Джоана Линдзи
Диво сърце (1)

1.

Канзас, 1868

Елрой Брауър тресна ядосано халбата с бира на масата. Врявата в кръчмата му пречеше да се съсредоточи върху пищната блондинка, която седеше в скута му. Съблазнително създание като Голямата Сал не му попадаше в ръцете всеки ден, затова сега му беше дяволски неприятно, че непрекъснато му отвличат вниманието.

Голямата Сал намести едрия си задник върху чатала му и се наведе да му прошепне нещо. Неприкритият й намек постигна целта си — тя усети инструмента на Елрой да се надига и предложи с мъркащ глас:

— Защо не се качим горе, сладурче, където ще си бъдем само двамата?

Елрой се ухили, като си представи вълнуващите часове, които му предстояха. Беше решил да задържи своята дама за цялата нощ. Щастливецът вече беше отправил малка благодарствена молитва за това, че беше имал късмета да я срещне при това свое пътуване до Уичита. Курвата, при която се отбиваше от време на време в Рокли — най-близкото градче до неговата ферма, — беше стара и кльощава, а от друга страна, Голямата Сал не беше от тези, които лесно се дават.

В следващия момент вниманието му отново беше привлечено от високия гневен глас на собственика на ранчото. Не се стърпя и се заслуша.

Онзи от ранчото, чието име беше Бил Чапмън, беше влязъл в кръчмата малко преди това и беше поръчал по едно пиене за всички, което не беше кой знае каква щедрост, защото вътре имаше не повече от седем души заедно с двете бар дами. Ранчото на Чапмън се намираше малко по на север от Уичита, в район, непрекъснато застрашаван от нападенията на индианците. Сега той търсеше мъже като него, на които да им е дошло до гуша от червенокожите.

Като чу думата „индианци“, Елрой напрегна слух. Не че беше имал някакви проблеми с тях — поне до този момент, но той беше в Канзас едва от две години. Освен това съзнаваше, че малкото му стопанство е незащитено и дяволски уязвимо — най-близкият му съсед беше на миля от него, а до Рокли имаше цели две мили. При това освен него и Питър — младежът, когото беше наел да му помага за реколтата, в ранчото нямаше жива душа — жена му беше умряла шест месеца след пристигането им по тези места.

Самият Брауър съвсем не изглеждаше беззащитен — грамаден мъжага, висок шест стъпки и набит като бъчва, той беше свикнал да си проправя пътя в живота без проблеми, ако не се броят тези, които сам си създаваше. На никого не му се щеше да опита неговите тежки юмруци. Беше трийсет и две годишен и се чувстваше в отлична форма. Сега обаче Елрой беше сериозно обезпокоен: тези диваци, които скитаха из равнината и тормозеха мирните богобоязливи хорица, дошли да се заселят по тези места, и понятие си нямаха от честна игра — никакво уважение към чужденците. Побиваха го тръпки даже само от това, което беше чувал да се разправя за тях. При това като си помислеше, че го предупреждаваха да не се избутва така дяволски близо до така наречената Индианска територия — обширната гола местност между Канзас и Тексас. Всъщност неговата ферма беше само на трийсет и пет мили от границата на щата, но земята беше адски хубава — точно между реките Арканзас и Уолнът.

Още с избухването на Гражданската война индианците бяха подхванали на свой ред война срещу заселниците и тази война тепърва се разгаряше. Сега, след като мирът беше сключен, Елрой очакваше, че армията ще озапти червенокожите да не напускат определените за тях територии, но съвсем не стана така — войниците не можеха да бъдат навсякъде. От своя страна, индианците бяха решени повече от всякога да не отстъпят земите, които смятаха за свои.

Въпреки горещото желание на Елрой да се усамоти горе с Голямата Сал, тази вечер страхът го караше да попива думите на Чапман.

Само два дни по-рано, преди да потеглят насам, двамата с Питър бяха видели малка група индианци да прекосява западния край на неговото парче земя. За първи път се сблъскваше с истински врагове, защото тази група воини по нищо не приличаше на мирните индианци, които беше срещал при пътуванията си на Запад. Бяха осем души — облечени в еленови кожи и добре въоръжени. Движеха се на юг. Елрой беше достатъчно обезпокоен, за да се реши да ги проследи — от разстояние, разбира се. Следва ги чак до лагера им, разположен на мястото, където реката Нинеска се вливаше в Арканзас. По източния бряг на Арканзас се издигаха десет вигвама, в които живееха още поне около дузина диваци с жените и децата в това число.

Кръвта на Елрой се вледени при вида на тази пасмина — команчи или от племето киова, които се бяха настанили само на няколко часа бърза езда от дома му. Той предупреди съседите си за неканените гости, като знаеше, че тази новина ще ги хвърли в паника.

Когато пристигна в Уичита, разправи за случката на местните хора и някои от тях се поизплашиха не на шега, а ето че сега Бил Чапман на свой ред нажежаваше атмосферата на „постоянното присъствие“ в кръчмата против индианците. Трима вече бяха обявили, че тръгват с него и шестимата каубои, които водеше със себе си. Друг пък рече, че познава двама скитници, които са готови да утрепят някои и друг червенокож, и излезе да ги търси из градчето.

След като вече беше спечелил на своя страна трима ентусиазирани доброволци и имаше шансове за още двама, Чапман се обърна към Елрой, който през цялото време беше слушал мълчаливо.

— Ами ти, приятелю? Идваш ли с нас? — настоя дългият, тясно скроен фермер.

Елрой избута Голямата Сал от скута си и се приближи към Чапман, без да изпуска ръката на дамата си.

— Не е ли по-редно да оставим армията да се занимава с индианците — запита той предпазливо.

Онзи пусна подигравателна усмивка:

— И какво — войската да плесне с ръце и да ги изпроводи до Индианската територия? Това няма да е честно. Единственият начин да си сигурен, че гнусният индианец няма да те краде повече, е да го убиеш. Само миналата седмица тази тайфа от племето киова изкла повече от петнайсет глави добитък от моето стадо и офейка с дузина от най-добрите ми коне. Сума ти пъти са ми бъркали в джоба по тоя начин през последните години. Но това е последният обир, който ще изтърпя.

По гърба на Елрой полазиха студени тръпки. Петнайсет глави добитък! Караше със себе си само два вола, но останалите говеда във фермата можеха да бъдат изклани или отмъкнати само за един ден, докато него го няма. А без добитъка си той беше загубен. Ако тези киова го навестят, щеше да бъде вътре и с двата крака. Той втренчи лешниковите си очи в Чапман.

— Преди два дена видях осем индиански воини и ги проследих. Направили са си лагер на брега на Арканзас на около тринайсет мили от моята ферма. Това прави около двайсет и седем мили оттук, ако вървиш по реката.

— Защо не каза веднага, да му се не види! — викна Чапман, след което се позамисли. — Може и да са ония, които търсим. Брей, възможно е да са отишли толкова надалече — тия копелета се движат по-бързо от когото и да било. От племето киова ли бяха?

— На мене всички ми изглеждат еднакви — сви рамене Елрой. — Ама тия юнаци не караха никакви коне със себе си. Виж, в лагера им имаше стадо коне — към четиридесетина.

— Ще ми покажеш ли къде им е лагерът? — попита Чапман.

Елрой смръщи вежди.

— Дошъл съм с двата си вола да закарам едно рало на фермата. Нямам кон и само ще ви забавя.

— Аз ще ти дам кон назаем — предложи Чапман.

— Ами ралото…

— Ще платя да го пазят, докато ни няма. Какво ти пречи после да се върнеш да си го вземеш?

— Кога потегляте?

— Още на зазоряване. Ако яздим като луди и ако те не са се преместили, може да стигнем до лагера след обяд.

Елрой се обърна към Голямата Сал и широко се ухили; щом като Чапман не смята да тръгне веднага, той нямаше да изпусне своята голяма нощ с нея — не, в никой случай. Но утре заранта…

— Пиши ме и мене заедно с моя ратай.