Джон Лескроарт
Адвокати на защитата (7)

6

— Преча ли? — попита Ву.

Харди вдигна поглед от справката с приходите и разходите, един от многото документи, които Норма му поднасяше всяка седмица за оценка и коментар — цифрите бяха добри, но все пак цифри. Той се възползва от възможността да се откъсне от тях, затвори папката и махна с ръка.

— Надявах се, че ще се отбиеш, след като се върнеш.

— Всъщност съм тук от известно време, но висях в кабинета си. — Ву посочи зад себе си. — Чаках Атила да напусне поста си.

— Постъпила си правилно. — Той бутна стола си назад, стана и се протегна, приближи се към бара. — Искаш ли кафе, бира, вода или чаша хубаво отлежало бордо?

— Не, благодаря.

— Толкова по-добре — каза Харди. — Нямам хубаво отлежало бордо. Дейвид имаше. По това време на деня често се отбивах при него и той вече беше преполовил бутилка с някакво рядко питие.

— Липсва ви много, нали?

Харди отвори хладилника, обърна се и кимна.

— Да, много. — После някак сковано вдигна рамене, пресегна се и извади бутилка вода. — Как върви?

— Не много добре, страхувам се. Съдия Джонсън го задържа под стража.

— Не се учудвам. Става дума за убийство, все пак. В такива случаи обикновено налагат точно такава мярка.

— Знам, но се надявах, че може би предвид възрастта му и факта, че няма криминално минало, плюс парите на Хал Норт, ако бяха поискали да наеме частна охрана за Андрю… Както и да е, няма значение. Дори нямах шанс да изложа аргументите си. — Тя млъкна. — Джейсън Бранд, прокурорът, разигра страхотен театър. Мисля, че това оказа влияние.

— Как го приеха клиентите ти? Уволниха ли те?

Тя се подсмихна.

— Не още. Но всеки път, когато телефонът иззвъняваше, откакто се върнах, си мислех, че ще изхвърча.

— Благодаря, че го сподели — ухили се той. — И какво е положението сега?

— Ами — започна тя, — ако си послужим с поговорката всяко зло за добро, Андрю поне получи предупредителен сигнал. Задържането му в ареста го разтърси. Мислеше си, че Норт ще се погрижи за него, както винаги досега. Като разбра обаче какво става, ми даде възможност да му изложа някои неприятни истини.

— Като например?

— Като например доказателствата. — Ву изведнъж се оживи и се наведе напред на канапето. — Може би за първи път осъзна истински защо са го арестували. Започнах с факта, че на полицията й е известно, че е имало оръжие на местопрестъплението.

— Той не го ли знаеше вече?

Тя поклати глава.

— Мислеше, че се е отървал от пистолета, без да спомене за него пред никого. Както е и станало в действителност. Но за негово нещастие преди това го е видял един свидетел. Изненадах го с хипотезата какво трябва да е направил и той почти си призна. Да не говорим за още пет-шест извъртания и очебийни лъжи или пък за идентификацията.

— Той не знаеше ли, че са го идентифицирали?

— Не и подробностите. Но ми се струва, че когато го оставих, вече бе започнал да схваща картинката.

Харди се облегна на стола си.

— Това ли наричаш всяко зло за добро?

— Наистина е така — отвърна тя.

— Не искам да ти противореча, но за клиента обикновено не е добра новина, когато областният прокурор го заковава.

— Този път е.

— Защо смяташ така?

— Защото Андрю най-после разбра, че могат да го тикнат в затвора до живот.

— И това ли е добрата новина? Може би е въпрос на семантика — каза Харди. — Какво разбираш под „добре“.

— Но наистина е добре. Означава, че Андрю е на път да си признае.

— Надявам се от все сърце, още повече, че вече сключи такова споразумение с Боскачи. На мен пък не ми се вярваше, нали? Не допусках, че Боскачи ще го обяви за непълнолетен. — Харди подъвка вътрешната страна на бузата си и добави замислено: — Макар все още да не мога да си обясня защо се съгласи.

Ву подви крак под себе си на канапето.

— Защото всичко се свежда до сметки. Обществеността обича произнасянето на присъди. Джакман се стреми да бъде преизбран. Ако Андрю признае, Джакман ще се сдобие не с една, а с две присъди за убийство, при това без да се налага да води продължителен и объркан процес срещу предизвикващ съчувствие непълнолетен обвиняем с втори баща, тъпкан с пари и с дебели връзки с медиите. Вие бихте постъпили по същия начин.

— Може би, но това се отнася до мен. А аз съм пословично мекосърдечен.

— Точно така. Все пак припомних на Алън колко е трудно да се извоюва присъда, какви са нашите съдебни заседатели тук, в Сан Франциско, и тем подобни. Казах му, че дори е възможно някой ден в бъдеще Норт да му изрази благодарността си във финикийски знаци, задето е спестил на сина му петдесет години в дранголника — изобщо, преувеличих малко.

— Надявам се наистина да е малко — рече Харди.

Ву разтърси рамене.

— Така или иначе не смятам, че Алън ми повярва изцяло. Но прие факта, че този младеж е извършил престъпление от страст. Когато навърши двайсет и пет, Андрю ще е съвсем различен човек, рехабилитиран от системата за непълнолетни, вместо закоравял от лежането сред възрастни престъпници. И така нататък.

— С други думи, разказала си му играта.

— Може би леко преиграх. Но случаят е толкова класически, че се нуждае от малко морално украсяване.

— Никога не е излишно — Харди отпи от минералната си вода. Остави бутилката на бюрото, вдиша дълбоко и издиша. Настъпи продължително мълчание. Капаците на прозорците не бяха спуснати и изведнъж сноп лъчи на вечерното слънце озари ярко стаята в контраст с приглушеното й осветление. Най-после Харди проговори:

— Бас ловя, че се досещаш какво се върти в ума ми.

Лицето на Ву се изопна от напрежение, но отвърна достатъчно уверено:

— Утре сутринта първата ми работа ще е да се видя с Андрю и да затегна възела. Вярвайте ми, още днес беше узрял. Той разбира.

— И ще признае?

— Сигурна съм.

— Значи си сигурна. Но Алън Боскачи смята, че вече е признал. Прав ли съм?

— Не. Не че вече е признал, а че ще го направи.

— Боскачи обаче е изпълнил своята част от сделката. И очаква ти да изпълниш твоята.

— И ще го сторя. Андрю ще го стори. Ще се увери, че няма друг избор. Той вече го е разбрал, убедена съм.

— Ти си убедена. — Харди вдигна очи към тавана, свали ги и прокара ръка по бузата си. Погледна младата си съдружничка. Знаеше, че още страда от загубата на баща си и има на главата си куп други неприятности. Последното, което Харди искаше, бе да убива ентусиазма й, но за миг се изкуши да се обади на Боскачи точно в този момент, от офиса си. Най-малкото, за да изглади евентуалните недоразумения с кабинета на областния прокурор. Да предупреди заместника, че сделката може би не е толкова сигурна, колкото са му внушили. По-късно, в частен разговор, можеше дори да извини Ву пред Боскачи с трудния период, който изживява, и така да смекчи последствията, ако нещата се объркаха. А по закона на Мърфи те трябваше да се объркат, щом можеха.

От друга страна, той не искаше да проявява открито недоверие в една от най-младите си звезди. Самият той си бе издълбал собствена ниша в правния свят на Сан Франциско с това, че беше свободен електрон и поемаше рискове, които нито един отговорен началник не би одобрил. Той вярваше силно в съвета на адмирал Нелсън: „Винаги се стреми право към целта“. По-късно искай разрешение. Така постъпваха славните морски капитани — и победителите изобщо.

Не беше ли вярно?

Харди хвърли на съдружничката си последен поглед, който издаваше вътрешното му раздвоение, излъчвайки едновременно безпокойство и надежда. Тя отвърна с отривисто кимване.

— Не се тревожете, сър. Всичко ще стане, както съм го предвидила.

— Ще ти кажа едно нещо, Ву — рече той. — Дяволски се надявам да си права.

 

 

Харди паркира на Брайънт Стрийт срещу Съдебната палата. Движението не беше натоварено и навсякъде имаше свободни места за паркиране, толкова скъпоценни през работно време. Зад него слънцето залязваше с пищни краски. Обичайният ветрец, който съпровождаше залеза, се разпространяваше откъм залива и духаше край прозорците на колата му, като гонеше парчета вестници, обвивки от бонбони, камъчета и други отпадъци през дългите сенки пред него.

Той си погледна часовника. Глицки закъсняваше с десет минути.

Харди му беше пуснал техния сигнал по пейджъра, преди да напусне офиса си. Не беше очарован, че се налагаше да чака. Така му оставаше прекалено много време да мисли за онова, което беше направила Ву. Той натисна копчето на уредбата си и пусна най-новия албум на „Флийтуд Мак“, които някак бяха преодолели увлечението си по хип-хопа и отново бяха в играта.

— Съжалявам, че закъснях — Глицки отвори вратата и се вмъкна на седалката до него.

Погълнат от музиката, Харди не го беше видял да излиза от палатата, нито да приближава към колата. Леко се изненада от вида на приятеля си в пълна униформа. През почти дванайсетте години, през които Глицки беше лейтенант в отдел „Убийства“, той не бе обличал често полицейската си униформа, предпочитайки широки удобни панталони цвят каки, съчетани с риза и вратовръзка, и почти неизменното си пилотско яке с яка от изкуствена кожа.

Сега Глицки беше самото олицетворение на полицейския протокол. Носеше униформа със съответните нашивки и кожен кобур с пистолет. В момента фуражката бе в скута му, а самият той заедно с останалите си принадлежности изглежда заемаше повече място, отколкото когато ходеше цивилен. На Харди му се стори интересно, че дори лицето му има по-непринуден и, сякаш по ирония, по-малко заплашителен израз над униформата. Предполагаше се, че служителите на закона трябва да притежават строга и авторитетна външност, но Глицки приличаше повече на действащ полицай с острия си нос, късо подстриганата си прошарена коса и плътния белег, който пресичаше двете му устни.

Ето че сега действащият полицай затегна колана си, хвърли кос поглед на Харди и попита:

— Какво?

Харди запали мотора и подкара колата.

— Просто се възхищавах на елегантния вид, който добиваш с тази униформа. Все не мога да свикна. Хвана ли крадеца на фъстъци?

— Не беше крадец. Просто беше разменил чекмеджетата.

— Някой ти е скроил номер.

— Може би — отвърна Глицки — като знае какъв любител на номерата съм.

— Така ли? И аз да не съм разбрал досега, че предпочиташ номерата пред смъртното наказание.

— Предпочитам ги — Глицки се размърда неудобно на седалката. — Тези седалки са прекалено малки за нормални хора, знаеш ли?

— Не трябва ли човек да има поне някаква бледа прилика с нормалните, за да прави подобни забележки?

Глицки очевидно не можеше да се намести. След малко заопипва лявата част на корема си с дясната си ръка. Пое си дълбоко въздух и шумно го изпусна, като гледаше намръщено право пред себе си.

— Добре ли си, Ейб?

Глицки отново мощно си пое въздух, опита да се настани по-удобно. След още минута въздъхна тежко.

— Червата ми — каза той.

Изминаха няколко пресечки в пълна тишина.

— Аз продължавам да се будя нощем — каза Харди без никакво въведение. — Не че не спя. След като се напия до забрава, заспивам, но поне два пъти в седмицата сънувам онези сънища, винаги различни, обаче все на същата тема. Сякаш някой се доближава до мен и аз трябва да го застрелям, но в пистолета ми няма куршуми или ножът се разпада в ръката ми. Преградите се стопяват, затискат ме и се събуждам.

— Аз изобщо не сънувам — рече Глицки. — Но стомахът ме боли.

След още една пресечка спряха на светофар.

— Защо не отидеш да те прегледат? А може би искаш да поговорим за това?

— Никой не може да говори за това. — Тонът му беше категоричен: това бяха последните думи на Глицки по темата.

Темата, разбира се, беше престрелката.

Оттогава всеки от четиримата оцелели се опитваше по свой начин да се справи с психическите си травми. Джина Роук, която беше сгодена за Фрийман, когато той умря, прекарваше по-голямата част от времето си в стрелба по мишена или трениране на бойни изкуства. Предишната й страст към адвокатската професия бе угаснала и тя се появяваше на работа от дъжда на вятър. Вече имаше готови няколкостотин страници от съдебен трилър, който, както твърдеше тя, разкривал гнилостта на цялата система.

Зетят на Харди Моузес Макгуайър, който и преди обичаше да си пийва, но винаги се контролираше, сега удавяше отчаянието си в алкохол. Все още не бе започнал да пие от сутринта, но Харди не го беше виждал трезвен от осем месеца. Беше наддал с около дванайсет килограма. Не беше бръснал брадата си, а косата му висеше дълга до раменете. Той и Сюзън имаха проблеми с брака си.

Собствените проблеми на Харди — и той го знаеше — бяха сънищата, мотивацията, чувствата му към системата, в която работеше, циничните машинации, които дирижираше почти всеки ден, разточителните, обилно полети с алкохол обеди и вечери и късното лягане. Смяташе обаче, че това е временно. В известен смисъл разклатените основи на живота му бяха част от глобалните промени, разтърсващи света — тероризмът, войните и лудостта, които бяха станали част от всекидневието и които, поне за него, не бяха съществували откакто се беше бил във Виетнам и за които наивно беше вярвал, че никога няма да се повторят. А сега Ейб с неговия стомах.

— Никой не може да говори за това — повтори Глицки.

— Чух те още първия път — каза Харди и продължи. — Тревожиш се, че един ден някой ще открие нещо?

— Ти не се ли тревожиш?

— Минава ми през ума от време на време.

— Мен пък ме разяжда отвътре. — Сякаш за доказателство Глицки пак притисна с ръка стомаха си. — Особено след повишението ми.

Отново потеглиха. Харди попита:

— Какво казва Трея?

— Нищо. Не говоря за това. Всичко е наред. Няма нужда да я безпокоя. Ще го преодолея. — Глицки се загледа през страничното стъкло, докато притискаше дясната ръка към стомаха си, точно над колана с пистолета. — Не мога да разбера — подзе той. — Когато Брус Уилис застреля някого, всички го хвалят и са доволни.

 

 

Харди остави Глицки на няколко пресечки от собствения си дом, на ъгъла на Лейк и Двайсет и първа улица. Заместник-началникът се отправи към адреса, който си беше набелязал. Спря пред една уединена двуетажна къща с гипсова мазилка и си отбеляза наум разположението на гаража — встрани и малко зад самата постройка. Продължи по тротоара и свърна по настланата с речни камъни пътека, която пресичаше добре поддържаната морава. Изкачи трите стъпала до неосветената теракотена веранда и остана за миг неподвижен, ослушвайки се. През стъкленото прозорче на вратата, което бе на равнището на очите му, зърна светлина в дъното на къщата и някакви сенки, играещи по стената.

Той се обърна и огледа улицата — тя бе сляпа и също като неговата улица свършваше в южния край на Президио. От това, което бе чул и прочел за убийството на Елизабет Кеъри, то бе извършено горе-долу по същото време на деня преди една седмица — привечер, преди да се бе спуснала нощта. Следователно имаше вероятност някой да е видял нещо, особено ако е надникнал през прозореца си, след като е чул оглушителния изстрел от деветмилиметровия пистолет. Но досега не се бяха обадили свидетели.

Глицки натисна звънеца. Звукът проехтя в къщата и едно куче се разлая.

Куче? В никой от рапортите не се споменаваше за никакво куче. Дали това означаваше нещо? За миг го налегна мрачно предчувствие — може би изобщо не трябваше да идва, след като не е подготвен за този разговор? Ролята му в престрелката миналата година го бе лишила от правото да бъде тук, изобщо да бъде ченге.

Точно така се чувстваше всеки божи ден, докато изпълняваше рутинната си работа като заместник-началник на полицията. Не заслужаваше този пост.

Но ето че през стъклото на вратата му се мярна фигура. Глицки потисна притесненията си, изпъчи се и се опита да придаде на лицето си съчувствен израз. Ако мъжът, когото се готвеше да разпита, не беше хладнокръвен убиец, значи бе жертва, човек, загубил спътницата в живота си в резултат на брутално насилие.

Вратата се отвори.

— Да?

Кеъри отговаряше на описанието от полицейските рапорти — изглеждаше поне шейсетгодишен, с петнайсетина килограма наднормено тегло и няколко редки кичура на лъскавата като кубе глава. Носеше бифокални очила без рамки, бяла риза и официална тъмна вратовръзка, разхлабена на врата. Глицки знаеше, че мъжът бе работил последните седемнайсет години като главен счетоводител в една средно голяма фирма на Ембракадеро. От облеклото му личеше, че още не е свикнал с пенсионерския живот.

— Господин Кеъри? Аз съм заместник-началник Глицки. Бихте ли ми отделили няколко минути?

— Разбира се — каза той с глас, в който звучеше досада и примирение. После добави без видима причина. — Извинете. — Пресегна се, натисна един ключ и изведнъж целият хол се обля в светлина. — Заповядайте.

Глицки пристъпи прага и последва Кеъри до едно канапе, на което двамата се настаниха. Кучето беше смесена порода, но напомняше повече на лабрадор. Тъмнокафяво на цвят и средно голямо. Подуши критично обувките на Глицки.

— Ако не обичате кучета, мога да затворя Рейнджър.

— Нямам нищо против тях — каза Глицки и се наведе да почеше животното зад ушите. Задоволен, Рейнджър седна в краката на стопанина си, който започна да го гали разсеяно. Внезапно Глицки долови миризмата на пица и в същия миг Кеъри каза:

— Тъкмо се канехме да вечеряме, но аз и без това не съм много гладен. Искате ли да видите и децата? Те са отзад в кухнята.

— Може би по-късно. Зависи. — Глицки прочисти гърлото си. — Първо, искам да ви поднеса искрените си съболезнования.

Кеъри кимна една забележимо.

— Второ, знам, че полицията не е постигнала особен напредък досега, но ви уверявам, че не възнамеряваме да прекратим разследването. Убиецът е още на свобода и горещо се надяваме, че ще го заловим.

— Мислите, че е мъж, така ли?

— Не. Не исках да създавам такова впечатление. Имате ли някакви основания да допускате, че може да е жена?

Кеъри вдигна глава и я поклати.

— Не. Просто реагирах на това, което казахте. Нямам ни най-малка представа кой може да го е извършил. Ако познавахте Елизабет… Тя нямаше врагове. Наистина. Искам да кажа, никой не е съвършен, но тя беше толкова мила, лъчезарна… — Той спря и примигна два пъти, преди да довърши мисълта си. — Толкова мила и лъчезарна жена.

— Така пише във всички рапорти, сър. А инспектор Белу ми каза, че двамата сте се разбирали чудесно. Никакви конфликти. — Не го произнесе като въпрос.

Кеъри вдигна рамене и въздъхна. В държанието му нямаше и следа от нервност.

— Бяхме отбор — каза той. — Така се изразявахме винаги един за друг. Не знам какво друго да кажа. Може и да сме имали дрязги в миналото, но вече дори не помня за какво. Бяхме отбор — повтори той. — Водехме нормален живот.

Първоначалното намерение на Глицки беше да пече съпруга на бавен огън, да го разпитва за вечерта на убийството дотогава, докато не открие някаква пролука в алибито му, убягнала на инспекторите Белу и Ръсел. Но сега, виждайки неподправената му, всепоглъщаща мъка, някак не можеше да си го представи в ролята на убиец.

— Знам, че инспекторите вече са ви разпитали, сър, но се питах дали последните дни не ви е хрумнало нещо ново — например някакви разногласия, които съпругата ви може да е имала с някой съсед, роднина или човек от училището на децата. Може би дори някаква отдавнашна вражда, за която в първите дни на шок и отчаяние не сте се сетили, или за която сте смятали, че няма връзка със случилото се.

Кеъри сведе поглед към кучето, престана да го гали и се облегна назад. Свали очилата си, избърса ги в крачола на панталона си и ги сложи обратно на носа си.

— Не — каза той, като поклати глава.

— Моля?

— Нищо, сигурен съм. — Но продължи. — Това е невъзможно, наистина, не го вярвам, обаче Елизабет има… Тоест имаше… Искам да кажа, той е още жив.

— Кои?

— Един от братята й. Тя имаше трима братя, но единият от тях, Тед, е луд. Живее на юг край езерото Елсинор. Не дойде на погребението.

— В психиатрия ли е?

— Не. Не е луд в клиничния смисъл, струва ми се. Само не е съвсем наред с ума, ако разбирате какво имам предвид.

— Обяснете ми. — Глицки извади малък бележник. — Тед. Фамилия?

— Рийд. Р-И-Й-Д.

— Добре. И в какъв смисъл е луд?

— Луд навярно не е точната дума. Ние го наричахме така помежду си. Роден е преждевременно и имаше проблеми с учението. Коефициентът му на интелигентност е някъде към осемдесет и пет. Това истински го угнетява. Не съм го виждал, мисля, от пет години или повече. Но Елизабет се опитваше да поддържа връзка с него и винаги му се обаждаше за рождения ден, за Коледа, изобщо по празниците. Тя си беше такава, не можеше да изостави брат си. — Той въздъхна. — Както и да е, знам, че говори с него на Коледа, защото извика децата да поздравят чичо си Тед.

— Той ни се разкрещя.

Глицки изненадано вдигна поглед. Рейнджър изтича към едно високо, тромаво, около четиринайсетгодишно момче с ръце в джобовете, което бе изникнало на вратата. Кеъри се изправи.

— Скот… Инспекторе, това е най-големият ми син Скот. Сигурен съм, че съжалява, задето подслушваше. Скот, инспектор… Извинете?

— Глицки. — Той стана и раздруса ръката на момчето.

Хубаво, здраво ръкостискане. Момчето го гледаше прямо в очите.

— Приятно ми е да се запознаем, сър.

Кеъри повиши тон.

— И другите ли сте тук?

След секунда двете по-малки сестри се озоваха в стаята. Личеше, че са плакали. Кеъри ги представи, Патриша и Карлийн, после отново се извини на Глицки.

Той махна с ръка и се взря в сина.

— Значи казваш, Скот, че чичо Тед ти се е разкрещял по телефона?

— Да, сър. Накрая се принудих да му затворя.

— За какво ти крещеше?

Скот хвърли поглед на баща си, който му кимна, и продължи:

— Заради подаръците, които бях получил.

— Какво за тях?

— Ами, той ме попита какво са ми подарили за Коледа и аз започнах да му изброявам нещата. Изведнъж той се развика: „Значи майка ти има толкова много пари?“ Така се нахвърли върху мен, все едно че мама беше длъжна да изпрати парите на него, вместо да ни глези…

— Той се обърна към баща си. — Мислиш ли, че може да е бил той, татко?

— Не. Не знам. Не мога да си представя… Той просто си е такъв — обясни Кеъри на Глицки. — Мисли, че само защото имаме малко пари, трябва… Просто не разбира. Но наистина е безобиден, струва ми се. Само малко луд.

— Той е откачен — каза синът. — Тотално превъртял.

За първи път на лицето на Кеъри се появи нещо като усмивка.

— Не мога да споря. Дори Елизабет мислеше, че е таралеж в гащите. А тя обичаше всички.

— И не е присъствал на погребението, така ли? — попита Глицки.

— Слава богу — каза Скот.

— Не — отвърна Кеъри. — Не можахме да го открием.

— Значи може и да не е на езерото Елсинор?

— Не знам. Не знам дали и другите братя са успели да се свържат с него.

— Той е бил, кучият син.

— Скот! Стига толкова, чу ли? — Тонът, с който бе отправен упрекът, не беше груб, но твърд и ефективен.

Момчето още беше ядосано, ала замълча. Кеъри се обърна към Глицки.

— Имам му адреса и телефонния номер и мога да ви ги дам, но ще се учудя, ако го намерите.

Глицки сви рамене.

— Човек никога не знае. Струва си да опитаме.

— Ще отида да ги донеса.

Когато Кеъри излезе, Глицки погледна децата.

— Някой от вас, приятели, има ли представа кой може да е искал да нарани майка ви?

Момичетата отново заплакаха тихичко. Рейнджър заскимтя край тях, а Скот се зае да ги утешава, като повтаряше, че се обзалага, че е бил чичо Тед.

Изведнъж собствените чувства на Глицки се надигнаха, заплашвайки да го задушат. Той се извърна за миг, изключително развълнуван.

Кеъри се върна с номера и адреса на Тед, записани върху жълта пощенска картичка. Подаде я с отсъстващ вид на Глицки и прегърна децата си, като им каза да се върнат в кухнята и да довършат вечерята си, после да измият съдовете и да се заловят с домашните си. Щял да отиде при тях след минута и да им помогне.

Когато излязоха, Глицки каза:

— Оправяте се добре с тях. Прекрасни деца.

— Приличат на Елизабет — рече той. — Аз съм само част от декора. — Той въздъхна за пореден път. — Забелязах, че момичетата пак плачат. Случи ли се нещо?

— Попитах ги дали имат представа кой може да е искал да нарани майка им.

Раменете на Кеъри увиснаха.

— В това е цялата работа. Никой не би поискал да я нарани. — Той сякаш търсеше начин да се изрази по-убедително. — Тя не можеше да търпи насилие, дори най-малкото, така че кой би имал причина да й стори това? Отказваше да стои с мен в стаята, когато гледах „Закон и ред“, защото казваше, че филмът й напомнял процеса за убийство, на който била съдебен заседател преди много години, преди дори да съм я познавал. Ето каква беше. Кой би посегнал на човек като нея? Няма смисъл…

Но думите на Кеъри накараха Глицки да наостри уши.

— Какъв беше този процес за убийство? — попита той.

— Този, на който е била Елизабет? Не знам много за него. Тя не обичаше да говори за това. Както казах, било е преди да се запознаем. Най-малко преди петнайсет години. Намерили мъжа за виновен и отишъл в затвора.

— Помните ли името му?

— Не. Не съм сигурен, че някога съм го знаел. — Кеъри намести очилата на носа си. — Тя наистина не желаеше да говори за това. Измъчваше се, че е взела участие в осъждането на този човек до живот. Изпитваше огромна вина заради цялата история.

— Защо? Да не би да е мислила, че присъдата е неправилна?

— Не. Не беше това. По-скоро смяташе, че не е нейна работа да съди когото и да било. Дори да е виновен. Искаше й се никога да не го бе правила. — Кеъри подпря глава на ръката си и затвори очи. След миг ги отвори наново.

— В Сан Франциско ли е бил процесът? — попита Глицки.

Кеъри вдигна рамене.

— Дори това не знам със сигурност. Но по онова време тя живеела в Санта Клара. Сигурно и досега щеше да е жива, ако беше останала там. Може би някой от братята й знае. — Той посочи картичката. — Написал съм и техните адреси и телефони. Въпреки всичко не мога да си представя… — Гласът му заглъхна. — Всъщност какво значение има? Нищо не може да я върне.

 

 

Макар да беше понеделник вечер, малко след девет и половина навалицата на бара в ресторант „Балбоа“, на ъгъла на Грийнуич и Дивисадеро, бе все така гъста.

Въпреки че пресечката имаше четири, а не три ъгъла, бяха я кръстили „Триъгълника“ по името на Бермудския триъгълник — там някъде самотниците изчезваха безследно за уикенда. Около десет часа всяка вечер от седмицата трите главни бара и улиците пред тях бяха претъпкани най-вече с млади юпита, но също и със и това придаваше на мястото уникалния му привилегирован характер синовете и дъщерите на по-старите фамилии от елита на Сан Франциско.

Тези хора не бяха излезли да се шляят — те притежаваха баровете й ресторантите и именно там си уреждаха срещи с приятелите си. Но повърхностният блясък и мирисът на власт привличаха и една забързана амбициозна тълпа от местни политици, музикални знаменитости или кинозвезди, дошли в града за кратко на снимки или на гости. Разбира се, не липсваха и останалите — в това число адвокати, както и травестити и пласьори на всякакви наркотици.

Тъй като на това място кипеше толкова бурен живот, навърташе се и постоянен контингент от паразити, който допринасяше за колорита. Двама изключително представителни и с дебели връзки полицаи на Сан Франциско — Дан Баскъм и Джери Сантанджело — даваха най-сладкия и доходоносен наряд в града. От осем до два дежурната им кола стоеше паркирана срещу входа на „Балбоа“ — присъствие, което рядко налагаше употребата на мускули. Заедно с Томи Амичи, шефа на обслужващия персонал в „Балбоа“, те пласираха кубински пури, билети за всяко театрално, културно или спортно събитие в района, като освен това държаха клирингови къщи. Преди няколко месеца Бей Гардиан беше изтипосал Амичи, твърдейки в материала си, че печели по осем хиляди долара на месец от паркиране на коли. Баскъм и Сантанджело, чиито имена също се споменаваха, бяха отказали да коментират доходите си или другите си недокументирани лудории.

Преди три месеца и половина Ейми Ву беше дошла за първи път тук и оттогава бе сред най-редовните посетители.

Тази вечер тя някак си се беше добрала до място на бара, преди нощната тълпа да нахлуе. Вече обърнала два коктейла „Космополитън“, седеше с изправен гръб на стола си, близо до главния вход. Черната кожена минипола разкриваше голяма част от кръстосаните й крака.

Макар шумът да не беше достигнал най-високите децибели, оглушителната музика, гласовете на стотината клиенти в пространство, което можеше удобно да побере не повече от осемдесет души, и звукът от телевизорите не позволяваха на никого да споделя интимни тайни. Вниманието на Ву беше раздвоено между бейзболния мач по телевизията и неангажиращия флирт с двама типа, Уейн еди-кой си и неговия приятел. Те изглежда не можеха да решат кой да й се пусне пръв. Уейн имаше брачна халка и Ву копнееше за мига, в който щеше да му напомни този факт.

Но за момента цареше затишие.

Той се бе задоволил с това да я почерпи едно питие, да се примъкне по-близо до стола й и да й каже, че е прекалено красива за адвокат — нещо, което чуваше за хиляден път, каквото и да означаваше.

Изведнъж тълпата нададе ликуващ вик и Ву погледна към телевизора — един от играчите беше направил хоумрън.

Ву изля в гърлото си половината съдържание на чашата си и я остави обратно на бара. Уейн размаха радостно юмрук, все едно хоумрънът беше негово дело. Сред нагъчканите тела под ръката му се откри малко празно пространство и тя зърна Джейсън Бранд, който си проправяше път през летящата врата.

Когато я видя, той изобрази искрена усмивка на лицето си и започна да се провира между хората в нейна посока. Само за минута, преди да му успее да му попречи — макар да не знаеше как точно — той се озова до Уейн, посочи Ву и му каза:

— Извинявайте, това е приятелката ми. — И като надвика гюрултията, поръча на добрия си приятел Сесил двоен „Джак Даниълс“ с лед. После се обърна към нея и й се усмихна.

— Здравей.

— Здрасти — отвърна Ву и каза на Уейн. — Не ми е приятел.

Преди Уейн да смогне да отговори, Бранд се обърна и го измери с поглед от главата до петите.

— Женен ли си, приятелче? — попита той и цъкна с език неодобрително. Отново се обърна към Ву. — Каква проява на лош вкус. Ако е тръгнал на лов, най-малкото, което би могъл да направи, е да си свали халката.

— Не съм тръгнал на лов — оправда се Уейн. — Просто почерпих дамата с едно питие. Не искам да си създавам неприятности.

Бранд вдигна чашата си, която му бяха сервирали за секунди, за да се чукне с бирената халба на Уейн.

— Тогава, приятел, сме на едно мнение. Мога ли да те почерпя с още една бира? — И като надвика шума, изрева:

— Сесил?

Но Уейн вече бе оставил недопитата си бира на бара и изчезнал.

Бранд се ухили на Ву.

— Хищници. Този негодник е зарязал вкъщи жена си и децата, за да гони мацки по баровете. Трябва да арестуват такива типове и да публикуват имената и снимките им във вестниците. Басирам се, че е хукнал отсреща в „Индиго“, за да види каква е хавата там. — Изведнъж забеляза, че Ву не се усмихва. — Какво има?

— Същото исках да попитам и аз. Какво правиш, Джейсън? Прогонваш човека, с когото разговарям? На какво прилича това?

Той наклони глава настрани.

— Шегуваш ли се? Да не се сваляше с този тип?

Очите на Ву проблеснаха гневно.

— Каквото и да съм правела, не е твоя работа, не смяташ ли?

Той нацупи устни и отпи от питието си.

— Сърдиш ми се за днес, нали?

— Не.

Той я погледна учудено.

— Така ли? Аз бих се сърдил.

Тя сви рамене.

— Мярката за неотклонение беше неизбежна.

— Тогава за какво ми се сърдиш? Виждам, че си вкисната.

— Е добре, вкисната съм.

— Да не би да е защото пропъдих този женен тип?

— Името му е Уейн.

— О, извинявай, Уейн. Може би не ме чу, но току-що му предложих да го черпя една бира. На това пропъждане ли му викаш?

— Пропъди го. Случайно да ти мина през ума, че може да го харесвам?

— Не, изобщо. Харесваше ли го?

— Не го харесвах. Просто ми беше симпатичен.

— Колко патетично. Ако е означавал толкова много за теб, наистина съжалявам, че ти провалих вечерта.

— Не си ми провалил вечерта и въобще не е там въпросът. Въпросът е, че животът си е мой и няма нищо общо с теб.

Бранд сложи ръка на гърдите си.

— Аз съм последният, който ще го отрече. Но във всички книги пише, че жените не бива да се забъркват с женени мъже.

— Божичко, Джейсън, той ме почерпи едно питие и това е всичко. Не съм се забърквала с него.

— Но той май целеше точно това. Да е докоснал уж случайно някоя част от тялото ти?

— Рамото ми. Само за секунда, докато се навеждаше да плати на Сесил. Нищо повече.

— Сигурен съм. Но ако забеляза, аз успях да платя на Сесил, без да докосвам никого. Каза ли ти, че си красива?

— Да, каза ми. — На Ву най-после взе да й писва от този разговор и му се усмихна леко. — Каза, че съм прекалено красива за адвокат.

— Това ми харесва. Като че ли за да влезеш в юридическия факултет, трябва да се явиш на конкурс по грозота.

— Знам — отвърна тя. — Но мъжете непрекъснато повтарят това. Мислят си, че ти правят комплимент. Леле, представи си само, жена с достатъчно мозък, за да бъде адвокат, при това не тотална смотанячка.

— Дори не наполовина смотанячка, в твоя случай. Не се опитвам да ти правя комплименти.

— Не. Да ме наречеш наполовина смотанячка не е комплимент.

— Добре, тогава не си и наполовината на наполовина смотанячка. Ще пиеш ли още едно?

— Ти ли черпиш?

— Само едно. Ако ми обещаеш, че няма да ме докосваш.

— В безопасност си — каза тя.