Джоана Линдзи
Диво сърце (9)

9.

Тази вечер Рид Тейлър се отби при Къртни, но тя отказа да се срещне с него. По този начин си навлече едно остро хокане от страна на Сара, но й беше все едно.

Сара харесваше Рид и Къртни знаеше каква е причината за това. И двамата бяха хора от една мая — деспотични и несговорчиви, с които е трудно да намериш общ език. И Сара, и Рид бяха решили, че девойката трябва да се омъжи за него, а какво мисли тя по въпроса, явно не ги интересуваше особено.

Да, Сара изцяло поддържаше идеята за тази женитба. Напоследък дежурната й фраза беше: „Искам да се омъжиш и да ме отървеш от грижите за тебе! Достатъчно дълго съм те издържала!“

Това беше смешно — та Къртни изцяло се издържаше сама. Единственото, което Сара й осигуряваше, беше спането и храната. Мащехата не й даваше нито грош за цялата работа, която вършеше — дори и за да си купува неща от първа необходимост. За да припечели по някоя пара, Къртни беше принудена да шие за госпожиците Хофман през свободното си време. Налагаше й се да го прави, защото не искаше Сара да разбере, че има петстотин долара, скрити в стаята си.

Тези пари бяха от времето, когато напускаха Чикаго и баща й продаде някои мебели, които новите собственици на къщата им не бяха поискали да задържат. Сара не знаеше, че парите са останали у Къртни и тя не ги е върнала на баща си. Едуард беше твърде зает за да я попита за тях, а по време на цялата суматоха около заминаването девойката ги беше забравила. Парите бяха мушнати на дъното на куфара й и си стояха там още оттогава, дори и по времето, когато индианците ги нападнаха.

Къртни не знаеше защо не спомена за тях, когато Сара се оплакваше, че са без пукната пара и че Едуард не е трябвало да държи всичките пари у себе си, но сега беше доволна, че си е замълчала.

Сигурно щеше да ги извади на бял свят, ако наистина имаше голяма нужда от тях, но така и не се наложи като дойдоха в Рокли. Сара много скоро намери работа и за двете в хотела и не повече от три месеца след това се омъжи за собственика — Хари Акерман. Той не беше така изгодна партия като Едуард, но пък беше човек с перспектива, от когото можеше да очаква изгода.

За Къртни този брак не донесе нищо добро, Вече не получаваше нищо за работата си, а мащехата й влезе в ролята на господарка, която само заповядва и не върши нищо.

Девойката не се заблуждаваше по отношение на горещото желание на Сара да я отстрани от живота си. Жителите на градчето бяха започнали да се обръщат към нея като към „старата Сара“, защото мислеха, че Къртни е нейна дъщеря. Независимо че новоизпечената госпожа Акерман не пропускаше да подчертае, че момичето е на деветнайсет години и че ще стане на двайсет до края на годината, хората продължаваха да гледат на тях като майка и дъщеря. А това беше направо нетърпимо за Сара, която беше само трийсет и четири годишна.

Причината да започне да натяква непрекъснато на Къртни за женитбата се криеше в това, че тя беше убедила Хари да се преместят в бързо разрастващата се Уичита. Бяха вече започнали да строят нов хотел. Според Рид там беше мястото, където можеха да се правят пари, и затова и той беше решил да се премести. Модният му бар с игрална зала щеше да бъде готов преди началото на сезона за прекарването на добитъка за 1873 година.

На Сара й беше все едно дали Къртни ще се мести в Уичита — важното беше, че няма повече да живее с нея и Хари.

От своя страна девойката гледаше с безпокойство на това преместване. В Уичита щеше да бъде десет пъти по-лошо от Рокли, защото там се събираха всякакви противни типове. Не желаеше повече да живее със Сара, а и съвсем определено нямаше да се омъжи за Рид. Следователно Къртни нямаше кой знае какви възможности за избор, докато в главата й не започна да се оформя днешният план.

Винаги беше копняла да се върне на изток, още повече че сега не й се оставаше повече в Рокли, а и се страхуваше да живее в Уичита под несигурната и нехайна закрила на Хари.

Девойката се обърна неспокойно в леглото си — не можеше да заспи. Най-накрая стана, запали свещта и взе вестника, който беше скрила в скрина. Цял ден беше чакала този миг. За нейно разочарование вестникът не беше от източните щати, а само седмично издание от форт Уърт, щата Тексас, при това отпреди осем месеца. Но все пак, нищо че беше поокъсан и избелял, това си беше вестник.

Тя го разгърна на леглото и прочете първите няколко статии, като прескочи една, в която пишеше за някаква престрелка, а това твърде много й напомняше за Чандос и мъртвия Джим Уорд.

Мислите й се насочиха към Уорд, но скоро след това се изместиха към Чандос и не се отделиха оттам въпреки всичките й опити да не мисли за него. Трябваше да признае, че той я привличаше и че го беше харесала още в мига, когато го бе видяла. Чандос не беше първият мъж, когото харесваше, но никой не я беше вълнувал така дълбоко. В началото и Рид Тейлър й беше харесал, но не и след това, когато го опозна по-отблизо.

Различното сега беше, че тя знаеше кой е Чандос и какъв е, макар да ненавиждаше стрелците, продължаваше да го намира за необикновено привлекателен.

Тялото му беше слабо и стегнато — от изпитото лице през плоската и тънка талия до дългите мускулести крака. Раменете му биха били прекалено широки за някои по-нисък мъж, но прилягаха чудесно на издължената му фигура. Лицето му имаше силен слънчев загар, кожата му беше гладка, само с един малък белег високо на лявата му буза. Но това, което правеше лицето му наистина красиво, бяха очите и устата. Устните му бяха правилни, и съвсем леко пълни, но достатъчно, за да изглеждат невероятно чувствени. Най-поразяващи бяха очите му, които красиво се открояваха на фона на тъмната кожа, очертани от тъмните гъсти мигли. Освен всичко друго той притежаваше и безспорна мъжественост.

Когато беше край него, Къртни чувстваше жената у себе си повече откогато и да било и това обясняваше до голяма степен защо се държеше като някоя глупачка.

Девойката въздъхна. Очите й отново се спряха на вестника и на снимката, която беше погледнала, но не беше видяла добре. Тя се загледа в нея и сърцето й се разтуптя. Не можеше да повярва на очите си. Беше ли възможно това?! Да или не?

Бързо прочете статията, съпровождаща неясната снимка Къртни за първи път изобщо виждаше истинска снимка във вестник — досега беше гледала само рисувани илюстрации. В статията се говореше за залавянето на някой си Хенри Макгинис, известен крадец на добитък в окръг Макленън, щата Тексас, които бил хванат на местопрестъплението от фермера Флетчър Стратън. Хората на Стратън завели Макгинис до най-близкия град — Уако. Не се споменаваха други имена, като се изключат тези на шерифа и на каубоите, които бяха довели заловения. На снимката се виждаше как водят крадеца по главната улица на Уако, виждаха се и хората, които се бяха насъбрали да гледат събитието.

Фотографът беше взел на фокус Макгинис и тези, които бяха зад него, не се виждаха много ясно. Но въпреки това, един от тях поразително приличаше на Едуард Харт.

Къртни наметна пеньоара си, грабна вестника и свещта и изтича до стаята на Сара и Хари, която беше близо до нейната в ъгъла на коридора. Почука силно на вратата и въпреки че чу в отговор само сърдита ругатня, нахълта вътре. Като видя, че това е Къртни. Хари изпъшка. Сара я гледаше гневно.

— Имаш ли представа кое време е…

— Сара! — изкрещя Къртни. — Баща ми е жив!

— Какво? — извикаха в един глас и двамата.

Хари погледна Сара изкосо:

— Това означава ли, че ние не сме женени?

— Нищо подобно! — сърдито изстреля Сара. — Къртни Харт, как смееш…

— Сара, виж! — прекъсна я Къртни, като седна на леглото, за да й покаже снимката — Не можеш да кажеш, че това не е баща ми.

Доста време Сара се взира в снимката, но след това чертите на лицето й се отпуснаха.

— Можеш да си заспиваш отново, Хари. На това момиче съвсем му се е развинтила фантазията. Не можеше ли да изчакаш някой по-приличен час, за да дойдеш с тези глупости?

— Не са глупости. Тава там е баща ми. А снимката е направена в Уако, което доказва…

— Едно голямо нищо — подигра й се Сара. — Е, има някакъв човек в Уако, който смътно напомня на Едуард, и то само донякъде. Снимката е неясна и чертите на този човек са размазани. Това, че има някаква прилика, не означава, че е Едуард. Едуард е мъртъв, Къртни. Всички бяха единодушни, че той в никакъв случай не би могъл да оцелее като пленник.

— Всички, но не и аз! — отвърна Къртни ядосано. Как смееше Сара да пренебрегне такова очевидно доказателство! — Никога не съм вярвала, че той е мъртъв. Би могъл да избяга. Може…

— Глупачка! Ами тогава къде се е дявал цели четири години? В Уако? Защо изобщо не се опита да ни намери? — Сара въздъхна. — Едуард е мъртъв, Къртни. Нищо не се е променило. А сега отивай да спиш.

— Мисля да отида в Уако.

— Какво мислиш? — миг след това Сара прихна. — Разбира се, че ще отидеш. Щом непременно искаш да те убият заради собствените ти бълнувания. — След което добави натъртено — Изчезвай оттук и ме остави да спя!

Къртни смяташе да каже още нещо, но се отказа и тихо излезе.

Не се прибра в стаята си. Не, не си въобразяваше. Никой не можеше да я убеди, че този човек на снимката не е баща й. Той беше жив — тя чувстваше това инстинктивно, винаги го беше чувствала. Той беше продължил до Уако, но защо — Къртни не знаеше. Тя не можеше да си обясни и защо не беше дошъл да ги потърси. Но тя самата беше решена да го търси, докато го открие.

Сара да върви по дяволите. Тя й се подиграваше по простата причина, че предпочиташе Едуард да не е жив. Беше си намерила съпруг, който щеше да я направи богата и които й подхождаше по-добре от баща й.

Къртни излезе от жилищната пристройка от задната страна на хотела и се отправи към фоайето. На масата с книгата за записване гореше свещ, но от Том, младият служител, който дежуреше през нощта, нямаше и следа.

След като нямаше никакъв човек в приемната, всеки можеше да влезе в хотела и да безпокои гостите му по стаите — и това се знаеше.

За миг Къртни си помисли за Том и за това, че може да я видят облечена само по нощница с наметнат пеньоар. Със запалена свещ в ръката и със скъпоценния вестник под мишница тя изкачи стълбите до горния етаж, където бяха стаите за гости.

Съвсем точно знаеше какво ще направи. Това щеше да бъде най-смелата постъпка, която някога е правила в живота си. По-добре беше повече да не мисли за това, иначе можеше да не се реши да го стори. Тя не се поколеба и секунда, преди да почука на вратата на стаята, но все пак беше достатъчно е ума си, за да не вдига много шум. Кое ли време беше? Не знаеше, но не искаше да събужда никой друг освен Чандос.

Вече чукаше за трети път, когато вратата се отвори и някой грубо я издърпа вътре. Една ръка плътно покриваше устата й, а гърбът й беше притиснат в нечие тяло, твърдо като скала. Свещта падна на пода, вратата се хлопна и в стаята настъпи пълна тъмнина.

— Не са ли ви казвали, че можете да отнесете куршума, ако събудите някой посред нощ? Когато човек е полузаспал, може и да не забележи, че сте жена.

Чандос я пусна и тя едва не се строполи.

— Извинете — започна тя. — Аз трябваше да ви видя, а се боях да чакам до сутринта, за да не ви изпусна. Вие заминавате утре сутринта, нали?

Къртни млъкна — той беше драснал клечка кибрит. Вдигна свещта (как ли, за Бога, я беше видял в тъмницата?) и пламъкът й отново затрепка. Чандос я закрепи върху един малък скрин и Къртни видя, че до скрина лежеше кожената торба и седлото му. Девойката се питаше дали изобщо беше разопаковал нещата си. Едва ли. Имаше вид на човек, който е готов за път всеки момент.

Стотици пъти беше идвала в тази стая, за да я чисти, но тази нощ всичко й изглеждаше някак по-различно. Големият грубо тъкан килим беше навит на руло и опрян до стената — защо ли? А и защо килимчето, което стоеше пред леглото, беше сритано отдолу? Чандос беше използвал кърпите и водата, които му беше донесла — кърпите бяха окачени да съхнат над умивалника. Единственият прозорец в стаята беше затворен, а пердетата бяха спуснати. Чугунената печка в средата на стаята беше студена. На облегалката на дървения стол до нея бяха наредени чиста синя риза, кърпата и черната жилетка, с които беше облечен преди това, и един колан. Другият колаи висеше на таблата на леглото и кобурът беше празен. Черните му ботуши бяха оставени отдолу на пода.

Като видя разхвърляното легло. Къртни съвсем се смути и започна леко да пристъпва назад към вратата. Беше вдигнала този човек посред нощ — как можа да си позволи да постъпи така невъзпитано?

— Съжалявам. Не трябваше да ви будя.

— Не сте ме събудили. Но няма да си тръгнете, докато не разбера защо сте дошли.

Тя усети лека заплаха в думите му и чак тогава осъзна, че той е гол до кръста, само по панталони, които не бяха закопчани догоре и неприлично откриваха пъпа му. Къртни забеляза тъмните косми по гърдите му, които се спускаха към корема и свършваха някъде под панталоните му. Тя видя също и късия зловещ на вид нож, закачен на една от гайките на панталоните му. Пистолетът по всяка вероятност беше затъкнат на гърба му.

Явно беше, че той добре се беше подсигурил, преди да отвори. Тя знаеше, че на запад мъжете се ръководеха от по-особени правила, а пък тези от сорта на Чандос трябваше да са винаги нащрек.

— Госпожице?

Къртни трепна. В гласа му не прозвуча нетърпение, въпреки че сигурно вече му беше писнало от нея. Тя малко се поколеба, но го погледна в очите, които не издаваха нищо както винаги.

— Аз… се надявах, че бихте могли да ми помогнете.

Както си беше и помислила, пистолетът му беше зад гърба. Той го взе и го върна отново в кобура. След това седна на леглото и я заразглежда внимателно. Това вече й дойде твърде много — разхвърляното легло и този полуоблечен мъж на него, бузите й започнаха да горят.

— Да не би да сте в беда?

— Не.

— Ами какво тогава?

— Ще ме вземете ли с вас до Тексас? — изстреля тя въпроса си, преди да има време да се разколебае. Помисли си, че така стана по-добре.

След кратка пауза Чандос каза:

— Май не сте съвсем наред.

Тя се изчерви.

— Не, уверявам ви, че говоря съвсем сериозно. Трябва да отида до Тексас. Имам причини да вярвам, че баща ми е там, в Уако.

— Знам го къде е. Оттук дотам са повече от четиристотин мили, половината от които минават през индианските земи. Не знаехте това, нали?

— Напротив, знам го.

— Но не сте мислили да минавате по този път?

— Това е най-краткият път, нали? По този път щях да пътувам с баща си преди четири години, ако… Всъщност няма значение. Знам за опасностите. Затова ви моля да ме придружите.

— Защо точно аз?

Трябваше да помисли малко, преди да й хрумне най-очевидният отговор.

— Няма кого другиго да помоля. Е, има един човек, но цената, която иска, е прекалено висока. А и днес вие доказахте по най-безспорен начин, че можете да ме защитите. Аз съм напълно убедена, че с вас ще стигна до Уако невредима. — Тя спря за момент, като се чудеше дали да каже и другата причина. — Е, има и още нещо, което сигурно ще ви прозвучи малко странно. Вие ми се струвате някак… познат.

— Никога не забравям едно лице, което веднъж съм видял, лейди.

— О, не казвам, че сме се срещали. В противен случай щях със сигурност да си спомня. Мисля, че това е заради очите ви.

Ако му разкажеше колко успокоително й беше подействат неговият поглед, той наистина би я взел за луда. А и тя самата все още не осъзнаваше това напълно и затова си замълча. Вместо това добави:

— Не зная, но може би като дете съм срещала човек, на когото съм се доверявала, с очи като вашите. Но така или иначе по някакъв начин вие ме карате да се чувствам в безопасност. А, честно казано, аз не съм изпитвала това чувство, откакто… откакто баща ми го няма.

Той не отговори нищо. Просто стана, отиде до вратата и я отвори.

— Нямам намерение да ви заведа до Тексас.

Сърцето й се сви. Досега се тревожеше само как ще го попита, не беше мислила, че той може да й откаже.

— Но, но аз ще ви платя.

— Не работя за пари.

— Но вие се готвите да закарате един мъртвец до Уичита за пари.

Той се поразвесели.

— Така и така минавам през Уичита по пътя за Нютън.

— Не знаех, че смятате да оставате в Канзас.

— Не смятам.

— Тогава…

— Отговорът е не. Аз не съм бавачка.

— Но аз мога да се грижа за себе си — разпалено започна Къртни, но съмнението в неговия поглед я спря. После, като набра решителност, добави: — Тогава ще намеря някой друг.

— Не бих ви препоръчал. Ще ви убият.

Той говореше по същия начин като Сара. Гневът й се надигна.

— Съжалявам, че наруших вашето спокойствие, господин Чандос — каза тя остро, рязко се обърна и излезе.