Джоана Линдзи
Диво сърце (40)

40.

Кухнята беше ярко осветена, в нея нямаше никого освен Соутут, който седеше на масата пред чаша с мляко и парче черешов пай. Когато задната врата се отвори и Маги влезе, той не помръдна. Видът му беше угрижен.

Той се облегна на стола си и я измери с поглед.

— Ще му кажеш ли?

Маги се спря и го погледна.

— Значи си знаел. Не ти ли мина през ум ти да му кажеш?

— Не. Чаках да видя какво ще направиш. Между другото — Соутут се ухили, — момчето ме накара да се закълна, да забравя, че съм го виждал. Наистина го искаше. Знаеш го какъв е.

Маги скръсти ръце и впери поглед към вратата, която делеше кухнята от останалата част на къщата.

— Още ли не си е легнал?

— Струва ми се, че не е — Соутут кимна с глава. — Рано е. Как е младата госпожица?

— Склоних я да си легне. Знаеш ли, че тя е дъщеря на д-р Харт?

— Така ли? Е, една грижа по-малко. Сега поне знам, че ще остане още известно време, ако не тук, то в града.

— Не съм толкова сигурна — Маги въздъхна. — Девойчето беше ужасно потресено, като чу, че баща й се е оженил. Младата госпожица е много нещастна, Соутут.

— Всичко ще се оправи, когато Кейн се върне.

— Мислиш ли, че ще се върне?

Соутут кимна.

— Никога преди не съм го виждал толкова хлътнал като тази вечер, Маги. Това момиче означава много за него. Сигурно и ти си си помислила същото, иначе дори нямаше да ти хрумне да казваш на Флетчър.

— Моята причина е друга — каза тъжно Маги. — Ако беше само това, не бих рискувала да му вдъхвам някаква надежда при положение, че след това може да се разочарова. Но от госпожица Харт научих, че преди четири години в Канзас група бели мъже са избили жестоко команчите в едно индианско селище, и оттогава момъкът търси убийците, за да им отмъсти.

— Дявол да го вземе — прошепна Соутут. — Тогава Мира е мъртва.

— Така изглежда — отвърна Маги — Убита е. И Флетчър има право да го знае.

Къртни се събуди от силни гласове, които се приближаваха към къщата. След малко вратата се отвори и тя седна разтревожена в леглото, прикривайки се със завивките. В рамката на вратата се показа един огромен мъж. Зад него беше Маги, която го избута встрани и влезе в стаята. Внимателно изгледа Къртни и след това се обърна към мъжа.

— Виждаш ли какво направи? — каза тя високо и доста гневно. — Изплаши бедното девойче! Можеше да почакаш до сутринта.

Мъжът пристъпи напред и внимателно, но твърдо отмести Маги от пътя си. Очите му бяха вперени в Къртни, в израза на лицето му се четеше решителност.

Той беше висок и мускулест, с широки рамене и голям гръден кош, с дебели яки ръчища. Имаше изразителни кафяви очи и тъмнокестенява коса с няколко сиви кичура над веждите. Дебелите му мустаци също бяха прошарени. Би могъл да с привлекателен, ако не беше толкова мрачен, помисли си Къртни.

Девойката седна още поизправено на дивана. В къщата имаше само една спалня и тя не се беше съгласила да измести Маги от леглото й.

— Кой сте вие, господине? — попита тя.

Прямият й въпрос го постресна малко. Той дори погледна към Маги, сякаш да я попита: — „Това ли е твойто бедно изплашено момиче?“ Имаше вид на човек, който е свикнал хората да му се подчиняват. Дали това не беше собственикът на Бар Ем?

— Аз съм Флетчър Стратън, госпожице Харт — каза той рязко. — Разбирам, че се познавате твърде добре със сина ми Кейн.

— Не, не го познавам — сопнато отвърна Къртни. — И ако това е причината, поради която така нахлухте тук…

— Вие го познавате като Чандос.

Тя присви очи.

— Не ви вярвам. Той спомена името ви. Ако му бяхте баща, щеше да ми каже.

— Кейн не ме нарича „татко“, откакто Мира го взе със себе си — отвърна й Флетчър — Мира, това е майка му, една упорита чернокоса жена, която не прощава лесно. Той има нейните очи. По тях го познах, когато дойде тук десет години след като и двамата ги бях отписал.

Къртни беше шокирана от думите му и бързо погледна към Маги за потвърждение.

— Вярно е, девойче — тихо рече старата дама. — Не бих злоупотребила с доверието ти, ако той нямаше право да знае. — Тя заби поглед в ръцете си. — Флетчър, ти не ми даде възможност да довърша това, което имах да ти съобщя. Не ми е лесно да ти го кажа. Боя се, че Мира е мъртва, както и команчите, с които живееше. От това, което госпожица Харт ми каза, излиза, че когато Кейн си тръгна оттук, той се е върнал при тях, за да ги намери всичките жестоко изклани, и оттогава преследва белите, които са виновни за това.

За миг мъжът загуби присъствие на духа. Чертите на лицето му се изкривиха от болка и сякаш отведнъж се състари. Но след малко той се съвзе и изразът му стана твърд и студен.

— Кейн каза ли ви, че майка му е мъртва? — попита той Къртни.

Искаше й се да му вдъхне малко надежда. Не беше сигурна защо, но имаше желание да го направи. Питаше се на какво се дължи това. Първото й впечатление за него беше, че е корав човек. За Бога, както изглежда, дори и синът му не го харесваше. Но въпреки това…

— Чандос нито веднъж не спомена нещо за майка си пред мене — не скри истината девойката. — Знам, че е имало масово избиване на индианци. Видях, че Чандос си тръгна с оцелелите команчи след клането във фермата, където бях. Този ден той ми пощади живота, и то когато почти всички останали бяха избити. Това, което е направил на фермера, който е участвал в избиването на индианците, е било ужасно. Но ако майка му е била изна… убита, поне ми става ясно какво го е накарало да го направи. — Тя спря за момент и след малко каза внимателно: — Но ако искате от мене доказателство, че майка му е мъртва, не мога да ви дам такова. Ще трябва да попитате Чандос.

— Къде е той?

— Не мога да ви кажа.

— Не можете или не искате да ми кажете? — настоя той.

— Няма да ви кажа — отзивчивостта й се беше сменила с войнственост. — Не ви познавам, господин Стратън. Но знам, че Чандос не искаше да ви види. При това положение на нещата защо трябва да ви казвам къде можете да го откриете?

— Много сте му вярна, нали? — изръмжа той. Не беше свикнат някой да му се противопоставя. — Но тогава нека да ви напомня, млада госпожице, под чий покрив сте.

— В такъв случай си тръгвам — рязко отвърна Къртни. Тя се надигна, като помъкна и одеялото със себе си, за да се прикрие.

— Седнете, дявол да го вземе!

— Няма.

Моментната тишина беше нарушена от мекия смях на Маги.

— Мисля, че ще е по-добре, ако смениш тактиката, Флетчър. През последния месец девойчето е било в компанията на сина ти. Той я е заразил с дръзкото си поведение — поне по отношение на тебе.

Флетчър изгледа Маги навъсено. Но същото направи и Къртни. Маги въздъхна драматично и се изправи.

— Флетчър Стратън, бях започнала да си мисля, че един стар чешит като тебе ще може да се поучи от грешките си — каза тя строго. — Нали вече мина по този път? Не съм ли те чувала да казваш стотици пъти, че ще се промениш, ако ти се удаде възможност? Е, може и да имаш тази възможност, но от това, което виждам, ти отново правиш същите грешки. Вече сбърка. Вместо да поразпиташ девойчето, като й обясниш от какво голямо значение за тебе е да чуеш нещо за Кейн, ти се държиш грубо с нея. Защо изобщо е длъжна да разговаря с тебе? Тя само остана тук да пренощува, при това бих добавила — под моя покрив, не е зависима от тебе, Флетчър, така че защо изобщо е длъжна да отговаря на въпросите ти? На нейно място аз не бих го направила.

След като каза какво мисли. Мат излезе от стаята. Настъпи тишина, за която беше слабо да се каже, че е неловка. Къртни отново седна на дивана. Започваше да се чувства неудобно от това, че е изпуснала нервите си. В края на краищата този човек беше бащата на нейния любим. Всеки от тях искаше да научи от другия нещо повече за Чандос.

— Съжалявам — започна тя и се усмихна, тъй като и Флетчър произнесе същите думи едновременно с нея. — Предполагам, че можем да започнем отначало, господин Стратън. Бихте ли ми казал защо Чандос не иска да идва тук?

— Чандос — изсумтя той неодобрително. — Дявол да го вземе, извинете госпожице, но това момче е готово да се нарича по всякакъв начин, само не и така, както аз съм го нарекъл. Докато беше тук, не би се обърнал, ако му кажеш Кейн. Можете да му викнете както и да е, дори „хей, ти“, и тогава поне ще ви погледне. Но ако се обърнете към него с истинското му име, няма да ви обърне никакво внимание.

— Не ме молете да го наричам Кейн — твърдо каза Къртни. — За мене той е Чандос, просто Чандос.

— Добре де, добре — тихо промърмори Флетчър. — Но и вие не ме молете да го наричам Чандос.

— Няма — леко се усмихна девойката.

— Та за това, което ме попитахте — започна той, като придърпа един стол и седна. — Не е за чудене, че Кейн не е искал да знам, че е наблизо Когато изчезна преди четири години, аз пратих мои хора след него да го върнат. Те, разбира се, така и не можаха да го хванат Мисля, че той се подигра с тях, като ги води за носа близо три седмици, преди да му омръзне и да скрие следите си, прав е да си мисли, че пак бих се опитал да го задържа тук, затова не е искал никой да знае, че е наоколо.

— Щяхте да се опитате да го задържите ли?

— По дяволите, извинете. Точно така бих направил — не отстъпи Флетчър. — Но — той се поколеба и погледна към яките си ръце — не по същия начин. Този път бих го помолил да остане. Бих направил всичко възможно, за да го убедя, че ще е по-различно от преди.

— А как беше… преди?

— Направих сума ти грешки — призна унило Флетчър — Сега ги виждам всичките. Отнасях се с него като с момче, а според команчите на седемнайсет години човек вече е мъж. Когато той се върна тук, беше на осемнайсет. Следващата глупост, която направих, беше, че се опитах да го накарам да забрави всичко, което беше научил при команчите, а това бяха все неща, с които беше свикнал, след като толкова дълго е бил при тях. Но те ме дразнеха. Най-много ме предизвикваше нежеланието му да приеме това, което имах да му дам.

— Казахте, че сте го мислели за мъртъв в продължение на десет години. При команчите ли е живял през цялото това време?

— Да, с майка си. Виждате ли, тя избяга от мене. Е, не я виня за това. Не може да се каже, че бях от най-верните съпрузи. Но тя не трябваше да взема и момчето със себе си. Знаеше колко много държа на него.

— Не можете да очаквате, че една майка да изостани детето си.

— Не, но има и други начини двама души да се разделят, когато нещата между тях не вървят. Щях да й дам всичко, каквото поиска. Щях да и помогна да си устрои живота, където си пожелае. Единственото, за което щях да я помоля, щеше да бъде половината от времето Кейн да е при мене. Вместо това тя изчезна. Така и не разбрах как е успяла да го направи, докато не се появи синът ми. Тогава разбрах къде са се крили през всичките тези години — той направи кратка пауза и продължи. — Е, в началото не е било съвсем така. Всъщност са били пленени от индианци киова и продадени на команчите. Някакъв млад команч ги купил и двамата. Оженил се за Мира и приел Кейн за свой син — той поклати глава. — Когато Кейн се появи тук, самодоволно препускащ със своето пинто — жив индианец от главата до петите, облечен в еленови кожи и с ония проклети, с извинение, плитки, които отказа да отреже, още се чудя че някой от моите хора не го застреля.

Къртни си представи как младият Чандос пристига на кон в Бар Ем в този си вид и застава лице в лице с непознатите бели мъже. Но за разлика от нея той не би се изплашил, дори би станал по-дързък. А как ли се е почувствал баща му, когато е видял сина си облечен като някой дивак? Сега вече виждаше откъде са тръгнали неприятностите.

— Господин Стратън, наричаше ви ви той… старче?

Той изсумтя.

— Това беше единственият начин, но който се обръщаше към мене. Той ли ви го каза?

— Не. Докато яздехме насам, го ухапа змия — обясни тя. Споменът за това я накара да се ядоса отново. — Този упорит глупак дори не ме извика на помощ. Вижте, тогава имаше известно неразбирателство между нас. Е, както и да е, онази нощ след ухапването той имаше кошмари и говореше на сън. Едно от нещата, които каза… — тя млъкна, тъй като не искаше да повтори точно думите на Чандос. — Е, той е бил против това да му отрежете косата. Да не би вие наистина да сте се опитали?

Флетчър стана неспокоен.

— Това беше най-голямата ми грешка и тя го прогони оттук. Пак се бяхме скарали за нещо — може би за стотен път — и аз бях толкова разярен, че наредих на моите хора да го хванат и да му отрежат проклетите плитки. Беше жестока борба. Кейн рани трима от момчетата с ножа си, докато Соутут не стреля и изби ножа от ръката му. Именно той го научи да стреля. Кейн не носеше пистолет, докато беше тук, а само ножа си. По дяволите! Прощавайте, влудяваше ме с това, че не искаше да се държи като бял. Не носеше нищо друго, освен кожите си. Когато станеше студено, най-много да сложи някаква дреха отгоре и толкоз. Така и не облече риза, макар че му бях накупил цяла дузина. Мисля, че го правеше просто за да ме дразни.

— Но защо? Не искаше ли да остане тук?

— Там е работата — последва дълга въздишка. — Когато Кейн дойде, аз си помислих, че е дошъл, за да остане при мене. Мислех си, че е искал да дойде. Именно затова така и не можах да разбера неговата враждебност, която проявяваше още от самото начало. Беше необщителен, хранеше се сам с изключение на времето, когато работеше на пасището. И нямаше ден, в който да не донесе някакъв дивеч, дори ако трябваше да става преди зазоряване, за да отиде на лов. Той дори не приемаше моята храна, а си я набавяше сам, дявол да го вземе, е, прощавайте.

— Моля ви, господин Стратън — прекъсна го Къртни, — няма нужда да се извинявате за думи, които и аз самата се научих да употребявам от сина ви.

— Тъй ли? — Той се усмихна. — Когато за първи път се появи тук, той не знаеше никакви ругатни, освен тези на команчите. Приятно ми е да разбера, че все пак тук е научил нещо.

Очите на Къртни се разшириха — Господи, да се гордееш с такова нещо!

— Та какво казвахте?

— Да, ами, както казах, беше се затворил в себе си и не искаше да се сближи с никого, а най-малко с мене. С него направо не можеше да се разговаря. Не мога да си спомня да е заговорил някого пръв. А въпреки това чудесно знаех, че има много въпроси, защото четях по очите му. Но той имаше търпение колкото всички нас взети заедно. Изчакваше, докато получи отговор на въпросите си, без да му се налага да пита. Виждате ли, искаше да възприеме абсолютно всичко, на което ние можехме да го научим. След една година нямаше нещо, което да не може да прави в ранчото. Това беше още една причина да си помисля, че е дошъл тук по собствено желание.

— А не беше ли така?

— Не, макар че той не ми каза. Трябваше да го чуя от Маги, да му се не види, чак две години след като беше дошъл тук. Тогава той се разприказвал пред нея. Всъщност тя беше единствената, която изобщо успя да научи нещо за него.

— Защо е дошъл тогава?

— Заради майка си — просто каза Флетчър. — Може би ще си кажете, че тя го е накарала, но истината е, че той беше готов да направи каквото и да е заради нея. Вижте, той беше станал на такава възраст, когато вече щеше да е пълноправен член на племето на команчите с всички привилегии, които това дава, включително да си вземе жена. Предполагам, че майка му е сметнала, че преди да се установи на едно място, той трябва да вкуси и от други неща на тоя свят, така че да не съжалява по-късно. Уважавам Мира за това решение — каза той по-скоро на себе си — Тя е мислела за момчето, а не за себе си. Помолила го е да дойде тук за пет години. Той изчезна след третата. Искала е той да изпита всички предимства, които дава богатството, а да ви кажа, аз нямам ни против, че съм богат. Но той отказа парите ми с презрение. Вероятно тя се е надявала, че той ще е непредубеден и че по този начин действително му дава шанс, преди да вземе каквото и да е решение. Но момчето беше взело своето решение още преди да дойде тук — Флетчър пое дълбоко въздух и продължи — След десет години при индианците Кейн си оставаше команч във всяко отношение, с изключение на кръвта. Той така и не опита да се приспособи към нас. Просто гледаше да отбие срока и да понаучи каквото може от нас, белите, както със сигурност ни е приемал. Е, поне умът му бе отворен за знания. Кой знае, може би и да останеше за петте години, ако не бях направил въпрос за тези проклети плитки.

— Той вече няма плитки — тихо рече Къртни.

— Тъй ли? Е, и това е нещо. Но пък и команчите вече ги няма.

— Това не е съвсем така — каза девойката и му обясни. — Той не е преследвал онези главорези сам. Всъщност през цялото ни пътуване през Индианската територия наблизо яздеха неговите приятели команчи. Той щеше да язди с тях, ако не се беше съгласил да ме придружи до Уако.

— А защо е приел това, госпожице Харт? — попита Флетчър с голямо любопитство. — Това изобщо не ми звучи в негов стил.

— Не беше по негово желание. Направи всичко възможно да ме убеди изобщо да не предприемам това пътуване. Всъщност вече се бях отказала да го убеждавам, когато той внезапно промени решението си. Помислих си, че стана така, защото и без друго отиваше в Тексас. Предложих му всичките си пари, за да ме доведе дотук. Мислех, че сме сключили сделка. Но тази вечер, когато се опитах да му платя, той се ядоса и каза, че парите нямат нищо общо с всичко това. — Тя безпомощно сви рамене и след малко каза тихо: — Каза, че не трябва да се опитвам да разкрия какво го кара да постъпи така. И той е прав за себе си. Все още не мога да проумея що за човек е. Той е най-нежният и най-жестокият мъж, когото някога съм познавала. Може да бъде любящ и закрилящ, а след това изведнъж да се настрои срещу мене и да ме накара да го мразя.

— Любящ? Закрилящ? Никога не съм си представял, че ще чуя да описват Кейн по този начин.

— Четири години са много време, господин Стратън. Вие същият ли сте, както преди четири години?

— За съжаление, да. Вълкът нрава си не мени.

— Тогава вие все още искате да направите от Чандос нещо, каквото той не е?

— Не, разбрах, че е по-добре да не опитвам отново. Той може да ми е син, но си има собствен живот. По дяволите, „нежен“ ли казахте?

Червенина заля бузите на Къртни и тя зае защитна позиция. Беше признала близките им отношения. Как иначе щеше да знае, че Чандос може да бъде нежен?

— Казах, че Чандос е най-нежният мъж, когото познавам, господин Стратън, но много рядко се проявява като такъв. През повечето време беше студен, груб, можеше напълно да вбеси човек. Да не пропусна, че беше крайно упорит и понякога ставаше опасен, ужасен, а и безсърдечен и безмилостен. Трудно можеше да се предвиди какво ще…

— Ясно — прекъсна я Флетчър и се подсмихна. — Значи не се е променил кой знае колко. Но ако всичко това е било така, малка госпожице, как тогава се влюбихте в него?

Първата й мисъл беше да отрече, но каква полза щеше да има? Вероятно Маги му беше казала за признанието й, че обича Чандос.

— Не по собствено желание, уверявам ви — сковано отвърна тя. Но в следващия момент възвърна войнствения си тон. — Но като че ли и Вие, и Маги, та дори и Соутут сте останали с погрешно впечатление. Изглежда, си мислите, че аз ще привлека Чандос да се върне тук. Това няма да стане. Казах само, че е любящ, а не че ме обича. Ако той някога дойде тук, това няма да е заради мене.

— Въпреки това бих искал да останете при нас — на мои разноски.

— Ами аз смятам да остана в Уако, господин Стратън.

— Имах предвид тук, в ранчото.

Тя поклати глава.

— Маги не ви ли каза, че баща ми живее в Уако? Аз дойдох в Тексас заради него. Дойдох да го намеря.

— Да, знам, Едуард Харт. Но това не означава, че ще пожелаете да живеете при него. Той си има нова булка. Сигурна ли сте, че ще бъдете щастлива, ако останете при тях?

Искаше й се да не й беше задавал този въпрос.

— Не мога да кажа нищо, преди да съм се видяла с баща ми. Но във всеки случай не бих могла да остана тук.

— Не виждам защо. Сега вече се познаваме. А и има нещо общо между нас, госпожице Харт И двамата обичаме моя син.