Джоана Линдзи
Диво сърце (34)

34.

Къртни прекара целия съботен следобед в писане на писмо до Мати. Само преди три седмици беше напуснала Рокли — Боже мой — само толкова ли? Струваше й се, че са минали месеци.

Искаше да съобщи на приятелката си, че не съжалява за решението си да отиде в Уако. Мама Алварес я беше уверила, че със сигурност ще се намери някой от мнозината, които минаваха през Аламеда на път за Канзас, който да занесе писмото й. Така че тя написа едно дълго писмо, описвайки най-подробно всичките си преживелици, но премълча, че се е влюбила в своя придружител. Завърши писмото с това, че много се надява да намери баща си.

Според Мама Алварес Уако беше на по-малко от една седмица път от тук. Скоро Къртни щеше да разбере дали интуицията й е била вярна или просто е преследвала вятъра на мечтите си. Не се осмеляваше да мисли много за бъдещето, защото, ако не откриеше баща си, щеше да остане сама в Уако, без пукната пара при това, понеже трябваше да плати на Чандос с това, което й беше останало. Ако нещата се обърнеха неблагоприятно за нея, тя нямаше представа какво щеше да прави в такъв случай.

Денят мина спокойно. Отказа се да чака Чандос на прозореца, както досега. Пожела да слезе в ресторанта за вечеря, но Мама категорично отказа, като й напомни, че спътникът й беше наредил да остане в леглото, за да не преуморява глезена си. Кракът й беше по-добре. Сега тя дори можеше да стъпва на него и да се разхожда насам-натам без патерицата, но реши да не спори. Мама Алварес го правеше за нейно добро. Тя беше самото милосърдие — абсолютна противоположност на дъщеря си.

Къртни я беше поразпитала за това и онова и беше научила, че Калида работи в кръчмата на Марио вечер като сервитьорка — само като такава, увери я Мама. Къртни усещаше, че тя не одобрява това. Мама подчерта, че дъщеря й изобщо няма нужда да работи, но го прави само защото така й харесва.

— Тя е упорита. Много е упорита моята nina^[1]. Повече е голяма жена. Какво мога да направя?

Къртни би я разбрала, ако Калида работеше, за да се чувства полезна или пък за повече пари — но да работи в кръчма? И то при положение, че не й се налага.

Сметна, че е извадила късмет, като мина още един ден, без мексиканското момиче да я е безпокоило, и престана да мисли за нея.

Тази вечер си легна рано. Мама беше отишла на гости, а Калида беше на работа, така че в къщата беше тихо. Отвън на улицата обаче се вдигаше голяма олелия, защото беше събота вечер и Аламеда в това отношение с нищо не се различаваше от останалите градове близо до границата с индианската територия. Мъжете пиянстваха по цяла нощ, тъй като знаеха, че могат да си отспят на следващата сутрин. Повечето от тях нямаха жени, които да ги помъкнат рано-рано на църква.

Тя се усмихна, като си помисли как в Рокли често беше виждала мъжете с помътнели и зачервени очи да клюмат на път за църквата, в някои от тях и да се хващат за главата с бол е жена физиономия, когато проповедникът повиши много глас. По всяка вероятност и в Аламеда беше същото.

Най-накрая тя задряма, а не след дълго и започна да сънува. Сънят й не беше от приятните. Усещаше болка. Притискаше я някаква тежест. Викаше и не можеше да си поеме въздух. След това се появи Чандос и й каза да не вика, успокоявайки я както само той умееше да го прави.

След това той започна да я целува и тя бавно отвори очи, за да открие, че не е било само сън. Това, което беше усещала да и притиска, беше тежестта на тялото му. Чудеше се защо не я беше събудил, за да изпита радостта от срещата им и от това, че я желае. А той така рядко се отдаваше на желанията си.

Тя обви ръце около врата му и го привлече към себе си. Мустаците на мъжа погъделичкаха лицето й. Къртни изстина.

— Ти не си Чандос! — изкрещя тя и се помъчи да го отблъсне от себе си.

Гласът й беше станал писклив от ужас, но в следващия миг една ръка запуши устата й. Бедрата на мъжа отново се опряха до нейните и тя почувства възбудата му. Беше гол. Това и накара да изпищи отново, но той я заглуши с ръката си.

— Шшт… Dios! — Тя го захапа за ръката. Той рязко я дръпна, но после пак я върна на същото място — какво ти става, жено? — просъска мъжът с раздразнение.

Къртни се опита да каже нещо, но ръката му затискаше устата й.

— Не, не съм Чандос — възбудено каза той. — Впрочем, за какво толкова ти е притрябвал? Той е muy violento^[2]. А освен това и го няма тук. Аз ще го заместя не по-зле.

Тя така яростно заклати главата си, че едва не му изкълчи ръката.

— Не харесваш мексиканците, а? — каза остро той и яростта в гласа му я вцепени. — Калида ми каза, че имаш нужда от мъж. Каза още, че не си много претенциозна. Така че дойдох да ти направя услуга, не да ти се натрапвам. Или може би искаш да ме видиш най-напред? Това ли те притеснява?

Слисана, Къртни бавно кимна.

— Нали няма да викаш, ако си махна ръката? — попита той и тя отрицателно поклати глава. Той отмести ръката си. Тя не извика.

Той стана от леглото, като я наблюдаваше внимателно. Тя продължаваше да мълчи и мъжът се поуспокои.

Къртни знаеше, че едва ли ще има някаква полза, ако се развика. В къщата нямаше никой, а и на улицата беше толкова шумно, че никой нямаше да обърне внимание на виковете й. Вместо това тя внимателно протегна ръка под възглавницата и напипа дръжката на пистолета си. Това й беше станало навик по време на пътуването и сега беше благодарна, че е така. Не че мислеше да го използва. Надяваше се, че няма да се наложи да стреля по непознатия.

Къртни използва момента, когато той драсна клечка кибрит и се оглеждаше да намери да лампата, за да се прикрие с чаршафа и без да издаде звук, насочи пистолета към него. Той видя дулото му и замръзна на място. Беше спрял дори да диша.

— Не изпускай клечката, господине — предупреди го Къртни. — Ако светлината угасне, ще стрелям.

Девойката усети, че кръвта й се разпалва. Силата, която даваше оръжието, беше нещо опияняващо. Ръката й здраво стискаше пистолета. Сега вече не тя беше изплашената, а той.

— Запали лампата, но без резки движения… бавно, бавно, точно така — нареждаше му тя — Сега вече можеш да духнеш клечката. Добре! — Той изпълняваше всичко. — А сега ми кажи кой си ти, по дяволите!

— Марио.

— Марио ли? — Тя сбърчи вежди напрегнато. — Къде съм чувала това име…

Спомни си. Чандос го беше споменал, когато бълнуваше през онази нощ. Какво беше казал тогава? А, да, Калида да отиде в леглото при Марио или нещо такова.

— Значи ти си от приятелите на Калида? — с презрение каза тя.

— Братовчеди сме.

— А, значи братовчеди. Колко мило!

Тонът й го накара да изтръпне още повече.

— Дрехите ми, senorita^[3]. Мога ли да се облека? Мисля, че съм направил грешка.

— Не, Марио, грешката не е твоя, а на братовчедка ти. Да, да, облечи се — голотата му беше започнала да я смущава. — И действай по-бързо.

Той наистина навлече дрехите си бързешком и когато се увери, че вече може да гледа не само лицето му, Къртни му хвърли преценяващ поглед. Беше голям мъжага — не толкова висок, колкото набит и мускулест, с грамаден гръден кош. Нищо чудно, че се беше почувствала като смачкана под тежестта му.

Боже мой, та той сигурно можеше да я счупи на две с ръчищата си. И положително щеше да постигне това, за което беше дошъл, ако беше решил да си послужи със сила. Слава на небесата, че явно не беше лош човек.

— Ами аз да си вървя — с надежда в гласа промълви той. — С ваше позволение, разбира се.

Това беше намек да свали пистолета, но тя не го направи.

— Един момент, Марио, какво точно ти каза Калида?

— Ами всякакви лъжи.

— Не се съмнявам в това, но какви по-точно?

Той реши да бъде прям, за да приключи по-скоро тази неприятна история.

— Каза, че вие, senorita, сте била проститутка и че сте дошла в Аламеда, за да започнете работа при Берта.

Бузите на Къртни пламнаха.

— Къщата на Берта да не е публичен дом?

— Si. При това доста добър.

— Ами тогава какво търся в тази къща, щом като имам намерение да се настаня там?

— Калида каза, че кракът ви е пострадал.

— Това е вярно.

— Каза, че ще останете при майка й само докато се оправите.

— Това не е всичко, Марио. Продължавай.

— Ами има и още, но се боя, че няма да ви се хареса.

— Е, нека все пак да го чуя — отвърна Къртни хладно.

— Каза ми, че имате нужда от мъж, senorita, че… не сте могла да чакате… докато се преместите при Берта. И че сте я помолили да ви намери някой, че… направо не можете да издържате повече.

— Но за какво са всичките тези лъжи! — избухна Къртни. — Наистина ли каза, че не мога да „издържам“?

Той закима енергично, като я гледаше напрегнато. Всяка черта на лицето й излъчваше ярост, а дулото на пистолета все така сочеше към сърцето му.

Следващата й реакция го изненада още повече.

— Можеш да си вървиш. Не, не си обувай ботушите, вземи ги и се махай. И още нещо. Марио, ако още веднъж те намеря в стаята си, ще ти пръсна главата.

Той не се усъмни в думите й.