Джоана Линдзи
Диво сърце (38)

38.

Светлините проблясваха в далечината на фона на нощното небе. Някъде отдалече все още долиташе мученето на кравите. Всичко наоколо беше както преди, но в душата на Къртни всичко се беше обърнало наопаки. Пронизваше я остра болка, болка от съзнанието, че е била влюбена в един дивак, в един индианец!

В момента думата „индианец“ олицетворяваше за нея всичко ужасно и отвратително. Жесток главорез! Не, не можеше да бъде, не и нейният Чандос! Но това беше вярно, вярно беше.

Някъде по средата на пътя към ранчото сълзите я заслепиха съвсем и тя се свлече на колене и се разплака сърцераздирателно. Ридания разкъсваха цялото й тяло. От Чандос нямаше и следа. Този път силните му ръце нямаше да я успокоят и той нямаше да й каже с утешителен глас, че всичко това е било лъжа или пък поне да я накара да го разбере. Мили Боже, защо?

Тя се опита да си спомни деня, в който индианците нападнаха фермата на Брауър. Не й се удаде. Толкова упорито се беше старала да изхвърли този ден от паметта си. Но в съзнанието й отново изникнаха страхът и ужасът, който беше изживяла, когато капакът на скривалището им се отвори. Тогава вярваше, че ще умре, и се надяваше това да стане бързо. А след това видя индианеца — не, не някакъв индианец, а Чандос. Беше видяла Чандос. Но в този ден той беше като истински индианец — с дългата си коса, разделена на две и вързана на плитка, с бойната окраска на лицето си и е ножа в ръка. Беше решил да я убие. Тя си спомни как усука косата й около ръката си, спомни си ужаса, който изпита в този момент, и как след малко видя очите му, които не бяха очи на индианец. В този миг й беше ясно едно — тези очи не съответстваха на това страшно лице и изобщо не бяха толкова ужасяващи, колкото очакваше да бъдат.

Сега разбра защо, когато го видя за първи път в града, знаеше, че би могла да повери живота си в ръцете му.

Чандос каза, че между тях се е създала някаква връзка. Какво означаваше това? Каква връзка? И защо в този ден той беше заедно с онези индианци, защо участваше в тяхното нападение и защо убиваше заедно с тях?

Вече не плачеше така силно както преди. Какво беше казал Бърни Бикслър на Сара? Че индианците искат да си отмъстят за това, че белите са нападнали техния лагер. Тогава той каза, че синът на Ларс Хендли. Джон, твърдял, че той с още няколко мъже са очистили всички мъже, жени и деца от племето киова. Но явно това са били команчи, а не киова. Това трябва да са били приятелите на Чандос. Бикслър беше казал, че индианците няма да престанат да преследват убийците, докато не избият всички. Предполагаше, че всички те отдавна бяха мъртви, освен ако… Траск! Дали не беше и той един от тях? Чандос й беше казал, че Траск е виновен за изнасилване и убийство. А този човек в Сан Антонио? Дали и той не бе от тях?

Сигурно в това клане Чандос беше загубил много скъп човек, за да се принуди да убие Елрой Брауър по такъв жесток начин? Какво ли подхранва чувството му за мъст толкова силно след всичкото това време?

— Ваши ли са конете, госпожице?

Стресната от неочаквания глас, Къртни бързо се изправи на крака.

Мъжът се приближи и Къртни видя старата Нели и пинтото, на което така и не даде име, защото беше решила, че не би могла да го задържи. В крайна сметка Чандос не беше взел със себе си кобилката, както предполагаше.

— Къде… къде ги намерихте? — попита тя плахо.

— Той си замина, ако питате за това.

— Видяхте ли го да си тръгна?

— Да, госпожице, видях го.

Защо тези думи я накараха да се почувства изплашена? Дали само защото Чандос й беше казал, че не иска да се вижда е никого от ранчото. Но вече не й беше работа да се тревожи заради него.

— Предполагам, че не го познавате? — чу се да пита тя.

— Право да си кажа, познавам го.

Тя се приближи до пинтото и го възседна. Чувстваше се още по-потисната отпреди. Е, това вече беше върхът на всичко — точно както Чандос не искаше да стане. Ако се случеше някаква неприятност, той сигурно щеше да хвърли вината върху нея.

— В Бар Ем ли работите?

— Да, госпожице. Името ми е Соутут, или по-скоро така ме наричат.

— Аз съм Кот… — започна тя и веднага се поправи — Къртни Харт. Оказах се тук случайно. По-скоро бих предпочела да отида в Уако и да си наема стая… Там има хотел, нали?

— Да, госпожице. Но дотам има доста път — около четири мили.

— Зная, зная — нетърпеливо каза тя. — Но не бихте ли ми направили тази услуга да ме заведете дотам? Ще ви бъда страшно благодарна.

Соутут мълчеше. Не беше от тези, които биха обърнали гръб на някоя дама, изпаднала в беда, фактите говореха обратното — при подобен случай той щеше да направи всичко възможно, за да помогне. Но в нейния случай имаше твърде много въпросителни, които чакаха отговор. Беше повече от сигурно, че Флетчър щеше да го одере жив, ако разбере кой е довел девойката по тези места, а Соутут я е оставил да се измъкне тихомълком.

— Вижте, госпожице — каза той, след като помисли малко. — Сега се връщам от пасището. Не съм слагал хапка и устата си от сутринта, както и вие, предполагам. Като вземем това предвид, едва ли е много разумно тази вечер да се тръгва за града. А и вие трябва да сте имали някаква причина да дойдете до Бар Ем?

— Да — отвърна тя разочаровано. — Трябвало да отида при Маргарет Роули, личност, която дори не познавам, само защото той ми каза да направя това. Но аз не съм дете, за Бога. И нямам нужда от детегледачка.

Соутут драсна клечка кибрит и те успяха да се разгледат един друг за няколко секунди. Той едва не си изгори пръстите и се ухили доволен.

— Хайде, ще ви заведа при Маги.

— Маги ли?

— Маргарет. Тя има своя къщичка отзад, макар че по това време вероятно все още е в голямата къща. И не се безпокойте, не е нужно да сте познавали Маги преди, за да я харесате. Сигурен съм, че тя ще ви допадне.

— Много мило от ваша страна, че го казвате, но… Е, добре, да вървим.

Като знаеше, че не й остава друго, тя пришпори коня си напред. След малко се осмели да попита:

— Ще бъде ли нахално от моя страна, ако ви помоля да не казвате на никого кой ме е довел тук и че изобщо сте го виждали?

— А вие ще имате ли нещо против да ми кажете защо?

— Защо ли? — премина в отбрана Къртни. — Откъде да знам защо? Чандос не ми даде никакво обяснение. Той каза, че не иска да вижда никого, и това е всичко, което зная.

— Така ли му викат сега, Чандос?

Тя го погледна.

— Мислех, че го познавате.

— Когато за последен път беше тук, отговаряше само на едно ужасно дълго индианско име, дето никой не може нито да го произнесе, нито да го запомни.

— Звучи в негов стил.

— Отдавна ли го познавате? — попита я той.

— Не… е, ако се има предвид, но това не значи, че… О Боже, май не се изразявам много ясно, а? Всъщност познавам го от около месец. Той ме съпровождаше от Канзас до тук.

— Канзас! — Соутут подсвирна. — Та това е на майната си, ако ме извините, госпожице.

— Да, така е.

— Е, пътят ви е бил достатъчно дълъг, за да се опознаете добре — подхвърли небрежно той.

— Да, човек би могъл да си помисли така, нали? — тихо отвърна Къртни. — Но тази нощ открих, че изобщо не съм го познавала.

— Знаете ли къде се отправи той, госпожице Харт?

— Да, към… — тя млъкна и погледна тъмната фигура на човека до себе си. От това, което знаеше, можеше да предположи, че Чандос беше преследван от закона по тези места. — Съжалявам, но, изглежда, не мога да си спомня точното име на града, който той спомена.

— Той означава много за вас, нали? — Ликуващата усмивка по лицето на Соутут я изненада.

— Той не означава за мене абсолютно нищо — увери го надменно тя, което го накара отново да се засмее.