Джоана Линдзи
Диво сърце (44)

44.

Беше рано след обяд, когато Къртни стана от леглото. Чандос беше заспал отново и този път тя твърдо реши да го остави да се наспи. Тя още се разстройваше при мисълта за майка му и сестра му, но си каза, че ще си наложи да мисли за друго. Това се беше случило преди четири години и оттогава Чандос беше свикнал да живее с мъката си, макар че тя не можеше да си представи какво му е струвало да се пребори с нея.

Точно когато приключи с обличането, на вратата се почука и тя бързо хвърли поглед към Чандос. Той също беше чул и лежеше буден в леглото. В очите му се четеше предупреждение, но можеше да бъде спокоен — тя нямаше намерение да издава на никого, че е тук.

Къртни бързо прекоси стаята и леко отвори вратата.

— Да?

— Имате посетител, senorita — беше едно от момичетата, които помагаха на Меги — Senor Тейлър. Чака отпред на верандата заедно със senor Стратън и…

— Тейлър ли? — рядко я прекъсна Къртни.

— Si.

— Благодаря. — Тя трясна силно вратата, вбесена повече от всякога. — Рид Тейлър! Не мога да повярвам! — яростно извика девойката. — Как смее да се появява след всичко, което ми причини? След като нареди да ме отвлекат! Е, това… това вече е…

— Къртни! Върни се, по дяволите! — извика Чандос след нея, когато тя изхвърча от стаята. Изруга ядосано, след като тя не спря, но не можеше да изтича след нея в този вид, все още полугол.

Къртни се спусна като стрела към входната врата и рязко я отвори. На прага стоеше Рид в своя тъмен едноцветен костюм и риза с жабо, с шапка в ръцете — безупречен, както винаги. Дори се усмихваше!

— Ти си луд! — изсъска през зъби тя, като застана пред него, без да обръща внимание на другите хора наоколо. — Знаеш ли, че бих могла да извикам да те арестуват за това, което направи?

— Е. Къртни, скъпа, това ли е начинът, по който трябва да ме посрещнеш, след като изминах целия този път, за да те намеря?

Тя невярващо примига с очи. Не трябваше да забравя с какъв човек си има работа. Винаги ставаше така. Каквото и да му говореше, то просто не влизаше в дебелата му глава.

— Не ме наричай „скъпа“! — гневно каза тя. — Дори не споменавай името ми. Не проумя ли как стоят нещата, още когато хората ти не се върнаха? Нямаше нужда да ме търсиш, Рид. Не съм искала това. Ти нямаше никакво право да изпращаш онези главорези след мене!

Той насила я хвана за ръката и се опита да я отведе настрани от хората, които се бяха събрани и наблюдаваха сцената. Но не понижи глас, без да съзнава, че се разпалва дори повече от нея.

— Един от хората се върна, Къртни — едва беше оживял. Онзи убиец, с когото избяга, му беше отрязал езика и едната ръка! Милостиви Боже, и ти си мислиш, че бих могъл да те оставя в ръцете на този откачен, след като разбрах на какво е способен?

— Сигурна съм, че тази история е доста преувеличена — спокойно отвърна Къртни.

— Нека аз да обясня — неочаквано зад нея се обади Чандос. Беше дошъл навреме, за да чуе приказките на Рид. — Само порязах езика на онзи човек, след като ми каза, че е оставил Къртни в лагера, за да може едно от неговите приятелчета да я изнасили на спокойствие. И за по-сигурно счупих двата пръста на дясната му ръка, преди да го вържа за дървото. Оказа се, че просто не издържа много на болка. А ти, Тейлър, издръжлив ли си?

Рид не обърна внимание на въпроса и отново се обърна към Къртни.

— Какво прави той тук?

Тя не отговори. В този момент очите й следяха Чандос. Гол до кръста, той стоеше на прага на вратата. Пистолетът му висеше на колана и тя знаеше, че едва се удържа да не посегне към него. Чак сега видя и останалите наоколо — каубоите, които стояха и гледаха, Флетчър, който широко се ухили, щом видя Чандос, Соутут, който намръщено гледаше към Рид, а зад него… да, това беше баща й! Господи, баща й! Той беше видял всичко!

— Рид, защо просто не си тръгнеш оттук? — предложи му тя. Но той не пусна ръката й и на лицето му се появи онова упорито изражение като на булдог, което й беше така добре познато… Знаеше, че с безполезно, но все пак му каза:

— Напразно си дошъл тук. Рид. Няма да се омъжа за теб и по никакъв начин няма да се върна в Канзас и ако се опиташ отново да ме принуждаваш насила, както вече направи веднъж, този път ще си имаш работа със закона.

— Ти просто си разстроена — отвърна Рил. — Ако само ми дадеш възможност…

— Тя вече ти даде една възможност, Тейлър — можеше да се разкараш — дрезгаво се обади Чандос и пристъпи напред. — Но сега вече ще си имаш работа с мене. Махни проклетите си ръце от жена ми!

Рид го погледна, но продължи да държи ръката на Къртни.

— Какво, ще стреляш ли бе, пищолджия? — рече подигравателно той. — Ще ме застреляш пред всичките тези свидетели? — той кимна по посока на насъбралата се тълпа.

— Не, напротив! — Усмихвайки се. Чандос извади пистолета си, завъртя го на пръста си и го подаде на Къртни. — Това няма да отнеме много време, Котешки очи — промърмори той и в същото време юмрукът му се заби в челюстта на Рид.

Тейлър политна назад, като повлече и девойката със себе си, но Чандос я хвана за кръста и я задържа да не падне. След това я отстрани с извинителна усмивка и се спусна към Рид.

Тя стоеше на стълбите и наблюдаваше как двамата мъже се бият. Не се опита да ги спре. Все още беше зашеметена от думите на Чандос когато го чу да я нарича „жена ми“. Беше го казал пред баща си и пред нейния баща. За Бога, наистина ли беше искал да каже това?

Тя усети една ръка на раменете си и повдигна очи. Баща й беше застанал до нея, но погледът му следеше схватката между двамата.

— Струва ми се, че не си против това, което каза тоя младеж? — спокойно я попита той.

— Не.

Тя чу звук от силен удар, обърна се и видя, че Чандос е паднал. Пристъпи напред несъзнателно, но той вече се беше изправил на крака и заби здравия си юмрук точно в стомаха на Рид. Започваше да се безпокои Чандос беше по-високият от двамата, но Рид беше як като бик.

— Да разбирам ли, че това е мъжът, който те доведе в Тексас? — все още спокойно попита Едуард.

— Да, да — умът й беше в битката.

— Къртни, скъпа, погледни ме.

Тя откъсна очи от Чандос.

— Да, татко?

— Обичаш ли го?

— О, да! Повече, отколкото си мислех, че е възможно. — След кратко колебание се осмели да го попита; — Имаш ли нещо против?

— Не съм съвсем сигурен — отвърна Едуард. — Винаги ли е толкова буен?

— Не, но винаги се е застъпвал за мене.

— Е, това поне твори добре за него — каза баща й с въздишка.

— О, татко, не бързай да правиш изводи, преди да го познаваш. Само защото е стрелец…

— Много от стрелците са добри хора, скъпа. Знам го.

— А освен това от доста дълго време е живял сам и затова не е много общителен и любезен, така че не бързай да…

— Скъпа, и сред тези, които не приказват много, има доста свестни хора.

Тя се ухили малко глуповато.

— Изглежда, наистина се опитваш да съдиш без предубеждения, а, татко?

— А смея ли да не го направя — подсмихна се той. — Не бих искал да опитам силата на тези юмруци.

— О, не, той никога не би направил подобно нещо — започна да го уверява тя, но осъзна, че баща й само се е пошегувал.

Каубоите, които следяха, боя, нададоха радостни възгласи. Веднага бяха съобразили кого от двамата съперници да окуражават, да не говорим за Флетчър, който се беше надвесил над парапета и не жалеше гръмкия си глас. В този момент той и Соутут се потупваха радостно по гърбовете, сякаш битката беше спечелена от самите тях.

Къртни погледна към Чандос, който беше заобиколен от доброжелатели. Беше приведен и се държеше за корема. Лицето му беше зле ударено.

— Изглежда, май ще има нужда от моите услуги — обади се Едуард.

— Да — съгласи се Къртни, като си мислеше за Чандос.

— Имам предвид по-скоро другия момък — засмя се баща й.

— Какво? О, недей да си губиш времето с него — рече девойката без капка съчувствие. — Ако някой заслужаваше да го набият, това беше той. Няма да повярваш колко нагъл и безочлив е този човек. Просто не приема, че някой може да му каже „не“.

— Е, да се надяваме, че този път е разбрал за какво става дума — обади се Чандос, който се приближаваше към нея с неуверена стъпка. — Не ми се щеше да гръмна тоя негодник само за това, че е толкова упорит и дебелоглав.

— О, Чандос, ела да седнеш, моля те! — изохка тя и го поведе към верандата.

— Не се опитвай да ми нареждаш какво да правя, жено.

Тя го накара да седне на стъпалата.

— Господи, погледни се на какво приличаш! — Вдигна косата от челото му и огледа лицето му. — Татко, по-добре си донеси чантата.

— Татко? — Чандос се извърна, за да погледне за кого става въпрос и се намръщи. — Можеше поне да ме предупредиш.

Тя не можа да сдържи усмивката си.

— Битката му достави истинско удоволствие.

Чандос само изсумтя.

— А също и на баща ти.

Той изруга и погледът му падна на Флетчър, който в същия момент нареждаше на хората си да натоварят Тейлър на коня му и да го изпроводят натам, откъдето е дошъл.

— Какво е това, по дяволите, семейна среща ли — измърмори Чандос ядосано.

Къртни знаеше, че се държи така, защото усеща, че е хванат натясно.

— Би могло и да стане, ако ти нямаш нещо против — осмели се да каже девойката.

— Дойдох тук само заради тебе, жено, и за нищо друго.

— Така ли?

— Много добре знаеш, че е така.

Тогава, съвсем в неговия тон, тя каза:

— Ами, изплюй камъчето в такъв случай, не съм те чувала да ми го казваш досега.

Той се намръщи. Баща му стоеше само на няколко крачки от тях, облегнат на парапета, до него беше Соутут, който едва се сдържаше да не се разсмее. И двамата не криеха, че отблизо следят техния разговор. А отгоре на всичко и нейният баща нямаше търпение, както всички останали впрочем, да го чуе какво ще каже.

Чандос усещаше погледите им върху себе си, но най-вече този на Къртни, която го гледаше пламенно и решително. И от едни момент нататък за него вече имаше значение само този поглед.

— Ти си моята жена, Котешки очи. Моя си още от мига, в който те видях за първи път.

Това признание обаче не я задоволи.

— Кажи го!

Чандос се усмихна и я придърпа в скута си. Къртни седеше сковано, цялата в очакване, докато най-после той се реши:

— Обичам те. Това ли искаше да чуеш? Обичам те толкова много, че не мога да живея без тебе.

— О, Чандос! — Тя се притисна в него и обви ръцете си около врата му. — Аз също…

— А, не! — прекъсна я той. — По-добре наистина си помисли, преди да кажеш нещо, Котешки очи, защото, ако веднъж ми дадеш любовта си, аз няма да ти позволя да си я вземеш обратно. Сега не мога да мисля дали с мен ще бъдеш щастлива или не. Ще направя всичко, на което съм способен, но знай, че после ще бъде късно да променяш решението си. Разбираш ли какво искам да ти кажа? Ако станеш моя жена, няма начин, по дяволите, изобщо някога да те пусна да си отидеш.

— Значи ми даваш право да решавам както ми изнася? — попита го тя възмутено.

— Ами, така излиза — засмя се Чандос.

— Тогава нека и аз ти кажа нещо. Вече ми призна, че ме обичаш, така че аз също нямам намерение да ти дам да си вземеш думите обратно. Ще направя всичко, което е по силите ми, за да те задържа. Но ако след време ти хрумне нещо друго, нека те предупредя, че нима да можеш да се скриеш от мене никъде на този свят, защото вече знам да откривам следите ти, а така също и да стрелям. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

— Да, мадам — провлечено отвърна той.

— Добре — сега вече тя се усмихна. Беше леко пребледняла, след като намери смелост да му го каже. Наведе се към него и устните й се доближиха до неговите. — Защото те обичам. Толкова много те обичам, че исках да умра, когато ме напусна, не желая да се чувствам така никога повече.

— Нито пък аз — със страст й отвърна Чандос, преди да докосне устните й и много нежно да я целуне. — Все още знаеш да мъркаш, котенце.

— Чандос!

Той се подсмихна. И в този момент девойката забеляза хората наоколо. Той обичаше начина, по който заблестяха очите й, когато се изчерви цялата.

— Сигурна ли си, Котешки очи?

— Да.

— И ще можеш да живееш като мене?

— Ще живея както и да е и където и да е, дори и ако се наложи да разнасям децата си в торба на гръб.

— Децата си!

— Недей още! — прошепна му ядосано тя, хвърляйки изплашени погледи към баща си.

Чандос се засмя и я притисна към себе си. Никога не беше го виждала толкова безгрижен и щастлив. О, колко го обичаше!

— Но ще си имаме и деца, нали? — продължи той замислено. — Може би и една къща не би било лошо.

Тя го погледна смаяна.

— Наистина ли мислиш така?

— Бих могъл да се опитам да си направя ранчо. Старецът ме увери, че съм понаучил нещичко. Освен това той е приписал на мое име пари в банката на Уако, които така и нямах време да употребя досега. С тях бихме могли да си купим някое чудесно местенце наблизо. Малко конкуренция ще се отрази добре на стареца.

Къртни забеляза веселите искрици в очите му, когато Флетчър троснато изломоти нещо неразбрано при тези думи. Соутут почти се задави, едва сдържайки се да не прихне. Едуард също се усмихваше, когато дойде при тях.

— Мисля, че няма нужда от лекарската ми чанта. Човек с такова чувство за хумор не ще да е пострадал сериозно.

— Прав сте, докторе. Имате ли нещо против да ви наричам така?

— Не, макар че и Едуард би било подходящо, като се има предвид, че аз пък ще те наричам зет за по-кратко.

— Всичко, от което имам нужда сега, е една хубава баня и… споменах ли нещо за брак, Котешки очи?

— Не, не си — тя се засмя, като видя израза на баща си. — О, татко, той само се шегува. Кажи му, Чандос. Чандос?

— Уф! — Той свали ръката й от косата си. — Наистина ли смятате да ме подлагате на цялата тази церемония, която няма нищо общо с чувствата? Аз признах любовта си — при това пред свидетели. А също и ти призна, че ме обичаш. Отсега нататък вече си моя жена, Котешки очи.

— Това би направило баща ми щастлив, Чандос — просто рече тя.

— А тебе?

— И мен също.

— Е, тогава предполагам, че се пошегувах — каза й той нежно.

Тя го прегърна силно, преливаща от щастие. Може и да беше груб и жесток в някои моменти, но когато беше нужно, беше нейният Чандос, внимателен и нежен. И я обичаше! Само това, че заради нея беше готов да се установят и да създадат истинско семейство, доказваше любовта му без всякакво съмнение.

Къртни се отдръпна за миг от него. Искаше и се всички да са толкова щастливи, колкото беше тя в момента.

Това се отнасяше и за Флетчър.

— Защо не кажеш на баща си, че само искаше да го подразниш?

— Защото не беше така. — Чандос се обърна и погледът му за секунда срещна този на баща му. — Е, старче, ще издържиш ли на конкуренцията?

— Няма начин да не издържа, по дяволите! — избуча гласът на Флетчър.

— Така си и мислех — ухили се Чандос.

За момент очите на стария също се присвиха, но той не си позволи да се усмихне докрай. Не можеше да изневери на характера си.

Но затова пък душата му преливаше от радост. Никога преди това не беше виждал сина си такъв — толкова дружелюбен, така откровен и… с отворено за него сърце. Това беше началото. По дяволите, това беше едно наистина добро начало.