Джоана Линдзи
Диво сърце (2)

2.

На следващата сутрин четиринадесет настървени конници отпратиха от Уичита в лудо надпрепускане. На деветнадесетгодишния Питър, най-младия от тях, за пръв път му се случваше да участва в такова приключение и сега наистина се вълнуваше. Но възбуждащата тръпка на преследването беше обхванала не само него — на някои от тези мъже просто им правеше удоволствие да убиват, а сега случаят им предоставяше отлична възможност за това.

Елрой не го беше еня за никой от спътниците му — не бяха хора от неговия тип. Усещаше, че са по тези западни краища доста по-отдавна от него и това го караше да се чувства някак по-долу от тях. Но едно нещо го сродяваше с останалите — всеки от тях по някаква причина мразеше индианците.

Трима от преследвачите биха работници от ранчото на Чапман. Те си казаха само първите имена — Тед, Карл и Синсинати. Други трима — Лерой Кърли, Деър Траск и Уейд Смит^[1], бяха професионални стрелни, които Чапман беше наел за случая. Един от хората, дошли от Уичита, пък беше пътуващ зъболекар и се представи с малко смешното име Мистър Смайли^[2].

Елрой не можеше де разбере защо толкова много от хората, които идваха на Запад, намираха за необходимо да си сменят името. Понякога новите имена съответстваха на това, с което притежателите им си изкарваха прехраната, понякога — не.

Сред тях беше и един бивш местен депутат, който се шляеше в Уичита от шест месеца, без да похване някаква работа. Елрой се чудеше как се издържа, но знаеше, че за някои неща е по-добре да не се пита. Третият човек от Уичита, който случайно се беше отбил в кръчмата миналата вечер, беше фермер също като Брауър. Двамата скитници пък се оказаха братя, които се бяха запътили към Тексас — Малкия Джо Котъл и Големия Джо.

След като бяха яздили здраво без почивка, към обяд Чапман реши да се отбият до Рокли, за да съберат от градчето още хора. Не си струваше да се отклоняват, защото към тях се присъедини само още един — синът на Ларс Хендли — Джон.

Оказа се, че няма защо да бързат толкова, защото Големия Джо Котъл, който беше препускал пред тях, ги посрещна в Рокли с новината, че лагерът на индианците киова още си е на мястото край брега на реката.

Стигнаха дотам в ранния следобед. Елрой никога не беше яздил с такова изтощително темпо и сега гърбът адски го болеше, а и конете бяха пребити от умора. Ако конят беше негов, никога не би го съсипвал по този начин.

Добре скрити зад дърветата и избуялата край брега растителност, те се приближиха, за да огледат лагера, ученето на реката заглушаваше шумовете, които издаваха, докато се промъкваха през гъсталака.

В индианския бивак цареше тишина и спокойствие. Вигвамите бяха пръснати в сянката на величествени дървета. Децата пасяха конете, а жените се бяха скупчили в кръг и си говореха. Встрани от тях един старец бавеше малко бебе.

Гледката съвсем не можеше да се побере в представата на Елрой за кръвожадните индианци, за които толкова беше слушал, трудно му беше да си представи и че от тези дечица ще израснат крадци и убийци. А му бяха разправяли, че жените индианки били даже по-жестоки от мъжете, когато измъчвали пленниците.

Виждаше се само един воин, но и той не представляваше някаква заплаха. Малкия Джо предположи, че във вигвамите сигурно има още мъже, които спят следобедния си сън според обичая на мексиканската сиеста.

— Да изчакаме до вечерта — предложи Тед. — Червенокожите не обичат да се бият нощем. Имат някакво поверие, че ако пукнат на тъмно, душите им нямало да си намерят добри места за лов или нещо такова. Няма да е зле да им направим малка изненада.

— Струва ми се, че можем да ги изненадаме още сега — включи се в разговора Мистър Смайли. — Ако мъжете са налягали да спят… А може и въобще да ги няма наоколо.

— Кой ти каза? Може сега да си майсторят оръжията вътре в колибите или да се търкалят с жените си — подсмихна се Лерой Къдравия.

— Че то тогава жените трябва да са цяла сюрия. Гледай, че вигвамите са само десет.

— Мистър Чапман, познахте ли някой от конете си? — поинтересува се Елрой.

— Не мога да кажа със сигурност, ама те са толкова близо един до друг, че не мога да ги разгледам хубаво.

— Абе, аз ги познавам тия киова още от пръв поглед — похвали се Тед.

— Хайде бе, познаваш ги — заяде го Синсинати. — Аз пък мисля, че тия са команчи.

— Ти пък откъде знаеш?

— Ами и аз като тебе — още от пръв поглед познах, че са команчи.

Карл не им обърна внимание, защото знаеше, че когато единият от двамата каже едно, другият винаги е контра.

— Какво значение има от кои са? Всички червенокожи са от един дол дренки, а за тия веднага си личи, че не са от кротките.

— Аз търся онези, дето ме ограбиха — натърти Чапман.

— Добре де, шефе, ами ако се окаже, че тая банда не са точно същите, ще ги оставим ли да си вървят ей така без нищо?

— Същите са, ама друг път — подметна Синсинати, като си разглеждаше пищова.

— Какво става тука, по дяволите! — избухна Малкия Джо. — Нима си мислите, че сега, след като задниците ни се изприщиха от яздене, ще си тръгнем, без да сме им светили маслото? Глупости!

— Спокойно, братче. Не мисля, че мистър Чапман имаше туй предвид, нали мистър Чапман?

— Дума да не става — сърдито отвърна собственикът на ранчото. — Карл е прав. Няма особено значение от кое племе е тая тайфа диваци. Да им видим сметката, пък другите хубаво ще се позамислят, преди да започнат да нападат отново.

— Тогава какво чакаме? — огледа се Питър нетърпеливо.

— Гледайте само да запазите жените за накрая — обади се за пръв път Уейд Смит. — Ще ми се да прекарам някоя. Нали ще ми направите тази услуга?

— Това вече е приказка — захили се Деър Траск. — Пък аз си помислих, че сме дошли тука само да отхвърлим работа.

Жените! Не се бяха сетили за тях. Обхванати от тръпка на възбуда, те хукнаха назад да си вземат конете.

Десет минути по-късно трясъкът на пушките им разкъса следобедната тишина.

След последния изстрел живи бяха останали само четири индианки — три жени и едно малко момиче, за което Смит беше решил, че не е за изпускане.

И четирите бяха изнасилени по няколко пъти и след това убити.

По залез слънце мъжете от хайката препуснаха по обратния път. Единствената жертва от тяхна страна беше бившият депутат. Докато изнасяха тялото му, останалите решиха, че неговата смърт не е кой знае колко голяма загуба.

След като нападателите си тръгнаха, лагерът утихна. Вятърът беше отнесъл писъците на индианците. Чуваше се само шумът на реката. Нямаше кой да оплаче мъртвите команчи, които нямаха нищо общо с бандата от племето киова, нападнали ранчото на Бил Чапман. Нямаше кой да оплаче момиченцето, на което Уейд Смит беше хвърлил око заради тъмната кожа и сините очи, издаващи примес от бялата раса. Никой от близките й не видя нейните предсмъртни мъки, защото майка й беше издъхнала, докато нея още я изнасилваха.

Тази пролет тя щеше да навърши десет години.