зашеметен.

— Какво правите? — Линда стигна до перилата и изкрещя: — Оставете го намира!

— Линда! — Хал Норт бързаше след съпругата си.

Другият пристав, младоликият, който разговаряше със стенографката преди появата на съдията, изникна изневиделица и застана между Ву и Линда, като прегради пътя на майката към сина й.

— По-спокойно — каза той, като вдигна двете си ръце.

— Успокойте се. Стига толкова. Достатъчно. — После се обърна към Нелсън. — Ти също, Рей. Аз ще го отведа.

— Не, остави на мен — каза Нелсън раздразнено.

— Тогава по-полека — тросна му се вторият пристав.

— Всичко е наред, мамо! Добре съм — обади се Андрю от пода. — Просто загубих равновесие, това е всичко. Нищо ми няма.

От двете му страни приставите изглежда бяха изгладили разногласията си и вдигнаха Андрю на крака.

— Оставете го да върви сам — каза Ву. — Не е необходимо да го малтретирате.

Вторият пристав се обърна и я погледна. Отблизо тя видя, че лицето му, което изглеждаше младежко и невинно от разстояние, е надупчено с белези от шарка и украсено с чифт сиви, стари и празни очи. Ву си помисли, че независимо от сравнително младата му възраст, мъжът е работил достатъчно дълго в системата, за да стане безчувствен към присъщия й ужас. Той бе просто един тъмничар, нищо повече. Звероукротител. Въпреки това почти й се извини и без съмнение беше по-човечен от партньора си.

— Никой няма да нарани клиента ви — каза той.

Но Ву му се опъна.

— Вече се случи. Настоявам някой веднага да се погрижи за тази цицина на главата му. Ще дойда да го видя след няколко минути и дотогава искам да го е прегледал лекар. Ясно ли е? — Ву обхвана двамата с поглед.

— И като стана дума, пристав, как е вашето име? — обърна се тя към втория.

— Котрел — отвърна той. — Рей Котрел.

Тя си го записа в бележника и изгледа въпросително двамата.

— Но вие току-що го нарекохте… — и направи знак към Нелсън. — Вие нарекохте него Рей.

— Така го нарича и майка му. Проблем ли има?

Няма, осъзна Ву и каза:

— Ще държа и двама ви отговорни.

Заплахата й не стресна особено никого от тях. Двамата мъже невъзмутимо размениха погледи. После Нелсън докосна рамото на Андрю и каза.

— Да вървим. Внимателно.

Андрю хвърли последен отчаян поглед на майка си, после се обърна и тръгна с приставите обратно към тъмницата си.