Джон Лескроарт
Адвокати на защитата (23)

22

Харди вдигна телефона, още преди да е заглъхнал първият звън. До него Франи простена, но не се събуди. Беше някъде посред нощ, ако се съдеше по непрогледния мрак навън.

— Ало — обади се с пресипнал от съня глас. Прочисти гърлото си и повтори. — Ало.

Гласът отсреща бе настойчив, думите се застъпваха една с друга.

— Извинете, че ви събуждам, сър. Ейми е. Току-що ми се обадиха от МВЦ. Андрю е направил опит да се самоубие.

— Почакай за секунда. — Той стана и мина в банята, затвори вратата и запали лампата, примигвайки на острата светлина. — Какво искаш да кажеш с това, че е направил опит? Жив ли е? Какво се е случило?

— Знам само, че ми позвъниха преди десетина минути. Казаха, че се е опитал да се обеси в килията, но охраната чула шум и влязла тъкмо навреме, за да го свали. А може би ризата, която използвал, се скъсала, не можах да разбера. Няма значение.

— И къде е сега?

— Закарали са го във Военната болница. Сега пътувам към нея.

— Добре, ще се срещнем там.

В кухнята намъкна същите дрехи, с които беше облечен и вчера, и в събота, после надраска набързо една бележка на Ребека и Винсънт, за да им обясни какво е станало. Молеше ги да си приготвят сами закуската и сандвичите за обяд — с това знанията на Харди за обичайните им занимания в понеделник сутрин се изчерпваха, но той бе сигурен, че ще се оправят. Освен това им напомняше да нагледат майка си, преди да тръгнат за училище, да й дадат да хапне и пийне нещо, както и да се уверят, че си е взела болкоуспокояващото. Той се надявал да се върне още преди обяд, но ако имало проблеми, да го търсят на клетъчния телефон.

Грабна куфарчето си и хвърли поглед на стенния часовник, който показваше четири и половина.

Спря на тротоара пред къщата си в утринната мъгла и осъзна, че не знае къде Ребека е паркирала колата му снощи. Е, за щастие, разполагаха с два автомобила. Сега оставаше само да си спомни къде е паркирал големия джип тойота. След минута размисъл се сети, че е завил по Клемънт. Измина двете пресечки до Трийсет и втора почти на бегом и свърна надясно — колата беше в дъното на улицата, под една лампа с изгоряла крушка. Предната седалка беше хладна и мокра от росата. Всъщност във вътрешността на колата беше необичайно студено, но той не разбра каква е причината, докато не погледна през рамо, преди да потегли. Задният прозорец липсваше, а също й — както внезапно осъзна — ските, които бяха оставили там снощи.

Спомни си като в проблясък действията си от предната вечер. Беше спрял джипа пред къщата и той и Винсънт бяха помогнали на Франи да влезе. После, както обикновено, тръгна да търси място за паркиране и откри това, през две пресечки — не толкова зле, като си помислиш. В бързината да се върне при пострадалата си съпруга той, разбира се, заключи, но не разтовари багажа, като смяташе да отиде по-късно със сина си. После обаче Ребека не се прибра и…

Предчувствайки какво ще открие, той слезе, мина зад колата, където счупените стъкла заскърцаха под краката му. Отвори вратата и впери очи през задната седалка към багажното отделение, уверявайки се, че са откраднали не само ските, но и щеките, обувките и пътната чанта, където държаха останалите си принадлежности — ръкавици, очила, резервни дрехи, изобщо всичко.

Сърдит на целия свят, Харди седна зад волана, запали мотора, включи фаровете и потегли по още тъмната улица.

Ву носеше тъмносин екип за джогинг, обувки за тенис и черно-оранжево яке на „Джайънтс“. Не беше гримирана. Косата й бе опъната назад на конска опашка. Харди си помисли, че изглежда на възрастта на Андрю.

— … защото грешката е моя, затова — казваше тъкмо тя.

— От къде на къде ще е твоя? — На Харди му беше дошло до гуша от болници през този уикенд, но ето че кошмарът продължаваше и той се намираше в спешното отделение на Военната болница, сполучливо кръстена от адвокатската гилдия в Сан Франциско „Клуб пушки и винтовки“.

Двамата с Ву седяха на червените пластмасови столове и той пиеше кафе от автомата в хартиена чашка.

— Вчера прекарах с него почти целия ден — обсъждахме критериите и евентуалните начини да ги оборим. Обстановката не беше особено ведра. Когато си тръгнах, той съвсем се беше умърлушил.

— Каза ли му за плана ни да призовем свидетели по самото престъпление?

Тя кимна.

— Разбира се, но зациклихме на пета точка. Той беше сигурен, че няма да спечелим и по останалите четири, не и след като разказът му излезе наяве. Затова смяташе, че непременно ще го прехвърлят при възрастните и че няма начин да го предотвратим. — Тя оброни изтощено глава, сетне продължи: — Все си мисля, че ако не бях отишла да говоря с него, това нямаше да се случи. Но какво трябваше да направя? Кой друг освен Андрю би могъл да…?

Млада азиатка в опръскана с кръв синя манта и със стетоскоп на врата приближаваше към тях. Ву млъкна и двамата се изправиха.

— Служителят, който го доведе, ми каза, че вие придружавате жертвата — рече тя. — Известно време ще има трудности с говора и ще изпитва лек дискомфорт, но за щастие ризата му, с която очевидно се е опитал да се обеси, не го е издържала и когато е паднал, не си е счупил врата. Ще оживее. Хората от охраната искаха да го върнат в МВЦ, обаче аз казах, че се налага да го държим поне един ден под наблюдение.

— Благодаря ви — каза Харди. — При дадените обстоятелства мисля, че трябва да го следите особено зорко.

— Така и ще направим — отвърна лекарката. — Впрочем, знаете ли къде са родителите му? Има ли изобщо родители?

— Те са в Палм Спрингс, струва ми се. На тенис турнир — каза Ву и добави, обръщайки се и към Харди. — Но съм загрижена за сестра му. От МВЦ позвънили първо в дома му, обаче никой не отговорил. След това се обадиха на мен.

— Значи родителите ги няма — установи лекарката. — А после хората се чудят защо децата вършат толкова глупости. — Лицето на младата жена бе разстроено.

— Може ли да поприказваме с него? — попита Харди.

Тя поклати отрицателно глава.

— Той се затруднява да говори. Освен това е на успокоителни. Ще спи поне два часа. И наистина няма да може да говори нормално няколко дни. — Жената замълча, после тонът й се смекчи. — Знаете ли защо се е опитал да се самоубие?

— Скоро ще се гледа делото му — отвърна Ву. — Той смята, че го очакват дълги години затвор.

Лекарката кимна.

— Какво е извършил?

— Обвинен е в убийство — каза Ву. — Но има доста въпросителни.

Това беше първият път, когато Харди чуваше Ву да казва нещо подобно, затова й хвърли озадачен поглед.

Но тя само кимна утвърдително.

Харди и Ву вървяха през паркинга. Слънцето още не бе огряло хълмовете над залива отсреща и във въздуха се стелеше тънка мъгла, но вече не беше толкова хладно. Небето бе ясносиньо, не духаше и вятър.

— Какво искаше да кажеш одеве? „Има доста въпросителни“ — когато започна работа по случая, пееше друга песен. Да не би междувременно да се е случило нещо?

— Нищо специално. Просто реших, че е необходимо да нагодя поведението си, ако искам да продължа да го защитавам. Неговата позиция си остава твърда — невинен. — Тя сви рамене. — Затова смятам, че трябва да се опитам да му повярвам. Това поне ще ме настрои на вълната, че в крайна сметка може наистина да се окаже невинен. Иначе защо би упорствал да се заплита в тези налудничави противоречия? Докато не прочетох разказа му, си мислех, че може би все пак не е толкова умен, но сега знаем, че не е така.

— Да. Знаем, че не е така.

— Ето защо отидох в другата крайност — да си мисля, че е прекалено умен, за да измисли такава тъпа история. Той не би ги застрелял и оставил пистолета на масата, например. Точка. Просто не би го направил. И щом реших веднъж, че може би не лъже за всичко, се обнадеждих.

— Странно. — Харди й обясни, че и през неговата глава са минали подобни мисли, откакто бе прозрял, че съседът отгоре, главният свидетел на обвинението, всъщност не е чул никакви изстрели. Но щом изрече гласно съмнението си, се сепна. — Всъщност не е съвсем сигурно. Ще трябва да говоря още веднъж със Саларко за пистолета. Как е изглеждал, дали е бил снабден със заглушител. Ако е бил, не може да не го е забелязал. Но в противен случай ще се наложи да разпитам ченгетата дали не са открили в дома на Муни някакъв импровизиран заглушител — може да е стреляно през възглавница или нещо подобно.

Двамата спряха.

— Огледът на местопрестъплението не показва нищо такова, иначе щях да го прочета в полицейските доклади.

— Знам. Аз също проверих, за да се уверя. А и Саларко — вероятно щеше да спомене, ако бе съзрял нещо подобно на заглушител. Той представлява голяма изпъкнала тръба, прикрепена към края на дулото. Не е нещо, което можеш да пропуснеш.

— Ти какво мислиш?

— Най-простото обяснение, което винаги е и най-доброто, е че ако пистолетът на Андрю не е имал заглушител и той не е използвал нищо друго, за да заглуши звука, тогава с пистолета — предполагаемото оръжие на убийството — изобщо не е стреляно онази нощ. Ако успея да накарам Джонсън да ме изслуша или ако принудя Саларко да свидетелства, че е огледал добре пистолета и е изглеждал нормално… — … тогава… Чакай малко.

— Какво?

— Ами, бидейки адвокат на дявола, Андрю може да е използвал заглушител, да е убил Муни и Лора, после да е свалил заглушителя и да го е изхвърлил, примерно в канавката, преди да се върне и да се обади на 911.

— И чак тогава да се е отървал от пистолета? Да се е разходил два пъти? Не ми се вярва. Не допускам Андрю да е постъпил така.

— Нито пък аз. Но Джейсън Бранд ще го допусне, нашият аргумент ще бъде отхвърлен и ще се върнем на изходната точка.

— Не е точно така — каза Харди. — Аз поне няма да се върна.

— И каква ще е разликата? — попита Ву.

— Имаш предвид, ако всичко е било така, както току-що ти го описах? Саларко не е чул изстрелите, в апартамента не са открити никакви предмети, които са могли да заглушат звука, и на пистолета не е имало заглушител?

— Да. Тогава какво?

Докато идеята си проправяше път към мозъка му, за да се загнезди трайно там, очите на Харди се разфокусираха. После бавно се обърна към Ву.

— Тогава няма да е нужно да се преструвам повече. Ако Саларко не е чул изстрелите, значи Андрю не е стрелял. А сещаш ли се какво означава това? В какво започвам да вярвам?

— В какво?

— Че е невинен. Някой друг ги е убил.