Джоана Линдзи
Диво сърце (17)

17.

— Добро утро! Кафето е готово и закуската е още топла.

Като чу бодрия й глас, Чандос изпъшка. Как, по дяволите, беше успяла да се събуди преди него? Ами да, спомни си той, нали заради нея не беше мигнал почти цялата нощ. Изгледа я със смразяващ поглед.

— Искаш ли да закусиш?

— Не — излая той.

— Добре де, няма нужда да се пенявиш толкова, за Бога!

— За Бога? — повтори той и прихна да се смее. Не можеше да се спре — беше му толкова смешно.

Къртни го гледаше изумена. Никога преди не го беше виждала не само да се смее, но дори и да се усмихва. Промяната у него я порази. Строгите черти на лицето му се смекчиха и това го правеше да изглежда още по-хубав, беше направо страшно красив.

— Извинявай — каза най-накрая той, — но си мислех, че само западняците обичат да казват нещата с колкото се може по-малко думи.

Къртни се усмихна.

— Боя се, че моята приятелка Мати ми е повлияла лошо, защото речта й често беше доста изразителна, но…

— Изразителна? — прекъсна я той. — Ти май бързо минаваш от едната крайност в другата, не е ли така?

Веселото й настроение се изпари. Той й се подиграваше.

— Закуската, господине — рязко му напомни девойката.

— Не помниш ли, че ти казах, че не ям сутрин? — попита я той тихо.

— Чудесно си спомням. Ти ми каза, че сутрин ядеш по малко, а не, че не закусваш изобщо. Приготвила съм ти две царевични питки и можеш да бъдеш сигурен, че това е една съвсем лека закуска. Освен това бих искала да отбележа, че ако сутрин се храним по-обилно, бихме могли да не спираме за обяд, при което само излишно губим време през деня, и така бихме…

— Ако поспреш малко с тези приказки, лейди, ще ти кажа, че вчера на обяд спряхме не заради някой друг, а точно заради тебе. Ако пътувах сам, щях да съм изминал това разстояние два пъти по-бързо. Но ако си мислиш, че би могла да издържиш…

— Моля те — прекъсна го тя. — Съжалявам. Само си помислих, че… не, явно нищо не съм мислила. Всъщност… аз не мога да изкарам на седлото по-дълго време, поне засега — тя поруменя. — Оценявам твоята загриженост… — Къртни се запъна и още повече се изчерви.

— Ще хапна от тези царевични питки — спокойно каза Чандос.

Девойката се втурна да му ги донесе. Пак беше станала за смях. Та той беше напълно прав. Тя изобщо не беше помислила за измъченото си тяло и за това какво можеха да й костват още няколко часа езда в повече. Не се чувстваше чак толкова зле, както Мати беше предрекла, и това се дължеше изцяло на грижите на Чандос.

Когато му подаде кафето, тя го попита:

— Кога ще навлезем в индианската територия?

— Вече сме в нея. От вчера, два часа преди да спрем да нощуваме — небрежно подхвърли той.

— О!

Земята тук по нищо не се различаваше от тази в Канзас, през която бяха яздили дотогава. Какво беше очаквала да види, индиански селища? До там, докъдето й стигаше погледът, не се мяркаше жива душа. Местността беше равна и пуста — единствените дървета бяха тези покрай реката. Но тази земя беше определена за индианците и те се намираха някъде наоколо.

— Не се тревожи, лейди.

Тя го погледна, като се усмихна нервно. Толкова ли явно личеше, че я е страх?

— Защо не ме наричаш просто Къртни? — запита тя неочаквано.

— Прекалено изтънчено ми звучи и някак не се връзва с тази дива пустош.

Тя отново се почувства огорчена.

— Предполагам, че Чандос не е истинското ти име.

— Не.

Тя очакваше, че както обикновено, разговорът ще приключи дотук, но този път думите му я изненадаха:

— Така ме наричаше сестра ми, когато още не можеше да изговаря думите правилно.

Къртни се запита кое ли име може да звучи близко до Чандос. Беше доволна, че все пак е научила нещо за него. Значи той имаше сестра.

Той продължи да говори като че ли повече на себе си:

— Ще се наричам така, докато свърша с това, което трябва да направя, за да престане малката ми сестричка да плаче и за да спи в мир.

Отведнъж Къртни почувства някакъв хлад.

— Това звучи доста загадъчно. Няма ли да си направиш труда да ми обясниш за какво стана дума.

Той явно беше затруднен. Небесносините му очи се взираха в нейните, сякаш искаше да я хипнотизира.

— Не би искала да го узнаеш.

Искаше да му каже, че всъщност искаше да узнае не само това, за което говореше, но и всичко останало за него, но се сдържа.

Остави го да си допие кафето и се зае да оседлае коня си. Знаеше, че това ще и отнеме двойно повече време отколкото на него.

След като донесе навитата си на руло постелка за спане и я закрепи здраво отзад на седлото, тя попита Чандос:

— Тази кобила има ли име?

Той се готвеше да се бръсне и без да я погледне, й отвърна.

— Не.

— Може ли аз…

— Наричай я както ти харесва, котенце.

Къртни усети иронията в думите му и продължи да се занимава с животното. Да я нарича както си иска — както той се обръщаше към нея, както му падне. Той знаеше, че не й харесва да й казва лейди, но чак пък котенце! Е, второто все пак беше за предпочитане. А и начинът, по които го казваше… звучеше някак по-интимно и от това да я нарича с името й.

Тя се приближи до огъня, за да почисти и да прибере приборите. Докато вършеше това, се улови, че отново наблюдава Чандос, който в това време се бръснеше. Беше с гръб към нея и тя бавно и гальовно обходи с поглед тялото му.

Беше много добре сложен. За Бога, Къртни, това е доста меко казано. Великолепно беше думата, която по-добре му подхождаше. Тя си представи, че ако някой скулптор извае тялото на Чандос, би се получила забележителна творба.

Докато прибираше съдовете, за да ги измие на реката, Къртни въздъхна. Най-после беше погледната истината в очите, без повече да се смущава от това: тя се възхищаваше от тялото на този мъж.

Забърза надолу към реката.

— Май по-точната дума не е „възхищавам се“, а „желая“ — промърмори си тя под нос.

Тази мисъл я накара да се изчерви. Така ли беше наистина? Затова ли се чувстваше така странно, когато го погледнеше или когато той и докоснеше и най-вече когато я беше целунал? Какво всъщност знаеше тя за това да пожелаеш някого? Благодарение на Мати, която често описваше твърде неприкрито и обстойно чувствата си към своя съпруг, Къртни имаше по-голяма представа, отколкото можеше да се очаква за девойка като нея.

„Не мога да не го погаля“ би казала Мати и Къртни установи, че можеше да изрази по същия начин чувството, което изпитваше към Чандос. Тя усещаше съвсем определен копнеж да го докосне, да прокара пръсти по стегнатата му кожа, да изучи всяко кътче на тялото му.

Как би могла да избегне тези желания? Та тя беше непрекъснато заедно е Чандос. От друга страна, той не показваше особен интерес към нея. Тя беше убедена, че изобщо не я желае като жена. Та той дори не я харесваше.

Къртни остана насаме е въображението си. Целувката от миналата нощ продължаваше да занимава мислите й. Това не беше първото подобни изживяване в живота й — на няколко пъти беше получавала целувки от обожателите си в Рокли, спомняше си как Рид я целуваше, като че ли е негова собственост. Но никоя целувка не й беше харесвала така, както тази на Чандос. Какво ли щеше да бъде, ако той я беше целунал от истински чувства. Шокира я мисълта, че се опитва да си представи какъв ли е в леглото. Груб? Примитивен, какъвто беше животът му? Или щеше да бъде нежен? А може би по малко и от двете?

— Колко време е нужно, за да се измие един тиган?

Къртни се сепна, изпусна тигана във водата и се спусна да го хване, тъй като течението го понесе. С тигана в ръка тя се обърна, готова да му се скара, че така незабелязано се беше прокрадвал зад нея, но очите й попаднаха върху невероятно чувствените му устни и вместо да каже нещо, тя въздъхна и бързо отмести погледа си.

— Боя се, че малко се бях размечтала — виновно обясни тя, като се молеше той да не се досети за какво си беше мислила.

— Ще си мечтаеш, докато яздим. Крайно време е да се изпаряваме оттук.

Той се отдалечи, като я остави вбесена от неговата грубост. Да, такава беше тъжната истина — той си беше един обикновен стрелец — безскрупулен, безжалостен дивак. Неприятен тип. Това не беше любовникът на нейните мечти.