Джоана Линдзи
Диво сърце (33)

33.

Зад малката къща се процеждаше тънък лъч, който падаше върху сбутаната мръсна уличка. Тук беше тихо, защото мястото беше в страни от центъра на града и далеч от шума и крясъка на съботната вечер.

Чандос беше чул, че тук живеят предимно момичета от салона за танци. Едно от тях беше момичето на Уейд Смит. Казваше се Лорета.

Той беше изгубил дяволски много време, докато я открие, защото тук, в Париж, Уейд се криеше зад друго име. А освен това водеше много тих и прикрит начин на живот, защото властите го преследваха като опасен престъпник. Тук никой не го знаеше като Уейд Смит и малцина бяха чували псевдонима му — Уил Грнйн.

Чандос съзнаваше, че този мистичен Уил Грийн можеше и да не се окаже човекът, когото търсеше, но беше възможно и да е попаднат на вярна следа.

Не искаше да рискува. Дълго време оглежда къщурката, скрит в сянката на улицата, преди да се доближи до вратата й. В ръката си имаше пистолет, който държеше плътно до тялото. Сърцето му биеше ускорено. Беше обхванат от радостна тръпка. От толкова отдавна чакаше този момент на истината. Щеше да застане лице в лице с убиеца на сестра си.

Той се прокрадна до вратата и внимателно натисна дръжката. Не беше заключена. Изчака известно време, залепил ухо на вратата, но не чу никакъв шум, освен ударите на кръвта, която пулсираше в главата му, още веднъж бавно натисна дръжката и рязко и силно ритна вратата. От удара се разклати цялата стена на паянтовата къща и вратата хлътна навътре. От една лавица изпадаха няколко чинии, а по средата на мръсния под се изтърколи чаша. От леглото се показа една руса глава, която се обърна към него и сведе поглед към дулото на пистолета му.

Гърдите, които се очертаваха под чаршафа, бяха малки, едва оформени. Гледай ти, момичето беше направо невръстно — на не повече от тринайсет или четиринайсет години. Да не би да беше сбъркал къщата?

— Лорета?

— Да.

Тя се сви от страх Чандос шумно въздъхна. Беше попаднал където трябва. Не биваше да забравя, че Уейд си пада по по-младичките.

Беше пребита от бой. Едната страна на лицето й беше тъмна и подпухнала, а окото от другата страна беше насинено цялото и полузатворено. Между ключицата и лявото рамо имаше дълга грозна синина, а други по-малки ограждаха мишниците й, като че ли някой я беше стискал грубо на това място. Чандос не искаше да мисли как ли изглежда останалата част на тялото й, скрита под чаршафа.

— Къде е той?

— К-кой?

Гласът й звучеше съвсем по детски; беше изплашена. Това го накара да се замисли как ли изглежда в нейните очи. Не се беше бръснал, откакто остави Къртни, а и все още държеше пистолета си насочен към нея. Прибра го в кобура.

— Няма да ти сторя нищо лошо. Трябва ми само Смит.

Тя настръхна. В отвореното й око блеснаха гневни искри, които изместиха страха.

— Закъснял си, господине. Предадох това копеле на властите. Това му беше за последен път да ме бие.

— В затвора ли е?

Тя кимна.

— От това по-сигурно, здраве му кажи! Разбрах, че в града е дошъл един федерален полицай от рейнджърите, иначе нямаше да го предам. Не вярвах, че тукашният шериф ще го тикне зад решетките, затова казах на приятеля си Пепър да помоли този рейнджър да дойде да ме види. Казах му кой е Уейд в действителност. Той ми беше разправил за онова момиче, което беше убил в Сан Антонио. Веднъж ме заплаши, че и мене ще ме убие по същия начин, и аз повярвах.

— Този рейнджър залови ли го? — попита Чандос, като се опитваше да скрие нетърпението си.

— Да. Той дойде тук малко по-късно заедно с шерифа и хванаха Уейд по бели гащи. Копелето пак ме желаеше, нищо, че бях в този окаян вид. Дори сякаш така още повече му се харесвах.

— Преди колко време стана това?

— Преди три дни, господине.

Чандос изпъшка. Проклети да са тия три дена! Ако не беше го ухапала змията, а после и оная банда, дето отвлече Къртни, щеше да завари Смит точно навреме.

— Ако искаш да го видиш, господине, ще трябва да си плюеш на петите — продължи Лорета. — Този рейнджър знае всичко за Уейд. Каза, че имат достатъчно доказателства против Уейд в Сан Антонио, за да го обесят веднага след като го осъдят.

Чандос не се съмняваше в това. Скоро след убийството беше ходил в Сан Антонио и беше чул всичко за случая. Там за първи път изгуби следите на Смит. Той кимна:

— Длъжен съм да го стигна, хлапе.

— Не съм хлапе — сопна му се тя. — Във всеки случай не изглеждам толкова малка, когато се гримирам. Вече от една година работя като танцьорка в нощния клуб.

— Трябва да има закон, който да забранява това.

— Я не се излагай! — дръзко го пресече момичето. — Наемен убиец, а седнал да ми чете проповеди. И това ако не е върхът!

Когато той не реагира на предизвикателството й, а се обърна и тръгна към вратата, тя извика след него:

— Хей, господине, не каза защо го търсиш.

Чандос я погледна. Това момиченце съвсем лесно можеше да стане една от жертвите на Смит. Не можеше да разбере какъв голям късмет е извадила.

— Търсех го за убийство, хлапе. Онова момиче от Сан Антонио не е единственото, което е убил.

Дори и от мястото си можа да види как тя настръхна.

— Нали… нали не мислиш, че би могъл да се изплъзне от рейнджъра?

— Не, не мисля.

— Сигурно ще се махна оттук веднага след като ребрата ми се оправят. — Тя отправи последните думи повече към себе си.

Чандос хлопна вратата. Спря пред къщата и притвори очи, като размисляше дали изобщо да се захваща с рейнджъра. Вероятно би могъл да го настигне, но той беше човек на закона и нямаше да му предаде Смит доброволно. Щяха да се сбият, а Чандос не можеше да си представи, че ще трябва да го убие, след като човекът само изпълняваше дълга си. Никога не беше правил подобно нещо. И нямаше намерение тепърва да започва.

А освен това какво щеше да си помисли Къртни? Ако не се върнеше в Аламеда, преди да са минали четири дни, тя щеше да си помисли, че я е излъгал. Дори можеше да се опита да тръгне сама за Уако.

Това реши въпроса, но не му стана по-добре. По дяволите, откога тя имаше първостепенно значение за него?

Чандос се отправи към конюшнята, като усещаше как в него се надига чувство за празнота и неудовлетвореност. Нямаше да отпише Смит от сметката само затова, че отново беше останал с празни ръце. Не му беше за първи път. Най-напред щеше да заведе Къртни до Уако, а после щеше да продължи към Сан Антонио. Не искаше да остави Смит в ръцете на правосъдието. Това копеле принадлежеше само на него.