Джоана Линдзи
Диво сърце (14)

14.

Къртни се събули от силен аромат на кафе. За момент тя остана да лежи, като усещаше лъчите на утринното слънце по лицето си. Никога преди това не беше спала под открито небе и реши, че е много приятно да се събудиш под нежните слънчеви ласки. Постелката й за спане също й беше доста удобна — разстлана върху дебелата трева. Може би в края на краищата стана по-добре, че нямаше да пътуват с каруца.

Когато се раздвижи обаче, тя промени първоначалното си мнение. За Бога, цялото й тяло я болеше. Спомни си предупрежденията на Мати. Предния ден бяха яздили почти шест часа. Не яздеха много бързо, така че успяха да изминат само петнайсет-двайсет мили, не повече. Но Къртни не беше свикнала да бъде на седлото толкова дълго и сега уморените й мускули се бунтуваха.

Тя се обърна и потръпна от болка. Оказа се по-зле, отколкото предполагаше. След това погледът й попадна на нейния спътник и тя забрави неволите си.

Чандос се бръснеше. Беше застанал на около три ярда от нея, до мястото, където бяха вързали конете. Канчето за бръснене с четката в него беше на земята в краката му. Огледалото беше закачил на седлото на вече оседлания си кон. То му идваше малко ниско, но беше поставено под ъгъл, така че да може да се оглежда в него.

Къртни често беше гледала баща й да се бръсне, но сега, като наблюдаваше Чандос, не беше същото. Той не си беше облякъл ризата, а беше само по панталони и ботуши, със сложен колан, който прилепваше към хълбоците и леко се беше смъкнал към дясното му бедро, където лежеше кобурът с пистолета.

Девойката наблюдаваше как ръката му се повдига, за да изстърже с бръснача пяната от лицето му; следеше с поглед как неговите здрави мускули се напрягат и отпускат и не можеше да откъсне очи от правилните му и твърди като изсечени черти. Оголената му кожа беше тъмна, гладка и привличаща.

Конят му направи стъпка назад.

— Кротко, Шуърфут^[1].

Къртни беше поразена от това колко успокояващ и мил можеше да бъде гласът му. Чу го да казва още нещо на някакъв неразбираем за нея език, а после се сепна, когато се обърна към нея:

— По-добре си налейте малко кафе, лейди. Няма да стоим още дълго тук.

Бузите й порозовяха. Дали беше усетил, че го наблюдава? И как изобщо беше разбрал, че е будна?

Къртни бавно се надигна от постелята и седна, като отново усети остра болка в мускулите си. Понечи да извика, но не посмя да покаже пред Чандос, че я боли. Беше яздила само един ден. Ако той си помисли, че не би могла да издържи на дълъг път, можеше отново да се откаже.

— На испански ли говорехте преди това? — реши да го заговори тя.

— Не.

— Мати си мислеше, че сигурно сте испанец. Името ви не е ли испанско?

— Не.

Къртни направи гримаса. Боже мой, колко необщителен беше — не можеше ли поне веднъж да се държи малко по-любезно? Тя опита отново да подеме разговор:

— Ако не сте испанец, какъв сте тогава?

— Кафето изстива, лейди.

Толкоз — разговорът приключи, преди да е почнал, помисли си тя. След това насочи вниманието си към кафето. Колко беше гладна!

— Има ли нещо за ядене, Чандос?

Най-сетне той я погледна. Докато беше спала, косата й се беше развързала и се спускаше от лявата страна на шията, като закриваше по-голямата част от карираната й риза. Той си спомни как беше вплел пръсти в тази коса. Сега тя го гледаше с натежали клепачи и очите й изглеждаха по-уморени от всякога. Беше плакала, а и беше стояла будна повече от половината нощ. Чандос знаеше дяволски добре, че тя и представа си няма колко привлекателна изглежда в този момент.

— До огъня има бисквити — каза й кратко.

— Това ли е всичко?

— Обикновено сутрин закусвам леко. Трябваше да ядете снощи.

— Не бих могла. Бях толкова… — тя се спря. „Не споменавай за вчера, Къртни.“ — Бисквитите ще ми дойдат добре, благодаря.

Чандос се обърна, за да довърши бръсненето. Трябва да съм полудял, каза си той. Нямаше друго обяснение за това, че беше взел със себе си една жена — при това тази жена — на такъв дълъг път — четиристотин мили през тази пустош. Проклета девственица! Не можеше ли да измисли нещо по-добро, вместо непрекъснато да го гледа, като си мисли, че той не усеща нищо. Беше разбрал още в първата минута, когато отправи погледа си към него. Сякаш не очите, а ръцете й милваха тялото му.

Не му харесваше чувството, което тя го караше да изпитва. Но щеше да я заведе в Уако. Инак никога нямаше да се отърве от спомена за това красиво, покрито със сълзи лице, за котешките й очи, пълни с мъка и отчаяние. А нямаше никакво намерение да носи до края на дните си образа на това момиче, както го беше носил в себе си през последните четири години. Образ, който непрекъснато му напомняше за мъртвата му сестра.

Колкото и да не му се искаше, той беше свързан с нея от деня, в който я видя за първи път. Свърза ги страданието, което той вече беше преживял, а на нея й предстоеше да преживее. Когато пощади живота й, тя стана част от него.

Но тя не знаеше нищо за това. Нямаше и защо да го знае.

Беше грешка от негова страна, когато отиде в Рокли, за да види дали тя още е там. Беше направил още по-голяма грешка, когато се върна, за да я предпази от безразсъдната й постъпка. Не беше длъжен да го прави. Само искаше да се освободи от своето влечение към нея, да прекъсне нишката, която ги свързваше. Вместо това сега щяха да пътуват заедно до Уако. Да, май наистина се беше побъркал.

— Чандос!

Той избърса останалата пяна от лицето си, грабна ризата от седлото и докато се обличаше, се обърна и я погледна. Тя беше седнала до огъня като истинска дама. В едната си ръка държеше тенекиено канче, а в другата — полуизядена бисквита. Цветът на лицето й излъчваше топлина, но очите й все избягваха да срещнат неговите. Тя обхождаше с поглед голите равнини, ширнали се навсякъде около тях, по които не се мяркаха нито храсти, нито дървета. Той се досети какъв е проблемът й и зачака да види какво ще направи.

Тя го погледна за миг, после отново се обърна очи.

— Изглежда, че трябва да… Имам предвид, че… Е, няма значение.

Напуши го смях. Тя беше невъзможна. По-скоро щеше да се измъчва, отколкото да каже нещо, което мисли, че не е за казване.

Без да бърза, той се приближи до огъня и клекна до нея.

— Трябва да направите нещо с това — каза той, отмятайки един кичур коса през рамото й.

Къртни се улови, че гледа бронзовите гърди на мъжа до себе си и черните косми по тях. Той наистина не би трябвало да се приближава до нея с разкопчана риза. По всяка вероятност щеше да й се наложи да свикне с липсата му на благоприличие, след като щеше да пътува с него толкова дълго, а той явно не обръщаше особено внимание на тези неща.

— Добре — отвърна сдържано тя. Извади фибите от джоба си и бързо зави дългата си медно кафява коса на кок, който закрепи стегнато на тила си. Чандос внимателно я следеше с очи, докато тя избягваше погледа му. Смяташе да продължи да се държи дистанцирано към нея.

— Аз тръгвам — рязко каза той и когато тя разтревожено го стрелна е очи, добави: — Не се бавете много, иначе трудно ще ме настигнете.

Взе кафеника и канчето, изгаси огъня и възседна коня си. Къртни въздъхна с облекчение. Сега щеше да има няколко минути за личните си нужди.

В следващия момент разбра, че Чандос беше наясно с причината за притесненията й. Колко унизително! Е, ще трябва да потисне деликатната си чувствителност и да свикне да пътува с мъж.

Тя не губи много време, тъй като се безпокоеше дали ще успее да настигне спътника си, и веднага щом беше готова, препусна да го догони.

Но нямаше нужда да се тревожи — Чандос се беше отдалечил само на четвърт миля, не повече. Седеше обърнат на запад, докато тя приближаваше, и когато дръпна юздите на коня и спря до него. Той вдигна очи и я погледна. Подаде й парче сушено месо.

— Изяжте това. Ще трябва да ви държи, докато спрем за обяд.

Значи беше разбрал, че е гладна. Онези две бисквити не я бяха заситили, още повече че не беше яла от сутринта на предния ден.

— Благодаря — каза тя тихо с наведени очи.

Но Чандос не помръдваше и продължаваше да я гледа. Най-накрая тя се принуди да срещне погледа му. Неговите красиви сини очи бяха загадъчни както винаги.

— Това е последният ви шанс да се върнете обратно, лейди. Ясно ви е, нали?

— Не желая да се връщам.

— Знаете ли наистина с какво се захващате? По тези места няма да откриете и помен от цивилизация. А вече ви казах, че не съм бавачка. Не очаквайте от мене да направя нещо, което можете да свършите и сама.

Тя бавно кимна.

— Ще се погрижа за себе си. Моля ви само да ме защитите, в случай че се наложи. — След това добави колебливо: — Ще го сторите, нали?

— Доколкото мога.

Ти въздъхна, когато той отмести погледа си, за да прибере сушеното месо в торбата зад седлото на коня.

Поне най-важното беше уредено. А ако той престанеше и да се държи, сякаш го е накарала насила, щяха да се разбират помежду си. Поне би могъл да престане да я нарича лейди, което в неговата уста звучеше повече подигравателно, отколкото като израз на уважение.

— Аз си имам име, Чандос — осмели се да му каже тя. — И то е…

— Знам как се казвате — сряза я той, като смушка коня си и се понесе напред в лек галон.

Тя гледаше след него. Думите му я бяха наскърбили.