Джон Лескроарт
Адвокати на защитата (29)

28

Макар напоследък да бе зает предимно със случая Андрю Бартлет, професионалният живот на Харди далеч не се изчерпваше с него. Първата му работа във вторник сутринта бе да се срещне с Кларънс Джакман, затова дори не се отби в офиса си, а направо подкара към Съдебната палата, паркира на „Ол-Дей“, където неотдавна бе застрелян Боскачи, и точно в осем и половина се яви при областния прокурор.

Въпросът, който обсъждаха, бе теория, наречена „провокиран акт на убийство“. Според нея лицето, обвинено в престъплението, не бе убило жертвата, а беше извършило нещо толкова вероятно да предизвика „ответно насилие“, че пред закона всъщност бе отговорно за убийството.

Имаше два класически примера. Първият, когато някой влиза в магазин за спиртни напитки с цел обир, насочва оръжие към собственика, който на свой ред измъква собствения си пистолет изпод тезгяха и стреля, но вместо крадеца улучва случаен клиент. В този случай собственикът се смята за невинен, докато крадецът може да бъде обвинен в „провокиран акт на убийство“. Вторият пример бе сценарият, според който двама наркопласьори влизат в престрелка и единият от тях хваща невинен гражданин, използвайки го като човешки щит — човекът загива от куршум, изстрелян от другия пласьор. В този случай, макар че и вторият наркопласьор е виновен за убийството, отговорен за смъртта на жертвата се смята онзи, който я е използвал като щит, въпреки че фаталният изстрел не е бил негов.

В случая, с който се занимаваше Харди, клиентка му беше Лейла Медисън, майка на четиринайсетгодишния Джамал Медисън, който тръгнал да ограбва апартамента на един от съседите им заедно с бандата си от четири момчета. Лейла се беше свързала с Харди чрез друг негов клиент, чието жилище чистеше. Освен Джамал тя имаше още три деца, всичките на възраст под десет години, с които живееше в Бейсайд. Ситуацията, ужасна, но твърде често срещана, се усложняваше още повече поради факта, че първоначалното решение на Джакман беше да обвини Джамал като възрастен в провокиран акт на убийство на приятеля му Деймън. Джамал не беше застрелял Деймън. Всъщност собственикът на апартамента бе стрелял наслуки по момчетата, докато бягали от сцената на обира, и бе ранил Джамал и убил Деймън.

И тук, каквато бе практиката му напоследък, Харди нямаше намерение случаят да стига до съда. Той преговаряше. Сърцето му не се късаше от жалост към Джамал, а към майката, и той бе приел петстотин долара, дарени от работодателя на Лейла, за да се опита да убеди Джакман, че в случая не става дума за провокиран акт на убийство.

— … ако, да речем, беше поне на седемнайсет години, Кларънс. Но той е само на четиринайсет. Вече са надупчили собствения му глупав задник и е загубил най-добрия си приятел. Смятам, че това ще му послужи за поука — ще разбере, че не може безнаказано да се обират домовете на хората.

Седнал зад бюрото си, Джакман като че ли се забавляваше от разговора.

— Ще го разбере и докато лежи трийсет или четирийсет години в кафеза, Диз. Обзалагам се, че докато дойде време да излезе, вече ще е загубил напълно вкуса си към краденето. — Той разпери пръсти на бюрото си. — Въпросът ми към теб е следният: искрено ли вярваш, че е способен да се промени?

Харди поклати глава.

— Виждал ли си хлапе, което да не се променя, Кларънс? Особено когато е на четиринайсет. И това ще се промени. В МВЦ ще го поемат опитни психолози, някой ще успее да намери път към душата му и след няколко години ще излезе оттам нов човек. Но истинският въпрос, правният въпрос е провокираният акт.

Джакман прокара пръст под яката на ризата си. Като се подсмихна, той избоботи с плътния си глас:

— Нормално е, когато проникнеш в нечий чужд дом, да се лишиш от някои от неотменните си права.

— Съгласен. Но господин Паренсич — това бе жертвата на обира, стреляла по Деймън и Джамал, — не е бил действително застрашен. Момчетата дори не са били въоръжени. Дори не са подозирали, че си е вкъщи.

— Така твърдят те, значи още по зле за тях. И не забравяй, че са били петима. — Той вдигна едната си ръка.

— Cinco. Достатъчно голям брой, за да образуват банда и ти го знаеш. Дори ако са четиринайсетгодишни. Смятам, че господин Паренсич съвсем основателно се е почувствал застрашен.

— Не се съмнявам, но тези хлапаци фактически са бягали, когато Паренсич е стрелял. Самоотбрана или не, те са поели куршумите. Нека го наречем разчистване на сметки.

— Искам да знаеш, че по никакъв начин няма да повдигна обвинение срещу Паренсич — каза Джакман. — Все някой трябва да защитава жертвите при такива ситуации.

Харди не можа да сдържи усмивката си.

— Изявление, достойно за предизборната ти кампания, Кларънс, но не можеш да твърдиш, че бягството е равносилно на ответно насилие, а именно това са правили момчетата, плюли са си на петите. — Харди обмисли думите си, преди да продължи. — Реакцията на Паренсич безспорно е била законна, но ненужна, затова убийството не може да мине за провокиран акт. Това е всичко.

Джакман го слушаше внимателно, като търкаляше един молив по бюрото си.

— Как би погледнала на това обществеността, Диз? Нахлуваш в чужда собственост и не съзнаваш, че някой може да пострада? Трагедията тук не е твоето момче, нито майка му, а Деймън, който също е бил четиринайсетгодишен и който никога няма да навърши петнайсет. Ако на тези шибани глупави хлапета, прощавай за израза, не им бе скимнало да ограбят Паренсич, Деймън още щеше да е сред нас. Такава нелепа загуба.

— Разбирам те, Кларънс, наистина. Но ти при всички положения ще накажеш Джамал. Ще отиде в изправителен дом за грабеж. Така е справедливо. Обаче с обвинението в убийство няма да си спечелиш ничии симпатии, повярвай ми. Напротив, ще те сметнат за неискрен и отмъстителен. Джамал е само на четиринайсет, Кларънс. Както каза, той още е сред нас, жив, затова нека му дадем шанс. Малък, но реален. Нали не би искал да му го отнемеш? Освен това — Харди стигна до същината — ти и аз, и двамата знаем, че няма съдебни заседатели в този град, които да го осъдят, така че защо да си губим времето? Просто си бесен.

— Да, бесен съм.

— Чудесно. Но изкарай си го на някого, който наистина заслужава. Това тук не е справедливо, знаеш го. — Харди се учуди, че използва такива думи. Съвсем доскоро не мислеше по този начин.

Джакман продължи да търкаля молива още малко. По всичко личеше, че вече е взел решението си за Джамал, но когато най-после проговори, засегна друга тема:

— Носи се мълва, че работиш заедно със съдружничката си по делото на Бартлет. И заседанието е тази сутрин, ако не се лъжа.

— Правилно си осведомен. Ще започне след около час.

— Допускам, че присъствието ти в състава на защитата е продиктувано от определени съображения, така ли?

— Ами, смятаме да си изиграем козовете, с които разполагаме, Кларънс, ако това имаш предвид. Ейми изобщо не биваше да се опитва да сключва споразумението с Алън, това е извън всяко съмнение. Но не защото се провали.

— А защо тогава?

— Защото съм повече от наполовина убеден, че момчето не е виновно.

В спокойния допреди малко тон на прокурора се прокраднаха застрашителни нотки:

— Смяташ, че от този офис е упражнен някакъв натиск, защото бързаме с присъдата ли? Мислиш, че постъпваме нечестно? Че не желаем да се стига до процес? Преди по-малко от седмица собствената ти съдружничка пледира виновен, ако си спомняш. Какво се е променило? Разполагаш ли с нови доказателства?

— Не, сър. Всъщност не. Може би просто възприехме нов подход. Това е.

— Добре. — Джакман се намръщи, взе молива и започна да тропа по бюрото с гумичката му. — Ще те уведомя за решението си относно Джамал. Когато го взема. — И си погледна часовника. — Нали не искаш да закъснееш за съда? Явен намек, че го отпраща.

 

 

Когато срещата приключи, Харди мина във външния офис, където Трея седеше на бюрото си.

— Как мина? — попита тя.

— Решението още не е взето. — Но лицето на Харди издаваше, че крайният резултат най-вероятно ще бъде благоприятен. Трея не го разпитва повече. Докато разговаряше с Джакман, пейджърът му беше вибрирал три пъти и всички обаждания идваха от службата му. Затова помоли:

— Може ли да използвам телефона ти за една минута?

Градски разговор.

— Само за една — каза тя. После, като се увери, че вратата към кабинета на Джакман е затворена, добави: — Ейб се обади. Попита дали имаш възможност да се отбиеш.

Харди, който вече набираше номера, отвърна разсеяно:

— Търсил ли ме е? Откъде е знаел, че съм тук?

— Не знаеше. И не е търсил теб. Обади се на мен, защото аз съм преданата му съпруга и работя тук. Казах му, че си вътре при началството. Искаше да говорите за…

— Извини ме за секунда — Харди вдигна пръст, за да я прекъсне. Заговори в слушалката. — Филис, аз съм, Диз.

Не беше нужно да звъниш три пъти. Номерът се изписа още първия път и очевидно щях да се обадя веднага, след като се освободя. — Той се заслуша. — Кой? Добре. Да. Познавам я. Разбрах. Да, ясно. Веднага ще отида. Добре, добре. Това значи, че няма да се отбивам в офиса. После отивам в МВЦ при Ейми. Добре, разбрах. Това е всичко. Благодаря. — И като затвори, се обърна към Трея. — Обичам тази жена. В сравнение с нея останалата част от човечеството изглежда толкова благодушна. Ейб спешно ли искаше да ме види?

— Винаги — каза тя и сниши гласа си. — Но ми се струва, че просто искаше да си почешете езиците по тази история със заглушителите при Алън и останалите.

— Останалите. — Харди се облегна на бюрото й. — Знаеш ли, мисля, че той е блестящ и забележителен ум, но в случая само тъпче на едно място, докато не се добере до нещо истинско.

— Точно това му казах и аз — отвърна тя. — Истината е, че го влече неудържимо към отдел „Убийства“ и просто си търси извинения. Тази сутрин изпратил двама инспектори да разпитат роднините на жертвите от Туин Пийкс — ако има такива — за да разберат дали някой от тях не е бил съдебен заседател в процес за убийство. Инспекторите не останали въодушевени.

— Почакай само да ги изпрати в архива, за да преровят всички дела на Алън от последните двайсет години. Тогава наистина ще пропищят.

 

 

В този момент Ана Саларко беше по-важна от Ейб по всички критерии на Харди. Такова беше и съдебното заседание, което сигурно щеше да започне, преди да е пристигнал. Но не можеше да пренебрегне Ана, която го бе търсила в офиса. Двамата с Ву бяха обсъдили стратегията на защитата вчера късно следобед и той нямаше причини да се съмнява, че тя няма да се справи и сама. Освен това помоли Трея да предаде извиненията му на Ейб.

Двайсет и пет минути по-късно седеше отново в яркожълтата кухня на семейство Саларко. Карла беше в кошарката си и гледаше по телевизията „Барни“. Видимо притеснена, мятайки неспокойно глава насам-натам и подръпвайки с пръсти косата си, Ана му предложи стол до кухненската маса. Той извади касетофона си и след като получи съгласието й, го остави на масата между тях. Тя седна така, че да може да държи под око както бебето, така и външната врата. Като видя поведението й, Харди я попита дали съпругът й знае, че му се е обадила.

— Не, но трябваше да го направя. Мислих за това през цялата нощ. За момчето, Андрю. Онова, което разпозна Хуан. — Тя хвърли поглед към вратата, пое си дъх и отново се обърна към него. — Аз също бях на процедурата по разпознаването. Заедно с Хуан. Но после те разговаряха само с него.

— Защото беше видял Андрю и им е казал, че може да го идентифицира?

— Si. Но те не… — Тя щракна с пръсти и се озърна, търсейки правилните думи. — No sais. — И допълни: — Те не уточниха колко пъти Хуан е видял Андрю. Както го направихте вие. Първия път, когато слезе долу, и после, когато момчето се върна. И онзи другия.

— Онзи, когато сте видели момчето да бяга? Навън, пред къщата?

— Si. Не знам какво… как… дали Хуан е видял нещо тогава. — Тя закърши ръце в скута си. — Но миналата нощ премислих всичко сто пъти и беше така, както казахте вие, както каза Хуан, когато… описа как сме отишли до прозореца: аз напред, а той след мене.

— Чудесно се справяте — каза Харди. — Продължавай те, слушам ви.

Тя му хвърли бегла, празна усмивка и отново обърна глава към вратата.

— Вие сте били до прозореца…

— Si. Погледнах навън и бях много ядосана, задето събудиха бебето. Почнах да тропам по стъклото. Тогава той се обърна. Погледна ме и после избяга.

— И този мъж, този път, Андрю ли беше?

— Не — тя поклати глава. — Не казвам, че Хуан е излъгал. Може би се е объркал. Може би аз… Беше далече и не го видях много ясно.

— Добре. Може би и двете. Слушайте, Ана. Никой няма да обвини Хуан в нищо, задето ми разказвате всичко това. Може наистина да е сбъркал, без задни мисли. Вече е видял Андрю два пъти, така че си е казал: кой друг може да е? Прав ли съм? А кога беше процедурата за разпознаване? Месец по-късно? Шест седмици?

— Si. Нещо такова. Те наредиха момчетата в редица, а аз и Хуан гледахме през тъмното стъкло. Но поотделно, не биваше да говорим помежду си, нали разбирате. Дадоха ни една карта и трябваше да начертаем „Х“, ако познаехме някого. Аз обаче не разпознах никого, а по-късно разбрах, че Андрю е посочил номер две. Казах му, че не мисля, че това е момчето, което видях от прозореца.

— Не е бил Андрю?

Като заклати трескаво глава, тя отвърна:

— Не. Не и ако е бил в редицата. — След като се изповяда, тя престана да клати главата си. Раменете й също спряха да се тресат. — Хуан ме сграбчи за ръката и ме попита чувам ли се какви ги говоря. Каза ми, че нямал никакви съмнения. Бил видял същото момче.

— Видял го е, наистина — каза Харди. — Но не и онзи път.

— Si. Но той беше… толкова ми беше ядосан. Много сърдит. Да не би да съм мислела, че не знае кого е видял? Не съм ли знаела, че полицията ще ни помогне с la migra, ако и ние им помогнем?

— Те не могат да ви помогнат — рече Харди. — Нито ще го направят.

— И аз мисля така. Но Хуан още се надява, нали знаете. Ако отидем в съда и той каже, че е бил Андрю… — Гласът й заглъхна. — Както и да е, не исках повече да споря с него. — Главата й бе сведена, но вдигна очи към него. — Не и до вчера. Когато разбрах.