Джоана Линдзи
Диво сърце (6)

6.

— Ха, ето още един, Чарли. Смяташ ли, че пак може да ни изхвърлят оттук?

Чарли изплю парче тютюн в плювалника пред входа, преди да погледне към непознатия, който се задаваше по улицата.

— Само имай предвид, Снъб, че сега в града има още двама. Имай това предвид.

Двамата старци се облегнаха на столовете си пред магазина на Ларс Хендли. На това място те убиваха повечето от времето си почти всеки ден, като обсъждаха всеки, който минаваше покрай тях. Оттам можеха да се наблюдават и двата края на единствената улица в града.

— Смяташ ли, че е ходил да прекарва добитък? — зачуди се Снаб.

— Не ми прилича на тия, дето ходят по кравите — отвърна Чарли. — Тоя тип е от стрелците, доколкото разбирам от тия неща.

— Много стрелци са ставали каубои и обратното.

— Вярно е.

По изражението на Чарли Снъб разбра, че той оставаше на предишното си мнение, но се беше съгласил само за да не го дразни.

— Чудя се колко ли човека е изпотрепал.

— Не бих го попитал — промърмори Чарли, а след това отведнъж присви очи. — Я, тоя ми изглежда познат. Не е ли минавал оттук и преди?

— Мисля, че си прав, Чарли. Преди няколко години, нали?

— Май преди три или четири.

— Да бе, спомням си. Дойде късно една нощ, записа се в хотела, но не остана да спи там. Помня, че ти тогава направи забележка какви щури работи правят младите.

Чапли кимна, доволен, че неговите забележки са толкова убедителни, та дълго се помнят.

— Не се сещам обаче как беше името, с което се записа в хотела. Ти помниш ли?

— Звучеше някак чуждестранно, нали?

— Да, ама това е всичко, което си спомням. Сега цял ден ще се мъча да се сетя.

— Ама тоя като че ли пак отива в хотела — каза Снъб, като видя, че непознатият спира там коня си. — Защо не се вдигнем оттук и не отидем да хвърлим един поглед в книгата на хотела?

— Не сега, Снъб — сопна се Чарли. — Жената на Акерман направо ще ни изхвърли.

— Не се шубелисвай, Чарли. Сигурно вещицата даже още не е станала от леглото. А госпожица Къртни няма да има нищо против, ако седнем за малко във фоайето или надзърнем в книгата.

— Страхливец! — мърмореше си Чарли. — Сигурно досега си е сменил името, както правят всички като него, тъй че едва ли любопитството ми ще бъде задоволено. Но щом толкова искаш оная злобарка, за която се ожени Хари, да ти се разкрещи, размърдай си задника и да вървим.

По лицето на Къртни се изписа лека усмивка, когато затвори след себе си вратата на хотелската стая, която току-що беше почистила. Беше намерила още един вестник. Рокли нямаше свой местен вестник и единствените новини, които девойката научаваше, бяха от разговорите на минаващите през града чужденци или от някой вестник, случайно оставен от гостите на хотела. Но това не се случваше често. Ако живееш в някое затънтено градче, вестниците са ценни не по-малко от книгите. Повечето хора си ги събирача. Сара имаше цяла кошница, пълна с вестници, но не ги даваше на никой и затова Къртни винаги се стремеше първа да открие някой забравен вестник.

Тя скри вестника под купа мръсно бельо, който трябваше да изпере, и реши да го остави в стаята си на долния етаж, преди да се заеме с прането. Започна да се спуска по стълбите, но забави крачка, когато забеляза чужденеца, който чакаше долу. После се спря на стъпалата и направи нещо, което много рядко й се случваше — загледа се в непознатия. Улови се, че го гледа втренчено, и въпреки че беше готова да се скара на себе си за това, не можеше да откъсне поглед от него. Неизвестно защо, но този мъж привлече интереса й като никой друг дотогава.

Първото нещо, което забеляза, беше изправената му и горда осанка. Второто беше неговото изпито лице с профил, наподобяващ този на ястреб. Въпреки че от мястото, на което стоеше, можеше да види само лявата страна на лицето му, Къртни реши, че непознатият има красиви черти, и това още повече привлече вниманието й към него. У този мъж всичко беше тъмно — от жилетката и панталоните в черно до бронзовата кожа и правата гарванова коса, която се спускаше зад ушите му. Дори ризата и кърпата, която носеше на врата си, бяха тъмносиви.

Мъжът не беше свалил широкополата си шапка, когато беше влязъл в хотела. Освен това Къртни забеляза, че не носи шпори, което й се видя доста странно, защото по големите кожени торби, преметнати на рамото му, си личеше, че е пристигнал в града на кон, а тя не беше виждала досега човек, който да язди без шпори.

Гледайки го само от едната страна, девойката чак сега видя, че непознатият имаше на кръста си два колана, което без съмнение показваше, че на дясното му бедро има кобур с пистолет. Само по себе си това нищо не значеше, защото повечето мъже на Запад носеха пистолети, но целият вид на този човек я накара да си помисли, че не е от тези, които носят оръжие единствено за самоотбрана.

Къртни не харесваше стрелците. Смяташе ги за преждевременно пораснали побойници и хулигани, каквито всъщност повечето от тях си бяха. Тоя тип хора си мислеха, че могат да правят и да говорят каквото си поискат. Твърде малко бяха онези, които имаха куража да им се изпречат на пътя, защото знаеха, че по този начин могат да си изпросят куршума.

Човек не би предположил, че в малко градче като Рокли могат да се срещнат толкова стрелци. През последните години тук дори бяха станали две престрелки. Каубоите минаваха през Рокли по пътя си към местата за събиране на добитък, каквото беше Абилин, а отскоро и Нютън — диви градове, в които се събираше всякаква паплач. От следващата година Уичита също щеше да стане сборен пункт за добитък, а той беше само на седемнайсет мили от Рокли, така че и тук този непрекъснат поток от всякакви хора нямаше да има край.

Като прислужничка в единствения хотел в градчето, Къртни не можеше да избегне срещите със стрелците, които минаваха оттук. Един от тях едва не я беше изнасилил, други си бяха открадвали по някоя целувка. Непрекъснато трябваше да отбива техните атаки и да понася неприличните им подмятания, които страшно я шокираха. Това беше и основната причина, заради която девойката отчаяно искаше да се махне от Рокли и беше решила да не се жени за никой от местните мъже, дори заради това да я изхвърлеха от хотела, където работеше най-тежката работа от сутрин до вечер.

Непознатият се записа в книгата на хотела и остави писалката. Къртни веднага се обърна и забърза надолу по коридора към задните стълби, които извеждаха право навън. Беше й по-неудобно да мине оттам, но не искаше да влиза в кухнята, защото можеше да се натъкне на Сара и тя да я нахока, че само се мотае. Не, помисли си тя, ще се наложи да заобиколи цялата сграда и да влезе през предния вход, но това щеше да стане, след като непознатият се качи в стаята си.

Не й беше ясно защо толкова не иска непознатият да я види, но така си беше. Причината определено не беше в това, че е облечена в най-старата си рокля и че косата й е в безпорядък, защото не я интересуваше какво той би си помислил за нея. Вероятно щеше да остане само една нощ, както правеха повечето скитащи каубои, и нямаше да го види повече.

Къртни тръгна към предния вход, за да хвърли един поглед към фоайето на хотела и се увери, че чужденецът си е отишъл. Привеждайки глава под прозорците на кухнята, тя се промъкна към входната врата, като не забелязваше, че още държи в ръцете си купчината мръсни чаршафи. Нейното единствено желание беше да стигне незабелязано до стаята си, да скрие вестника и после отново да се върне на работа.

Навън откъм улицата Чарли и Снъб наблюдаваха странното й поведение. Но какво правеше тя, по дяволите? Защо надничаше през вратата, вместо просто да я отвори и да влезе, а после внезапно се отдръпваше към стената, като че ли се криеше от някого. Миг по-късно вратата се отвори широко, непознатият мъж прекрачи прага и отиде при коня си. Докато гледаха към него, двамата старци не видяха как Къртни бързо се мушна в хотела. След малко Снъб забеляза, че вече я няма, и се зачуди:

— Ама за какво беше цялата тази работа?

— Коя работа? — Чарли гледаше как непознатият извежда коня си от конюшнята.

— Сигурен съм, че госпожица Къртни като че се криеше от тоя тип.

— Виж какво, аз изобщо не я обвинявам за това. Видя какво направи оня бухал Поликът Паркър. Беше се заврял в нейната стая и й беше изкарал акъла с пиянските си закачки. Не знам какво можеше да стане, ако Хари не я беше чул да пищи и не беше грабнал пищова. А след това оня тъп каубой, дето се опита да я сграбчи направо на улицата и да я отмъкне с коня си. Не помниш ли, че падна от коня тогава и навехна лошо крака си? А пък…

— И двамата знаем, Чарли, че откакто това момиче дойде тук, го сполетяха доста беди. Сигурно си мисли, че тоя тип също може да й донесе неприятности, и затова сега гледа да не застава на пътя му.

— Може и така да е, ама ти виждал ли си я друг път да заобикаля хотела отвън само и само да не я срещне някой мъж?

— Май че не съм я виждал.

— Ами тогава може би тоя мъж я интересува по-специално.

— По дяволите, Чарли, не виждам никакъв смисъл в тая работа.

— Кога пък си видял някакъв смисъл у жените? — подсмихна се Чарли.

— Ама… аз си мислех, че тя ще се омъжва за Рид Тейлър.

— Така й се иска на мащехата й. Но тая работа няма да стане — чух го от Мати Кейтс. Госпожица Къртни харесва Рид почти толкова, колкото харесва Поликът.

Къртни беше вече влязла в хотела и преди да изтича в стаята си, хвърли един поглед в книгата за записване, която лежеше отворена на масата. Той се казваше Чандос — записал се беше само с това име.