Джоана Линдзи
Диво сърце (11)

11.

Докато почтените граждани на Рокли бяха на църква в неделната утрин, Рид Тейлър седеше в своята приемна-канцелария, една от двете стаи над собствената му кръчма, които беше отделил за себе си. Беше се разположил на един стол до прозореца с цял куп евтини романи до себе си.

Той беше фанатизиран почитател на приключенските истории. Преди любимият му писател беше Нед Банглин, но напоследък най-много харесваше историите за Бъфало Бил, написани от неговия приятел Пентис Ингреъм. Рид харесваше и романите, писани от самия Бил, но все пак „Сет Джоунс, или пленникът на границата“ на Едуард Силвестър Елис си оставаше ненадминат. Това беше първото книжле на издателите Бийдъл и Адамс, което описваше живота в Дивия Запад.

Рид беше погълнат напълно от „Бауи Бей Ножа — малкият ловец от северозапада на Ол Кунс“ — роман, който препрочиташе за пети път, когато Ели Мей бавно се измъкна от спалнята. Тя нарочно се прозя шумно, за да привлече вниманието му, но той не се откъсна от книгата си. Въпреки оскъдното си облекло тя не възбуди никакъв интерес у Рид, защото нощес достатъчно дълго се беше наслаждавал на тялото й.

— Трябваше да ме събудиш, скъпи — дрезгаво каза Ели, като отиде до Рид и обви ръце около врата му. — Мислех, че ще прекараме целия ден в леглото.

— Сбъркала си — промърмори мъжът разсеяно. — Сега бъди добро момиче и се прибирай в стаята си.

Той я потупа по ръката, като дори не си направи труда да я погледне. Ели Мей стисна гневно устни. Тя беше хубаво момиче, с чудесна фигура и определено не беше безразлична към мъжете. Същото важеше и за Дора — другото момиче, с което работеха в кръчмата на Рид. Но собственикът на заведението не им позволяваше да обслужват клиентите. Даже миналата година специално за това беше наел един от минаващите през града стрелци на име Гас Максуел, който да следи да няма това-онова, и оттогава той добре си вършеше работата.

Рид гледаше на двете момичета като своя лична собственост и щеше да е много недоволен, ако някоя от тях го накара да чака, когато я пожелае в леглото си. Проблемът беше, че той не пожелаваше достатъчно често никоя от двете, защото вниманието му беше раздвоено между едната и другата. Ели Мей и Дора, които преди това бяха приятелки, сега се отнасяха враждебно помежду си, защото Рид беше единственият мъж и за двете.

На Ели почти й се искаше нейният шеф да се ожени за Къртни Харт. Тогава може би той щеше да им разреши да напуснат — нещо, което и двете с Дора желаеха. Рид ги беше заплашил да останат при него и никоя от тях не се решаваше да си помисли какво би им сторил, ако нарушат заповедта му. Беше им казал, че има намерение да ги вземе със себе си в Уичита, и Ели Мей се надяваше, че може би там ще е по-различено. Там поне щеше да има шериф, на когото да се оплачат, ако нещата не се променят. В Рокли никой не би повярвал, че Рид е грубиян и тиранин, защото той държеше едно чисто и прилично заведение и хората го уважаваха.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът, Рид? — Ели Мей беше достатъчно незадоволена, за да му го каже. — Тебе те интересуват само три неща — парите, тези глупави евтини романчета и оная префърцунена госпожичка отсреща. Чудя се само как не си завел госпожица Превзетост на църква, та да си изпросиш някоя покана за обяд. Ако ти се покажеш в църквата, преподобният свещеник, разбира се, би останал като гръмнат — бедният човек направо би се съборил на земята.

Нейният сарказъм обаче отиде напусто, Рид дори не я слушаше. Ели Мей се дръпна от него ядосана. Обърна се към отворения прозорец и погледна към улицата — там беше същата особа, за които беше говорила досега. Ели се усмихна, в очите й блеснаха лукави пламъчета и каза провлечено:

— Е, питам се кой ли е този, който изпраща госпожица Къртни от църквата до къщи?

Рид моментално се надигна от стола и избута Ели Мей от прозореца, за да види по-добре. След това рязко дръпна пердетата, обърна се към Ели и я изгледа.

— Трябва да те нашляпам, глупачке! — каза той разгневен. — Познаваш Пиърс Кейтс много добре.

— О, това Пиърс ли беше? — невинно попита Ели.

— Изчезвай!

— Разбира се, скъпи.

Тя се усмихна доволно — струваше си да изпита яда му, за да го види разтревожен дори и само за няколко мига. Той толкова беше свикнал да получава всичко, което поиска, че излизаше извън кожата си, ако нещо можеше да не стане точно така, както си го беше намислил. Къртни Харт беше едно от нещата, които искаше, и макар че тя не му се беше хвърлила веднага на шията, той не се съмняваше, че в края на краищата и това ще стане. Вече мислеше за нея като за своя собственост. Ели Мей обаче се надяваше, че малката госпожичка няма да отстъпи лесно. Добре би било Рид Тейлър да бъде унижен поне веднъж.

 

 

— Къртни!

Тя се спря и тежко въздъхна, като видя, че Рид Тейлър пресича улицата и идва към нея. Що за късмет! Само още няколко метра и щеше да е влязла в хотела.

Мати и Пиърс също спряха, но Къртни им отправи дълъг и жален поглед и им кимна да продължат, а тя изчака Рид да се приближи, което не му отне много време. Всъщност сега забеляза, че той трябва да е изскочил от заведението си много набързо, още в момента, когато я е зърнал, защото беше без връхна дреха и шапка — доста необичайно за човек, който се гордееше, че винаги е безупречно облечен.

Но не само дрехите му не бяха наред — светлата му коса беше разрошена, и още не се беше избръснал. Но въпреки това размъкнатият му вид не го правеше по-малко красив. Комбинацията от тъмнозелени очи, орлов нос и очарователни трапчинки му придаваше направо фатално привличане. Освен това той беше едър мъж — висок и много добре сложен. Когато беше до него, Къртни винаги изпитваше усещане за първична сила. Той беше победител, от тези, които преуспяват в живота, от силните на деня.

Понякога девойката се чудеше дали с нея нещо не е наред, щом вижда в Рид преди всичко недостатъците му и това определя чувствата й към него, но нищо не можеше да направи. Той беше най-упоритият и твърдоглав човек, когото някога беше срещала. Тя просто не го харесваше. Но не му го показа, когато го погледна, защото беше достатъчно добре възпитана, за да го направи.

— Добро утро, Рид.

Той пристъпи веднага към въпроса:

— Не сме се срещали от онази неприятност в магазина на Хендли.

— Така е.

— Беше ли много разстроена?

— Ами естествено, че бях.

Това си беше истина. Но вярно беше и това, че сега я занимаваше повече мисълта да намери някого, който да я заведе до Тексас. Беше си приготвила багажа и беше готова за тръгване Бърни Бикслър имаше една каруца с як кон за продан. Липсваше й само придружител.

Това, което се случи в магазина на Хендли, и послужи за извинение да отблъсне Рид. Той не беше от хората, от които не можеш да се отървеш, като прости им кажеш: „Не желая да те виждам.“

— Не можах да повярвам, когато Гас ми каза. Едва снощи се върнах от Уичита — каза й Рид. — Какъв късмет, че онова момче Чандлър е било там.

— Чандос — меко го поправи Къртни.

— А? Да де, какъвто и да е там. Мислех да му благодаря, че ти се е притекъл на помощ, но той си е заминал още на следващата сутрин — и може би по-добре, че така е станало. Тези типове вадят пистолета за щяло и нещяло.

Къртни знаеше какво има предвид. След като беше стояла будна през по-голямата част на онази нощ, тя беше заспала едва на разсъмване и беше пропуснала втората престрелка. Изглежда, приятелят на Джим Уорд беше предизвикал Чандос пред хотела. Според стария Чарли, човекът изобщо не е имал шансове пред бързината на Чандос, но последният не го беше убил, а само го беше ранил в ръката. След това го беше вързал и заедно с него и трупа на Уорд беше потеглил към Рокли.

— Не е било твоя работа да благодариш на човека вместо мене, Рид — каза Къртни. — Аз сама се опитах да го направя, но той нямаше нужда от моите благодарности.

— Просто ми се щеше да съм бил там, за да ти помогна, скъпа — отвърна й сърдечно мъжът, след това си пое дъх и с не по-малък ентусиазъм продължи: — Но пътуването ми се оказа успешно. Имах късмет да намеря едно чудесно място около Бъфало Сити. Човекът, които ми каза за него, се оказа прав. Благодарение на железницата там за една нощ е израснал още един град — до стария лагер на търговците на уиски. Вече са го кръстили Додж Сити на името на командира на съседния гарнизон.

— Значи още един град за събиране на говеда? — сухо отбеляза Къртни, като вече не й правеше впечатление егоцентричността на Рид, който обичаше да говори само за себе си. — Тогава сигурно ще се преместиш там вместо в Уичита?

— Не, ще намеря някой, който да върти кръчмата в Додж Сити и да работи за мене. Уичита ще си остане главната база за добитъка, както съм го запланувал.

— Колко предприемчиво от твоя страна. А защо не си запазиш и заведението тук, в Рокли, вместо да го събаряш?

— Мислил съм за това. Ако смяташ, че това е добра идея…

— О, стига, Рид — бързо го сряза Къртни. Какво да се прави — този човек беше толкова дебелокож, че иронията й изобщо не стигаше до него — Каквото и да си решиш, това изобщо не ме засяга.

— Разбира се, че те засяга.

— Не, не е така — каза тя твърдо, след което добави: — Ти сигурно вече знаеш, че съм решила да напусна Рокли.

— Да напуснеш? Какво имаш предвид? Разбира се, ти винаги си искала да се върнеш на изток и аз не мога да ти се сърдя за това Ноти беше единствената причина да остана да живея в Рокли, а на изток ти нямаш нито къде, нито при кого да отидеш, скъпа. Сара ми каза, че…

— Не ме интересува какво ти е казала Сара — Къртни повиши глас, като усети покровителствената нотка в думите му. — А къде отивам, изобщо не е твоя работа.

— Разбира се, че е моя работа.

За Бога — искаше й се да изкрещи. Но винаги ставаше така — той не приемаше, че му е казала „Не“. Просто не искаше да вземе под внимание нейния откровен отказ да се омъжи за него. Как да се оправиш с такъв човек?

— Трябва да тръгвам. Рид. Мати и Пиърс ме чакат вкъщи.

— Могат да почакат — рече той намръщен. — Слушай, Къртни що се отнася до това твое хрумване да заминеш, аз просто не мога да ти разреша…

— Ти не можеш да ми разрешиш! — задъха се тя.

— Виж сега, нямах точно това предвид — опита се той да я успокои. Господи, нещо ставаше, когато очите й започваха да блестят така. Рядко се случваше, но в тези моменти тя го възбуждаше повече от която и да е друга жена. — Просто исках да кажа, че след около две седмици се махам оттук и си мислех, че бихме могли да се оженим преди това.

— Не.

— Скъпа, пътят оттук до Уичита е твърде дълъг, за да продължим само да се ухажваме.

— Ами добре.

Лицето му се смръщи още повече.

— Досега не си ми изтъкнала и една сериозна причина да не се омъжиш за мене. Е, вярно, каза, че не ме обичаш…

— О, добре, че поне това си чул.

— Ти ще се научиш да ме обичаш, сладката ми — увери я той и трапчинките на лицето му се появиха отново. — Постепенно ще започна да ги харесвам.

— Не желая това, Рид, аз…

Тя изтърпя неочакваната му целувка без особена съпротива — не й беше неприятно. Рид беше добър в тази област, но целувката му само още повече я раздразни. Как само й се искаше да му удари една плесница заради неговото безочие. Но нямаше смисъл повече да усложнява и бе това неприятното положение.

Когато той я пусна, тя отстъпи назад.

— Приятен ден, Рид.

— Ние ще се оженим, Къртни — каза й той, когато мина покрай него.

Къртни с нищо не показа, че е чула тези думи, които прозвучаха като заплаха. Вероятно щеше да се наложи да изчака със заминаването си, докато Рид не се премести в Уичита. Не мислеше, че той действително ще се опита да я спре, но с него никога не можеше да бъдеш напълно сигурен.

Толкова се беше замислила, че едва не се сблъска с Чандос. Всъщност той протегна ръка, за да я спре да не се удари в него. Стоеше пред вратата на хотела, като започваше входа. Защо не го беше забелязала досега? Боже мой, дали беше видял, когато Рид я целуна? Както обикновено, неговите очи не издаваха нищо от това, което беше в главата му.

По бузите й плъзна смущаваща руменина. Тя се обърна, за да види дали Рид не я гледа още, но беше влязъл обратно в кръчмата си.

— Аз… не мислех, че ще ви видя повече — започна девойката, но веднага спря, защото Чандос й подаде една хартийка.

— Можете ли за един час да изпълните това?

Тя разгъна смачкания лист и хвърли поглед върху съдържанието му. Сърцето й заби лудо. Това беше подробен списък на всички вещи и припаси, нужни за едно дълго пътуване.

Очите й се повдигнаха бавно и срещнаха неговите.

— Това значи ли, че сте променили решението си?

За няколко безкрайни мига той се вгледа в нея изпитателно. Четеше като в отворена книга в тези котешки очи, изпълнени с вълнение и надежда.

— Само едни час, лейди. Иначе тръгвам сам — беше всичко, което й каза Чандос.